Джоан Рос
Едно лято (1)

1

След повече от десетилетие във военни зони и други горещи точки по целия свят Гейбриъл Сейнт Джеймс бързо избираше накъде да насочи оптичната техника.

Даже когато целта се намираше в оживена тълпа от хора, както днес.

За разлика от повечето останали жители на планетата, Гейбриъл мразеше сватбите. Макар да имаше колеги в армията, които биха нарекли способността му да се прицелва точно където трябва почти свръхестествена, и макар да можеше да се изолира напълно от хаоса на веселбата, за него сватбите бяха истински кошмар в професионално отношение.

Имаше твърде много хора. Твърде много променливи. Твърде много рискове някой да застане ненадейно между него и целта.

Въпреки предразсъдъците си обаче той се беше съгласил на тази мисия единствено заради даденото обещание. Когато си преживял какво ли не в окопите с някой, когато двамата сте станали по-близки дори от кръвни братя, няма как да откажеш.

Просто и ясно.

Semper Fi.

Булката и младоженецът танцуваха. Въртяха се по дансинга усмихнати и красиви като кукличките, с които украсяват сватбените торти. Той я гледаше толкова влюбено, толкова хлапашки увлечено, че сигурно, ако сега се случеше нещо и умреше на място, щеше да умре истински щастлив.

Тя гледаше към него и направо сияеше, явно споделяйки изцяло чувствата му.

Дявол да го вземе. На Гейб не му харесваше, че още един приятел ще трябва да отпадне от редиците.

Не че беше негова работа. Днешното си беше просто мисия. Мисия като всяка друга.

Да бе, да.

Той настрои оптиката, изключи музикантите, гостите, цялата сватбена тълпа. Продължи да се прицелва.

Ето, изчезна и разкошната бяла рокля на булката, която приличаше на излязла от приказка за принцеси. Изчезна и лъскавата военна униформа на младоженеца с блестящите месингови копчета и цветните лентички на гърдите.

Фокусира се само върху двете лица, които скоро щяха да са завинаги запечатани във времето.

Гейб пое дълбоко дъх, както го бяха учили да прави, преди изстрел. Усети как пулсът му се успокоява.

Сложи пръст на спусъка.

Понеже беше професионалист — а те бяха съвсем потънали в своя любовен свят, — нито булката, нито младоженецът го забелязаха.

Нито него, нито фотоапарата му.

— Знаете ли — чу се зад него женски глас, — всъщност е разрешено човек да се забавлява, когато е на сватба!

— Аз съм на работа.

Той наклони своя „Nikon“ за вертикален кадър и отново снима. Божичко! Има ли по-изтъркана сватбена снимка от тази, на която младоженецът държи булката през кръста, а тя се е привела назад и двамата се гледат влюбено?

Но булката много конкретно му беше казала какво точно иска и очевидно „големият страшен пехотинец“ Коул Дюшет беше готов да угоди на всяка нейна прищявка. Бившият му боен другар изглеждаше толкова безнадеждно хлътнал по жена си, че Гейб нямаше да се учуди, ако при проявяването на снимките около главите на двамата изневиделица се появят малки розови сърчица.

— Забелязах. Много сте старателен.

Когато момичето замълча, сякаш очаквайки коментар от негова страна, Гейб не каза нищо, надявайки се да я накара да си тръгне. Но тя не го направи. Не си тръгна и ароматът на парфюма й, който му напомняше за слънчева поляна с лавандула и други диви цветя.

— Вие никак не приличате на нито един сватбен фотограф, когото съм срещала — продължи тя с дружелюбен тон.

— И слава Богу. — Ах, да му се не види! Ужас, идва ред на жартиерата. Защо направо не го изправят до стената и да го застрелят, да се приключи с тези сладникави кадри? — Значи сте срещали много сватбени фотографи?

Беше се клел тържествено да последва своите събратя пехотинци и през вратите на ада, ако трябва. Но Гейб не си беше представял, че това може да означава да „дава наряд“ на сватба.

— Всъщност — доста.

Коул беше застанал на колене пред стола и вече беше започнал да сваля със зъби дантелената розово-бяла жартиера от бедрото на булката. Новата госпожа Коул Дюшет наистина имаше страхотни крака — това трябваше да й се признае. Ако съдеше по веселите подвиквания, гостите страхотно се забавляваха от спектакъла.

— Каква сте вие? Да не сте сватбен агент или нещо такова? — Не беше се запознал с организаторката на официалната вечеря предния ден. Може би защото, след като направи задължителните снимки, се върна в къмпинга, където прекара вечерта в караваната си с кенче бира, гледайки мача по телевизията.

— Не. Просто съм ходила на доста сватби през последните години. Изглежда са направо заразни. Сватбите имам предвид.

— Да не сте от вечните шаферки? — попита той. Проклетият ароматен облак, който повече приличаше на аура, отколкото на парфюм, сякаш ги заобикаляше отвсякъде. Макар да се съпротивляваше с всички сили, Гейб усети, че тази миризма го привлича.

— Невинаги. Била съм и в другата роля с бяла рокля и воал. — Тя отново замълча. Стори му се, че чу въздишка. — Нещата не се получиха.

— Съжалявам, че е станало така.

— И аз съжалявах. Известно време. Но после осъзнах, че най-много ме е разстроила мисълта за провала.

— Значи също като мен.

Понеже тя явно нямаше намерение да се махне, след като запечата за бъдещите поколения сцената с хвърлянето на жартиерата, Гейб най-сетне свали фотоапарата и я погледна.

Беше висока. Стройна, но не кльощава като холивудска актриса. Бледожълтата рокля без ръкави, която плътно обвиваше тялото й, разкриваше добре оформени мускули на ръцете и хубави бедра. Изглежда момичето се поддържаше във форма. Лъскавата тъмна коса беше прибрана в опашка, която се спускаше малко под раменете й, и ако беше портретен фотограф — какъвто той не беше — или имаше склонност към романтични преживявания — каквато нямаше, — нейните хубави зелени очи щяха да му се сторят като цвета на девствена джунгла.

— Ако не сте сватбен агент, нито шаферка, то каква сте тогава?

— Ветеринар.

Не беше сигурен, че я разбра правилно, но чутото „ветеран“ привлече вниманието му. За миг забравил сватбената суматоха, той присви очи и я огледа преценяващо.

— От кои войски?

— Моля?

— От кои армейски части сте?

— О! — Интелигентните й очи светнаха весело, когато разбра объркването. — Извинявайте. Не сте ме чули добре. Аз съм лекар, ветеринарен лекар. Занимавам се с дребни животни. Повечето кучета, котки и птички. От време навреме по някое влечуго. Всичко, което може да се определи като домашен любимец.

— Звучи интересно.

— Ето, най-после. Преминават към хвърлянето на букета.

— На мен ми харесва. — Тя проследи погледа му. — Май най-добре да ви оставя да работите.

На Гейб от много време не му се беше случвало да проведе такъв неангажиращ разговор с друг човек. Още по-отдавна не му се беше случвало да разменя повече от две думи с жена, като се изключи неговата агентка. Направо беше забравил как да се държи.

Докато гледаше как тя си тръгва — а той даже не си беше направил труда да попита как се казва, Гейб съжали за миг.

Но нямаше време за разсъждения, защото булката се подготвяше за задължителното хвърляне на букета.

Жените се бяха събрали като баскетболен отбор, готов да поеме топката. Брюнетката, забеляза той, явно не се интересуваше от букета, тъй като заобиколи групата и се отдалечи.

Щрак. Гейб снима букета, докато излита от ръката на усмихнатата булка.

Щрак. Снима го, докато лети красиво във въздуха.

Макар че новата госпожа Коул Дюшет едва стигаше до рамото на мъжа си, явно имаше здрава ръка. Лилиите, вързани в лилава панделка, полетяха във въздуха, минаха високо над протегнатите нагоре ръце на чакащите жени и се насочиха право към жълтата рокля на ветеринарката.

Действайки повече по инстинкт, тя хвана букета. Изразът на лицето й, който добре се виждаше в обектива на Гейб, беше като на човек, който току-що е хванал граната с изваден предпазител.

Сякаш усетила, че той я гледа, тя хвърли поглед към него.

И щрак! Погледът беше мигновено уловен.

Тя завъртя драматично изразителните си очи, а после се усмихна така, че през главата му започнаха да минават съвсем различни мисли. Горещи, страстни мисли. Мисли, от които се пазеше като дявол от тамян!

Но това не му попречи да си представя, че я снима гола. Легнала между смачканите чаршафи. Или може би на одеяло, насред планинска ливада, с поруменяло лице и усмивка на задоволена жена.

Избий си го от главата.

Той точно се опитваше да убеди сам себе си, че би било напълно погрешен ход да прекоси стаята и да се опита да я „свали“, когато сватбарите се насочиха към пирамидата мъфини, която булката беше избрала вместо традиционната сватбена торта.

В същото време ветеринарката хвърли букета обратно към групата нетърпеливо чакащи жени, помаха му леко, стройните й бедра се залюляха върху шеметно високите токчета на сандалите и тя излезе. Без шанс да я заговори!

Или поне така си мислеше той тогава.