Метаданни
Данни
- Серия
- Шелтър Бей (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Summer, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Рашева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 33гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоан Рос
Заглавие: Едно лято
Преводач: Валентина Рашева-Джейкъбс
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 23.05.2014
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-093-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3737
История
- —Добавяне
11
Макар да се бе занимавала с доброволческа работа — да пише писма и да изпраща колети на войници, които са на мисии извън страната, Чарити никога не беше размишлявала особено за войната. Разбира се, знаеше, че е опасно. Че пустинята е гореща и негостоприемна, че дори да минаваш с колата по улицата можеше да загинеш.
Както и всички други в Америка, и тя беше виждала видеорепортажи на битки по вечерните новини. Беше виждала имената на загиналите във вестниците. Но тъй като живееше в Шелтър Бей, където даже името на града означаваше спокойствие[1], тези имена не означаваха нищо — не бяха хора, които познава. Не беше преживяла емоционалното сътресение, което усети, докато обръщаше големите страници на албума „Semper Fi“.
Някои от снимките, поне на пръв поглед, описваха смешни ситуации, например иракчани, облечени като герои на Дисни, празнуват края на месец Рамадан в един открит ресторант. Но усмивката й мигновено се стопи, тъй като на следващата страница се виждаше младо момче, не повече от петгодишно, на едно виенско колело. Детето имаше смешни уши на Мики Маус на главата си и насочваше автомат играчка към един американски пехотинец, който претърсва багажника на автомобил за оръжия.
В друга фотография едно малко момиче — може би на не повече от единайсет — и една жена, която Чарити реши, че е майка му — скрита от глава до пети в огромна яркожълта бурка, стояха една до друга, докато момичето хвърляше оранжеви макове в един масов гроб.
Още по-смущаващо беше абсолютното отсъствие на намесата на фотографа в снимките. Ако Гейбриъл Сейнт Джеймс имаше някакво мнение за смущаващите сцени, които документира — а тя беше сигурна, че той има такова, помисли си тя, когато вниманието й беше приковано от образа на един морски пехотинец с окървавено лице, носещ изгорено дете от нападната с напалм джамия, — той не го разкриваше. Вместо това той позволяваше — не, поправи се тя, изискваше — от зрителя сам да си оформи мнение.
Което, по някакъв странен начин, правеше снимките още по-лични. Самата тя си представяше, че е била там, на тези далечни места, в тези замръзнали във времето моменти.
Ледът в лимонадата, която беше направила от свежи лимони, се стопи, понеже тя така и не отпи от чашата. Макар че снимките я вълнуваха все повече — особено една снимка на морски пехотинци, по чиито лица сълзите оставяха прашни пътечки, докато се събираха да почетат паднали в боя свои другари пред три автомата, забити в пясъка, с поставени върху тях каски и военни обувки, които никой повече нямаше да обуе, — тя не можеше да отдели поглед от фотосите.
Затова беше благодарна на Фъстъчко, който досега лежеше на слънчевото място в краката й, а сега изведнъж се размърда. Не изръмжа — това изобщо не му беше в характера, — но определено зае позиция на куче пазач, когато пред къщата спря една кола.
Не беше очаквала посещение от Сейнт Джеймс. Все пак, макар че явно не искаше малкото черно куче, което прекара нощта, свито в краката й, поне беше показал, че не е безразличен към съдбата му. Дано да не беше решил да напусне града, без да е проверил как е животинчето. Освен това не го смяташе за човек, който би тръгнал, без да си плати сметките.
— Приготви се — измърмори тя на кучето, като същевременно остави книгата на масата и се изправи да посрещне майка си. — Тайфунът Аманда ни идва на гости.
— Миличка! — Аманда Тиернан Джейкъбс Чафий Жилет Родзианко Темпълтън се затича по стълбите на верандата, развяла пищната си дреха от алена коприна. Невероятно високите й обувки с щампа на цветчета бяха още по-високи даже от онези, които Ейми и Джанет бяха накарали Чарити да обуе за сватбата вчера. — Слава богу, че си у дома!
Тя буйно прегърна дъщеря си и я притисна в обятията си толкова силно, все едно не са се виждали от години, а не само от шест месеца. Последния път беше на пищното парти по случай една година от сватбата на майка й в прекрасното имение на бреговете на езерото Вашингтон в Сиатъл, което тя отпразнува заедно с шестия си — и, както тя се кълнеше, — последен съпруг.
— Радвам се да те видя, мамо. — Чарити беше обгърната от облак с мирис на лавандула, сандалово дърво и бергамот. Съпрузите идваха и си отиваха, но майка й никога не изменяше на любимия си аромат. — Как си? — Тя отстъпи леко назад, за да се спаси от задушаващата миризма, а Фъстъчко шумно кихна.
— О, миличка! — Аманда се отпусна на един от столовете на верандата с обичайната си лежерна грация, която Чарити се беше отказала да се опитва да имитира още на десетия си рожден ден. — Направо съм разбита. Макар да не съм сигурна, че с тези думи изобщо описвам истинската ситуация.
Тя отвори скъпата си чантичка на „Шанел“ с цвят слонова кост и извади оттам носна кърпичка с дантелка по края. Тя не само беше единствената жена, която Чарити познаваше, която не влачеше огромна чанта с всичко нея („Защо да си развалям тоалета, когато винаги има някой мъж, който да носи ненужните неща?“ често й беше казвала Аманда), но беше единственият човек, който имаше неизчерпаемо количество носни кърпички с монограм. Тъй като беше практична жена, въпреки инак луксозните си навици, тя използваше кърпички само с инициалите на първото си име.
— Съжалявам. — Чарити се подготви за бурята, която усещаше, че наближава.
— И аз. — Воят, който последва, беше толкова силен, че щеше да изпотроши всички прозорци в къщата. От него даже горкият Фъстъчко се сви уплашено.
— Предполагам, че става дума за…
Чарити спря за момент, опитвайки си да си спомни името на последния си пастрок. Толкова много се бяха събрали. И не защото майка й беше лоша жена. Всъщност тя беше достатъчно старомодна, за да мисли, че ако искаш да спиш с един мъж, то трябва да го обичаш. А ако го обичаш, разбира се, редно е да се омъжиш за него.
— Бентли?
— Бентън — поправи я майка й, след което попи влажните си очи. — И да, страхувам се, че с брака ни е свършено.
— Съжалявам — повтори Чарити.
— Но не си изненадана.
Майка й наистина беше примадона, но със сигурност не беше глупава. Станеше ли дума за любов, тя винаги беше постъпвало смело, диво, сякаш светът свършва утре.
— Всъщност, когато се запознах с него, си помислих, че е много подходящ за теб.
Което означаваше, че е достатъчно богат, за да може да осигури на майка й всички удобства, с които беше свикнала, като в същото време беше сериозен и стабилен като съдия. А той по ирония на съдбата беше точно съдия. Освен това, поне от това, което Чарити беше видяла на тържеството за годишнината им, беше успял да извади на бял свят много по-естествената й същност под маската на разглезена богаташка.
Чарити направо беше поразена да види майка си облечена в бели джинси и тениска, на която пишеше: Жените обичат мъже, които обичат яхти, защото вече са свикнали със скъпата поддръжка. Не само това, ами и се беше смяла свободно, с развята от вятъра коса, докато се разхождаха при залез на борда на дървената яхта от 30-те години на XX век, която беше собственост на съдията.
— И аз мислех, че сме идеални един за друг. Бях достатъчно наивна да мисля, че след като се бях омъжвала за толкова много жаби, най-накрая съм попаднала на принц. — Тя избърса бузите си с опакото на добре поддържаните си длани, при което изглеждаше като тъжно шестгодишно момиченце. — Не че баща ти е бил жаба, миличка — побърза да добави тя.
— Знам какво искаше да кажеш. — Дилън Тиернан, уважаван пластичен хирург със звездна клиентела, който даже известно време водеше собствено телевизионно предаване, имаше много положителни качества. За нещастие моногамията не беше сред тях.
— Не сме прекарали разделени нито една нощ, откакто се оженихме.
— Това не го знаех. — Опита се да си представи съдията, който беше доста земен човек и обичаше да прекарва времето си на открито, как седи на предния ред по време на нюйоркската Седмица на модата. Опита се да си представи как майка й е пропуснала събитието. И двете й се сториха почти абсурдни.
— Вярно е. Животът ни беше толкова идеален, наистина няма друг мъж, с когото бих предпочела да бъда. — Майка й подсмръкна в носната си кърпичка. — Ако щеш вярвай, макар че Хелга — нали я помниш, миличка, шведската ни готвачка? — пазарува храната, ние двамата даже от време на време успяваме да отидем до зеленчуковия пазар.
— Това е много мило. — И по една случайност звучеше точно като онзи брак, за който самата тя мечтаеше.
— Да, нали? Той даже идва с мен, когато пазарувам дрехи. — Тя се намръщи, подръпвайки нервно червената коприна. — Продавачките в „Ниймън Маркъс“ и „Нордстрьом“ го обожават, защото винаги, когато се колебая между два тоалета, той настоява да купя и двата.
— Няма жена, която да се оплаче от това.
— Аз изобщо не мислех да се оплаквам. Един от проблемите, когато се омъжиш за толкова успели мъже е, че нито един от тях — преди Бентън, не ме е поставял в центъра на живота си. И точно заради това, когато той ми съобщи, че трябвало да ходи на някаква съдийска конференция на остров Мауи, а също и че щяло да бъде само делово събитие, затова съпругите не били поканени, аз реших да му сложа една любовна бележчица в куфара, за да го изненадам, когато си разопакова багажа.
— Това е чудесен жест. — Чарити още не можеше да разбере какъв е проблемът.
— Жест, който със сигурност не заслужава, нещастникът му с нещастник. — Сълзите отново потекоха. Не онези, театралните, с които Чарити беше толкова свикнала, а истински, които се стичаха по лицето на майка й и оставяха следи от черната спирала по инак гладките като порцелан бузи. — Никога няма да се сетиш какво открих!
Като се има предвид, че съпруг номер пет, който твърдеше, че е с потекло от руските князе и пряко свързан с царя, накрая се оказа, че има слабост да носи дамско бельо, Чарити направо се страхуваше да попита.
— Не знам. Защо не ми кажеш? — Като че ли някой можеше да я спре.
— В-в-виагра.
Леле.
— Съжалявам.
— Не че сексуалният ни живот не беше чудесен. — Аманда се овладя достатъчно, за да отметне назад красивата си червеникава коса. Тъй като беше червенокоса както по темперамент, така и по природа, тя беше поддържала този богат оттенък на червеното, откакто Чарити я помнеше. — Освен това винаги е бил много изобретателен. Тоест докато не се случи онзи инцидент преди няколко месеца.
— Инцидент?
— Инфаркт.
— Мъжът ти е получил инфаркт? И на теб не ти мина през ум да ми се обадиш?
— Той не искаше да се разтръбява. И ме увери, че не било толкова сериозно.
— Мамо, всеки инфаркт е сериозен. — Лекуващият доктор няма как да не е дал на семейството списък със съвети как да се държат след инфаркта?
Майка й изправи обидено гръб.
— Много добре знам колко е сериозно, скъпа. Но той се разхождаше всяка сутрин по брега на езерото. И не само че се върна в съда след няколко седмици, но явно е и достатъчно здрав, за да се отнесе чак на Мауи с някоя сексбомба.
— Няма как да знаеш, че е със сексбомба. — Макар че, естествено, да тръгне в командировка с виагра в багажа определено си беше подозрително.
— Не сме правили секс, откакто се върна от болницата — каза Аманда, разкривайки още информация за интимния си живот, без която Чарити спокойно можеше да мине. — Макар че докторът ни увери и двамата, че няма страшно. Освен това и по интернет потърсих второ мнение. Даже намерих няколко медицински уебсайта, където твърдяха същото.
— Инфаркт, дори когато не е фатален, със сигурност е стряскащо преживяване, мамо. Бентън може да е в депресия или да се страхува да не получи наистина тежък инфаркт, или…
— Разбира се, да тръгне да си търси инфаркта в някакъв си хотел на хиляди мили от дома — и от съпругата си — е съвсем разумно, нали — сухо отбеляза Аманда.
— Права си — на Чарити й беше неприятно да признае, тъй като наистина се беше надявала този път майка й да е намерила щастието, което й убягваше от толкова години. — Какво каза той, когато го попита?
— Не съм го питала.
— Какво? Защо не?
— Защото ако бях подхванала въпроса, щях да почна да му крещя. А освен това, макар че уж трябвало да избягва стреса, просто съм сигурна, че щяхме да се скараме, ако бях извадила на бял свят всички емоции, които клокочеха у мен. — Украсената й с пръстени ръка трепереше. В очите й отново блеснаха сълзи. — И макар че в момента съм му адски бясна, никога нямаше да си простя, ако бях причинила смъртта му.
Чарити разбираше страховете на майка си. И все пак избягването на такава сериозна тема също нямаше да разреши ситуацията.
Опитваше се да измисли нещо — каквото и да било, — което да е полезно или насърчаващо, когато черният джип, който последно беше виждала пред караваната на Гейбриъл Сейнт Джеймс, паркира зад взетата под наем кола на Аманда.
Чарити си спомни един плакат, който беше виждала в местния офис за набиране на войници: Морските пехотинци вече са на брега, ситуацията е изцяло под контрол.