Барбара Фрийти
Тайната (9)

Осма глава

Бриана не съзнаваше ясно какво бе очаквала, но положително не и купчина скици. Запрелиства ги и всяка рисунка я объркваше все повече. Те бяха невероятно детайлни и както изглежда, изобразяваха хора и места със значение в живота на Дерек. Дори имаше една, на която беше тя пред огледалото в галерията, където се срещнаха за пръв път, а зад нея се мяркаше сянка на мъж. Така ли бе прекарвал Дерек безкрайните дни в затвора? Защо никога не й бе казал, че рисува?

Остави рисунките настрана, взе един по-малък бял плик и извади писмо. Сърцето й се разтуптя лудо, като започна да чете:

„Скъпа Бриана,

Когато дойде на свиждане, имаше толкова много неща, които исках да ти кажа, но като че ли не можех да намеря думи. Времето ни винаги е толкова кратко и не искам да го пропилявам. Държа да знаеш, че съм дълбоко трогнат от твоята преданост и от твоята любов, но се чувствам и виновен, че те обвързах с този ужасен живот. Не биваше да разрешавам да се омъжиш за мен, но аз винаги съм бил егоист. Мислех кое е добро за мен, а не за теб. Отначало вярвах, че след броени дни ще ме освободят. Никога не съм си представял, че ще съм тук. Казвах си, че ще успея да ти се отплатя, но е невъзможно да ти върна годините, които ти отнех.“

Думите се замъглиха и тя преглътна сълзите си.

„Не съм ти казвал винаги истината. И сега не ми е лесно. Тайните ми са като бездна. Измислих много отдавна живота, който исках, и започнах сам да вярвам на своите лъжи. Въобразявах си, че ще мога да взема фалшивото и да го направя автентично. Въобразявах си, че ще мога да измамя света, но огледалото винаги отразява истината и трябваше да съм по-разумен.

Не съм откраднал «Трите лица на Ева», но не съм и абсолютно невинен.

Не съм човекът, за когото ме мислиш. Ако събера смелост да ти кажа всичко, никога няма да прочетеш това писмо или да видиш рисунките, които нарисувах само за всеки случай… Ще спя по-спокойно, като знам, че един ден ще разбереш цялата истина, дори ако мен ме няма, за да ти я разкажа.

Надявам се, че ще живеем дълги години заедно, но в затвора какво ли не става. Като че ли всеки ден някой или се разболява, или умира. Ако нещо ми се случи, грижи се за себе си и за нашия син. Искам да знаеш, че каквито и лъжи да съм изрекъл, едно е истина — обичам теб и Лукас повече, отколкото съм си представял, че мога да обичам. Вие двамата ме накарахте да пожелая да стана по-добър човек. Надявам се някой ден да надмина стократно вашите очаквания и вместо години като тези да изживеем други, които и двамата ще искаме да си спомняме.

Обичам те.

Дерек“

Гласът на Дерек звучеше ясно в главата й, очите му настояваха да разбере. По страните й рукнаха сълзи като през скъсан язовирен бент. Плачеше за мъжа, умрял твърде млад, за момченцето, което щеше да порасне без баща. Плачеше за края на техните мечти и защото трябваше да остави болката да си отиде. Сдържаше я със седмици, като се преструваше пред сина си, но този момент беше само неин.

Най-накрая сълзите й пресъхнаха. Избърса очите си с ръкав и прибра писмото и рисунките в плика. След това влезе вътре да наплиска лицето си със студена вода. Избърса се и се загледа в огледалото. Косата й беше сплъстена от крайбрежния вятър, очите й още бяха зачервени и блестяха малко повече от обикновено, но следите от риданията й вече не личаха. Биваше я да се преструва, че всичко е наред, и този ден с нищо нямаше да бъде по-различен.

Дерек пишеше, че и той се е преструвал. „Не съм човекът, за когото ме мислиш.“ Тогава кой бе той? И какво имаше предвид, като твърдеше, че не е откраднал картините, но същевременно не е абсолютно невинен? Ако искаше тя да разбере истината, защо думите му бяха толкова загадъчни? Защо продължаваше да пази тайни, след като вече излежаваше присъдата си? Нищо не разбираше. С въздишка се извърна от огледалото. Трябваше да прибере Лукас.

Отиде в съседната къща и позвъни на вратата. Джейсън отвори след секунда.

— Къде е Лукас? — попита тя, влизайки в гостната.

— В кухнята. Мъчи се да научи папагала да говори.

— Ще го взема.

Понечи да мине покрай него, но той я хвана за ръката.

— Детето си играе, добре е, но пък ти не изглеждаш толкова добре. — Проследи погледа й към коридора. — Не се притеснявай, Лукас не може да ни чуе. Кухненската врата е затворена. Другите животинчета не харесват твоето кученце, затова го изолирах. Какво се е случило? Какво искаше адвокатът на Дерек? Защо си плакала?

Тя се опита да се отскубне, но той не я пусна.

— Нищо не се е случило.

— Не ти вярвам.

— Остави ме — каза тя. Беше твърде разстроена, за да се разправя и с Джейсън.

Той се загледа в нея. В очите му прозираше нерешителност.

— Знам, че трябва да те оставя.

Дъхът й секна от погледа му. Много време бе изминало, откакто мъж я бе гледал с такова желание… и откакто сама бе усещала същото привличане. В напрегнатата атмосфера помежду им прескочи електрическа искра, очакването я заля като вълна. Искаше онова, което не биваше да иска, търсеше онова, което не биваше да търси. Ако само той извърнеше поглед… ако само тя имаше сили да погледне встрани.

Помисли си, че ще я целуне, но той пусна ръката й и отстъпи. Пъхна ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше, че ще посегне отново към нея.

И тя се страхуваше. Защото извън всякакъв здрав разум копнееше за неговата милувка. Копнееше да я вземе със силните си ръце и да я прегърне, наистина да я прегърне, както мъж прегръща жена, която безумно желае да отведе в леглото.

Умът й говореше: „Мисли“. Тялото й крещеше: „Действай“.

Тя скъси до миниум разстоянието помежду им, плъзна ръце около кръста му и притисна устни до неговите, вцепенени от шок. Искаше да пие от силата му, да вкуси забрава от устните му, да бъде себе си отново — жена, а не майка, съпруга, вдовица. Не искаше да плаче повече, не искаше повече да се чувства като изгубен кораб в бурно море. Искаше да пусне котва до действително съществуващ бряг. Искаше да изпита нещо по-хубаво от болка.

Пое езика му в устата си, чу как той изстена и усети ръцете му върху ханша си. Притисна я към слабините си. Беше превъзбуден. Тя потърка гърдите си в неговите, плъзна ръка под ризата му и заопипва неспокойно атлетичната мускулатура. Джейсън беше целият само мускули и жар, страст и нежност. Неговата енергия беше поразителна, заразна. Обхвана я трескава възбуда.

Той я притисна към стената и отвърна пламенно на целувката й. Тя усещаше всеки сантиметър от тялото му. Харесваше й необузданият му порив. Не мислеше, само чувстваше, а се чувстваше наистина божествено… докато Джейсън не се отдръпна като попарен от нея.

Впи поглед в лицето й и дрезгаво изрече:

— Какво правим, по дяволите?

Тя нямаше отговор. Както се нижеха секундите, чу крясъка на папагала, което й напомни, че Лукас е в съседната стая. Ами ако беше влязъл и ги беше видял? Не биваше в никакъв случай да се отдава на подобно безразсъдство.

— Бриана? — Джейсън се вглеждаше напрегнато в нея.

— Не зная. Извини ме.

— Не искам извинение — уточни ясно той. — Искам обяснение. В един миг ме мразиш, в следващия се нахвърляш да разкъсаш ризата ми.

— И ти ме целуна — напомни му тя.

— Естествено, че те целунах. Искам да те целуна от секундата, когато те зърнах в бара на Мъри преди пет години.

— Това не е вярно — възрази тя, шокирана от твърдението му.

— Абсолютно вярно е. Когато те видях на високото столче до бара да пиеш бяло вино, и косата ти дълга до кръста, очите ти — красиво синьо небе, устните ти… — Погледът му се плъзна към устните й. — Толкова нежни и съвършени. Помислих си: „Това е тя, тази жена съм чакал“.

При тези думи дъхът й секна.

— Не си помислил това.

— Имах чувството, че падам от отвесна скала. Намеренията ми спрямо някоя жена се простираха до една нощ, седмица или може би месец. Но ти… Не зная какво ми се случи. Ти ръсеше всичките онези интелектуални факти за виното и аз бях обречен завинаги.

— Понякога дърдоря врели-некипели, когато съм нервна.

— В такъв случай и ти си почувствала привличане. Ето защо не ми каза, че си сгодена.

Онази вечер й хареса да разговаря с Джейсън. Той беше забавен, секси, интересен и много по-добър слушател от Дерек, който имаше навика да обсебва повечето от техните разговори. Не знаеше дали съзнателно е премълчала факта, че е сгодена, или просто не се е стигнало до този въпрос. Но не се случи нищо между тях и нищо нямаше да се случи, дори Дерек да не беше влязъл в онзи бар.

— Разбери, изпихме заедно по няколко питиета преди сто години — каза тя. — Може би си изпитал нещо към мен, но аз бях влюбена в Дерек. Съжалявам, ако ти причинявам болка, но такава е истината.

Той я изгледа продължително.

— Добре, значи тогава си била любезна. — Пристъпи към нея и тя инстинктивно направи крачка назад. — А тази вечер? Пак ли беше любезна?

Дъхът му галеше страната й, а предизвикателният му поглед й въздействаше още по-силно. Но не биваше да се поддава отново.

— Би ли се отдръпнал.

— Защо ме целуна, Бриана?

— Бях разстроена. Ти беше тук. Просто се случи.

— Защо беше разстроена?

Тя се поколеба, тъй като не й се искаше да говори за подробностите в писмото, но трябваше някак да отвлече вниманието му.

— Господин Айзъкс ми донесе писмо от Дерек. Помолил го е да ми го предаде в случай че умре.

Очите на Джейсън проблеснаха опасно.

— Какво пише?

— Лично е. Но основното е, че ме обича и че не е откраднал картините — две неща, които, сигурна съм, не би искал да чуеш.

— Тогава защо се разстрои толкова много?

— Ти няма ли да се разстроиш, ако получиш писмо от любим човек след смъртта му.

— По-скоро ще ми подейства утешително, освен ако не пише нещо, което би ме изненадало. Такъв ли е случаят с Дерек?

Нямаше намерение да дава на Джейсън повече възможности да я напада.

— Лукас сигурно се чуди къде съм. Ще го отведа.

— Нима ще си отидеш просто така, преструвайки се, че нищо не се е случило между нас?

— Мисля, че е най-добре и двамата да постъпим по този начин. Каквито и да са били чувствата ти преди пет години, каквито и да са сега, няма значение.

— Ами твоите чувства?

— Искаш ли да знаеш как се чувствам? Вцепенена съм, смразена. Може би те целунах, защото ми се е искало да усетя някакво чувство. Нищо повече. Между нас никога нищо не може да се случи.

— То вече се случва, Бриана.

— Тогава трябва да забравим, защото Дерек ще бъде винаги помежду ни.

— Само ако ти държиш да остане там.

— Длъжна съм. Възпитавам неговия син и пред родителите му съм задължена.

— И това ли е всичко? Никога ли няма да си позволиш да се срещаш с друг мъж?

— Дали ще бъде „никога“, не знам, но не и в момента, не и с теб.

— Историята не свършва тук — каза той рязко. — Но засега… Ще доведа Лукас.

Бриана си отдъхна, щом той се отдалечи по коридора. Вдигна лявата си ръка и се загледа в големия диамант, който Дерек постави на пръста й преди толкова години. През последните месеци пръстенът й бе станал хлабав и както си играеше с него, се изхлузи лесно. Много пъти се питаше дали да не го свали изобщо след смъртта на Дерек, но ако се откажеше от него, тогава какво щеше да й остане?

Знаеше как да бъде негова съпруга, дори негова вдовица, но много отдавна бе забравила самата тя коя бе.

* * *

Бриана се мята и въртя през по-голямата част от нощта, мислите й скачаха ту към тревожното писмо на Дерек, ту към неочаквано тревожната целувка. Не разбираше нито едното, нито другото… или пък себе си. Никога не бе очаквала, че ще се чувства така разкъсвана.

Джейсън й напомни за онова момиче, което бе някога, момичето на бара, което бъбреше за виното, флиртуваше със сексапилен непознат и имаше толкова много възможности пред себе си. Дали съществуваше някаква вероятност да я преоткрие? Или бе твърде късно?

Беше се борила за Дерек. Може би е време да се бори за себе си.

На сутринта стана с ново решение и за пръв път от много време почувства надежда. След като нахрани и облече Лукас, взе ключовете за колата. Трябваше да остави него и Дигър при Нанси и да отиде за сутрешната смяна в работилницата. Лукас беше сънлив и се тътреше, от друга страна, Дигър се дърпаше на каишката.

Като излязоха най-накрая от къщата, видя, че Джейсън сваля дъските за сърф от багажника на джипа. Косата му беше мокра, страните — зачервени от водата или от вятъра, брадата — леко набола. Носеше клин и прилепнала, влажна тениска.

— Здрасти, Джейсън — извика Лукас и след поздрава се втурна към него.

Джейсън го прегърна.

— Накъде сте се запътили? — попита, като се усмихваше топло на момченцето.

— С баба ще правим сладки, докато мама работи.

— Ще падне веселба.

— Искаш ли да дойдеш? — попита Лукас със своята детска невинност.

— Не мога. Отивам на работа.

— Лукас, вземи Дигър и се качи в колата.

Бриана му подаде каишката.

— Може ли да пуснем хвърчилото по-късно? — попита Лукас Джейсън. — Трябва да тренирам преди състезанието.

— Ще видим — отвърна Джейсън, поглеждайки към нея.

Трябваше да се качи в колата си, но се бавеше.

— От сърфинг ли се връщаш сега?

— Да, тази сутрин имаше наистина страхотни вълни. Някой ден трябва да дойдеш с мен.

— Не плувам добре.

— С мен няма страшно — каза той.

Помежду им избликна подмолно привличане, което, тя знаеше, че Джейсън усеща точно толкова, колкото и тя. Съзнаваше също така, че Лукас чака, както и нейната свекърва, и работата в магазина. Тогава защо не тръгва?

— За снощи — започна тя.

Той я прекъсна:

— Да не говорим за това.

— Не биваше да те целувам — сниши тя гласа си почти до шепот. — Чувствах се, как да кажа, развълнувана, неразумна.

— Следващия път няма да спра — предупреди я той.

— Следващ път няма да има.

— Със сигурност ще има.

— Тръгвам.

— Добре — подсмихна се той. — А пък аз ще те гледам как вървиш.

— Защо?

— Наистина не ти трябва да знаеш.

Той се усмихна.

Бриана пламна от втренчения му поглед и тъкмо се готвеше за бързо отстъпление, когато до тях спря кола. Вратата се отвори и слезе Кара.

— Хей, здравейте — поздрави ги тя, местейки любопитен поглед ту към нея, ту към него. — Тук ли се премести, Джейсън?

— Да. Ти у родителите си ли отиваш?

— Да, нека баба да погледа малко Фейт.

— Бебето там ли е? — посочи той към колата. — Я да го видя.

Джейсън отвори задната врата, а Кара се обърна към Бриана:

— Ще се видим в магазина. Събираме се няколко жени по обяд, за да изработим завивка за бебето на Ани Дюпон. Ако имаш възможност, ела при нас, след като свърши смяната ти. Ще дойде Шарлот, мисля, че се запознахте. Ще бъде весело.

— Ще видя дали Нанси може да гледа Лукас половин час повече — отговори Бриана, тъй като не й се водеха дълги разговори. — Тръгвам. Не ми се ще да закъснявам.

Качи се в колата, даде на заден, докато Джейсън се занимаваше с Кара и бебето. Може би трябваше да откаже поканата на Кара. Щом двете останеха насаме, вероятно щеше да й задава въпроси. Все пак имаше три часа, за да измисли отговори.

* * *

— Вие двамата ми се струвате съмнително близки — каза Кара на Джейсън, докато Бриана излизаше от алеята.

— Само по съседски — отговори той.

— Така ли вече го наричат? О, хайде, Джейсън, какво става между вас? Мислех си, че Бриана не те харесва, но преди секунда не ми се стори изпълнена с омраза.

— Стана така, че се опознахме малко по-добре.

— Само толкова ли ще ми кажеш? На най-старата и най-скъпата си приятелка! — Тя замълча и леко посърна. — Все пак се тревожа за теб.

— Няма причина за тревога.

— Ти не допускаш много хора до себе си. Щом някоя жена се опита да влезе под кожата ти, обикновено се изнизваш към вратата. А Бриана не е която и да е жена. Беше съпруга на Дерек и след неговия процес се съсипа. Не искам тя да те повлече отново към подобно мрачно падение.

Трогна го нейната загриженост.

— Няма за какво да се тревожиш.

— Значи нямаш никакви чувства към нея, както твърди Колин — настоя Кара.

— Колин приказва прекадено много.

— Това съревнование ли е? Изпитваш необходимост да й докажеш, че ти си добрият, а Дерек — лошият.

Той въздъхна. Кара беше като куче, което глозга кокал, когато си науми да разбере нещо.

— Бих искал истината да излезе наяве — призна Джейсън. — Но не е толкова просто.

Осъзна колко е объркано, след като снощи тя свали гарда и го целуна безумно изкусително. А той какво направи? Издигна стени и я отблъсна. Както казва Кара, щом стане напечено, и изчезва.

Кара не откъсваше очи от лицето му.

— Охо! Загазил си. От много време чакам да те видя влюбен, но ми се щеше да не е в нея. Съмнявам се, че тази работа ще излезе на добър край. Някои неща не могат да бъдат преодолени. Свързан си с нейните страдания, Джейсън, освен това да не забравяме семейство Кейн. Представяш ли си какво ще си помислят за теб, дори да делиш само една алея за коли като тази. — Кара поклати глава. — Невъзможно е тя да бъде твоя любима.

— Не си спомням да съм казвал, че е.

— Внимавай, Джейсън. Бриана не е само жена; тя е майка и иска да изчисти името на Дерек заради сина си. Ти й пречиш. Не го забравяй.