Барбара Фрийти
Тайната (6)

Пета глава

— Ядохме торти — каза й Лукас, светнал от радост. — Любимата ми е с малини. И татко ми е обичал същата.

Бриана предположи, че сравнението е дошло от Нанси. Безпокоеше се леко колко често семейство Кейн сравняваха баща и син. Искаше й се да обичат Лукас заради самия него, а не като заместник на сина, когото бяха загубили.

— Ще хапнеш ли и ти? — попита Нанси, кимайки към розовата кутия на масата. — Купих няколко парчета за вкъщи.

— Може би по-късно…

Стомахът й беше все още на топка от разговора с Уайът.

— В такъв случай да вървим в работилницата — каза свекърва й и стана. Погледна я любопитно, като тръгнаха. — Добре ли си? Изглеждаш малко бледа.

— Попаднах на Уайът в галерията на Маркъм.

Нанси се разтревожи:

— О, скъпа. Ужасно ли се държа?

— Да. Знаех, че смята Дерек за виновен, но не предполагах колко силен е гневът му.

— Той е гневен цял живот. Рик се мъчеше да угоди на баща си как ли не, но така и не успя, майката на Рик — също. Уайът се е развел с нея, когато Рик е бил около десетгодишен. Оттогава е имал поне шест жени, но никоя не е останала с него много дълго.

— Значи Дерек е бил последното разочарование от поредицата семейни разочарования на Уайът.

Бриана не изпускаше от очи Лукас, който на няколко крачки пред тях подскачаше радостно през всяка пукнатина на тротоара.

— Щом веднъж Уайът си изгради мнение, никой не е в състояние да го промени. — Нанси замълча, все така угрижена. — Бриана, защо отиде в галерията? Фамилията Маркъм никога не е била на страната на Дерек. Ако се надяваш да ни помогнат да изчистим името на Дерек, грешиш.

— Зная. Просто ми хрумна изведнъж. Все си мисля, че тези картини са някъде и ако ги открия, истината ще излезе наяве.

— Много хора ги търсиха. От време на време ми минава през ум, че са прокълнати. Повече от сто години са били изгубени; може би не е трябвало да бъдат открити. — Нанси спря пред магазина за пачуърк. — Имаш ли нещо против да сменим темата?

— Не, и аз предпочитам повече да не говорим.

— Чудесно, защото колкото и да ми се иска да върна репутацията на Дерек, за мен е по-важно ти и Лукас да бъдете щастливи тук. Искам да се настаните, да си намерите приятели, да имате хубав живот.

— И аз искам същото — каза Бриана.

— Тогава нека да ти покажа едно от любимите ми места в града и същевременно може би ще ти намерим работа.

Оптимизмът на Нанси повдигна духа й.

— Тогава ни води — рече.

Щом пристъпиха в работилницата, Бриана усети прилив на енергия като топла вълна. Атмосферата в шивачницата магазин трептеше, наситена с цветове, с приглушени разговори, с чудното жужене на трескава дейност. Жени бъбреха до касата, в дъното на магазина други работеха на шевните машини, трети пък избираха платове и конци. На горния етаж изработваха апликации. Усещането, че тук се твори, беше заразително. Нищо чудно, че работилницата беше едно от любимите места на Нанси. Бриана веднага се почувства удобно, посрещната сърдечно от радости усмивки, които виждаше накъдето и да се обърнеше.

— Ето я и Фиона — поведе ги Нанси към касата, където жена на възраст с крещящо червена коса и пламтящи сини очи тъкмо приключваше някакво плащане. — Не й разрешавай да те изплаши. Горещи се, но не е страшна. На осемдесет и две е и по-енергичен човек едва ли ще срещнеш.

Бриана пое дълбоко дъх. Не разбираше защо изведнъж стана неспокойна. Но щом острият поглед на старицата се спря на нея, се почувства като разголена. Много отдавна никой не я бе поглеждал толкова внимателно.

— Бриана и внукът ми Лукас — представи ги Нанси.

Фиона кимна.

— Съжалявам, че не присъствах на погребението. Моите най-искрени съболезнования.

— Благодаря — отвърна Бриана.

— Работа ли си търсиш? — попита жената. — Нанси ми каза, че си учителка. Защо искаш да работиш тук?

— Преподавах френски в прогимназията през последните няколко години. Надявам се да си намеря същата работа в града, но в момента няма свободни места. Така че си търся нещо на половин работен ден.

— Тогава вече имаш работа.

— Просто така ли? — изненада се Бриана.

— Да — отговори Фиона замислено. — Струва ми се, че тази работилница ти е необходима толкова, колкото и ти на нас.

Младата жена нямаше представа какво означава това, но не успя да попита.

— Взимаш смяната на Нанси и започваш от утре — продължи Фиона. — Предполагам, че има кой да гледа детето.

— Аз съм винаги насреща — намеси се Нанси веднага.

— Да, Нанси ще се погрижи — каза Бриана. — Благодаря за тази възможност. Няма да ви разочаровам.

— Зная — усмихна се уверено Фиона. — Нанси, защо не заведеш горе това сладурче. — Там има няколко дами, които направо умират да се запознаят с него.

— Нали нямаш нищо против? — попита Нанси Бриана.

— Вървете, аз ще поразгледам.

Лукас с радост тръгна след баба си. Беше любопитно дете, винаги жадно да види какво се крие на горния етаж, какво има зад ъгъла или в съседната стая. Бриана обиколи рафтовете, като се опитваше да запомни къде се намират стоките. Ако съдеше от бързината на интервюто, сигурно и обучението щеше да мине мимоходом. Беше благодарна на Нанси за работата и за грижата за Лукас. Свекърва й правеше всичко възможно преместването й да мине без сътресения. Двамата с Рик искаха да заобича Ейнджълс Бей, а в града човек можеше да се чуди в какво по-напред да се влюби.

Открай време имаше желание да живее в малък град, но никога не посмя да го сподели със своите родители — академични учени и граждани на света. На нея й се предлагаха невероятни възможности, но й липсваха корени, приятелства, които започват от детската градина и продължават до колежа.

Родители също й липсваха. Те наемаха една след друга бавачки и домашни учители, за да са сигурни, че нейните главни потребности ще бъдат задоволени, но любов почти нямаше, дори внимание. Това се промени, когато срещна Дерек. Родителите й го обожаваха, според тях беше идеалният мъж за нея… докато не го арестуваха. Тогава й казаха, че ако не скъса с него и се оженят, да забрави завинаги, че има родители. Пък и кога ли наистина е имала? Във всеки случай това беше минало. Днес започваше нов живот.

— Бриана?

Вдигна поглед и видя жена с тъмночервена коса, кафяви очи и лунички тук-там по носа, които веднага й напомниха за Фиона. Освен това й се стори много позната.

— Аз съм Кара Линч. Спомняш ли си за мен?

— Да — изрече бавно. — Дерек ни запозна в бара на Мъри. С него и със съпруга ти Колин сте били съученици.

— Бяхме и много добри приятели, Фиона е моя баба. Каза ми, че току-що те е взела на работа. И аз работя тук от време на време, тъй че ще се виждаме често. — Кара я гледаше доброжелателно. — Запознах се с твоето момченце. Умален образ на баща си е.

— Така твърдят всички. Имаш ли деца?

— Момиченце на пет седмици.

— Наистина ли? Изглеждаш страхотно.

— Благодаря. Изморена съм, но не обръщам внимание, защото съм щастлива. А ти запозната ли си с шиенето на пачуърк?

— Зная основното. Нанси ми показа първата изработка на Кейн, която поставя началото на традицията в Ейнджълс Бей. — Хвърли поглед към изделието, изложено в стъклена витрина на стената. — Нали е тази там?

— Да. Изработват се в чест на оцелелите от корабокрушението, които основали града. Завивката на Кейн е изработена от Франсин Кейн, която изгубила съпруга си Маркъс, но останала да живее тук с двете си деца при родителите му.

Бриана усети лека тръпка при мисълта колко тази история прилича на нейния живот. Зачуди се как ли се е чувствала Франсин в семейство, което не е било наистина нейно.

— Франсин е използвала плат от роклята, с която е била облечена при корабокрушението — продължи Кара. — А моделите скицират пътешествието от Мисури до Сан Франциско по време на златната треска и фаталното плаване, когато са се връщали у дома. — Погледна Бриана. — Сигурна съм, че Нанси иска да продължиш традицията на шиене на пачуърк, за да я предадеш един ден на твоята снаха.

— До тогава има много време. Синът ми е едва на четири и половина години.

Другата жена се усмихна.

— Така е, но тукашните жени са неумолими, когато става въпрос за предаване на традицията, особено щом се отнася за преки наследници на оцелелите двайсет и четирима. Е, отивам да потърся бебето си. Майка ми го отнесе горе и оттогава не съм го виждала.

— Значи в действителност там не работят, ами се радват на нашите деца — подхвърли Бриана.

Кара се разсмя.

— Много от нещата, които се случват в този магазин, нямат нищо общо с шиенето. Поначало тук е женско свърталище, макар че от време на време се появява нечий съпруг с поръчка да купи плат. Обикновено си тръгва със светкавична скорост, особено когато разговорът се завърти около децата и месечния цикъл.

Бриана се усмихна.

— Мога да си представя.

Кара се позавъртя и очевидно нещо й тежеше.

— Бриана, бих искала да бъдем приятелки, но за да бъда съвсем искрена, трябва да ти кажа, че Джейсън е един от най-добрите ми приятели. Всъщност току-що ми помогна да премина през много тежък период. Прекрасен човек е, но знам, че накрая с Дерек бяха на противоположни страни.

— Да, така е — отговори тя. — Знам, че повечето хора смятат Дерек за виновен. Надявам се да докажа, че е бил невинен.

— Уважавам намерението ти. Три месеца се борих съпругът ми да излезе от кома. Ако обичаш някого, трябва да си готова да не трепваш пред нищо заради него.

На Бриана й се понрави откровеността на Кара. Беше жена, която постъпваше честно, която не изоставяше любимите си хора. Жалко, че Джейсън не беше като нея.

* * *

Във вторник следобед Джейсън влезе в бара на Мъри. Смяната му беше напрегната, затова мина без обяд и копнееше за бургер и бира, преди да нагледа животинчетата на Пати. Обикновено по това време барът беше празен, затова се изненада, като завари Колин на високо столче да пие бира и да гледа бейзболен мач. Не го беше виждал да излиза сам след чудотворното му завръщане към живота.

Колин го изгледа смръщено, докато се настаняваше до него.

— Бях останал с впечатление, че работиш.

— Тъкмо свърших. Какво става с теб?

— Пия си питието — отвърна Колин с тон, който не предвещаваше приятен разговор.

Джейсън повика бармана Майкъл Мъри.

— Ще ми донесеш ли един от онези бургери и от бирата, дето я наливаш.

Майкъл плъзна халбата към него и попита:

— С двойна порция месо, без сирене и с повече майонеза ли?

— Да. — Погледна Колин: — Ти гладен ли си?

— Кара ще ме убие, ако се прибера сит за вечеря.

— Ами ако се прибереш пийнал?

Познаваше добре Колин и знаеше кога е прекалил.

— Защо не седнеш някъде на друго място? — предложи Колин.

— И да пропусна веселбата! Кой, освен мен те ядоса?

— Никой. Чувствам се страхотно. Жив съм. Какво друго му трябва на човек?

Джейсън надигна халбата и остави въпроса без отговор.

— Днес Кара е била на преглед — продължи Колин след кратко мълчание. — Шарлот й е казала, че вече е здрава за… за… нали се сещаш?

— О! — Джейсън се покашля. — Ами че това е новина и половина!

Колин пресуши бирата си и кимна на Майкъл до му налее още една.

— Може би трябва да намалиш малко темпото, иначе ще се изложиш — предупреди го приятелят му.

Колин го стрелна с мрачен поглед, от който разбра много повече, отколкото искаше да знае.

— О! С твоя лекар ли разговаря?

— Според него не би следвало да имам някакви проблеми, но аз нямам желание. — Колин изпъшка. — На тринайсет години се влюбих в Кара. Исках да бъда с нея всяка проклета секунда. Обичам я. Тя е единствената за мен. Трябваше да я хвърля на дивана, както обикновено. Вместо това й казах, че имам час при лекаря, и дойдох тук.

— Всичко ще си дойде на мястото.

— Точно това не ти е ясно.

— Ясно ми е — отговори с категоричен тон Джейсън. — На теб също. Просто си се паникьосал, както първия път, когато я целуна. Не помниш ли как загуби ума и дума? Беше сигурен, че не й е харесало. Избягваше я дни наред. Тогава ти казах, че аз ще я целуна, ако не го направиш пак.

— И през ум да не ти минава да предложиш същото сега — рече Колин с лека усмивка.

— Тогава ми дай тази бира. — Джейсън взе халбата, която Майкъл тъкмо бе сервирал на приятеля му. — Прибирай се вкъщи при жена си. И престани да се насилваш да върнеш всичко, както е било.

Колин въздъхна.

— Искам да се чувствам отново нормален.

— Просто чувствай, каквото ти е на душата, и сподели с Кара. Знаеш какви са жените… като споделиш с тях, пламват от любов.

Колин се подсмихна накриво.

— Толкова ли е лесно, а?

Приятелят му сви рамене.

— Щом става въпрос за теб и Кара, не мисля, че ще отнеме много време да подпалите огъня. Но дори да не е веднага, за къде си се разбързал? Възстановяваш се от травма в главата. Кара току-що роди. В живота ви има много стрес. Изтощава ви, но ще го преживеете. Отивай вкъщи.

Колин си взе бирата.

— Кара е в работилницата за пачуърк. Около теб какво ново? Срещал ли си случайно Бриана отново?

— Всъщност…

— О, човече, знаех си. Не можеш да стоиш далеч от нея.

— Не позна. Съгласих се да наглеждам къщата на гаджето на баща ми и да се грижа за домашните й любимци, а с Бриана са съседки.

— Мамка му! Значи пак си я видял!

— Снощи. Кучето й избяга.

Отпи голяма глътка, замислен колко студено го отпрати тя. За момент остана с впечатлението, че е смекчила отношението си към него. В действителност тя се остави в прегръдката му… докато не си спомни, че той й е враг. Почувства погледа на Колин.

— Какво?

— Ясна ми е тази физиономия — каза Колин с тревога в очите. — Да не си се побъркал?

— Не разбирам за какво намекваш.

— Харесваш Бриана.

— Не бих си го позволил.

— Много добре, защото идеята е самоубийствена.

— Знам. Тя ме държи лично отговорен за смъртта на Дерек. Каза ми го право в очите.

— Тогава не се занимавай с нея.

Точно това трябваше да направи, но не можеше.

— Искам да я накарам да проумее, че Дерек е виновен. Искам да открия тези платна и да ги свържа с него. Само така Бриана ще повярва, че не съм изпратил невинен човек в затвора.

— И докъде ще стигнеш по този начин? — подразни го Колин. — Джейсън, тя те мрази. Знам, че обичаш сложните неща, но, фукльо такъв, намери си друга жена.

— Не твърдя, че ще хукна подире й. Но какъв ли ужасен брак е имала със съпруг в затвора!

— Какъвто и да е бил, си длъжен да го зачетеш.

Джейсън поклати глава.

— Не разбирам защо се обвърза с Дерек. Сигурно заради детето. Било е по-скоро лоялност, отколкото любов.

— Не знаеш какво е било. А да се запази бракът заради детето, си струва. — Приятелят му сви вежди. — Откога мислиш за нея? Защото ми се стори много по-отдавна, отколкото последните няколко дни, откакто тя се върна в града.

— От години мисля за нея и Дерек — призна той. — И как да не мисля? С Дерек бяхме приятели. Арестът му ме съсипа.

— Знам, беше съвсем рухнал, но ти винаги си вярвал, че си бил прав. И това ще ти помогне да приключиш за себе си тази история.

— Още вярвам, че съм бил прав. И трябва да накарам Бриана да види истината.

— Защо? За да можеш да я сваляш ли?

Джейсън се сви, когато Колин го загледа нахално.

— Не съм казвал подобно нещо.

— Но го мислиш. Ето какво е положението според мен: ако докажеш на Бриана, че Дерек е бил виновен, ще съсипеш още веднъж живота й. Ще бъдеш прав, но никога няма да я имаш, защото ще бъдеш винаги онзи, който е опропастил всичко. Може да звучи нелогично, но тя така ще мисли за теб. — Колин замълча, за да стигнат думите до съзнанието на Джейсън: — Ако пък се случи невероятното, и тя докаже, че Дерек е невинен, а ти си го изпратил в затвора, тогава тя ще бъде права, и ти пак ще бъдеш този, който е съсипал живота й. Няма начин да спечелиш, Джейсън. Зарежи тази работа и си гледай живота.

— Не мога да понеса, че според нея съм прецакал Дерек — промърмори Джейсън, като не искаше да повярва, че няма начин да спечели.

— Това те изцежда като лимон. Забрави. Не ме ли посъветва същото?

* * *

— Не го направи добре — оплакваше се Лукас, като тичаше в задния двор и се опитваше да вдигне хвърчилото.

Бриана се намръщи. Какво не му беше наред на това чудо? Сглоби го, спазвайки стриктно указанията, но хвърчилото по нищо не приличаше на онова от картинката. По средата се сгъваше, изглеждаше провиснало и тъжно. И все пак беше сигурна, че главният проблем е в липсата на пространство и вятър.

— Утре ще отидем на брега и там ще го пробваме.

— Но аз искам днес да полети — протестира Лукас.

Бриана знаеше, че е разочарован и уморен; цял ден не се беше спрял. Трябваше да бъде търпелива.

— Тук няма място да се затичаш, а вече стана тъмно, за да излизаме. Утре ще си намерим някое много просторно място и хвърчилото ще литне, ще видиш. — Телефонът в къщата зазвъня. — Прибери се, донеси хвърчилото и после ще вечеряме.

Влезе през задната врата и взе от кухненския плот телефона си.

— Ало?

— Госпожо Кейн, обажда се Уил Айзъкс.

Изненада се, като чу гласа на един от бившите адвокати на Дерек. Господин Айзъкс престана да се занимава със случая миналата година, след като му поставиха диагноза „рак“.

— Какво мога да направя за вас?

— Преди всичко приемете моите съболезнования. Истинска трагедия е онова, което се е случило с Дерек.

— Благодаря.

— Съжалявам, че не можах да дойда на погребението.

— Зная, че бяхте болен. Надявам се, че сега сте по-добре.

— Вчера се върнах от Германия. Подложих се на експериментално лечение и дотук добре, но не за това ви се обаждам. Миналата година Дерек ми предаде едно писмо и ме упълномощи да ви го изпратя, ако нещо се случи с него, преди да го освободят. Извинявам се, че не изпълних молбата му веднага след неговата кончина.

— Писмо за мен от Дерек ли имате? — повтори тя потресена.

— Не искам да го изпращам по пощата, пък и то вече се забави. Ще дойда да ви го донеса утре, ако е удобно.

— Знаете ли какво пише в него?

— Пликът беше запечатан, когато Дерек ми го предаде.

Подпря се на плота, сърцето й биеше лудо, дланите й се изпотиха.

— Не разбирам защо ми е оставил писмо. Ако е имал да ми казва нещо, защо просто не ми го е казал? Не е очаквал да бъде убит. Смъртта му беше нещастен случай.

— Съжалявам, че чак утре ще го прочетете. Ще пристигна около пет следобед.

— Добре. — След кратко колебание попита: — Господин Айзъкс, дълго време работехте с Дерек, прегледахте бележките на частния детектив, нали не греша?

— Да, преди около шест месеца.

Отново се поколеба:

— Вярвате ли, че Дерек беше невинен?

Тя чу как адвокатът въздъхна сепнато.

— Не очаквах точно този въпрос.

— Така ли?

Той забави отговора си. Най-накрая каза:

— Ако трябва да съм искрен, не зная. Дерек настояваше, че не е откраднал картините, но мен не ме напускаше чувството, че крие нещо от нас. Детективите, които наехме, бяха на същото мнение. Казах на Дерек, че ако иска да му помогнем, и той трябва да ни помогне. Отговори, че повече нищо не може да направи.

— Навярно не е имал представа кой е откраднал картините, а не че не е искал да ви сътрудничи.

— Възможно е. По някое време Дерек се примири с присъдата, реши да я излежи и да продължи напред. Ако искате да поговорим, ще го направим утре.

— Разбира се. Благодаря ви.

Затвори телефона, все още беше в шок заради писмото. Не проумяваше защо е било необходимо.

Изведнъж усети колко е тихо в къщата и в задния двор. Беше тихо, много тихо. И щом ставаше въпрос за четиригодишно момченце, това беше сигурен знак за тревоги.

— Лукас! — извика и се обърна към задната врата.

Нямаше отговор, нито жизнерадостен лай.

Цареше пълна тишина.