Барбара Фрийти
Тайната (3)

Втора глава

Бриана събра чашите и чиниите и ги отнесе в кухнята на семейство Кейн. Няколко съседи и приятели останаха в гостната, но и те скоро щяха да си отидат, за което беше благодарна. Не познаваше никого добре и учтивите, безсмислени съболезнования взеха да й дотягат. Измори се да се преструва, че изпитва нещо, докато през повечето време беше като вцепенена.

За пет години се превърна от радостна годеница пред прага на вълнуващ живот в съпруга на престъпник. Сега беше вдовица, самотна майка и покорна снаха… но каква беше в действителност? Така и не й остана време да открие. Винаги поемаше риск, нагърбвайки се с роля, за която не бе съвсем готова. Трябваше да наложи контрол над своето настояще и бъдеще. Остави се животът на Дерек да определя нейния, понеже се бе омъжила за него, и му се посвети, докато излежаваше присъдата си. Вярваше, че така е редно, тъй като беше бременна, а тяхното дете се нуждаеше от двама родители. Но в края на краищата Лукас пак остана с един родител.

Сега главната й грижа бе да осигури на своя син хубав живот. Съгласи се да се премести в Ейнджълс Бей, защото семейство Кейн настоя да бъде близо до единствения си внук, пък и самата тя искаше Лукас да има нормално семейство. Нейните родители й обърнаха гръб, след като се омъжи за Дерек, така че друго семейство, освен в този дом, нямаше.

Нареди мръсните чинии, чаши и прибори в миялната машина, после огледа уютната кухня дали не е останала някоя мръсна чиния, но наоколо беше чисто и спретнато, както винаги. Нанси беше отлична домакиня и същевременно ненаситна колекционерка на предмети с прасенца — от солници и пиперници до кухненски кърпи и всякакви подложки. Нанси беше разказвала със смях на Бриана, че не помни кога и как е решила да прави колекция, но след като започнала, колекцията заживяла свой живот. Из цялата къща имаше спомени от Дерек — инициалите му, издълбани на дъбовата кухненска маса, трофеите му в неговата спалня, цели стени с фотографии, отбелязващи всяка година от неговия живот. Ако на земята имаше място, където той още присъстваше осезаемо, то беше в тази къща. Стана й странно защо не й действа по-успокоително.

— Ето те и теб — каза Нанси, като влезе с поднос и го остави на плота. — Чудех се къде се дяна. Как си? — Хвърли бърз и загрижен поглед към лицето й.

— Добре съм — отговори Бриана. — Ти свърши цялата работа.

— Като си намирам работа, ми е по-леко — усмихна се Нанси тъжно и все пак несломимо. — Всички си отидоха с изключение на Бъд и Лори. Ще пием чай. Искаш ли да дойдеш при нас?

Бриана не се чувстваше в състояние да понесе и секунда учтив разговор.

— Всъщност мисля да си отида в моята къща и да започна да разопаковам багажа.

Рик и Нанси биха предпочели тя и Лукас да живеят заедно с тях, но Бриана отказа да съжителства под един покрив с тях. Обичаше ги, но трябваше да има някакви граници, така че нае малка къща на улицата, където бе живял Дерек, само през няколко пресечки.

— Наистина ли това искаш да правиш точно сега? — попита Нанси. — Мислех си, че ще почакаш до утре. Може би трябва да дойда с теб. Рик ще наглежда Лукас. Не бива да влачиш сама онези кашони.

— Благодаря ти, но моля те, остани с приятелите си. Искам да обиколя квартала и да се ориентирам в обстановката. Доведи Лукас, щом си отидат гостите, колкото и да е часът. Или аз ще дойда да го взема.

Свекърва й я погледна угрижено.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама, Бриана? Денят беше труден.

Не се сещаше за нищо по-добро от това да остане сама. Нуждаеше се от време за себе си, да смъкне храбрата усмивка от лицето си и просто да си поеме дъх.

— Не се притеснявай.

Нанси се поколеба, свивайки устни.

— Бриана, нали не възнамеряваш да говориш отново с Джейсън Марлоу?

Трепна при неочаквания въпрос. Като видя Джейсън на гробището, се обърка. От смътен образ в ума й той се превърна в жив, дишащ човек, който й напомни всичко, което бе загубила. Разговор с него не беше първа точка от нейния списък. Той я разстрои много. Имаше нещо в начина, по който я гледаше… в начина, по който винаги я бе гледал.

— Бриана?

Осъзна, че Нанси още очаква отговора й.

— Нямам никакво намерение да разговарям с Джейсън. Той е последният човек, който ще поиска да ни помогне да намерим истината. Според него той вече я знае.

— Ценя желанието ти да продължиш да се бориш за Дерек — изрече бавно Нанси. — Всички ние пропиляхме много време и пари в опити да докажем неговата невинност, но всяка следа ни отвеждаше до абсолютно разочарование и не зная дали мога да търся повече. — Въздъхна дълбоко. — Дерек си отиде и повече няма да се върне. За мен сега е важно ти и Лукас да сте щастливи тук. Ако започнеш да задаваш много въпроси, страхувам се, че ще плъзнат отново отвратителните клюки. На нас с Рик ни беше много тежко, когато обвиниха Дерек, и не искам да го преживея отново. Искам Лукас да ходи на училище, без да чува приказки за баща си от своите приятели, а ти да имаш възможност да се срещаш с жени на твоята възраст, без престъплението на Дерек да те заплашва. Искам всички ние да живеем нормално, да се освободим от миналото.

— Не вярвам, че ако разпитвам, ще припомня на хората и те ще се разприказват. Те вече говорят — каза тя, леко изненадана от отношението на Нанси. Мислеше си, че свекърва й ще се радва, ако тя продължи битката. — И как да се освободим, след като не знаем истината?

Нанси поклати безпомощно глава.

— Съмнявам се, че някога ще я открием. Не е ли достатъчно, че сме се опитали?

За Бриана не бе достатъчно, защото дълбоко в душата си знаеше, че не става въпрос само да докаже невинността на Дерек, но да докаже и на себе си, че взе правилното решение, когато се омъжи за него и остана до него през всичките тези години. Но нямаше да сподели колебанията си с Нанси, която никога не бе изпитвала и капчица съмнение в своя син.

Хвана ръката на свекърва си.

— Не е необходимо да правиш повече опити. През изминалите пет години оставих теб и Рик да носите товара. Толкова бях заета да припечеля достатъчно и да отглеждам Лукас сама, че с нищо друго не можех да се занимавам. Но вече съм тук, където е започнала цялата история, и трябва да съм сигурна, че съм направила всичко възможно, за да разбера какво се е случило в музея през онази нощ. — Направи пауза. — Рик каза, че са назначили нов шеф на полицията.

— Джо Силвейра — кимна Нанси. — Тук е от осем месеца. Имахме намерение да говорим с него, но Дерек предпочете да изчакаме, докато го освободят. — Очите й се напълниха със сълзи и прехапа долната си устна. — Дерек беше започнал да се усмихва отново през последните два месеца. Гледаше в бъдещето, а не в миналото.

Думите на Нанси предизвикаха болка и Бриана въздъхна разтреперана. Нямаше значение колко често се втурваше да избяга от миналото, то винаги я притегляше обратно.

— Затова трябва да направя този последен опит. Може би новият шеф на полицията ще склони да разгледа случая отново. Ще се възползваме от непредубеден поглед върху нещата, особено от човек, който не е израснал тук и не е бил в местната полиция преди пет години.

— И през ум не ми е минавало, че Джейсън или което и да е друго от момчетата, с които Дерек израсна, ще се обърнат срещу него — каза Нанси с горчивина.

— Джейсън и Дерек бяха като братя. Приемахме го като член на семейството. — Изправи рамене. — Прави, каквото трябва, Бриана, но се пази от Джейсън. Той няма да те остави да опровергаеш заключенията по неговия случай без бой.

— Джейсън ми е най-малката грижа. Но преди да направя каквото и да е, ще се наложи да разопаковам багажа и да приготвя някакви легла, за да има къде да спим с Лукас.

— Винаги можеш да останеш у дома. — Чу се звънецът на входната врата и в очите на Нанси се появи за миг странно изражение, щом чуха гласа на Рик, а после и лай. — О, боже! — промърмори тя.

Бриана сви вежди.

— Какво има.

Свекърва й хвърли поглед към календара на стената.

— Забравих, че днес е денят.

— Какво си забравила?

— Дерек ни помоли да направим нещо. Искаше да приготвим подарък за Лукас, който да му даде, когато го освободят.

Бриана се смути, може би защото Нанси никога не бе изглеждала така виновна, както в момента.

— Какъв подарък?

Преди свекърва й да отговори, Лукас се втурна в кухнята с лице, светнало от възбуда.

— Мамо, познай какво ми подариха баба и дядо!

Лаят подсказа на Бриана всичко, което й трябваше.

— О, не! — изохка, докато синът й я дърпаше за ръката към гостната.

Рик, с глуповато изражение, държеше извиващо се черно кученце.

— Забравих, че днес е денят — обърна се към жена си, която ги бе последвала в гостната.

— И аз — обади се Нанси.

— Може ли да го поддържа? — попита Лукас.

Рик се поколеба, после му даде обезумялото от възбуда кученце. Детето не успя да го задържи и двамата паднаха на пода.

— Тръгваме си — разбърза се Лори, подканвайки с поглед съпруга си Бъд. — Оставяме ви да се оправяте.

Бриана почти не забеляза кога си тръгнаха съседите: толкова бе изненадана. Лукас я молеше от месеци да му купи кученце и тя му беше обещала, че ще решат, когато татко се върне вкъщи. Явно Дерек е имал планове да изненада сина си.

Черният лабрадор беше ужасно сладък, но моментът се оказа не особено подходящ. Би предпочела първо да се настанят в новата къща и тогава да помислят за кученце.

— Дерек имаше черен лабрадор — обясни й Нанси.

— Последния път, когато бяхме при него, две седмици преди да почине, ни каза, че иска да вземе кученце за Лукас. Съгласихме се да уредим въпроса чрез наши приятели, които имат кучета.

— След смъртта на Дерек съвсем забравих — продължи Рик.

— Мога ли да го задържа, мамо? — попита Лукас, стиснал в прегръдките си кученцето, което възторжено ближеше лицето му. — Ще го храня и ще си играя с него.

— Да — съгласи се тя. Не би изтрила за нищо на света най-щастливата усмивка на детето си от месеци насам.

— Ще ви помагаме — обеща Нанси.

— Купихме изгодно храна и други принадлежности — добави Рик, посочвайки кучешкото кошче и чувала с храна. — То не идва като голтак.

— Как ще го кръстим, мамо? — попита Лукас.

— Ти ще му избереш име. Междувременно ще отида вкъщи да оправя леглата и да разчистя пространство за трима ни.

— Ще дойда с теб — предложи Нанси.

— Не, благодаря. Искам да остана за малко сама.

— Съжалявам, че ти стоварихме кученце изневиделица.

Рик й се усмихна унило.

— Всичко ще бъде наред.

И докато гледаше как Лукас си играе с новото си приятелче, у нея се зароди вяра, че наистина ще бъде така. Точно това искаше за своя син — нормални, щастливи семейни моменти. Именно заради това рискува да се върне в Ейнджълс Бей. Тук имаше сенки, но и много любов. А тя не искаше Лукас да расте самотен като нея.

— Да беше видял Дерек — промълви Нанси, загледана в детето и кученцето. После се обърна към Бриана: — Неговият последен подарък за сина му. Мисля си, че е чудесен подарък.

— И аз така мисля.

* * *

Джейсън се запъти към полицейското управление, след като си тръгна от дома на Колин. Не беше дежурен, но искаше да разговаря с началника преди Бриана.

Джо Силвейра тъкмо затваряше телефона, когато влезе в кабинета му. Началникът му беше четирийсетгодишен, имаше черна коса, черни очи и неизменно хладно поведение. Беше работил години като заместник-началник в Лос Анджелис и дойде оттам с натрупан огромен опит в тази работа. Джейсън изпитваше голямо уважение към своя шеф, двамата имаха отлични служебни отношения, но не станаха приятели. Джо беше отзивчив, макар и сдържан, беше от хората, за които Джейсън се съмняваше, че някой ги познава добре.

— Какво мога да направя за теб, Марлоу? — погледна го замислено Джо.

— Искам да те информирам предварително за ситуация, в която можем да попаднем.

— Нека да позная — Дерек Кейн. Чух, че си бил на погребението днес. Идеята оказа ли се уместна?

— Навярно не.

Джо взе от бюрото си една дебела папка.

— Днес я прегледах. Интересен случай. Местно момче става крадец на произведения на изкуството, напада пазача, задига три безценни живописни платна от музея и междувременно попада на най-добрия си приятел… ти… и оттам го свързваш с местопрестъплението.

— Бързо се ориентираш.

Джейсън седна срещу Джо. Не се изненада; шефът приемаше за свое задължение да знае всичко, което се случва в Ейнджълс Бей.

— В града не се говори за нищо друго, откакто семейство Кейн решиха да погребат сина си в местното гробище. — Джо направи кратка пауза. — А какво можеш да ми кажеш, което не е документирано в папката?

— Вдовицата на Дерек Бриана Кейн е убедена, че нейният съпруг е обвинен несправедливо, и се е зарекла да го докаже.

— Притесняваш ли се?

— Не вярвам, че съм допуснал грешка. Свързах фактите, с които разполагах. Не работих сам по случая и не съм единственият приятел на Дерек в отдела. Всички го познаваха. Повечето хора го харесваха.

Джо го изгледа.

— Озовал си се в трудно положение, щом е трябвало да арестуваш приятел. Сигурен съм, че си се разкъсвал между желанието да се окажеш прав и желанието да си се заблудил.

— Бях прав — каза Джейсън.

— В такъв случай ти е било по-лесно.

— На теб така ти се струва — въздъхна Джейсън.

Нямаше никаква причина да анализира наново каквото и да е от своите действия, но непреклонната вяра на Бриана в невинността на Дерек му тежеше.

— От онова, което прочетох, разбрах, че си провел много старателно разследване. За съжаление не си имал много категорични доказателства и картините не са били открити. — Джо извади три снимки от папката и ги сложи на бюрото. — „Трите лица на Ева“ от прочутия художник Виктор Делгадо. Не разбирам много от живопис, но тези картини изглеждат доста хубави.

Стомахът на Джейсън се сви. Много години изминаха, откакто проучва внимателно фотографиите на откраднатите платна. Художникът беше един от основателите на Ейнджълс Бей, след като оцелял в корабокрушението близо до брега. Рисувал портретите в памет на своята изгубена любима Ева. На едната картина тя беше изобразена като благ, непорочен ангел с ореол от божествена светлина. Във виолетово-сините й очи се долавяше невинност и нещо, което предизвикваше възхищение. Зад нея се виждаше красив пейзаж с пясъчен плаж и ясносиньо небе, а замъгленият колорит внушаваше усещане за приказен свят.

На втория портрет Ева бе изобразена като еротична и порочна прелъстителка, подмамваща своя любовник. Беше се излегнала на ложе, тапицирано с червено кадифе. Раменете й бяха разголени, виждаха се гърдите й, тъмночервената й коса падаше свободно на фон от нажежено червено, заплашително черно и пламтящо оранжево.

На последния портрет Ева се явяваше изплашена и объркана в момента, когато се прехвърляше от палубата на кораба в бурното море, отчаяните й ръцете се протягаха за помощ. Лицето й и ръцете й бяха така деликатни и едва доловими, сякаш тя изчезваше пред очите на мъжа, който я обичаше.

В портретите имаше страст и сила, и отчаяние, граничещо с маниакалност. Градската легенда разказваше, че Делгадо полудял, докато се мъчел да плени душата на жената, която загубил. Бил преследван от нейния дух и тя му се присмивала, че отново не схващал същността й.

Джейсън гледаше само някакви си фотографии и все пак почувства притегателната сила на изкуството. Не можеше да откъсне очи от портретите. Имаше странното чувство, че Ева се опитва да му каже нещо. Например къде е била…

— Адски много ми се иска да намеря картините — каза на Джо. — Дни наред ги търсих, но не открих никаква следа. Никой от тукашните художници няма представа дали е имало потенциален купувач, някой, който да е поръчал на Дерек да ги открадне. И никой не е дочул и най-незначителен намек за тяхното местонахождение. Представях си, че Дерек ги е скрил, докато случаят се позабрави, и той излезе от затвора.

— Според теб сам ли е работел?

— Той никога не спомена друго име. Но бях убеден, че сигурно е имал съучастници.

— Ако е така, запазили са пълно мълчание.

— Наистина никой не проговори. И положително са били склонни да оставят Дерек да изгние в затвора. Убедих се, че мълчанието на Дерек е породено от страх. Предпочете да излежи присъдата, отколкото да намеси и някой друг, дори ако това щеше да намали престоя му в затвора.

— Той беше наел частен детектив и адвокат, който да обжалва.

— Така е — потвърди Джейсън. — Но нито един от двамата не откри нова информация. Частният детектив направо ми каза, че според него Дерек не е бил съвсем искрен в разговорите им. Може би е претупал работата, за да не се чувства длъжен да признае неговата вина пред съпругата му или пред родителите му.

— Ако не беше нападнал пазача, щеше да се измъкне само с обвинение в кражба и поне щеше да лежи много по-малко — отбеляза Джо.

— Пагубна грешка — кимна Джейсън.

— Докато преглеждах документите, бях изненадан от факта, че картините съвсем наскоро са били дарени на музея от дядото на Дерек — Уайът Кейн.

— Заедно със Стив и Глория Маркъм — добави Джейсън. — Картините са се смятали за загубени сто и петдесет години; предполагало се е, че са били откраднати от брата на Виктор Делгадо — Рамон, който също бил влюбен в Ева. Поне такава е била едната теория. Според друга семейството на Ева откраднало картините. Тя избягала от богатото и високоуважавано семейство Уинстън, за да се качи на борда на кораб с беден испански художник. Не можели да я върнат, но можели да унищожат картините, които изобразявали нейния отказ от семейството.

— Значи дядото на Дерек открил платната в някакво магазинче в Мексико и ги върнал на Ейнджълс Бей. Каква ирония, че неговият внук ги е откраднал.

— Дерек твърдеше, че именно заради това не би го направил. Знаеше, че картините означават много за дядо му и за всички местни художници, които са побъркани по изкуството на Делгадо.

— Но ти не му повярва.

— Дерек имаше много разногласия с Уайът. Мислех си за отмъщение като мотив… желанието да отнеме на Уайът нещо, което с години е издирвал. Те направо се мразеха.

— Има смисъл в тази теория. Крадците на произведения на изкуството винаги имат личен мотив. Не крадат само за пари. — Джо позамълча. — А за Бриана Кейн какво ще ми кажеш?

— Изключително почтена е.

Джейсън стана. Ядосваше се винаги при мисълта как Бриана се омъжи за Дерек, въпреки че го осъдиха. Защо се втурна презглава да се обвърже с един престъпник? Съдейки от възрастта на нейния син, сигурно е била бременна, и все пак е имала и други възможности.

— Не бива да се месиш в тази работа — каза шефът му със сериозен поглед.

— Ако случаят ще се преразглежда, държа да се замеся.

— Няма да се преразглежда, освен ако не се появи нова информация. А в момента искам само да чуя какво ще ми каже госпожа Кейн.

— Ще каже, че съм изпратил невинен човек в затвора.

— Но ти не си, нали така? Тъй че няма какво да доказваш. Опитай се да запомниш този факт. Животът ти ще бъде много по-лек. — Джо се покашля. — Също така трябва да забравиш миналото. Ето, след няколко дни започва Празникът на жътвата, хотелите и пансионите ще са препълнени, а ние сме с намален състав, което не е много добра комбинация.

— Ще направя необходимото.

— Отлично. Между другото говорил ли си наскоро с Колин? Как е той?

— Разстроен е и няма търпение да се възстанови.

— Кажи му да не се пресилва. Ще се върне на работа, щом оздравее напълно, ако все още иска. Онова, което преживя, ще накара всеки да размисли върху професията си.

— Той не изпитва никакво колебание дали да се върне на работа. Не си спомня стрелбата и може би това му помага в случая.

— Може би. За съжаление този вид спомени в даден момент излизат на повърхността — каза Джо.

Телефонът на Джейсън започна да вибрира и номерът на баща му просветна на екрана, което го обезпокои. През последните няколко седмици баща му хитруваше и не отговаряше, когато го търсеше, а това обикновено означаваше само едно — друга жена беше на път да се настани в техния живот.

— Баща ми — каза на шефа си. — Трябва да се обадя.

— Обади се.

— Ще ме държиш ли в течение за случая „Кейн“?

— Първо теб ще осведомя, ако има развитие.

Като излизаше, Джейсън се обади:

— Татко?

— Необходима ми е помощта ти — каза Хал Марлоу с вълнение в гласа. — Тръгвам за Вегас след два-три часа.

На Джейсън направо му прилоша. Последния път, когато баща му отиде във Вегас, се върна с третата си жена.

— Идвам.

— Не е необходимо, исках само да…

— След десет минути съм при теб — прекъсна го той. Обикновено не предчувстваше надвисналата опасност преди поредната сватба. Може би този път ще успее да накара баща си да не направи още една грешка.

* * *

След като се разведе с третата си жена, бащата на Джейсън се премести да живее в едностаен апартамент над бара на Дейна.

Хал Марлоу отвори вратата с широка усмивка и плам в кафявите си очи, поради което изглеждаше много по-млад от своите шейсет и една години. Беше поотслабнал и носеше спортни панталони цвят каки вместо избелелите работни джинси. Дори косата му сивееше по-малко… налице бяха всички признаци за нова жена.

— Не биваше да идваш веднага — каза баща му и се запъти към спалнята, където си подреждаше багажа.

— Разбира се, че ще дойда. Запозна се с Пати едва преди три седмици. Почти не я познаваш.

— Знам точно коя е Пати и ако й дадеш възможност, може да я харесаш — възрази той, прибирайки един пуловер в куфара си.

— А знаеш ли колко пъти си ми казвал същото, откакто мама почина?

— Пати е различна.

— А точно това колко пъти си го казвал? Лоис беше специална, Рита — екзотична, Тами — интересна, а пък Джинет — като никоя на света. Да продължавам ли?

— Моля те, недей — спря го баща му и очите му проблеснаха ядосано.

— О, хайде, татко. Добре, срещай се с Пати, но защо ще се жениш за нея? Имаш достатъчно бивши съпруги. Наистина ли ти трябва още една?

Хал поклати глава, разочарование помрачи лицето му.

— Пати е различна — повтори. — Тя е истинска. Естествена. И аз съм луд по нея. — Дръпна ципа на куфара и го остави на пода. — Но нямам намерение да оженя за нея в Лас Вегас. Току-що заключихме нейния апартамент и уредихме да пренесат останалите й неща тук.

— Говориш така сега, но щом Пати те заведе близо до някой сватбен параклис и изпиете бутилка шампанско, кой знае какви ще ги свършиш!

Кафявите очи на баща му искряха от смях.

— Струва ми се, че съм малко стар, за да бъда предупреждаван за опасността от комбинацията на шампанско със сватбен параклис в Лас Вегас. Аз съм бащата. Ти си синът.

На теория това може би беше вярно, но Джейсън си отваряше очите на четири, когато ставаше въпрос за баща му. Майка му почина, когато беше на седем. Баща му беше съсипан, с разбито сърце и самотен. С години едва се надигаше от леглото, след това се опита да запълни празнотата с жени. Някои го правеха щастлив за кратко, но нито една не се задържа с него. Джейсън копнееше да види баща си отново щастлив, но според него Пати не беше решението.

— Не можа ли да си намериш някоя по-добра, татко?

Думите неволно се изплъзнаха от устата му.

Усмивката на баща му угасна и той му размаха пръст.

— Да не съм те чул повече да говориш подобни неща! Пати е жена на място.

— Тя е стриптийзьорка. Съгласен съм, тя предлага много, наистина много, но защо ти е да ходиш с нея в Лас Вегас?

— Затваряй си устата, Джейсън. Пати не е вече стриптийзьорка.

— Тя те разиграва.

— Не ме разиграва. — Хал замълча. — За какво толкова си се изнервил? Знам, че не е за наследство, което не съществува. — Присви очи. — Всъщност дори не ми се вярва, че заради мен или Пати толкова си се наежил.

Баща му рядко обръщаше внимание как живее, затова внезапният му интерес в момента изненада Джейсън.

— Добре съм. Само че не съм в настроение за повече изненади.

— Повече ли? Какво се е случило? Я почакай, досетих се. Погребението на Дерек днес. — Усмихна се на сина си със съчувствие. — Дайна каза, че си ходил на гробището.

Явно всеки в града бе осведомен за неговото импулсивно пътешествие.

— Трябваше да видя с очите си. Не мога да повярвам, че Дерек е мъртъв.

— Разбираемо е. Бяхте добри приятели през по-голямата част от детството си. Когато не се размотаваше с Колин, беше с Дерек и семейство Кейн бяха твоето второ семейство.

Бяха неговото единствено семейство през онези години, когато баща му блуждаеше в пиянска апатия.

— Не мога да си представя какво преживяват… да загубят сина си така — продължи Хал. — Няма да го понеса, ако се случи нещо с теб. — Покашля се с виновно изражение. — Знам, не бях баща за пример, особено в онези години. Животът ти се промени, когато майка ти почина. Тя знаеше как да бъдем семейство. Мен не ме бива много в тази работа.

— Направи, каквото можа.

— А ти си великодушен — усмихна се Хал. — Както и да е, причината да те повикам, е, че се нуждая от помощта ти. Искам да гледаш домашните животни на Пати, докато ни няма. Живее в къщата на майка си, откакто Шърли отиде в санаториум, пък и как да влачи животните със самолет. Има някакво миниатюрно кученце, две котки и птиче. Нищо друго не е необходимо, освен да спиш там, да храниш животинките, да ги извеждаш и може би да поливаш цветята.

— Едва ли ще ми е възможно. Празникът на жътвата започва след два дни. Ще се наложи да работя на две смени заради всичките тези туристи в града. Няма да се прибирам навреме вкъщи.

— Ще го сместиш в програмата си — продължи баща му, пренебрегвайки оправданията му. — Пък и вкъщи не те чака нито съпруга, нито гадже. През последните няколко месеца никакво гадже не се мярка около теб.

— Бях зает, но чак никакво… — намръщи се Джейсън.

— Така ли? — поинтересува се баща му с хитро проблясващи очи. — Знам, че се грижеше за Кара, докато Колин беше в болницата, но той вече си е вкъщи и ти нямаш работа там. Цял живот ли ще ги дундуркаш онези двамата?

— Няма да ги дундуркам.

Просто напоследък никоя не бе привлякла вниманието му. Мярна му се образът на Бриана, но това нямаше как да се случи. Дерек беше винаги помежду им и винаги щеше да бъде.

— Хайде, Джейсън, ще ти бъда много благодарен. Държа на Пати. Искам да се получи между нас. — Баща му стана сериозен. — Знам, че не съм най-добрият познавач на жените, но тя е…

— Различна — завърши Джейсън и погледна баща си право в очите.

— Да, различна е — повтори той смутено. — Много отдавна не съм се чувствал по този начин, като млад мъж пред прага на нещо вълнуващо. Чувството е страхотно… жизнерадостно, почти като скок от скала.

— Скокът от скала ще ти излезе по-евтино.

Баща му го удари по гърба.

— Толкова си циничен! Надявам се, че моите разводи не са унищожили вярата ти в любовта. Тя е тук, Джейсън. Имах любов с майка ти и пак ще имам.

— Хубаво, сигурно си прав.

Хал се захили още по-широко.

— Прав съм, да. Ключовете за къщата на Пати са на масата. Каквото и да правиш, не губи някой от нейните любимци. Луда е за тези пухкави топки. Те са нейните деца.

— А ти каквото и да правиш, не се жени за нея, преди да си взел необходимите предбрачни документи.

— Предбрачни документи ли, не звучи много романтично — каза баща му с безгрижен тон.

— Не е, но ще те предпази от фалит.

— Къде ти е авантюристичният дух? Женитбата носи винаги риск, но си има и предимства. Правиш секс до полуда.

Джейсън вдигна бързо ръка.

— Не искам да обсъждаме сексуалния ти живот.

— Няма и да ти кажа. Не бих искал да завиждаш — добави Хал с весели пламъчета в очите. — Благодаря още веднъж. Ще ти донеса нещо от Вегас.

Грабна куфара и се запъти към вратата.

— Само да не ми донесеш нова мащеха — извика Джейсън след него.