Барбара Фрийти
Тайната (19)

Осемнайсета глава

Бриана седна на дивана и разпръсна на масата пред себе си рисунките на Дерек. Като знаеше вече за фалшификатите и как е вплел своите инициали в структурата на живописта, защото е искал да покаже какво е направил, не можеше да не си помисли, че й е оставил и някакво указание в рисунките.

Сложи настрани онези, на които беше с Лукас интересуваше се от скиците на града. Откроиха се три: пещерите при Тайния залив, ателието и галерията „Маркъм“ с огледални стени. Ясно изобразени хора нямаше, само сенки и очертания, които внушаваха усещане за някаква енергия, по-скоро враждебна енергия. На Дерек гнева ли чувстваше или нечий друг?

Защо той беше нарисувал точно тези места? Били са важни за него по някакъв начин, и все пак имаше ли и друго освен това? Опитваше ли се да й каже нещо?

Нямаше обяснение защо Дерек не бе подменил оригиналите. Все пак умишлено беше скрил фалшификатите в жилището на Джейсън. Както каза Джейсън, какво по-сигурно място да скрие улики, от гаража на полицая, който го разследва?

Но къде бяха оригиналните портрети? Беше убедена, че не са били у Дерек. Дори не беше сигурна, че е знаел къде са. Може би някой го е въвлякъл… имало е план, но нещо се е случило. Дерек е поел вината, а съучастникът му го е оставил в онази затворническа килия пет години.

Чу стъпки по стъпалата към верандата и скочи на крака. Като отвори, очакваше да види Джейсън, но беше Катрин Маркъм.

— Здрасти — поздрави колебливо Катрин. — Може ли да поговорим?

— Заповядай — покани я Бриана.

— Говорих с Джейсън, както и с леля ми и чичо ми. Разбрах за фалшификатите — каза посетителката и заобиколи масичката. Погледът й попадна на рисунките. На лицето й за миг се изписа изненада.

— Рисунките на Дерек от затвора ли са?

— Някои от тях.

Катрин седна и ги разгледа съсредоточено една след друга.

— Тези са от Ейнджълс Бей — посочи Бриана и седна на канапето срещу нея. — Имам чувството, че Дерек иска да ми каже нещо, но не виждам какво.

Катрин не отговори веднага. Сякаш й струваше много да откъсне очи от скиците. Най-после вдигна глава и се загледа в Бриана.

— Опитва се да ти каже къде са картините.

— И аз така мисля, но къде са? Търсех елементи от портретите на Ева в тези изображения, като следи от трошичките хляб на Хензел и Гретел, но нищо не ми направи впечатление.

Катрин пак загледа рисунките. После видя другите и попита:

— А тези какви са?

— Рисувал е мен и Лукас. На тази е нарисувал как се запознахме — обясни Бриана, проследявайки погледа й.

— Обичаше винаги да гледа жена в огледалото — прошепна Катрин. — Все ми казваше, че според повечето хора огледалото не лъжело, защото отразеният образ бил в най-чиста форма, промяна и отклонение на огледалото може от друга страна да оформи истината по такъв начин, че да бъде почти неузнаваема. Затова обикновено рисуваше с огледална перспектива.

— Като че ли е бил омагьосан от огледалата — каза Бриана. Колкото повече разговаряше с Катрин, толкова повече се засилваше чувството й, че се приближава до някакво разкритие, но просто не беше по силите й. — Знам, че отговорът е пред очите ми. Само трябва да го проумея.

Другата жена се покашля:

— Може би ще ти помогна. Дойдох да ти кажа, че според мен, като подозираш Уайът, си на грешна следа. Все едно предавам близките си роднини, но се чувствам гузна заради теб и Лукас. И най-вече заради Дерек. Мисля, че негов партньор е била Глория.

Сърцето на Бриана замря.

— Защо мислиш така?

Катрин впери в нея очи, без да мига.

— Защото имаха любовна история… дълга история от години. Дерек скъса с Глория, когато се сгодихте.

Бриана преглътна мъчително и в гърлото й заседна буца. Глория беше омъжена и поне с петнайсет години по-възрастна от Дерек.

— Видях ги веднъж в ателието на леля ми. След време ми каза, че Дерек я помолил да му позира и едното довело до другото. Каза ми още, че съжалява, и може би наистина е съжалявала, но беше също така лудо влюбена в Дерек. Сигурна съм, че двамата са замислили кражбата на картините. — След кратка пауза продължи: — Не искам да казвам на Джейсън, защото не ми е приятно аз да съм неговият източник на информация. Става въпрос за моите близки и за моята работа. Майка ми е болна. Имам нужда от пари. Никой не бива да научи, че си получила сведенията от мен.

— Разбира се. Ако леля ти и Дерек са били съучастници, тогава къде са картините?

Катрин се загледа отново в рисунките. Взе едната и се усмихна на себе си.

— Как не се сетих досега? Очевидно е. И Джейсън би трябвало да се сети, защото някога ходеха там постоянно.

— Тайния залив ли? — попита смутено Бриана.

— Пещерите — отвърна Катрин със светнал поглед. — Те продължават навътре в скалистия бряг, там е съвсем сухо и много изолирано. Никой не влиза вече в тях. — Стана припряно и погледна часовника. — Приливът не е започнал. Ще проверя кога е началото. Ще ти съобщя, ако открия нещо.

— Почакай — каза Бриана. — Ще дойда с теб.

— Лукас не е ли тук?

— Не, днес е при баба си и дядо си.

— Чудесно. Имаш ли фенер? Сигурно ще ни потрябва.

— Ще взема — отговори Бриана.

Беше хубаво, че предприема някакво действие, и с малко късмет може би интуицията на Катрин щеше да им донесе желания резултат.

* * *

По пътя към залива Бриана се замисли. Не можеше да си представи Глория и Дерек заедно, но те бяха споделяли страст към изкуството, явно и страст един към друг.

— Ако Глория е била съучастничка на Дерек — започна Бриана, — защо Дерек не каза по време на следствието?

— Отговорът ми няма да ти хареса. Дерек имаше съмнителни дела. Подозирам, че ако беше насочил вниманието към нея, и тя щеше да направи същото. Може би щеше да прекара още няколко години в затвора.

— Добре, повече не искам да чувам — прекъсна я бързо Бриана. С повече от едно престъпление нямаше да се справи.

— Предположих, че Дерек е скрил картините, където никой няма да ги намери, така че като излезе от затвора, да има компенсация за прекараното време там.

— Ако Глория е била съучастничка, защо не е продала картините?

— Сигурно нещо е попречило. Планът се е объркал. Оставила го е да поеме вината, защото не се е отказал от картините. А Дерек се е съгласил безропотно, защото тя е знаела прекалено много за него. Чудех се дали е замесена, но до днес не бях сигурна… докато не разбрах, че има копия, а само един-двама можеха да осигурят на Дерек достъп до портретите.

Катрин паркира до скалите и двете заслизаха към плажа. Вълните днес изглеждаха по-големи, като идваха откъм носа. От океана се носеха заплашителни облаци заедно с пълзяща мъгла. След около час щеше да затули напълно плажа. С приближаването към пещерите Бриана изпита безпокойство. Водата не беше близо до входа, но не знаеше колко бързо настъпва приливът.

— Мога и сама да отида — предложи Катрин, като усети колебанието й. — Влизала съм десетки пъти. Знам как да отида до дъното. А ти ме почакай.

Не й хареса нетърпението на Катрин да отиде сама. До този момент не показа друго освен любезност, но все пак беше Маркъм. Имаше вероятност да вземе картините за себе си. Можеше да излъже, че не ги е намерила, и после да се върне.

— Ще дойда и аз.

— Чудесно. Като сме двете, няма да е толкова страшно.

Навлязоха и Бриана остана изненадана колко са просторни галериите. Не изпита клаустрофобия, както очакваше. Джейсън й разказа, че няколко оцелели са живели в тези пещери месеци наред.

— Нали дотук се е добрал Рамон Делгадо?

— Да — потвърди Катрин и зави по една тъмна галерия. Светеше с фенера напред и лъчът подскачаше по каменните стени. — Рамон написал на скалата как е изгубил своята възлюбена Ева не само заради морето, но и заради лошия си брат Виктор.

Любопитството на Бриана растеше, колкото по-навътре в скалите навлизаха. Галерията се стесняваше и завиваше. Беше доволна, че Катрин е с нея и я води, след като явно знаеше точно по кой призрачен пасаж да минат.

Най-накрая излязоха на едно по-широко пространство. Катрин посочи издълбани в скалата драсканици. Там имаше имена, дати и фигури, като че ли мъжете са се опитвали да разкажат върху камъка историите си с каквото са имали под ръка.

Катрин посочи към една друга галерия. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-тясна и ниска ставаше. Бриана леко се паникьоса.

— Не стигнахме ли вече?

— Стигнахме.

Катрин й направи знак да продължи напред.

Бриана не виждаше нищо. Обърна се и лъчът на фенера я заслепи.

Вдигна ръка пред очите си.

— Ще отместиш ли светлината?

Катрин насочи фенера към свода и двете пак застанаха една срещу друга. Изразът в очите на Катрин озадачи Бриана.

— Беше твърде лесно — промърмори другата жена.

Бриана осъзна изведнъж, че е направила колосална грешка:

— Картините не са тук, нали?

— Много си доверчива, Бриана. Първо към Дерек, после към мен.

— Защо ме доведе тук?

— Защото вече се досещаше къде са картините. Дерек го е предвидил и ти е оставил указание в рисунките. Предполагам, че е било нещо като застраховка. Веднага щом ми каза, че Дерек е рисувал, разбрах, че трябва да видя тези рисунки.

Бриана си спомни счупеното стъкло на снимката в нейната спалня.

— Ти ли влиза в моята къща?

— И това се оказа лесно. Задната врата не беше заключена.

— Защо счупи снимката ни от годежа?

— Защото ме отврати — отговори тя с гневно проблясващи очи.

— Картините са у теб, нали, Катрин? Партньорката на Дерек не е била Глория, а ти.

Всичко се изясни изведнъж.

— Бинго. Все пак Глория и Дерек имаха любовна връзка. Той обичаше жените и спеше с почти всяка, която му се изпречваше. Но нашата връзка беше специална. Рисувахме се, като използвахме огледала, рисувахме се голи и откровени, без тайни и лъжи помежду ни. Предначертано бе завинаги да останем заедно. И тогава се появи ти. — Сви устни. — Не трябваше да се сгодява. Не трябваше да те води в Ейнджълс Бей, за да се ожените. Парадираше с теб пред очите ми. Това не беше любов; ти беше само трофей за него. Красивото момиче в огледалото, което трябваше да има.

— Затова го натопи — каза Бриана и всичко си дойде на мястото.

— Не започна по този начин, но когато разбрах, че възнамерява да се ожени за теб, той трябваше да си плати.

— Но по време на обира си била извън града.

— Върнах се тайно. Влязох в музея преди Дерек и взех картините. Когато той дойде да подмени оригиналите, тях вече ги нямаше. Пазачът го изненадал, хванал го натясно и Дерек го ударил с фенера. Това беше грешка.

Бриана недоумяваше колко равнодушно говореше Катрин за престъплението.

— Твърдиш, че си обичала Дерек, но го предаде и го остави да лежи в затвора. Ти си причината да умре, Катрин. Като знаеш това, как се чувстваш?

Бриана видя в очите на другата жена виновно изражение, което изчезна за миг. След това тя изпъна снага и отметна назад глава.

— Не ми е хрумвало, че това ще се случи — каза. — Пазех картините, докато излезе на свобода. Бях решила да поделя сумата с него, както бяхме планирали, да го компенсирам за времето, прекарано в затвора. Освен това той имаше връзки. Щях да имам големи неприятности, ако се бях заела да ги продавам сама. После Дерек умря. Не знаех какво да правя. Но ти ме принуди да действам, ти и твоите въпроси.

— От злоба ли направи всичко това? Ти си луда.

— Не съм луда, просто съм решила да взема това, което по право е мое. Леля и чичо се държат с мен като с парцал. Нищо не ми плащат. Не зачитат таланта ми. За разлика от Дерек. Ние двамата бяхме неразбрани творци.

— И сега какво следва? — попита Бриана, чувствайки как влагата се просмуква през пръстите на краката й. Катрин беше застанала между нея и галерията към входа и държеше единствения фенер.

— Повече няма да си правим компания. Трябва да взема картините и не мога да ти позволя да отидеш преди мен.

— Но аз не знам къде са.

— О, знаеш.

Бриана си представи скиците.

— В галерията ли са?

— Отгатна. Скрих ги на място, което Дерек би оценил, и там хората се взират ден след ден в тях, но не знаят. И Глория, и Стив, и Уайът се мислят за много по-умни от мен и Дерек, за много по-талантливи, много по-способни. И тримата са глупаци. Аз ще се смея последна.

Тя изгаси фенера.

Бриана примигна ужасена в непрогледната тъмнина.

— Познавам тази пещера като петте си пръста — каза Катрин и гласът й проехтя между каменните стени. — С Дерек обичахме да идваме тук. Дори веднъж правихме любов.

Бриана тръгна опипом подир гласа й.

— Катрин запали фенера. На никого няма да кажа. Картините вече не ме интересуват. Искам само да се върна при сина си.

Другата жена се разсмя.

— Като че ли след всичко ще ме оставиш на мира. За синчето си не се тревожи. Дядо и баба Кейн ще го отгледат. Ще го разглезят, точно както бяха разглезили Дерек. Но ако излезеш оттук, преди приливът да залее пещерите, може би ще успееш да ме заловиш навреме. Открай време обичам предизвикателствата. Дерек също. Той нямаше да се провали.

— Джейсън ще се досети — каза Бриана, опитвайки се да накара Катрин да говори. Препъваше се и усещаше как водата се просмуква през обувките й. У нея се надигна паника. Дали не свърна в погрешна посока?

— Джейсън разполагаше с пет години да се досети. Въобразяваше си, че престъплението е за пари, но то беше за отмъщение. Парите са само глазурата на тортата. Макар че навярно ще липсваш на Джейсън. Завъртя го на малкия си пръст също като Дерек, но пък Джейсън и Дерек постоянно се състезаваха. Затова те сваля… защото винаги е искал онова, което и Дерек имаше.

— Катрин, моля те — увещаваше я Бриана. Мразеше да се моли, но беше длъжна, не заради себе си, а заради Лукас.

— Надявам се, че можеш да плуваш, защото те излъгах за прилива. И когато вълните започнат да връхлитат скалите, водата ще мине през всяка пролука. Няма да отнеме много време да нахлуят в галериите и да запълнят докрай. Колин едва не загина, когато бяхме деца. Казваше, че ангел го е спасил. Може би ще дойде ангел и теб да спаси — подигра се тя.

— Катрин спри! Върни се!

Този път след думите последва мълчание. Ехото донесе само подигравателния смях на Катрин.

Бриана продължи да върви, но постоянно се удряше в скалите. Наранена и изподрана, не знаеше дали следва правилната посока. Краката й замръзваха и като че ли водата прииждаше все повече. Приливът ли настъпваше?

Опита се да се успокои и да помисли. Нямаше право да изпада в паника. Ще се измъкне. Катрин нямаше голяма преднина и по всяка вероятност бе запалила фенера пак, щом като се бе отдалечила. Може би щеше да зърне отблясък от светлината.

Но нямаше нищо освен непрогледна тъмнина, влажни изпарения, които полепваха по лицето й, и леденостудена вода, заливаща краката й. Нещо мина покрай главата й и тя изкрещя. Посипаха се ситни камъчета.

Може би да крещи не беше благоразумно; нямаше представа устойчив ли е пластът над нея. Оцелелите от корабокрушението дни наред обитавали тези пещери, така че все някъде има място, където океанът не достига. Само да можеше да го открие.

Защо, по дяволите, последва Катрин? Трябваше да се досети, че нещо не е наред и че Дерек не би съхранявал живописни платна във влажна пещера. Но Катрин беше толкова въодушевена и сигурна, така умело се преструваше, като че ли й беше все едно дали Бриана ще тръгне с нея. И самата Бриана беше толкова настървена да открие тези картини, да докаже невинността на Дерек, че изгуби представа за реалността. Картините нямаше да променят живота й. В действителност не й бе необходима промяна в нейния живот. Имаше Лукас. Можеше и Джейсън да има, ако му дадеше шанс.

Препъна се отново и падна на колене във водата. Чу бученето на океана. Беше близо до входа, но дали щеше да успее да излезе навреме?

* * *

Джейсън напусна галерията, когато над града се спускаше здрач. Току-що приключи срещата му със семейство Маркъм и с Уайът и най-после си изясни някои въпроси. Трябваше да разкаже на Бриана. Опита се да й се обади, но веднага се включи гласова поща. Надяваше се, че ще я намери вкъщи.

Колата й беше на алеята пред къщата, но когато позвъни, тя не му отвори. Обзе го лошо предчувствие, когато забеляза, че вратата е леко открехната. Бутна я и извика Бриана. Никой не му отговори, нито Бриана, нито Лукас, нито кученцето. Погледът му попадна случайно на масичката до дивана и видя скиците на Дерек. Беше ли й подсказал къде да търси? Три рисунки бяха отделени от общия куп — на галерията, на ателието на Уайът и на плажа. В галерията и в ателието вече беше и Бриана не беше там, което означаваше, че остава само Тайният залив.

Препусна с колата като луд към брега. Като наближаваше мястото, където паркираше обикновено, видя друга кола да потегля с бясна скорост сред облак прах. На кормилото беше Катрин и беше сама. По дяволите! Какви ги бе свършила?

Паркира, скочи от колата и хукна презглава към пещерите. Почти нямаше видимост заради мъглата и облаците и когато стигна до входа, водата се бе издигнала до глезените му и прииждаше.

До входа видя фенер. Стъклото му беше счупено, сякаш някой го бе запратил върху скалата, излизайки навън.

По дяволите! Извади телефона си. Нямаше сигнал. Опита се да запали фенера, но той не работеше. За щастие на връзката с ключове имаше фенерче. Не беше особено силно, но го включи и хукна навътре в пещерата.

— Бриана! — викаше и гласът му се губеше в тътена на прилива.

Обзе го ужас, докато тъничкият лъч, подобен на лазерен, подскачаше в мрака по скалните стени. Не беше идвал в пещерите от години. Ако свърнеше в грешна посока, лесно щеше да се изгуби.

Водата се издигаше с всяка секунда.

— Бриана! — извика отново. — Къде си? — Ледената вода се плискаше в краката му. Беше трудно да се бори със силното течение и със студа. Една нова вълна го блъсна навътре в пещерата. — Бриана!

— Помощ!

Сърцето му спря, като чу гласа й.

— Идвам, Бриана!

— Джейсън! — изкрещя тя.

— Къде си?

— Не знам. Не виждам нищо.

Гласът й сега се чуваше по-отблизо. Той се препъна и залитна към стената, после се свлече, когато прахоляк и камъни се изсипаха върху него.

— Джейсън, къде си?

— Тук съм! — извика той, мъчейки се да освободи крака си от камъните.

Дочу шум. Насочи лъча натам, откъдето идваше гласът, надявайки се да я види.

Тя се появи като ангел в мрака, русата й коса се, открояваше.

— Джейсън! — По страните й се стичаха сълзи, когато го прегърна през врата. — Господи, благодаря. Не вярвах, че ще успея.

— Не сме далеч от изхода.

Целуна я бързо.

— Тогава да тръгваме.

— Аз не мога. Кракът ми е притиснат от камък. Вземи фенерчето. — В полумрака виждаше страха, изписан на лицето й. — Подръж го, докато преценя какво да направя.

Бриана не виждаше какво го спира, защото водата стигаше до бедрата й. Наведе се, опипа големия камък и се опита да го отмести, но й се стори невъзможно. Джейсън се мъчеше да се освободи, но усещаше само как острите ръбове се забиват в крака му.

— Излизай веднага — каза й той. — Като стигнеш брега, обади се на 911.

— Няма да те оставя, Джейсън.

— Трябва. Имаш Лукас.

Тя се напрегна още повече да отмести камъка.

— Бриана, тръгвай. Надбягваме се с времето.

— Тогава млъкни и ме остави да разкарам този камък.

Стисна зъби и напрегна всички сили. Макар и мъничко, камъкът помръдна.

Тя приклекна във водата и се вкопчи в него. Придойде вълна и ги обля с ледени пръски, но Бриана не се отказа. Можеше да умре, докато се мъчеше да го спаси, а това Джейсън нямаше да позволи да се случи. „Спасете я“ — молеше се на ангелите.

Друга вълна се плисна върху тях и за миг не остана нищо друго освен черна, бушуваща вода. После водата се отдръпна и през процепите заструи ярка светлина, сякаш слънцето се бе показало.

Бриана блъсна отново камъка и той се отмести достатъчно, за да измъкне Джейсън крака си.

— Успя — удиви се той.

Тя му се усмихна.

— Да се махаме оттук.

Той я хвана за ръка и тръгнаха през водата към изхода. Почти стигнаха, когато течението ги подхвана и понесе.

— Не пускай ръката ми! — извика той. — Ще яхнем вълната, точно както съм те учил.

След това бяха отвлечени навътре.

Той познаваше добре океана, знаеше как да плува успоредно на брега, докато се пребори с течението.

Бриана се мъчеше да държи главата си над водата. Беше ужасена, но се бореше с всички сили.

След около петдесет метра най-накрая успяха да стигнат до брега и се строполиха на пясъка. В първия момент той можеше само да вдишва дълбоко и да издишва, взирайки се в лицето на Бриана дали е наранена и дали изпитва болка.

Неспособна да говори, тя посочи към пещерите и той проследи погледа й. Черните буреносни облаци се бяха разтворили над канарите и сноп светлина струеше от небесата, осветявайки пещерата като на сцена, докато светът наоколо тънеше в мрак.

Може би ангелите бяха чули молитвите му, може би Дерек бдеше над Бриана. Каквато и да бе причината, изпитваше огромна благодарност, че са живи и са заедно.

Тя пролази по пясъка и падна в прегръдките му. Обгърна лицето му и целуна устните му. Нейните бяха студени, но ликуващи.

— Успяхме — радваше се. — Съмнявах се. Ти спаси живота ми, Джейсън. Бях изгубена в тези пещери. И тогава чух твоя глас и намерих посоката. Нямаше да успея, ако не беше дошъл да ме потърсиш.

— Само влоших положението. Можеше да се удавиш, докато се мъчеше да ми помогнеш. Другия път като ти кажа върви — тръгваш.

Тя се усмихна.

— Не се надявай.

— Защо? — попита той неволно. — Защо рискува живота си заради мен? Би трябвало да ме мразиш, Бриана. Допуснах грешки в разследването. Дерек не е откраднал картините, а умря, защото аз го пратих в затвора. Оплесках работата. Не съм задавал правилни въпроси. Освен очевидните факти друго не съм вземал предвид. Не съм предполагал, че историята е толкова объркана и…

Бриана го прекъсна, като сложи пръст на устните му.

— Недей, Джейсън. Недей да обвиняваш себе си за това че не си забелязал какви усилия е положил Дерек да се прикрие. Беше осъден на затвор, защото се е опитал да открадне картините, въпреки че не е успял, въпреки че е играл двойна игра. Освен това беше виновен, защото удари пазача.

— Ти ми прощаваш — попита смаяно той.

— Крайно време е. Може би не си разбрал всичко, що се отнася до Дерек, но аз също. И двамата бяхме измамени и най-вече аз. Но ние с теб нямаме нищо общо със смъртта на Дерек. Било е трагичен инцидент. Всичко останало е по вина на Дерек. Научих много за съпруга си през изминалата седмица. Като тази прокълната Ева Дерек е имал повече от едно лице. Имаше предостатъчно време да ми каже истината, да се разкрие пред мен, но избра да мълчи. Дори в последното писмо не си признава.

— Понеже не е искал да те разочарова — каза Джейсън, чувствайки, че в случая трябва да защити Дерек. — Вярваше, че е бил по-добър, и е искал да бъде такъв човек в очите ти, Бриана. Каза ми го онзи ден в моя гараж. Каза ми, че е намерил жената, която е търсел. Била в огледалото от самото начало.

— Той виждаше в огледалото нещо, което го нямаше там, струва ми се и аз също. — Въздъхна дълбоко. — Дерек беше толкова фалшив, колкото своите картини — красиви, но не истински. — Погали страната му. — Ти си истински, Джейсън.

Сърцето му се разтуптя при израза в очите й. Копнееше да зърне любов в тях от първия миг, когато я видя.

— Ти си честен — продължи тя. — Заставаш зад онова, в което вярваш, без значение каква е цената. Имаш изострено чувство за морал, което те води като компас, и това ми харесва. — Устните й трепереха, очите й блестяха от вълнение. — Ако случайно не знаеш, влюбена съм в теб.

— И аз съм влюбен в теб — призна той, — но не избързвай, ако искаш да си абсолютно сигурна. Знам, че държиш много на семейство Кейн, аз също не искам да ги наранявам.

— Наистина държа изключително много на тях. Те са истинската причина да не изоставя Дерек. Щеше да бъде по-лесно да се разведа с него, отколкото с тях. Надявам се, че в края на краищата те ще приемат идеята за теб и мен, защото ги обичам, а на Лукас са му необходими дядо му и баба му. Но не мога да взимам своите решения според тяхното мнение. Теб искам в моя живот. Останалото ще разрешаваме, докато се случва.

— Планът ми се струва отличен — изненада се той и почувства как му олеква от радост.

Тя му се усмихна и разпери ръце.

— Свободна съм! Абсолютно свободна за пръв път и завинаги.

Очите й не бяха вече замъглени от сенките на миналото и тя беше пак онова момиче в бара с всички възможности на един живот пред себе си. Слава богу, че искаше той да бъде една от тези възможности.

— Е, ще ме целунеш ли или какво? — попита.

— Никога не питай.

Сведе глава с желание да вкуси всеки милиметър от нейната сладост. Беше чакал цял живот да се появи тя, жената, която му вдъхваше безразсъдното желание да скочи от скалист бряг или най-малкото да се втурне в пещера, в която приливът приижда.

Излезе вятър и той усети, че тя се разтрепери в прегръдките му. Осъзна, че са съвсем мокри и вече е нощ.

— Трябва да се преоблечем.

— И да открием Катрин — допълни Бриана и се изправи. — Тя ме доведе в пещерата.

— Видях я като отпраши с колата. Защо дойде с нея тук?

— Тя ми каза, че картините са тук според скиците на Дерек. Държеше се толкова приятелски, толкова услужливо. Всъщност ми подхвърли, че Глория и Дерек са били любовници и че Глория била тайният съучастник. Прозвуча съвсем логично. Като дойдохме, предложи сама да влезе в пещерата. Не ме накара насила и аз ни най-малко не се усъмних. Щом стигнахме дълбоко навътре, призна всичко — че тя е била партньорка на Дерек, че му е заложила капан да се провали, защото се ядосала, когато се сгодил за мен. Оставила го да гние в затвора, за да си плати заради това, че не е избрал нея. Дерек не я е издал, защото тя била наясно с другите му измами. Трябва да я открием, преди да вземе картините и да избяга. Нямам намерение да я оставя да й се размини.

— Не се притеснявай. Няма да избяга.

— Откъде знаеш?

— Защото открих картините. — Усмихна се. — Днес се случиха много неща, Бриана. Докато ти беше с Катрин, се срещнах с Уайът и Маркъмови. След като видяха фалшификатите, се досетиха, че Катрин по всяка вероятност е отговорна. Очевидно до този момент са се обвинявали тайно един друг. Глория си е мислела, че Уайът я мами заради роднинството с Виктор, а Уайът от своя страна е подозирал Маркъмови, защото Глория е потомка на Рамон. Той е неин прапрадядо между другото.

Бриана остана с отворена уста.

— Сериозно ли говориш?

— О, да. Останалото ще ти разкажа по пътя.

* * *

Като спряха пред галерията „Маркъм“, се беше стъмнило съвсем, но сградата грееше от светлини. Пред входа имаше полицейска кола. Бриана влезе, последвана от Джейсън. Видя Глория, Стив и Уайът да разговарят с Джо Силвейра и с още един полицай. Веднага забеляза, че от огледалната стена липсва един панел, който беше поставен на пода.

— Какво се е случило с вас? — попита Джо Силвейра, учуден от външния им вид.

— Катрин подмамила Бриана в пещерите и я оставила там — обясни накратко Джейсън. — Едва се измъкнахме живи.

Бриана чу как Глория ахна, но дали реакцията й бе искрена? Не знаеше любовната връзка на Глория с Дерек една от лъжите на Катрин ли е, но подозираше, че в случая не я бе излъгала.

— Радвам се, че сте се спасили — каза Джо с угрижен поглед. — Господин и госпожа Маркъм затвориха рано галерията според плана. Щом всички се разотидоха, Катрин се появи. Изключи охранителната камера, или поне така си въобразяваше, свали огледалата от стената и извади картините. Снимахме с наши камери. Само колко доволна изглеждаше!

— Допуснали сте Катрин да открадне картините! — изуми се Бриана.

— Не точно — засмя се Джейсън щастливо. — Свалихме огледалата и подменихме оригиналите с копията. Трябваше да я хванем на местопрестъплението и предположихме, че тя ще действа в първия удобен момент, защото беше наясно, че следата ще доведе до нея.

— Значи Катрин се е сдобила с фалшификатите?

Джейсън кимна. Посочи с глава Стив Маркъм, който заобиколи рецепцията и извади портретите. Едно по едно „Трите лица на Ева“ бяха подредени на бюрото и групата ги наобиколи.

За миг настъпи благоговейна тишина.

Бриана се взря във всяко едно от лицата на Ева и въздъхна.

— Наистина мразя Ева, но се радвам, че се върна.

— Извини ме, Бриана — обърна се към нея Уайът с груб тон. — Знаех, че Дерек е виновен, но трябваше да се досетя, че не е толкова изобретателен, за да свърши всичко сам.

Тя не схвана това комплимент ли е или обида, но вече нямаше никакво значение.

Погледна Джейсън.

— Как разбра, че са зад огледалото?

— Бяхме застанали до вратата и обсъждахме къде би могла да скрие картините Катрин — отвърна Джейсън.

— Живее с майка си и там не е удобно. По-скоро би ги държала някъде под око, като например в галерията. Уайът спомена как Катрин и Дерек са рисували, забавлявайки се с огледала, което ми напомни за твоите скици и за първия път, когато си срещнала Дерек.

— Когато ме видя в огледалото — уточни Бриана. — И входа на галерията… огледалата, които е изобразил на една от рисунките от затвора.

— Точно така — потвърди той, срещайки погледа й.

— Погледнах огледалата, видях отражението си и си помислих: „Защо пък не“…

— Силна интуиция — каза тя.

Той кимна.

— Време е за почивка.

— Какво следва?

— Ще хванем Катрин.

— Вече я хванахме — възкликна Джо, затваряйки телефона. — Лоутън я е спрял в покрайнините на града на път за автогарата.

— Свърши се, Бриана — зарадва се Джейсън. — Заловена е с откраднати произведения на изкуството. Ще отиде в затвора.

Цял товар се смъкна от раменете на Бриана.

— Благодаря ти, Господи.

— Искаш ли да дойдеш до автогарата? — попита Джейсън.

Тя поклати глава.

— С Катрин приключих. Приключих с всичко това — махна с ръка към картините. — Отивам при семейство Кейн да им разкажа, после ще заведа сина си у дома. Ще дълбаем тикви, ще вечеряме и ще си правим планове за бъдещето.

Очите й се насълзиха, като осъзна, че това наистина е краят. Въпросите й намериха отговор. Може би не точно каквито бе очаквала, но поне знаеше истината. Очакваше бъдещето и беше готова за това приключение.

Джейсън я прегърна през раменете, когато другите се отдалечиха.

— Знам, че искаше да изчистиш името на Дерек заради Лукас, за да има синът ти баща, с когото да се гордее.

— Лукас ще помни, че Дерек е бил нещо повече от престъплението, което е извършил. Може би ще ми помогнеш.

— С най-голяма радост — заяви тържествено той.

— Не се опитвам да заема мястото му, нали знаеш? Той беше твой съпруг, баща на Лукас. Изпитвам само уважение.

— Не се съмнявам. Двамата с теб ще успеем.

Почувства се по-уверена в себе си от всякога.

— Искам го повече от всичко на света, Бриана.

— И аз. — Открадна си една целувка. — Като приключиш на автогарата, ела. Ще те чакам.

— Най-вълшебните думи, които са стигали до слуха ми.

Тя се усмихна.

— Сега едва започвам.

И той й се усмихна.

— Аз също.