Метаданни
Данни
- Серия
- Шелтър Бей (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Summer, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоан Рос
Заглавие: Едно лято
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 23.05.2014
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-093-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3737
История
- —Добавяне
27
Валеше дъжд, когато автобусите започнаха да идват един по един на паркинга на хижата до езерото Рейнбоу. Тъй като отдавна се беше научил да не показва емоциите си, Джони си сложи най-намръщената физиономия и се обви целия в невидимия плащ на пълната изолация, който го защитаваше като силово поле през всичките тези години в „системата“. Никой, който го погледнеше, нямаше да познае, че той се опитва да не се разплаче, когато Ейнджъл слезе от един от автобусите.
Тя пристигаше от Бенд, градче от другата страна на Каскадните планини. Тоест беше толкова далеч от него, все едно са я пратили на луната. Бяха му обещали, че ще я види, преди тя да напусне Салем, където и двамата живееха тогава, макар в различни домове. Но социалната работничка го излъга — това не беше изненада за него — или просто беше немарлива, което беше също толкова вероятно, и сестричката му беше изведена от града посред нощ.
За радост той познаваше едно момиче, което работеше в офиса на началното училище, където учеше Ейнджъл, занимаваше се с книжата като задължителен стаж. Освен това момичето, по някаква причина, която съвсем не му беше ясна, всъщност го харесваше, така че не беше нужно много — само няколко отчаяни целувки и обещание за още, — за да я накара да провери в кое училище е била прехвърлена Ейнджъл. Така научи новия й адрес.
Това беше първият и единствен път, в който Джони избяга. Много пъти му се беше искало, но и през ум не му минаваше да изостави малката си сестричка. Достатъчно лошо беше, че и тя като него не познаваше баща си. Но освен това тя беше още по-малка, когато отведоха майка им, затова нямаше онези умения за оцеляване, на които той сам се беше научил. Джони беше единственото семейство, което Ейнджъл имаше, затова той си беше обещал, че в секундата, в която навърши осемнайсет и излезе от системата, ще си я поиска обратно, така че да може да са заедно през цялото време. Вместо само по няколко пъти в годината, когато събираха децата на „пикници“, за да могат евентуалните родители да ги огледат и да видят дали не биха искали да осиновят някое от тях.
Още щом слезе от автобуса в Бенд, той се озова очи в очи с един заместник-шериф, както и с една много нещастна социална работничка. Но тя все пак показа, че има сърце, като му разреши да посети сестра си, преди да го отведе обратно в Салем. Не на мястото, където беше настанена сестра му, а в една закусвалня, където Ейнджъл хапна ягодова вафла с диви плодове и бита сметана, а той си поръча любимите палачинки с боровинки, които имаха вкус на картон. Нищо не можеше да му е вкусно, докато беше в това настроение.
Трийсет минути по-късно, опитвайки се да не обръща внимание на предупредителните погледи на социалната работничка, Джони обеща на Ейнджъл, че пак ще й дойде на гости.
Това беше преди цели девет месеца. Сега, докато стоеше под дъжда, Джони оглеждаше внимателно всяко дете, което излизаше от автобуса, търсейки с очи русата косичка на Ейнджъл.
Годините, прекарани в приемни семейства, го бяха научили да преценява настроенията на възрастните и вече знаеше, че социалните работници, придружаващи децата до лагера, искаха всички да се строят и да влязат подредено, за да могат да ги разделят по помещения. Но възрастната двойка, която ръководеше лагера, явно разбираше какво чувстват децата, защото упорито разрешаваше на всички пристигнали по-рано да чакат своите сестри и братя. От нетърпение кожата започна да го сърби.
— Ей сегичка ще дойде — увери го Етел, собственичката на лагера. Кръгла като ябълка и с румени червени бузи, тя беше най-оптимистично настроеният човек, който Джони беше срещал в живота си. Но не онази фалшива веселост, която възрастните придобиват, когато не знаят как да се държат с децата. Той отдавна беше разбрал, че тя наистина е оптимист, а не се преструва.
— Може да е изпуснала автобуса. Или пак да са я преместили. В друг дом. — А може би вече дори да не е в Орегон? Двамата с Ейнджъл ги бяха местили в различни градове през годините, но дали системата позволяваше да ги преместят в различни щати? А може би са я осиновили и никой не си е направил труда да му каже, понеже са помислили, че пак ще избяга.
— Не. — Етел поклати глава. — Ейнджъл е в списъка. Фред се обади преди няколко минути и провери, за да сме сигурни. — Той просто не беше свикнал хората да правят нещо повече, отколкото са длъжни, за да му помогнат — даже когато ставаше дума за простичко нещо като обаждане по телефона. Джони усети в гърлото му да се надига буца от вълнение. Тъй като не знаеше какво да каже при такъв жест на щедрост, той просто завря ръце в задните джобове на панталона си и продължи да се взира в пътя.
Около него имаше около двайсетина деца. Всички седяха като него и чакаха автобус, който нямаше да дойде. Макар че сигурно Джони имаше много общо с тях, той не искаше да ги заприказва. Нито пък те се обърнаха към него. Ясно беше, че той не е единственият, който е успял да си създаде „силово поле“ за изолация.
— Ето, виждаш ли? — Етел прегърна Джони. Един жълт автобус се появи на хоризонта. — Нали ти казах?
— Може да не е в автобуса.
Тя зацъка с език. Не неодобрително, но той знаеше, че я разочарова с този негативизъм. Можеше да не е такава оптимистка, ако беше преживяла същото като него. Не можеше да й се ядосва. Не и когато ухаеше така на овесени курабийки, както си беше представял, че трябва да ухае една баба. Винаги, когато си позволяваше да мисли за такива неща — а то не беше често, — защото, като си спомнеше как собствената им баба беше подхвърлила Ейнджъл и него в зъбните колела на системата само още повече се ядосваше. Автобусът спря, вратата се отвори със скърцане и той най-сетне видя Ейнджъл.
Тя изписка от радост, като го видя, изтича право към Джони, хвърли се в обятията му и се вкопчи здраво в него.
— Толкова ме беше страх, че няма да си тук! — прошепна тя във врата му. — Едно гадно момиче в автобуса каза, че няма да дойдеш.
— Никога няма да стане — увери я той.
— Ами ако те осиновят, както ми казаха, че е станало?
И това никога нямаше да се случи.
— Ако ме осиновят, ще направя така, че същото семейство да осинови и теб. — Увери я той, макар че едно от първите неща, които беше научил за системата, беше, че децата нямат никаква власт върху собствения си живот. — Може да ни държат далеч един от друг, но никога няма да ни разделят. Ние сме сговорна дружина.
— Като Спъндж Боб и Патрик Стар — каза тя.
— Като Скуби Ду и Шаги — каза той, пускайки я най-сетне на земята. Беше пораснала от последния път, когато я видя. Освен това още повече приличаше на майка им.
— Ариел и Флаундър.
— Фродо и Сам — продължи той играта.
Малкото й челце се набръчка учудено.
— Кои са те?
— Те са хобити. От „Властелинът на пръстените“.
— Това е филм, нали?
— И книги. — Бяха любимите на Джони. Влачеше всички томове от едно приемно семейство в друго през последните три години. — Може би си още малка за тях. Макар че филмите са страхотни. Може да успеем да ги намерим във видеотеката тук.
— Не. — Къдриците й подскочиха около личицето, когато тръсна глава. — Госпожа Янг, това е новата ми приемна майка, не дава да гледаме филми. Казва, че така дяволът влизал в главите ни.
Джони усета, че челюстта го боли — толкова силно беше стиснал зъби. Пое дълбоко въздух. Ако дадеше глас на гнева си, можеше да го изгонят от лагера и така да му отнемат шанса да бъде със сестра си.
— И аз имах такива приемни родители, когато бях колкото теб — каза само той.
Мъжът беше свещеник, а жената — професионална приемна майка. И двамата бяха като Бък — вярваха, че с бой децата влизат в правия път. В дома им живееха няколко „приемни“ деца, всичките натъпкани в малка задушна таванска стая, където спяха на двуетажни легла!
Едно от децата, на около шест години, плачеше всяка нощ като бебе в твърдата си плоска възглавница. Освен това се напишкваше в леглото. Джони и едно от по-големите момичета се опитваха да изперат чаршафите и да ги изсушат, преди да го открият. Когато хванеха, че го прикриват, и тримата получаваха наказания.
Понякога, лежейки в тъмното, Джони чуваше шума на найлона, поставен под чаршафа на момченцето, което се въртеше в леглото и плачеше.
— Теб бият ли те?
— Не. — Тя пак тръсна главица. — В общи линии не са лоши. Много по-приятни са от последното семейство. Освен това ни дават да гледаме някои дивидита. Като „Приказки за зеленчуци“. О! — Плесна възхитено с ръце. — И те са сговорна дружина! Лари и Боб! Боб е домат, а Лари е краставица, макар че понякога хората мислят, че е кисела краставичка! Разказват ни разни истории от Библията. Госпожа Янг казва, че това били морални разкази, ама аз не знам какво е това. Много са забавни.
Докато двамата вървяха към голямата вила, за да си получат етикетчета с имената и да ги разпределят в бараките, тя започна със силен глас да пее „Ангел на пицата“ — една ужасно глупава песничка, в която се разказваше как Лари краставицата нетърпеливо чака да му доставят поръчаната пица. Джони не разбра нищо от песента, но се радваше, че сестра му поне изглежда щастлива.
Регистрацията минаваше учудващо бързо и ефективно, което накара Джони да си помисли, че ако щатската система за приемни семейства се организира от Фред и Етел, всичко ще върви много по-гладко. Дадоха им пластмасови табелки с имената, по две тениски със символите на лагера, дебитна карта за лагера, от която можеха да се теглят дребни суми всеки ден, разпределиха ги по стаите и им дадоха карта на маршрута до бунгалото на всеки — всичко това само за двайсет минути.
— Ще има сладкиши в общата стая в хижата след един час — обяви Етел. — Там ще представим персонала за тази година и всички ще се запознаем. — Усмивката й, докато с поглед обхождаше лагерниците, озари кръглото й като ябълка лице. — За вас не знам, но самата аз съм толкова развълнувана от нещата, които сме планирали! Тази година ще е най-прекрасната от всички досега!
Джони видя скептичните погледи на много от децата около себе си. Не им беше нужно много време, за да разберат, че почти винаги, когато възрастните кажат нещо такова, накрая се оказва просто поредната лъжа. Но той знаеше, че Етел наистина вярва в думите си. И за разлика от много други, които влизаха и излизаха от живота на лагерниците, както си пожелаят, тя наистина ще направи всичко, за да могат децата да си прекарат добре.
Миналата година, след няколко месеца в един наистина отвратителен приемен дом, той даже не си направи труда да се опита да прекара хубаво на лагера и почти през цялото време беше нацупен. Едва по-късно разбра колко много е страдала заради това Ейнджъл и как самата тя не се е забавлявала, както заслужава. Сега тя беше една година по-голяма, което сигурно значеше, че още по-лесно ще усеща настроението му. Тоест той трябваше да се прави, че му е приятна всяка дейност на лагера, дори и да се налага да се преструва през следващите две седмици.
Направеното от цели трупи бунгало, в което ги заведе техният възпитател, се оказа едно от пет подобни сгради в гората, толкова близо до водопада, че той си помисли как вечер, когато всички заспят, ще чува падащата по скалите вода. Двете спални и общата баня водеха към една дневна стая, където по лавиците беше пълно с книги, пъзели и различни игри. До вратата беше залепена карта като тази, която вече им бяха дали, описваща маршрута до бунгалото, заедно с програмата за всички мероприятия и дневното меню.
В другата стая имаше четири деца, настанени на двуетажни легла. Най-големият съквартирант, който миришеше здраво на цигарен дим, изглеждаше на възраст колкото Джони, а най-малкият беше колкото Ейнджъл. Джони знаеше още от миналата година, че Етел сигурно е подготвила разни шантави игри, за да даде възможност на децата да се опознаят. Според него при тези игри почти всички лагерници лъжеха, та се късаха.
Двуетажните легла бяха направени от необработено борово дърво, същото като това за стените, и покрити с тъмнозелени чаршафи и одеяла с индиански мотиви. Прозорецът, на който имаше пердета, със същия дизайн като одеялата, гледаше към гората.
— Ти ли ще спиш на горното легло? — попита Ейнджъл.
— Да. Понеже съм по-голям, така би трябвало.
— И аз обичам да съм нависоко. Все едно живея в къща на дърво.
Той понечи да каже, че това може да е опасно, но след това осъзна, че макар още да мислеше за нея като за мъничката си сестричка, всъщност тя вече не беше бебе.
— Разбира се. Ти вземи горното легло.
Вместо да се зарадва и да се покатери нагоре по стълбата, за да завладее леглото, тя продължи да стои срещу него, прехапала долна устничка с малките си бели зъби.
— Какво има?
— Мислех, че бихме могли да спим заедно. Както направихме миналата година.
Тогава той й беше разрешил да се качи на горния етаж при него, след като тя каза, че я било страх от тъмното. Джони подозираше, че страхът може би идва от стари спомени как майка им ги заключваше в килера.
— Няма за какво да се притесняваш. Донесох една нощна лампа, която работи с батерии — увери я той.
— Не, не е заради това. Вече съм голямо момиче. — Тя упорито вирна острата си брадичка. — Вече не ме е страх от тъмното. Просто обичам да спя с теб. Както едно време спяхме заедно с мама в нейното легло.
За да ги предпази от Сатаната, спомни си Джони. Проблемът беше, че не спяха особено добре, тъй като майка им ги събуждаше на всеки няколко минути през цялата нощ, за да се увери, че никой не ги е откраднал в съня им, както се било случило със сестра им, която и двамата не познаваха.
— Не знам дали е толкова добра идея.
— Защо не?
— Защото, както ти каза, вече си по-голяма, отколкото беше миналата година. Аз също. И не знам дали вече е хубаво да спим заедно.
Тя издаде долна устничка и направи нацупена физиономия, която той толкова добре познаваше. Много я биваше да прави така, че той винаги да отстъпва. Това беше още една причина той да не можеше да разбере защо още не беше си намерила постоянни осиновители. Не можеше да си представи как едно семейство няма да поиска Ейнджъл с нейното сладко личице и мило поведение.
— Не разбирам защо не може — оплака се тя. — Ти няма да правиш секс с мен.
— Какво? — Той осъзна, че е изкрещял тази дума, когато я видя как се свива от страх. Дявол да го вземе. Той клекна пред нея и хвана тесните й раменца, облечени в розова тениска с русалката Ариел на нея. — Съжалявам, не исках да крещя.
— Н-няма проблем. — Но всъщност имаше. Видя, че очите й се напълниха със сълзи.
— Не. Има проблем. Постъпих лошо. — Той си пое дълбоко дъх и се почувства така, сякаш току-що е скочил в океана, пълен с човекоядни акули. — Откъде си чула, че хората правят това? — попита той накрая, успявайки почти да овладее гласа си, сякаш задава нормален въпрос.
— Когато живеех у семейство Уърт. — Гласчето й се разтрепери, което само засили чувството му за вина. — В Салем, преди да ме преместят в Бенд.
Кръвта му се смрази от ужас. В същото време се изпоти така, сякаш беше тичал часове през пустинята, а ушите му забучаха, все едно през тях минава товарен влак.
— Някой там, в къщата на семейство Уърт, докосвал ли те е?
— Госпожа Уърт ме пляскаше понякога. Задето не съм си почистила стаята както трябва, че не съм достатъчно бърза, когато се приготвям за училище, и след като счупих една чиния, докато ги миех след вечеря. За чинията много се ядоса, защото била част от сервиз.
Добре. Това беше достатъчно, за да го накара да мрази приемната майка на сестра му с нажежен до бяло пламък, който би стопил всеки лед. Но това, за което в момента се притесняваше, нямаше нищо общо с наказанието за счупена чиния.
— Искам да кажа, някой докосвал ли те е, където не трябва?
— О-о-о… — Тя тръсна глава. — Не и там. Само ме напляска по дупето. И ми зашлеви шамар на няколко пъти. Защото бях лоша.
Джони се разкъсваше между ярост, задето някой си е позволил да бие малката му сестричка, и облекчение, че очевидно не е била насилвана от някой болен перверзник.
— Добре де, откъде тогава знаеш за… — По дяволите. Той наистина мислеше за секс през повечето време напоследък, но Джони не можеше да каже думата на глас пред сестра си. — … за това със спането?
— Брандън, това е синът на госпожа Уърт, понякога се измъкваше от стаята си през нощта, за да спи с едно от по-големите момичета в нашата стая. Той беше на седемнайсет, а Дела, така се казваше тя, беше на четиринайсет.
— И го е правил, докато и ти си била в стаята? — Беше чувал и преди за такива случаи. Самият той беше ставал свидетел на същото повече от веднъж. Даже едно по-голямо момиче в един от домовете миналата година се беше опитало да го накара да прави секс с нея. Но това беше сестра му, по дяволите! Която по някакъв начин се беше запазила толкова мила и невинна, макар че почти цял живот е била в системата.
— А-ха. — Гласът й беше приглушен, защото тъкмо сваляше розовата тениска над главата си, за да я смени с лагерна тениска, която изобразяваше езерото и водопадите с голяма дъга. — Дела спеше на леглото под мене и беше тъмно, така че никога нищо не видях. Само ги чувах. — Тя дръпна лагерната тениска над коремчето си и я приглади. — От секса сигурно боли.
По дяволите. Той не беше подготвен за това.
— Мисля, че е различно, когато вече си пораснал.
— О-о-о… — Тя се намръщи. — Май изобщо не искам да порасна, ако трябва някакво момче да си слага нещото вътре в мен. И едно от другите момичета каза, че Брандън се бил изпишкал вътре в Дела и че така момчетата слагали бебетата вътре в момичетата. — Лицето й се изкриви още повече. — Това звучи наистина гадно.
Стига толкова. Джони вече съвсем не знаеше как да коментира и реши, че е време да смени темата.
— Е, има доста време, докато пораснеш, така че не е нужно да се притесняваш за това сега. Какво ще кажеш да разопаковаме багажа, а след това можем да се върнем към голямата хижа? — попита той, опитвайки се добре да изиграе фалшив ентусиазъм.
— Добре. — Тя винаги се съгласяваше толкова лесно. Което, страхуваше се той, би могло да я направи лесна мишена за гадняри като сина на госпожа Уърт. — Мислиш ли, че доктор Тиернан ще доведе кучета тази година?
— Сигурно.
— Надявам се да доведе — весело каза тя и започна да вади цветни тениски и шорти от раницата си. — Това ми беше любимата част от лагера. Освен това, че съм с теб.
Тя му се усмихна лъчезарно и Джони наум се закле, че независимо какво ще му струва това, той ще опази малката си сестричка от лошия свят.