Барбара Фрийти
Тайната (5)

Четвърта глава

Шарлот си мислеше, че е надживяла импулсивното поведение, но да каже на Джо, че би искала да не е женен, не беше от най-умните й постъпки. От месеци флиртуваха, но и двамата внимаваха да не прекрачват границата на позволеното. Дори странеше от него, откакто Рейчъл си замина. Не желаеше да се намесва в разстроения им брак, но дълбоко в себе си трябваше да признае, че той й липсваше, липсваше й трепетът, когато я погледнеше с онези негови черни, прелъстителни очи. Винаги беше учтив, но от време на време тя съзираше една много по-страстна натура.

Докато се отдалечаваше от полицейското управление, не преставаше да се пита какво е мнението на съпругата на Джо. Рейчъл толкова твърдо ли бе решила да поддържа брака си от разстояние? И защо Джо го допускаше? Нищо не разбираше. Ако се обичаха, защо единият не се жертваше? Не че искаше Джо да замине, но очевидно някой трябваше да отстъпи.

Като зави на паркинга при църквата, видя Андрю Шилинг да разговаря на стълбите с градинаря, който работеше там, откакто тя се помнеше. Изключи двигателя и остана в колата за малко. Още й беше странно, че Андрю стана свещеник, служба, която баща й изпълнява повече от трийсет години. В гимназията Андрю беше голобрад дърдорко, атлет, луд по купоните.

Нямаше представа с какво се е занимавал оттогава, не защото той нямаше желание да й разкаже, а защото тя го отбягваше. Не беше сигурна как да приема неговия възобновен интерес към нея. Навремето скъсаха по неприятен начин с типичните за младостта угризения. Тя не беше склонна да подклажда някогашната им любов.

Гимназията беше мъчителен период за нея, период на недоволство, неувереност и неспокойствие. Положението на дъщеря на свещеник не й прилягаше добре, за разлика от по-голямата й сестра Дорийн или на по-малкия й брат Джейми. Разочароваше постоянно майка си с поведението си, а пък баща й, макар по-мек и милостив, се чувстваше безсилен пред упорството й да не разбира, че определено поведение е задължително за семейството на един свещеник.

В края на краищата напусна Ейнджълс Бей, учи в колеж, след това в медицинския факултет; живееше както на нея й харесваше. Сега вече беше наясно със себе си. А колкото до това какво иска… е, това все още предстоеше да реши. Не я биваше в дълготрайните връзки. Не проумяваше изобщо как да допусне някого толкова близо до себе си. Плашеше се ужасно да не стане прекадено уязвима; много по-лесно беше да запази безгрижното си отношение към нещата от живота и да се забавлява.

Слезе от колата и прекоси паркинга. Андрю й помаха с ръка, приключвайки с разговора. Черните панталони и черната риза контрастираха с добре поддържаната му руса коса. Въпреки традиционното облекло беше хубав мъж. На шестнайсет караше сърцето й да бие лудо, пък и сега не беше имунизирана срещу чара му, особено когато й се усмихваше с неговата лъчезарна усмивка. Той навярно беше се доближил най-много до нея… и виж как свърши цялата работа.

— Благодаря ти, че дойде — посрещна я на стълбите. — Радвам се, че успя да се откъснеш от работа.

— Няма проблем. Ани появи ли?

— Не, но семейство Лоуел вече са тук. Поръчах на Джини да ги настани в моя кабинет. — Погледна часовника си. — Дано Ани да не е забравила.

— Спомена ми тази сутрин за срещата. — Шарлот се надяваше, че Ани ще удържи на думата си. — Но е неспокойна. Не е сигурна дали иска да се откаже от бебето си. Не я насилвай, Андрю.

— Според теб насилвам ли я? — изненада се той. — Искам само да проверя какви са възможностите й.

— Знам, но също така си много настоятелен. Ани иска да постъпи правилно и да не те разочарова.

Спомни си времето, когато и тя не искаше да го разочарова, но изхвърли от главата си тази мисъл.

— Осиновяването е добро решение в нейното положение, Шарлот. Беше благородно от страна на теб и майка ти да приемете Ани в дома си, но наистина ли искате и бебе? Ами ако не желаете, Ани къде ще отиде?

Разбираше много добре доводите му.

— И все пак решението трябва да бъде нейно. Обясни ли на семейство Лоуел, че Ани отказва да съобщи кой е биологичният баща?

— Да. Надяват се тя да склони, но отдавна чакат бебе и са готови да поемат риск.

— Риск си е. Ако бащата се появи изведнъж и предяви претенции към бебето…

— Съгласен съм. Но да не прибързваме.

— Искаше ми се да са от Ейнджълс Бей, за да знаем повече за тях — каза Шарлот.

— А може би е по-добре, че живеят в Монтгомъри. За Ани сигурно ще бъде трудно да живее в един град с детето си и да й бъде забранено да му бъде майка. Но познавам и семейства от Ейнджълс Бей, които се интересуват от осиновяване. — Замълча и я погледна замислено. — Мислех си, че като акушер-гинеколог ще одобриш осиновяването. Сигурно си попадала на много бездетни двойки, които копнеят за дете.

— Да, и подкрепям осиновяването. Но Ани ми стана като по-малка сестра и знам колко е привързана към това дете. Все си гали корема и му говори. Чете книги за родители и се храни само с полезни храни. Това бебе й дава отново семейство, а тя иска точно това. Същевременно иска да осигури на детето си повече, отколкото е имала тя. Измъчва се.

— Понякога да постъпи човек правилно е най-трудно.

— Говориш като свещеник.

Той вдигна вежда.

— А това лошо ли е?

Тя му се усмихна:

— Не исках да прозвучи така. Всъщност исках да ти кажа, че погребението на Дерек вчера беше много затрогващо. Прозвуча наистина отправено към Дерек и само към него. За семейство Кейн беше от голямо значение, че ти проведе службата, сигурна съм.

— Дано да е така. — Той се замисли. — Понякога се питам как твоят баща е изпратил в последния им път толкова много хора, които е познавал и обичал. Миналата седмица на опелото на госпожа Джонсън ми беше много трудно. Правеше ми сладкиши, водеше ме на тренировките по бейзбол и само преди месец присъства на неделната служба. Съпругът й не престана да плаче, след като тя почина. Дойде при мен да потърси мъдрост, надежда, успокоение, а аз не знаех какво да му кажа. Почувствах се като измамник.

Тя видя неувереността в очите му и осъзна, че Андрю още търси пътя си.

— Не се съмнявам, че си му дал точно каквото му е било необходимо. Притежаваш дарбата да разбираш от какво се нуждаят хората. Наблюдавах те през последните няколко месеца, хората се вслушват в думите ти. Говориш им по начин, който означава нещо за тях. Това е дарба.

— Много се радвам, че именно ти ми го казваш. — Позасмя се. — Но ако имам такава дарба, защо не разбирам ти от какво имаш нужда? Защо не мога да ти дам онова, което искаш, Шарлот?

Тя се сепна от изненада.

— Защото… защото самата аз не знам.

— Да бъдем заедно би било много хубаво. Бяхме заедно и беше прекрасно.

Тя поклати глава.

— Заедно бяхме ужасни, Андрю. Карахме се, лъжехме се, влудявахме се.

— И аз ти изневерих — завърши той. — Но оттогава пораснах. Дай ми още един шанс.

Шарлот въздъхна:

— Изкушаваш ме, но…

— Без „но“ — прекъсна я той. — Нека да остане само фактът, че те изкушавам. Така все още имам шанс. Ето, Ани пристигна.

Шарлот се обърна и видя Ани, която се клатушкаше като пате към тях. В последния месец от бременността си беше същинско дете. С джинси и тениска, и с руса коса, сплетена на една плитка, изглеждаше прекалено млада, за да става майка.

— Извинете, закъснях — изрече задъхано, като дойде при тях. — Те отидоха ли си?

На Шарлот й се стори, че долавя нотка на надежда в гласа й.

— Вътре са — уточни тя. — Добре ли се чувстваш?

— Нервна съм — призна Ани.

— Не е необходимо да правиш друго, освен да ги поздравиш и да видиш кои са — обясни й Андрю.

— Те ще си помислят, че съм лоша, след като не съм омъжена и съм бременна.

— Никой няма да те съди. Успокой се и се дръж естествено. Никой няма да те насилва. Днес не си длъжна да взимаш решение.

— Добре — съгласи се Ани. — Но първо трябва да отида до тоалетната.

— Ще те чакаме вътре.

— Наистина те бива да внушаваш на хората каквото искаш от тях — прошепна Шарлот, щом момичето влезе в църквата.

— Докажи го. Вечеряй с мен утре.

— Андрю, престани да ме каниш на среща — подразни се тя.

— Няма да престана, докато не се съгласиш. Хайде, Шърли, става въпрос само за някаква си вечеря. Да не би да се боиш, че ще се влюбиш отново в мен над блюдо с омар в „Синия пеликан“?

— Да, омарът винаги ме прави малко вятърничава — отвърна тя засмяно.

— Тогава ще си поръчаш нещо друго. Само искам да поговоря с теб повече от пет минути между другото. Какво ще кажеш… една вечеря в името на старото ни приятелство…

— Настояваш само защото ти отказвам. Винаги си обичал предизвикателствата.

— Тогава кажи „да“ и може би ще загубя интерес.

— Добре тогава. Една вечеря. Ще се срещнем тук. Не искам майка ми да започне да си въобразява разни неща за теб.

— Майка ти ме харесва.

— Точно така… още една черна точка за теб. — Мина покрай него и влезе в църквата. — Да видим какви са тези Лоуел. След малко трябва да се връщам на работа.

* * *

След разочарованието в полицейското управление Бриана няколко часа разопакова вещите си и подрежда къщата. В три часа направо копнееше за почивка, затова когато Нанси намина да ги покани с Лукас на разходка в града, веднага се съгласи. Оставиха кученцето при Рик и се запътиха надолу по стръмната улица.

— Дали да не минем през пекарната, която току-що отвориха — предложи Нанси. — Нарекли са я „Сладки аромати“. Държи я едно момиче от града — Лорън Джеймисън. С една година е по-малка от Дерек, срещаше се някога с него и с негови приятели. Чух, че пекарната била наистина много добра.

— Тогава да вървим. Лукас, не пресичай улицата сам — предупреди Бриана сина си, който подскачаше пред тях.

Свекърва й, и се усмихна.

— Лукас е пълен с енергия, също както Дерек. Когато беше малък, се разхождахме по същия път. Отбивахме се в железарията на Рик, после минавахме през работилницата за пачуърк да вземем прежди и последната ни спирка беше винаги в пекарната на Марта, където хапвахме торта с плодове според сезона. Хубави дни бяха.

Бриана видя как очите на Нанси се насълзяват, хвана ръката й и я стисна, за да й даде кураж.

— Сега ще продължиш традицията с Лукас.

— Много се радвам, че се съгласи да се преместиш тук, Бриана. По-леко ми е с теб и Лукас. С вас като че ли Дерек е по-близо. — Покашля се. — Но днес няма да бъдем тъжни. Стига толкова сълзи.

— Готово!

Като гледаше всяка вечер стените на затвора от своя прозорец, се чувстваше хваната в капан, също като Дерек. Изгледът от възвишенията на Ейнджълс Бей беше съвсем различен и на нея й харесваше много безбрежната шир.

— Денят е великолепен.

Вчерашните облаци се бяха разнесли и на небето нямаше нищо друго освен безкрайна синева и ярко слънце.

— Дано времето да се задържи така хубаво до Празника на жътвата този уикенд. Ще видите колко е весело. А след това идва Хелоуин. Лукас как иска да се маскира?

— На ден по десет пъти сменя желанията си и доколкото разбирам, още не знае.

— В детската градина ще организират много забавления. Нали другата седмица Лукас вече ще ходи на градина?

— Да — отговори Бриана. — Което означава, че трябва да си намеря работа. В училищата в града в момента няма свободни места за учителка, но ме включиха в списъка за заместници. Директорът на гимназията е сигурен, че през пролетта ще има място за мен, но междувременно ще потърся нещо друго.

— В работилницата за пачуърк има вакантно място — каза Нанси. — Само петнайсет часа седмично е и парите са малко, но пък там можеш да се запознаеш с много хора. Аз ще гледам Лукас.

Бриана погледна подозрително свекърва си.

— Не работиш ли и ти на половин ден в същата работилница?

Нанси се усмихна, без да се разкайва.

— Да, работех, но предпочитам да прекарвам времето си с Лукас. Говорих с Фиона Мъри, собственичката, и й обясних колко хубаво би било ти да заемеш мястото ми за известно време. Тя се съгласи. Днес следобед ще бъде там, ако решим да я посетим.

— Значи работата в магазина не е случайна — подхвърли Бриана.

— Не сме длъжни непременно днес да отидем. От теб зависи. Ако е прекалено скоро, Фиона ще разбере. Минава за жена с труден характер и дръзко поведение, но по сърце е много мека.

Бриана се замисли за предложението, докато пресичаха улицата. Парите нямаше да й бъдат излишни, пък и хората щяха да разговарят по-свободно с нея за Дерек и кражбата, ако не я приемаха като външен човек.

— Приемам, ако ме вземат на работа — каза най-накрая. — Никога не съм работила в магазин.

— Ще се научиш. Знаеш да шиеш, а аз ще ти покажа основните умения за изработване на пачуърк.

— Да, така е — промърмори Бриана.

— Ще се запознаеш и с разни хора. Пачуъркът е много популярен тук. Тази наша традиция привлича много хора по време на Вечерите на шиенето — добави Нанси.

— Какво е това там? — прекъсна ги Лукас. Сочеше към възвишението над пясъчната ивица, където в небето се носеха хвърчила.

— Тренират за състезанието по пускане на хвърчила този уикенд — отговори баба му. — Когато беше малък, баща ти спечели първо място три поредни години.

— Наистина ли? — попита Лукас. — Мога ли и аз да пускам хвърчило, мамо?

— Да, разбира се.

Не знаеше нищо за хвърчилата, но едва ли беше кой знае каква философия.

— В магазина за пачуърк има хвърчила — каза й Нанси. — Ще вземем едно, като отидем.

Като наближиха крайбрежната улица, оживлението нарасна. Обяд отдавна беше минал, но уханието на чесън и риба още се носеше във въздуха. Пред павилиона на Карл за морски раци хората чакаха на опашка за задушени миди в хлебче. В съседния се правеше кафе, а на ъгъла уличен продавач предлагаше топли, крехки солени пръчици. Изгледът беше като на пощенска картичка: лодките се поклащаха, завързани на кея, хората караха велосипеди или се разхождаха покрай брега. Красив, идиличен, крайморски град.

Но щом свърнаха на ъгъла, усещането за спокойствие у Бриана изчезна. Между бутиците за облекло и кафенетата в другия край на улицата се издигаше галерията „Маркъм“ — внушителна постройка с тухлена облицовка. Там Дерек беше изложил за пръв път свои творби пред търговци на картини и бе създал първите си контакти. Галерията беше едно от първите места, което й показа, когато я доведе в Ейнджълс Бей. Всички се радваха, поздравяваха го като приятел, когото отдавна не са виждали. Колко бързо се промени всичко това след кражбата.

— Ето я пекарната — каза Нанси. — Дали да не се почерпим, преди да отидем в магазина? Аз поогладнях.

— Ще отидем ли, мамо? — попита нетърпеливо Лукас.

Бриана се поколеба.

— Вие вървете. Ще разгледам витрините и ще дойда при вас.

Нанси хвана детето за ръка и пресякоха улицата. Щом влязоха в пекарната, Бриана се запъти към галерията, която се помещаваше в триетажна тухлена сграда с високи прозорци.

Влезе в просторната зала и се почувства сякаш пристъпва назад във времето. Стена от красиви огледала, гравирани и искрящи, беше първото, което видя. Високи бели колони разделяха пространството и изложените картини веднага се хвърляха в очи. В рецепция от черен гранит седеше пред компютър млада жена. Изглеждаше на двайсет и седем-осем, с тъмнокестенява коса, прибрана в елегантен кок. Говореше по телефона с приглушен глас. Щом видя Бриана, прекрати разговора и се изправи с любезна усмивка.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита.

Бриана се колебаеше откъде да започне. Членовете на семейство Маркъм бяха разпитвани от частния детектив и от полицаите. Какво, за бога, се надяваше да открие?

— Познавам ви — досети се изведнъж жената и присви очи. — Вие сте съпругата на Дерек Кейн, нали не греша?

— Не, не грешите — отвърна изненадана. — Срещали ли сме се?

— Не, но ви видях на процеса. Аз съм Катрин Маркъм. Леля и чичо — Глория и Стив Маркъм — са собственици на галерията. Много се натъжих, когато научих за смъртта на Дерек. Той беше добър човек.

Лицето на Катрин не изрази неодобрение, което беше неочаквано. Артистичните кръгове в града се бяха нахвърлили върху Дерек. Той беше откраднал картини с особено значение за общността и нарушаването на сигурността сложи край на празника на изкуството, който повече не бе възстановен.

— Познавахте ли добре моя съпруг?

— Преди години. Като гимназисти с Дерек работехме тук и от време на време рисувахме в ателието на Уайът. Дерек беше фантастичен художник. Разочаровах се, когато престана да рисува и се захвана с бизнес. Помислих си, че това е ужасно прахосване на таланта му. Но пък той не си падаше по живот на гладуващ художник, затова предположих, че има смисъл предпочитанието му.

Бриана сви вежди при споменаването на таланта на Дерек като живописец, защото той никога не сподели с нея нищо по този въпрос. Когато го молеше да й покаже свои работи, я прекъсваше и с тон, който не търпи възражения, й казваше, че няма картини, които да види. Бил ги унищожил всичките след последния разговор с дядо си, който явно ги смятал за пълен провал.

— Значи познавате и Уайът — прибави Бриана.

— Да, разбира се, всички в артистичните кръгове познават Уайът. Той е страхотен художник, но също така е досаден, груб и донякъде жесток. Двамата с Дерек не се разбираха много. — Жената млъкна и я погледна любопитно. — Сега тук ли живеете?

— Да, току-що се преместихме. Имам син — Лукас.

— Чух. Не мога да си представя Дерек със син. На мен все ми се струваше, че не е пораснал, дори когато възмъжа.

Беше вярно. Момчешкият чар на Дерек бе една от най-привлекателните му черти.

— Бяхте ли тук по време на празника на изкуството преди пет години? Дерек ме запозна с много хора, но вас не си спомням.

— Отсъствах от града. Бях на покупки. Като се върнах, вече се водеше процесът срещу Дерек. Бях шокирана, когато го признаха за виновен. — Телефонът зазвъня и Катрин млъкна. — Ще се обадя. А вие разгледайте.

Тя се обади, в това време се отвори входната врата и влязоха Уайът и семейство Маркъм. Сърцето на Бриана подскочи и гърлото й пресъхна изведнъж. Дядото на Дерек беше облечен в черно, явно това беше обичайното му облекло — черни дрехи в контраст с буйната му бяла коса.

Стив Маркъм беше изискан, елегантно облечен мъж на около четирийсет и пет години, с късо подстригана кестенява коса и кафяви очи. Глория изглеждаше няколко години по-млада, с черна коса и мургава, което й придаваше екзотична красота. Носеше изящна, плътно прилепнала по тялото роля с тюркоазен цвят и бижу от разноцветни мъниста. Тримата спореха оживено, но като видяха Бриана, млъкнаха веднага.

— Бриана, какво търсиш тук? — попита рязко Уайът.

— Разглеждам. — Обърна се към другите двама: — Госпожо Маркъм, господин Маркъм… не зная дали си спомняте за мен.

— Разбира се, че си спомняме — отвърна с равен глас Стив. — Нашите съболезнования, госпожо Кейн.

В думите му нямаше и капчица искреност. Очевидно семейство Маркъм изпитваха същата неприязън към Дерек като Уайът. Съмняваше се, че ще бъдат отзивчиви към нейното желание да докаже невинността на Дерек.

— Бриана! — повтори Уайът. — Какво става? Дано да не се заблуждаваш, че ще можеш да докажеш вината на някой друг за кражбата на картините.

— Няма ли да бъде прекрасно, ако успея? Не искаш ли да изчистиш името на внука си? — предизвика го тя.

— Това няма да се случи. Всички знаем, че Дерек открадна картини, които бяха душата на Ейнджълс Бей, и го направи, за да ме накаже. Получи си заслуженото.

— Заслужаваше да умре ли? — попита тя с гняв, който измести изумлението й. — Как е възможно да не те е грижа, че внукът ти умря, че остави сираче? Що за човек си?!

— Естествено, че ме е грижа за смъртта на Дерек. — Лицето му се изопна, очите му заприличаха на твърди черни мъниста от гняв. — Дадох на това момче всички възможности да стане най-добрият, да успее. Отворих му врати, които щяха да се затръшнат под носа му, ако не бях аз. Той захвърли всичко. Не трябва да питаш мен що за човек съм. Себе си попитай що за човек би откраднал нещо толкова ценно за хората, които го обичат? Що за човек ще се ожени, докато излежава присъда? Що за човек ще…

— Млъкни! — Вдигна ръка, от думите му стомахът й се сви. — Зная кой беше Дерек. Бях негова жена.

— А пък аз бях негов дядо. Гледах го как расте. Научих го да рисува. Слушах какви мечти има. Твоят приказен романс продължи шест месеца, последван от петгодишна връзка по затворническия телефон. Не можеш сега да започнеш да се сравняваш с мен, с онова, което аз знам и което ти не знаеш. И ако продължиш да задаваш въпроси, може би ще останеш изненадана, като откриеш отговори, много по-лоши от представите ти. Ако искаш да запазиш нещичко от репутацията на Дерек заради сина си, остави миналото на мира.

Уайът се запъти наперено към задната част на галерията, като подкани с жест двамата Маркъм да го последват.

Бриана издиша, разтреперана от неговите груби и жестоки думи. Изглеждаше толкова сигурен във вината на Дерек. Знаеше ли нещо, което тя не знаеше?

Забеляза как колебливо я наблюдава Катрин и че, слава богу, в галерията няма посетители.

— Уайът обичаше Дерек — промълви тихо другата жена.

— Нима?!

— Само хората, които обичаш, могат да те огорчат толкова ужасно.

Навярно е така, или пък Уайът беше просто самовлюбен дръвник, който не виждаше по-далеч от носа си. Бриана промърмори „довиждане“ и си тръгна, доволна, че ще излезе. Може би трябваше търпеливо да се отдръпне и да помисли върху стратегията си. Толкова много гняв имаше срещу Дерек, че се съмняваше който и да е от артистичните кръгове да прояви желание да й помогне, особено след като Уайът така категорично поддържаше другата страна. И полицията нямаше интерес да поднови разследването, което само щеше да постави в неудобно положение един или повече полицаи. Трябваше да намери друг път към миналото.

Запъти се към пекарната и видя Нанси и Лукас, седнали на маса отвън. Очите на сина й заблестяха радостно, когато я съзря, и нищо друго освен неговата усмивка не й бе необходимо, за да си дойде отново всичко на място. Можеше да са допускали грешки с Дерек, но Лукас не беше една от тях. Щеше да запази тази усмивка на лицето му, каквото и да й струваше.