Барбара Фрийти
Тайната (8)

Седма глава

Бриана се събуди в сряда сутринта с главоболие. Цяла нощ мисли за Дерек и за Уайът, и за картините. Съмняваше се, че ако разговаря с Уайът, ще разбере нещо. Той ще я презре, ще я погледне по неговия снизходителен начин и ще й каже, че ще гони вятъра, ако иска да докаже невинността на съпруга си. Като имаше предвид намека на Катрин, че Уайът не е дарил доброволно картините, се питаше разполага ли наистина с нова информация, за да занимае Джо Силвейра? Не. Необходимо бе повече. Но това повече щеше да почака. Сега трябваше да отиде на работа.

След като остави Лукас при дядо му и баба му, започна смяната си в магазина на работилницата за пачуърк. В края на третия час знаеше как да работи с касовия апарат и как да реже платовете и къде се намират стоките. Също така се запозна с две от продавачките. Стела беше с добро сърце, четирийсетгодишна разведена жена. Наскоро бе открила срещите по интернет и в промеждутъците, когато нямаше посетители, показа на Бриана някои от любимите си мъжки профили, оплаквайки се, че нито един от тях не е от Ейнджълс Бей. „Колко далеч трябва да отида, за да си хвана нещичко?“ — смееше се тя. На този въпрос Бриана не би се осмелила да отговори, след като тя самата от много дълго време си нямаше „нищичко“.

Другата продавачка — Ерин Маккарти — беше мълчалива жена на около трийсет и пет години. Насърчена от Стела, сподели, че със съпруга си се опитват да осиновят бебе и че имало в града някакво момиче, което вероятно ще им даде бебето си, но имало доста кандидати. След това млъкна, уплашена, че късметът може да й изневери, ако говори много-много. През цялата сутрин в магазина търговията кипеше и Бриана загуби представа за всички хора, с които се запозна. Разбра защо Нанси работеше с удоволствие в магазина; в него цареше дух на приятелство и съпричастие. Хората идваха тук с горещото желание да създадат нещо ново и техният оптимизъм и радостно очакване бяха заразителни. Бриана вече започна да скицира наум проект за пачуърк и почувства, че неусетно може да се превърне във вманиачен дизайнер.

Научи също така, че шиенето на пачуърк в Ейнджълс Бей не беше просто занаят, а и сериозен бизнес. Освен че се предлагаха материали и уникати на купувачите, група посветени изработваше класическите за града завивки, които се продаваха в цял свят.

Две жени, чието единствено задължение бе да търгуват по интернет, работеха в отделна служебна стая зад магазина. Никога нямаше да й мине през ум, че магазинът издържа толкова много семейства.

Та като стана въпрос за семейство… ето че Нанси и Лукас влязоха и тя им се усмихна. Синът й веднага изтича в прегръдките й и я целуна. Запозна го с Ерин, която тъкмо бе обслужила една клиентка.

— Прекрасен е — каза с майчински копнеж в очите. — Прилича на теб. Носът му е като твоя.

Ерин беше първата, която не отбеляза само приликата на сина й с Дерек, и това й беше много приятно.

— Благодаря.

— Баба и дядо ме заведоха в градината с тикви — съобщи Лукас.

— А в пекарницата? — попита Бриана, избърсвайки остатък от червен конфитюр в ъгълчето на устата му.

— Изядох едно съвсем малко парченце торта. Баба каза, че трябва първо да обядваме.

Бриана се успокои, като чу, че свекърва й все пак определя някои правила; Нанси и Рик бяха склонни да глезят безразсъдно Лукас.

— Нещо по въпроса за бебетата, Ерин? — попита Нанси.

— Молим се.

— Не се отказвай, надявай се.

— Няма да се отказвам — обеща Ерин. Обърна се към Бриана: — Ако нямаш нищо против, ще покажа на Лукас детската стая, докато ти се разпишеш в края на работната смяна при Фиона.

— Разбира се — съгласи се тя и остави Лукас на пода. — Трябва да разпиша нещо при Фиона, преди да си тръгнем — добави към Нанси.

Лукас тръгна с Ерин щастливо усмихнат, винаги готов да види нещо ново.

— Е, как върви тук? — попита свекърва й.

— Страхотно. Бях затрупана с работа, направих някои грешки, но Стела, Ерин и Фиона ми помогнаха. Много са мили.

Нанси засия.

— Толкова съм доволна. Не е като учителската професия, но и там скоро ще се открие място. Ще свършиш ли работа с Фиона, за да отидем после да обядваме?

— Нека първо да обслужа тази клиентка. Мисля, че вече си е избрала.

Нанси се обърна, за да направи място на по-възрастна жена, приближаваща се до щанда. Щом двете се срещнаха, настръхнаха. Обичайното радостно изражение на Нанси изчезна. Другата жена стисна устни и въздухът помежду им запращя от напрежение.

Жената най-накрая отмести поглед от нея и остави на щанда плата, който си бе избрала. Като се обърна към Бриана, черните й очи се разшириха от изумление:

— Ти!

Бриана не знаеше как да реагира. Жената й се струваше смътно позната, но не си спомняше откъде. Видът й беше невзрачен — прошарена кестенява коса, бледо лице без грим, като се изключеше розовото червило на устните.

— Значи е истина. Доналд ми каза, но аз не му повярвах. Много си дръзка.

Бриана потърси с поглед помощ от Нанси, но свекърва й сякаш се бе вцепенила.

Тогава Стела заобиколи щанда и побутна Бриана леко встрани.

— Фиона те търси, Бриана. Аз ще се погрижа за вас, госпожо Ханлън.

Ханлън. Лорън Ханлън, съпругата на пазача, когото според слуховете Дерек бил нападнал.

— Моят съпруг още страда от главоболие и световъртеж — каза Лорън Ханлън с изпълнени с гняв очи. — Не е същият, откакто Дерек го удари. За да се опиташ да убедиш всички, че не го е направил ли си се върнала? За каква, по дяволите, се мислиш?

— Ето ви рестото, госпожо Ханлън — прекъсна я Стела. — Ето и плата. Всичко е тук.

Жената взе парите и торбичката от Стела, тръгна си и затръшна вратата на излизане.

— Добре ли си, мила? — попита загрижено Стела.

— Добре съм — отговори Бриана и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Забравих да те предупредя, че Лорън идва от време на време тук — най-после заговори Нанси. — Обикновено се избягваме.

— И аз ще постъпвам по същия начин.

— Ще доведа Лукас — каза Нанси.

Бриана се обърна към Стела:

— Благодаря ти, че се намеси.

— Моля те. Виж какво ще ти кажа: каквото и да е направил Дерек или не е направил, ти си отделна личност. Много хора го разбират. А тези, които не го разбират, си е техен проблем.

За съжаление беше и неин проблем, както и една от причините да се страхува да доведе Лукас в Ейнджълс Бей. Можеше да изтърпи поведението на Лорън Ханлън, но нямаше намерение да понесе някой да наскърбява Лукас за нещо, което Дерек навярно дори не е извършил. Навярно ли? Изхвърли от мислите си съмнението. Точно сега нямаше да престане да вярва на съпруга си.

* * *

След като свърши смяната й в магазина, Бриана отиде да обядва с Нанси и Лукас в „Червения рак“, после напазаруваха и минаха покрай къщата на Кейн да вземат Дигър. Като се прибраха с Лукас и кученцето, Бриана намери бележка, закачена на входната врата. Беше кратка и ясна: „Пускане на хвърчило — три часа.“

Джейсън не беше я подписал, но тя знаеше, че е от него. Наближаваше три часът.

— От кого е, мамо? — попита Лукас.

За миг се изкуши да го излъже. Всъщност най-вече се изкушаваше да намери Джейсън и да му забрани да идва, но беше късно. Вече бе казала на Лукас, че той ще поправи хвърчилото му.

— Джейсън ще донесе хвърчилото след няколко минути — обясни, докато отключваше вратата.

Детето се разпищя от радост. Бриана се надяваше, че се вълнува повече заради хвърчилото, отколкото че ще види Джейсън, но подозираше, че в случая радостта се дължеше и на хвърчилото, и на Джейсън. Лукас жадуваше за мъжко внимание и дядо му задоволяваше донякъде тази потребност, но Джейсън беше по-млад и наподобяваше повече фигура на баща. Само че на нея никак не й се искаше Лукас да гледа на него по този начин.

След няколко минути на входната врата се позвъни. Лукас тичаше подир нея, когато се запъти да отвори. Детето посрещна Джейсън с прегръдка, което сякаш го свари неподготвен, но бързо се съвзе.

— Хей, приятелче! Виж какво донесох.

Вдигна нагоре едно пурпурно хвърчило, което по нищо не приличаше на старото.

Лукас го зяпна смаян.

— Грамадно е.

— И съвсем различно — добави Бриана. — Ново хвърчило ли купи?

Джейсън сви рамене.

— Аз го направих. Използвах някои части от вашето.

И да беше така, тя не видя нито една позната част.

— Готови ли сте да го пробваме? — попита Джейсън.

— Сигурно трябва да излезем на улицата — предположи тя някак колебливо. Предпочиташе да не я гледат в квартала как тича по улиците с Джейсън Марлоу.

— Имаме нужда от повече пространство — каза той. — Знам едно хубаво място. Вземете си якета. За наш късмет излезе вятър.

— Не знам — чудеше се тя. — Не мога да оставям Дигър още сам. Ще изпокъса всичко вкъщи. А току-що го взех от свекърва ми.

— На твоето кученце ще му хареса там, където отиваме. Има много места за изследване, без да си навлече никаква беля.

Бриана се тревожеше повече за белята, която може би тя си навличаше, като излизаше с Джейсън. Но след като щяха заедно да пускат хвърчилото, предпочиташе да е вън от дома й.

— Хайде да тръгваме.

Джипът на Джейсън беше паркиран на алеята на Пати. Като отвори багажника, за да прибере хвърчилото, Бриана видя неопренов костюм и плажни кърпи.

— Гмуркаш ли се? — попита.

— Понякога, но главно сърфирам. Хващаме големи вълни, движещи се към брега, особено когато океанът е бурен и вълните са високи.

— Звучи ми опасно и студено.

— И предизвикателство, и забавление е — отвърна той със светнали очи. — Човекът срещу природата. Решително съперничество. Трябва да опиташ някой път.

— Как не!

— Понякога е по-интересно да преживееш някое приключение в действителност, отколкото да четеш за него в библиотеката — усмихна се той.

Вече съжаляваше, че бе споменала за страстта си към книгите. Без да обръща внимание на забележката му, настани Лукас и Дигър на задната седалка, после седна на предната и закопча предпазния колан.

— Къде отиваме? — попита. — Надявам се извън града.

Той я стрелна с поглед.

— Мина много време, откакто момичетата ме криеха от родителите си.

— Не искам да наскърбявам Нанси и Рик. Държа много на тях.

— Аз също не искам да ги наскърбявам. Има една хубава местност на юг оттук, където постоянно духа вятър и има простор за тичане. С Дерек там пускахме хвърчилата си. С велосипеди се стига малко по-бавно, но с кола не е далеч.

Тя се загледа през стъклото към улиците, по които минаваха, и си представи две момчета с велосипеди, препускащи към брега със своите хвърчила. Какви невинни години! Нито един от двамата не си е мислел, че животът им ще се преобърне по този начин. След като напуснаха градската зона, пейзажът стана по-пасторален. Въпреки че имаше няколко големи къщи до бреговата линия, в края на краищата бяха малобройни и на големи разстояния една от друга. Видя табела за артистичната колония на Ейнджълс Бей и в далечината забеляза остъклена кръгла сграда. До нея имаше редица малки къщи.

— Какво е това там?

— Градският център по изкуствата. Уайът и още няколко други художници го построиха преди около петнайсет години. Ателието е в главната сграда; вилите гледат към морето и дават артистично вдъхновение на гостуващи художници. Местното изкуство е в голям възход през последното десетилетие.

— Там ли рисуваше Дерек?

— От време на време, но по принцип рисуваше в дома на Уайът. Той живее на около километър и половина надолу по пътя. Къщата му се вижда от магистралата.

След няколко минути Джейсън свърна от пътя и паркира в края на просторна, равна ливада. Много добре. Не искаше да се тревожи, че Лукас и кученцето ще тичат по тясна ивица скалист бряг.

Щом Джейсън изключи мотора, детето разкопча предпазния колан. Тъкмо посегна да отвори вратата, когато Бриана го спря. Искаше първо да хване каишката на Дигър, преди палето да излезе. То също беше нетърпеливо да изследва новата територия. Като свали кученцето на земята, то хукна и я повлече след себе си. За щастие тича само няколко метра и спря, за да подуши цветята и да рови.

Докато Дигър ровеше, Джейсън клекна до Лукас да му покаже как да държи хвърчилото. Тя си помисли, че няма да се затруднят да вдигнат хвърчилото, защото вятърът духаше силно. Беше завързала косата си на опашка, но няколко кичура вече се изплъзнаха и се вееха пред лицето й. Кожата й се опъна от слънцето и от соления вятър, идващ от океана. Макар че й беше малко студено, се почувства по-бодра за пръв път от много време насам.

— Хайде, Лукас, пускай го — насърчи детето Джейсън и се отдръпна.

— Няма ли първо да му покажеш? — попита тя, изненадана, че оставя Лукас сам да се оправя.

— Това е неговото хвърчило. Той пръв трябва да го пусне да лети. — Джейсън кимна на детето да го насърчи. — Само го дръж здраво.

Лукас се затича и след секунди хвърчилото се издигна. Бриана се изплаши. Ами ако хвърчилото се издигнеше прекалено високо и повлечеше сина й към отвесния скалист бряг? Но Джейсън вече тичаше редом с детето.

Разнесоха се викове и смях, докато хвърчилото се издигаше и просветваше в сивеещото небе. Неочаквани сълзи напълниха очите й. Никога не беше виждала Лукас толкова щастлив, освободен от мрачната тишина, която ги бе заобикаляла толкова години.

Препъна се, когато Дигър се отскубна внезапно от ръката й. Явно реши, че момчетата се забавляват прекалено бурно без него и бързо ги догони. Бриана изгуби представа колко пъти кръстосаха ливадата, но най-накрая кученцето и Лукас капнаха от умора и се проснаха на тревата.

Джейсън остави хвърчилото на земята. Косата му беше разрошена от вятъра, очите му блестяха от удоволствие. Изглеждаше млад, щастлив и безгрижен.

— Твой ред е — усмихна й се, като й подаде хвърчилото.

— И така съм си добре.

— Не може да дойдеш тук и да не пуснеш хвърчилото.

— Тичах няколко километра, докато гонех теб, Лукас и кучето.

— Дай ми каишката. — В очите му съзря само насърчение. — Трябва да го направиш, Бриана. Ще видиш каква радост ще изпиташ, като се оставиш на вятъра. Искам да го почувстваш.

Думите му носеха обещание, твърде изкусително обещание, за да му устои.

Лукас й даде няколко съвета, когато тя се затича към стръмния, скалист бряг. Не възнамеряваше да отиде толкова далеч, но щом хвърчилото полетя, като че ли и тя се издигна с него. Беше невероятно чувство на волност. Краката й бяха вкопани в земята от години, с наведена глава си проправяше път в живота, без никаква истинска радост. Не си спомняше кога за последен път е поглеждала нагоре, последния път, когато е мечтала. Вятърът се виеше около нея, сякаш я загръщаше с любов. Долови гласове, шепнещи във въздуха, и у нея изникна абсурдната мисъл, че ангелите пеят. И някъде в този хор позна гласа на Дерек, сега по-щастлив, а не изпълнен с горест и вина; извисяваше се с любов и надежда. „Дойде време за твоите мечти, Бриана. Нека да бъдат големи, нека да бъдат дръзки, нека да се сбъднат.“

Не съзнаваше, че плаче, докато не престана да тича, и Лукас, и Джейсън не я погледнаха разтревожени.

Избърса страните си с ръка и се усмихна.

— От вятъра е — излъга. — Беше неописуемо. Благодаря ти.

Джейсън кимна, но разбра неизреченото зад нейното извинение.

— Моля те. Заслужаваше го.

— Ще спечеля ли състезанието, мамо? — попита Лукас.

— Едва ли има значение, детето ми, щом като можеш да се радваш като днес.

— Забавленията не са приключили още — заяви неочаквано Джейсън. — Готови ли сте за още приключения?

— Да! Да! — заподскача Лукас, а кученцето се разлая, сякаш беше на същото мнение.

Джейсън се разсмя:

— Ето, имам двама кандидати. А ти?

Подаде ръка на Бриана и тя я хвана, без да се замисли. Пръстите му обвиха нейните и я разтърси внезапен, възхитителен трепет. Не беше изпитвала еротично вълнение или близост с мъж от много дълго време. Беше толкова хубаво, че се изплаши. Дръпна ръката си от неговата и хвана Лукас за ръка. Този бе мъжът, за когото трябваше да се държи.

Джейсън ги поведе по виеща се пътечка към морския бряг. Заобиколен от високи, отвесни скали, брегът беше закътан и колкото и изненадващо да бе, не се усещаше и най-слаб повей на вятъра.

— Нарича се Тайния залив — каза й Джейсън.

— Разбирам защо се казва така. Толкова усамотено и тихо е.

— Тук са намерили убежище трима корабокрушенци от „Габриела“ — продължи той. — Спасили са се на дъски от кораба и бурята ги изхвърлила на този бряг.

Плитката вода просветваше прелестно синьо-зелена и се плискаше едва-едва в пясъка. На неколкостотин метра, от другата страна на носа, вълните бяха бурни и се разбиваха с трясък, но естествената бариера пазеше тази ивица от брега.

— Дигър иска да влезе във водата — съобщи Лукас. — Ще го пуснем ли?

Джейсън кимна.

— Не вярвам, че може да загази тук.

Откопча каишката и Дигър се втурна към океана.

Детето веднага тръгна след него.

— Не се приближавай много до водата — предупреди го майка му.

Лукас взимаше уроци по плуване, откакто стана на две, и обичаше водата, но в океана никога не беше плувал. За щастие вниманието му привлякоха мидичките по плажа и взе да ги разглежда.

Бриана въздъхна дълбоко и се почувства още по-умиротворена в това тихо заливче, където фученето на вятъра едва се долавяше.

— Харесва ми океанът. Има нещо много привлекателно в това да стоиш на ръба на континента и то те кара да се чувстваш хем велик, хем нищожен като прашинка.

— А изпитваш ли желание да видиш какво има зад хоризонта?

— Вече съм била там.

— Вярно; ти си пътешественичка. Забравих. — Взе едно камъче и го метна в океана. — Най-далечното място, на което съм бил, е Хавай.

— Да сърфираш ли?

Той се усмихна.

— Някои вълни там са огромни.

— Представям си.

Тя седна по турски на пясъка и прекара несъзнателно пръсти през песъчинките.

Джейсън седна до нея и изпъна дългите си крака. И двамата се загледаха в Лукас и кучето, които играеха на брега. Много отдавна не се беше чувствала толкова спокойна.

— Умълча се — отбеляза Джейсън.

— Спокойно е тук.

Изниза се още минута и въпреки красотата на пейзажа тя почувства помежду им растящо напрежение.

— Защо просто не ме попиташ за онова, което ти се върти в главата? — каза Бриана най-накрая.

Той й хвърли поглед.

— За какво говориш?

— Усещам любопитството ти.

Скръсти ръце пред гърдите си с чувството, че трябва да бъде предпазлива, че трябва да се защити.

— Защо Дерек? — попита той най-после.

Бриана въздъхна дълбоко. Лесен въпрос, нали? Запозна се с Дерек в неговата художествена галерия. Беше поканена на изложба от приятел на родителите й. Закъсня, възпрепятствана от необичайна за Южна Калифорния буря. Беше се втурнала в галерията и бе застанала пред огледалото във фоайето, за да оправи косата си. Тогава зад нея застана мъж и погледите им се срещнаха в огледалото. Беше поразена от красивите му лешникови очи, които сякаш промениха цвета си, докато той я гледаше втренчено. Тя не можеше да отмести поглед, нито пък той.

— На толкова много хора погледите се плъзгаха покрай мен — прошепна Бриана. — Фактически за родителите си бях невидима, но Дерек ме видя. Накара ме да се почувствам все едно съм най-важната личност в залата. Като се запознахме, ми каза, че ако още рисувал, щял да ме нарисува, защото никога не бил виждал такива сини очи. — Почувства се неловко и се покашля. — Сигурно си мислиш, че се хваля.

— Имаш хубави очи — потвърди Джейсън.

— Дерек също имаше страхотни очи. Той ме докара до луд възторг. Шест месеца живяхме във вихъра на любовните срещи. Всичко се случваше светкавично. Аз бях на двайсет и пет и през живота си с никого не се бях забавлявала толкова много. Не исках да има край, затова когато ми предложи да се омъжа за него, веднага приех. А когато ме доведе в Ейнджълс Бей и Нанси ме прегърна и ме притисна към себе си, се почувствах като у дома. Каза ми, че ще й бъда дъщерята, която не е имала. Рик също беше толкова сърдечен и великодушен. Те бяха моят образец за семейство.

— Никога ли не ти мина мисълта, че е малко прибързано? Не се ли запита познаваш ли наистина този човек?

Тя навлажни устните си.

— Може би си помислих, но бях млада и когато Дерек беше до мен, се избавях лесно от съмненията. Присъствието му беше страхотно. Щом се намираше някъде, всички разбираха.

— Вярно е. — Той впи поглед в нея. — Ами след процеса, Бриана? Присъства в онази съдебна зала и чу свидетелските показания. На нито едно ли не повярва? Не видя ли пропуски в историята на Дерек?

— Видях пропуски в твоето разследване — отвърна тя.

— И през изминалите пет години ли не се усъмни? Нищичко, нито капка съмнение!

— Да говорим за нещо друго — настръхна тя.

— Болно място ли засегнах?

— Разкажи ми повече за залива и за корабокрушенците, които били изхвърлени на този бряг. Или пък да си тръгваме.

Джейсън се поколеба:

— Добре, засега сменяме темата. Трима души са се добрали дотук. Не са знаели, че повечето от оцелелите са стигнали до брега на няколко километра северно от тях. Живеели на брега, а когато времето било лошо, се подслонявали в пещерите. — Посочи към оголените скали в далечния край на плажа. — При отлив може да се влезе вътре. Пещерите се простират дълбоко в брега. На стените още личат издълбани надписи от времето, когато мъжете са се крили там.

— Можем ли да разгледаме? — попита тя, потръпвайки радостно пред перспективата.

— Сега идва приливът и е много опасно. Понеже водата не достига дъното на пещерата, човек може да се подслони там няколко часа. Ще дойдем пак, когато има отлив, но първо трябва да проверя. Двамата с Дерек открихме пещерите. Очаквахме да намерим скелети и злато от корабокрушението, но попаднахме само на някакви знаци по стените. Това не спря другите деца. Колин веднъж бе отнесен от течението и едва не се удави. Кълнеше се, че го е спасил ангел, но аз си мисля, че просто извади късмет. След този случай за известно време входовете към пещерите бяха преградени с въжета и хората забравиха за тях. Любопитството им се изчерпа.

— Кои са били корабокрушенците, които са се спасили на този бряг?

— Кейлъб Хюз, Питър Денфорт и Рамон Делгадо.

Тя се сепна при споменаването на единия от братята Делгадо.

— Бях останала с впечатлението, че Рамон и брат му Виктор заедно са доплували до брега.

— Намерили са се след няколко месеца, когато мъжете си пробили път към сушата. Щом научил, че Ева е мъртва, Рамон обвинил брат си за нейната смърт.

— Затова някои хора предполагат, че Рамон е откраднал „Трите лица на Ева“, нарисувани от Виктор — завърши тя с въздишка. — Винаги стигаме до тези картини, нали? — След кратко мълчание добави: — Вчера говорих с Катрин Маркъм. Познаваш ли я?

— Да. Тя е от града.

— Намекна, че Уайът може би не е искал да дари картините на музея, а е бил принуден от чичо й и леля й.

Погледът на Джейсън не трепна.

— Да не би да обвиняваш Уайът, че е откраднал картините?

— Обмислял ли си тази възможност?

— Той притежаваше картините. Защо да ги подарява, ако е искал да ги запази за себе си? А колкото до предположението, че Уайът може би е бил принуден от Маркъм… — Поклати глава. — Никакъв шанс. Уайът е решителен човек. Каквото иска, си го взима.

— Точно така.

— Бриана, знам, че търсиш кого да обвиняваш, но поемаш в грешна посока.

— Готова съм да променя мнението си… нещо, което ти не искаш да направиш.

— Познавам Уайът. Ти не го познаваш. Затова на мен ми е по-лесно да видя кой път води до задънена улица. — Въздъхна. — Познавах и Дерек, сигурно по-добре от теб. Мечтите му може и да се бяха променили през годините, но бяха все така големи. В деня преди кражбата дойде у дома, докато ти си купуваше булчинска рокля. Говори за новите си връзки в Ел Ей, за знаменитостите, с които работел, за парите, които хората били склонни да харчат за изкуство. Каза, че животът му се развивал точно както го бил планирал.

— Той работи усилено, имаше амбиции, но и повечето хора имат. Свързваш всичко, което е казал или направил Дерек през онази седмица с това, че е крадец.

— Работех с фактите, с които разполагах. Трябва да оставиш всичко да отмине, Бриана. Ще се измъчиш и защо? Посвети пет години от живота си да се бориш за Дерек. От колко години още ще се откажеш? Ако не загърбиш миналото, никога няма да имаш бъдеще. Не е честно спрямо Лукас. Той има нужда от майка, която живее в днешния ден, а не в миналото. — Вдигна ръка, а очите му търсеха извинение. — Съжалявам. Не прозвуча, както възнамерявах, но няма да те лъжа, Бриана. Давам ти обещание.

— Само защото си честен, не значи, че си прав. — Погледна часовника си и си спомни, че адвокатът на Дерек ще пристигне у тях само след няколко минути. — Трябва да се връщам. Имам среща в пет.

Взе хвърчилото от земята и повика Лукас. Той дотича с мокрото кученце. Черната козина на Дигър беше подгизнала от вода и наслоена с пясък, който енергично изтръскваше върху тях.

— Май е мръсен — каза детето.

— Няма проблем — отговори Джейсън. — В колата имам хавлиени кърпи.

Взе каишката от Лукас и ги поведе към колата.

Джейсън избърса набързо Дигър, преди да го остави на задната седалка до детето и да затвори вратата. Бриана седна на предната седалка.

— Благодаря за хубавия ден. За Лукас беше невероятно.

— Прекарах много приятно. И си мисля, че и на теб за кратко ти беше много приятно — каза той многозначително.

Тя извърна поглед. Беше много по-приятно, отколкото си бе представяла.

* * *

Като пристигнаха, завариха черно БМВ пред къщата. Господин Айзъкс ги чакаше на верандата. Беше шейсетгодишен, но болестта го бе състарила. Косата му сивееше и черният му костюм изглеждаше с няколко номера по-голям.

Джейсън я погледна колебливо.

— Този човек не е ли адвокатът на Дерек?

— Да, носи нещо за мен.

Като видя кафявия пощенски плик в ръцете му, почувства как я обзема паника. Не беше сигурна, че е готова да прочете каквото и да е имал да й каже Дерек лично.

— Кой е този човек, мамо? — попита Лукас, както винаги любопитен.

— Един приятел. — Погледна Джейсън. — Знам, че не бива да те моля, но дали не би отвел Лукас вкъщи да го занимаваш няколко минути? Аз няма да се бавя.

— Имам по-добро предложение. Да заведа ли Лукас да се запознае с някой от домашните любимци на Пати? Тя има говореща птица.

— Разрешаваш ли, мамо? — помоли Лукас. — Може пи и Дигър да дойде?

— Да — отвърна Бриана с облекчение. — Благодаря, Джейсън.

— Няма проблем.

Тя слезе от колата и се запъти към господин Айзъкс, а Джейсън влезе с Лукас и кученцето в съседния двор.

— Извинете, че закъснях — каза Бриана. — Надявам се, че не сте ме чакали дълго.

— Не, само няколко минути.

Преглътна с усилие, като видя познатия нечетлив почерк на Дерек, и взе плика с разтреперани ръце. Беше по-дебел, отколкото бе очаквала. Имаше нещо повече от писмо.

— Ще влезете ли? — покани тя адвоката.

— Не, благодаря. Пътят е дълъг и веднага тръгвам обратно.

— Признателна съм ви, че се нагърбихте сам да ми го донесете. Наистина ли не искате нещо за пиене, преди да потеглите?

Той й се усмихна със съчувствие.

— Не горите ли от нетърпение да го отворите?

— Предполагате ли какво има в писмото?

— Наистина не знам. Дерек ми го даде преди около година и ми каза да ви го предам, ако нещо се случи с него. И през ум не ми е минавало, че ще се наложи да ви го донеса. Оставям ви да го прочетете.

Адвокатът кимна и тръгна към колата.

Когато той си замина, Бриана седна на верандата и се загледа в името си. Каква страхливка е! Нямаше от какво да се страхува. Дерек вероятно й бе написал любовно писмо, думи, които да топлят душата й, докато е жива.

За съжаление това предположение не я успокои. Макар и да каза току-що на Джейсън как Дерек я бе омаял, докато я ухажваше, бе изминало много време откакто наистина бе чувствала неговата любов… и още повече, откакто бе чувствала любовта в себе си. През изминалите няколко години понякога изпадаше във вцепенение. Изгубваше досег със своите сетива, с чувствата си, със сърцето си. В нейния живот Дерек се бе превърнал в привидение много преди да умре, в призрачно присъствие, което я държеше в плен. Всеки ден се разкъсваше между желанието да остане и необходимостта да избяга. Никой, който не е бил в нейното положение, не би могъл да разбере какво означава да обичаш човек, който е в затвора.

Все пак, каквото и да е имал да й каже, искаше да го научи. Внимателно отвори плика.