Барбара Фрийти
Тайната (14)

Тринайсета глава

През нощта паркът беше красив с белите лампички, висящи между дърветата, с естрадата, където свиреха местни групи, с двойките, които танцуваха на импровизирания дансинг, с масите, отрупани с ястия и питиета. Бриана пропусна по-голямата част от празничните събития, но свекър й и свекърва й настояха да им прави компания поне за вечеря на открито. Зарадва се, че има възможност да излезе от къщи. Спалнята й напомняше за Джейсън, кашоните в гаража — за Дерек. Мина много време, откакто попадна между двамата.

— Весело е. — Нанси се усмихваше, побутвайки Бриана. — Доволна ли си, че дойде?

— Да — съгласи се тя. — Храната беше превъзходна. Преядох.

— Всички са луди за празненства на открито. Добре че и времето е хубаво. След няколко седмици ще си стоим вкъщи и само ще си мечтаем за прелестни вечери като тази.

Вечерта беше наистина прелестна — свежа, прохладна, упойващо благоуханна, масите бяха отрупани с тиквени пайове, ябълкови торти, карамелизирани бонбони и сладкиши от овесено брашно и стафиди.

— Лукас и Кайл се разбират добре — добави Нанси. — Всеки път, щом Кайл ме види, пита дали Лукас ще дойде.

Кайл живееше в къщата до семейство Кейн и беше само с три месеца по-голям от Лукас. Бързо се сприятелиха и сега ритаха топка с още едно момче. Лукас си прекарваше чудесно, смееше се, тичаше и се търкаляше на земята. Момченцата очевидно бяха пълни с енергия, или поне нейният малък син.

— Толкова е жизнен — продължи Нанси. — Рик каза, че днес Лукас го е изтощил да тичат по брега с хвърчилото. Все пак много са се забавлявали. Рик стана нов човек, откакто Лукас дойде. Много по-бодър е, има повече надежда. — Нанси хвърли кос поглед на Бриана. — Много си мълчалива тази вечер.

— Наслаждавам се на атмосферата.

— Колко жалко, че не можем да запечатаме в бутилка невинността на младостта — каза Нанси, загледана отново в Лукас, който в момента се премяташе с приятелите си. — Детството преминава толкова бързо. — Обърна се пак към Бриана с навлажнени очи: — Когато се оженихме с Рик, искахме да имаме четири деца. Пораснах с три сестри и един брат и бях щастлива с голямо семейство. Но забременях трудно. Чакахме почти шест години. Появяването на Дерек беше чудо. След него забременях още веднъж, но направих спонтанен аборт и повече не можах. Чувствахме се такива късметлии, че имаме Дерек, и го разглезихме от обич. Беше неизбежно.

— Не можех да си представя, че ще обичам някого толкова много, колкото обичах сина си — продължи Нанси. — Дерек ми липсва така, че ме боли като отворена рана. Не е редно една майка да надживее детето си. Той трябваше да е тук, да се радва на този празник, да гледа как синът му играе с другите деца. Трябваше да седи до теб, да те прегръща през раменете.

Сърцето на Бриана се сви при тези думи. Видя за миг картината, точно както я описваше свекърва й. Почувства едва ли не как Дерек я прегръща… после долови сякаш шепот и топлота покрай себе си. Никога не беше преживявала подобни моменти с Дерек. Беше само далечна мечта, която никога не се сбъдна.

— Знам, че си ми ядосана — каза Нанси. — Сигурно си мислиш, че реагирах прекалено бурно за това, че Джейсън беше при теб. Но погледни онова момченце, което играе с Лукас. Ако Кайл блъсне детето ти на земята, ще го гледаш ли по същия начин?

— Сигурно не — съгласи се Бриана.

Ситуацията далеч не беше същата, но не можеше да си представи, че ще прости на когото и да било, ако нарани Лукас. Нямаше нищо по-първично от майка, която закриля детето си.

Но Джейсън и Дерек се бяха изправили един срещу друг като зрели мъже, а не като деца. И което някога изглеждаше черно и бяло, сега беше обвито с безкрайни отсенки на сивото. Беше заслепена някога от любов, прехласната от предаността на семейство Кейн към сина им, от непреклонната им вяра в невинността му. Но Дерек й пишеше, че е правил неща, от които не се гордее, че в действителност не го познава. Може би и родителите му също не са го познавали.

— Зная, че ще срещаш случайно Джейсън в града, но се надявам, че няма да го допуснеш до себе си — добави Нанси. — Ти си ми като дъщеря, Бриана, и няма да понеса да нарани и теб. С Рик те обичаме.

Бриана се трогна. Нейните родители рядко й бяха казвали, че я обичат, и се съмняваше, че някога са се тревожили за нея. Но любовта на Нанси вървеше заедно с ограничения и очаквания. Без значение колко искрено се стараеха, тя и Лукас никога нямаше да заместят Дерек. И колкото и да гледаха двамата Кейн на нея като на тяхна дъщеря, тя беше зряла жена и трябваше да решава с кого да се сближава и с кого не.

— И аз ви обичам — каза тя, като усети тревожния поглед на Нанси. Нека така да бъде в момента.

Посегна да вземе диетичната си напитка и видя, че чашата й е празна.

— Пие ми се още. Да ти донеса ли нещо? — При ужасения поглед на Нанси се спря на място. — Какво има?

— Венчалният ти пръстен. Къде е? — попита тревожно свекърва й. — Загуби ли го?

— О, не. — Скри ръката си. — Изхлузи се… Отслабнах.

Като вземаше предвид очевидното нещастие на Нанси, не можеше да й заяви, че се е почувствала длъжна да го махне и фактът, че не е на ръката, й донесе усещане за свобода, каквото не бе изпитвала никога.

— Отслабнала си, скъпа. Трябва да се храниш повече.

— Както готвиш, няма да е трудно. Да взема ли Лукас?

— О, не, виж каква веселба пада. Няма да го изпускам от поглед.

Бриана не се безпокоеше по този въпрос. Нанси щеше да пази Лукас с цената на живота си.

Тръгна разсеяно през ливадата, като се оглеждаше откъде да си вземе безкофеиново кафе. Нареди се на опашка и осъзна, че е точно зад Глория Маркъм. Тъмнокосата жена беше украсила с ярък шарф в оранжево и червено-черния костюм от сако и панталони, с който бе облечена. Когато забеляза Бриана, в очите й се появиха за миг изненада и неудобство.

— Привет — поздрави тя. — Дълга опашка — добави, покашляйки се.

— Да, дълга е.

Бриана виждаше, че трябва да се възползва от възможността и да поразпита Глория, но не знаеше откъде да започне.

Замълчаха и после Глория се обърна към нея:

— Онзи ден исках да ти кажа колко съжалявам за Дерек. И през ум не ми е минавало, че ще умре в затвора. Голяма трагедия.

Бриана видя, че Глория наистина скърби. Беше останала с впечатление, че Уайът и Маркъмови еднакво ненавиждат Дерек, но изглежда грешеше.

— Имаш ли нещо против да поговорим? — попита импулсивно. Може би Глория щеше да говори по-свободно, щом съпругът й и Уайът ги нямаше.

Жената се поколеба.

— Не, нямам. Да се дръпнем от опашката.

Отидоха встрани от тълпата и застанаха под гъстите клони на едно голямо дърво.

— Твоят съпруг е идвал преди ден у нас — започна Бриана. — Не бях вкъщи. Знаеш ли за какво ме е търсил?

— Не. Не знаех, че е идвал — отговори бавно Глория. — Предполагам, че е искал да те попита дали Дерек е оставил нещо, което да ни насочи как да открием картините. Надяваме се да си ги върнем.

— Нима мислиш, че ще ги задържа, ако съм ги открила?

— Не зная. Не зная нищо за теб.

Бриана настръхна. Глория не беше първият човек, който вярваше, че е била наясно какво е намислил Дерек, и все пак беше обидно.

— Много добре, но не са у мен. Бих искала да открия тези картини и да докажа, че Дерек не ги е откраднал. — Замълча, обмисляйки следващите си думи, после реши да попита направо: — Знаеше ли, че Виктор Делгадо е имал син?

Глория се сепна и взе да оправя шарфа си, печелейки време.

— Не е необходимо да отговаряш. Разбрах по очите ти. — Бриана почувства приток на адреналин. — Уайът и Дерек са потомци на Виктор.

— Откъде научи? — попита Глория.

— Намерих стари писма във вещите на Дерек. Тогава защо Уайът е пожелал да дари картините на музея? Защо не ги е оставил в семейството?

— Уайът е убеден, че произведенията на изкуството трябва да бъдат на разположение на хората — отговори Глория. — Посветил се е да поощрява частните колекционери да споделят своите съкровища със света, като ги заемат на музеите и галериите. Никога не би пазил в ателието си картини, които си заслужава да се видят. Такъв е той. Но Дерек беше различен, или поне се промени с годините. Когато се отказа от живописта, беше готов да продаде душата си за пари. Не му пукаше повече за изкуството, а само за сумата, която някой би платил за живопис. Не знаеше това за него, нали? Пък и как да знаеш? Та ти почти не го познаваше.

Не й харесваше презрителният тон на тази жена.

— Не знаеш нищо за отношенията ми с Дерек.

— Така ли? С Дерек разговаряхме дълго, когато те доведе в Ейнджълс Бей. Не останах изненадана, че е избрал теб, понеже красотата ти беше по вкуса му. Фактически и той каза точно това.

Бриана сви вежди.

— Не мисля…

Глория я прекъсна:

— Каза ми, че у теб има хладна, недокосната невинност, че си като платно, което умолява да бъде живописвано. Дерек искаше да ти придаде цветове, да те завърши, да те направи своя.

Думите й се сториха на Бриана безсмислени.

— Не разбирам.

— Естествено, че не разбираш. С теб Дерек можеше да бъде какъвто си пожелае. Не познаваше сърцето му, душата му, защото не го познаваше като художник. Там беше неговата същност. Там беше себе си.

— Тогава защо е престанал да рисува? Защото Уайът му е втълпявал, че не го бива ли? Защо не се е противопоставял, щом изкуството е било толкова важно за него? — поинтересува се Бриана.

— Страхът разяждаше Дерек. Изпитваше боязън от успеха и ужас от провал. Тъй че избяга надалеч и се свърза с жена, която никога нямаше да засегне тази част от душата му, никога нямаше да иска от него нещо, което той не можеше да даде.

В гласа на Глория се долавяше гняв, в погледа й — горчивина.

— Иска ти се да беше избрал друга — уточни Бриана, сигурна в думите си.

— Да… някоя, която нямаше да му разреши да бяга от таланта си.

— Каза ли му?

— Казах му — потвърди Глория без всякакво разкаяние. — Но беше късно. Дерек вече беше минал откъм тъмната страна. Избра път, откъдето нямаше връщане. — Въздъхна. — Въпреки всичко и през ум не ми бе минавало, че ще умре в затвора. Това не беше предвидено в никакъв случай.

Щом Глория си тръгна, на Бриана направо й прилоша. Какво е било предвидено? Предвидено ли е било Дерек да излезе от затвора и да има и друго задължение, освен да се върне при нея и Лукас? Имало ли е друга жена в живота му? С нея ли се е очаквало да бъде?

Баща му и майка му й бяха казали, че не ги е запознавал с друга, но това не означаваше нищо. Бе живял осем години в Ел Ей. Родителите му не са знаели абсолютно нищо за неговия живот там, тя също.

— Бриана?

Тя се сепна и се извърна рязко. Видя Джейсън, който се показа от сенките. Тази вечер беше с униформа, значката му проблясваше на лунната светлина. Искаше й се да си напомни, че той е ченгето, което прати Дерек зад решетките, но видя само мъжа, който тази сутрин я люби, чиито целувки я подлудиха, чиито ласки я караха да крещи от удоволствие. Мъжът, когото изхвърли от дома си, понеже се изплаши… не от него, а от себе си.

Той се приближи безшумно и тихо, сякаш се готвеше да нападне. Сърцето й трепна, като го погледна в очите и долови, че и той си спомня.

Защо изведнъж й стана трудно да диша?

— Бриана — промълви той и шепотът му й се стори като милувка. — Как си?

— Добре съм — отвърна тя, впивайки очи в неговите. Покашля се, усещайки, че се изгубва в поглед, твърде интимен за обстановката. — Току-що имах твърде интересен разговор с Глория.

— Видях. За какво стана въпрос?

— Днес следобед намерих едни писма. Нямах възможност да ти кажа. Бяха сред документите на Дерек — кореспонденция между Виктор Делгадо и Франсин Кейн.

Дерек я погледна учудено.

— Между Делгадо и Кейн връзка ли е имало? Какво пише в писмата?

— Виктор и Франсин явно са имали любовна връзка. И двамата са загубили любовниците си в корабокрушението и в скръбта си са потърсили утеха един от друг. Но това не е всичко. Имало е и бебе. Франсин излъгала, че е от покойния й съпруг Маркъс Кейн.

Замълча, докато думите й стигнат до съзнанието на Джейсън.

Очите му светнаха.

— Значи Дерек…

— Е потомък, Уайът също. Казах на Глория. Не отрече и ми се стори, че не се изненада. Онова, което ме интересува, е защо никой не е споменавал този факт.

Той се загледа в нея.

— Семейната връзка сигурно не е била от полза за Дерек. Можеше да се приеме като още по-сериозен мотив за кражбата на картините.

— Също така дава на Уайът основателна причина да открадне картините от музея и да си ги върне. — Замълча, после продължи: — Ти и Джо Силвейра ми казахте, че ви е необходима нова информация. Струва ми се, че открих.

— Ще го обсъдим после. Сега съм дежурен. Трябва да обиколя парка.

— Разбира се — каза тя, но Джейсън не тръгваше. — Какво има още?

Устните му се изопнаха.

— Не ми хареса начинът, по който се разделихме тази сутрин.

Тя го загледа пак.

— И на мен — призна.

Той кимна.

— Добре, знам, че е сложно, но да ме изриташ не е разрешение.

— Говориш така сега, но сутринта и ти размисли. Може би действах преди теб, но почувствах, че и ти се напрегна. И двамата знаем, че не можем да бъдем любовна двойка. Никога няма да се получи.

— Никога е силна дума.

— Само тя има смисъл. — Замълча, когато вятърът разпиля косата й върху лицето. Както прибираше кичурите зад ушите си, забеляза, че Джейсън я наблюдава с присвити очи.

— Къде е венчалният ти пръстен? — попита рязко.

Бриана въздъхна дълбоко.

— Махнах го заради себе си, не заради теб, и на никого не му влиза в работата дали го нося или не. Бях омъжена за Дерек, а не за хората около мен. Изборът е мой. Животът е мой.

Искаше й се да беше казала същото на Нанси, но тогава се измъкна като страхливка.

— Съгласен съм — каза Джейсън. — Животът си е твой, изборът с кого да бъдеш, също е твой.

Забеляза, че той я гледа предизвикателно.

— Това не означава, че ще избера теб. Както споменах и преди, въпросът дали да бъдем заедно няма смисъл и приятелството между нас наранява хората, които обичам. Не само себе си имам предвид, но и Лукас. Не мога да го намесвам в битка между теб и баба му и дядо му. Веднага трябва да сложим край. Така е редно.

— Редно е… или по-лесно? Знам, че си боец, Бриана? Само за Дерек ли си склонна да се бориш?

Тя не успя да отговори, тъй като внезапна суматоха откъм бирения павилион привлече вниманието на Джейсън.

Хората викаха, двама мъже се блъскаха, събаряха маси и столове и хората тичаха да се скрият.

— Мамка му! Синовете на Харлан пак са се сбили.

Той се запъти към мястото на боя.

— Какво ще правиш? — попита тя, тичайки до него.

— Ще ги разтърва.

Чу се сирена в далечината, идваше подкрепление. Надяваше се Джейсън да изчака. Двамата мъже бяха много едри, много пияни и абсолютно необуздани. Тя хвърли поглед през рамо да се увери, че Лукас е още с баба си, в безопасност.

Мъжете не се подчиниха на заповедта на Джейсън да престанат да се бият. Бриана ахна, когато единият от мъжете сграбчи стол и го запрати към противника си, но столът мина покрай него и едва не уцели стояща лампа и двама зяпачи. Джейсън се хвърли в мелето, като се опитваше да издърпа единия, но юмрукът на другия попадна погрешно на неговото лице.

Той залитна, от носа му рукна кръв, но бързо се опомни, сграбчи единия през кръста и го просна на земята. Другият се свлече на колене, беше изтощен и твърде пиян, за да продължи да се бие. Джейсън закопча белезниците на поваления точно когато дотичаха двама полицаи, и след минути побойниците бяха натикани в полицейската кола.

Тълпата изръкопляска на Джейсън, но той ги прекъсна с един жест. Бриана искаше да изтича при него, но съзнаваше, че Нанси, Рик и синът й наблюдават случващото се. Джейсън не остана дълго време сам, понеже Кара и грамаден русокос мъж отидоха при него.

— Малко късно, както обикновено — подкачи Джейсън приятеля си.

— Бях в другия край на парка — отговори мъжът. — Не мога да повярвам, че тези загубеняци са те ударили. Рефлексите ти са отслабнали, човече.

— Затваряй си устата, Колин.

Кара подаде на Джейсън кърпички да попие кръвта.

— Да отидем ли в болницата? — попита загрижено.

— Нищо му няма. Носът му носи на бой — отвърна съпругът й.

— Той може и сам да говори — сряза го Кара.

— Добре съм, Кара. Трябва ми само кърпа и лед.

Отмести поглед от тях и погледна Бриана.

Един сервитьор от бирения павилион му донесе торбичка с лед, около него се събраха още хора и Бриана го изгуби от поглед. Поклати глава и се запъти към масата на фамилия Кейн.

Лукас се спусна към нея със светнали от радост очи.

— Мамо, видя ли? Видя ли как Джейсън победи онзи грамаден разбойник?

— Видях — отговори тя.

— Беше страхотен — добави Лукас, размахвайки юмручета. — Искам и аз да се науча да се бия така.

— Джейсън прекрати боя — подчерта тя. — Той е полицай. Негово задължение е да пази хората да не пострадат.

Разумните й обяснения изобщо не стигнаха до ушите на нейния четиригодишен син, за когото Джейсън се бе превърнал в супергерой.

Не й се искаше Джейсън да бъде точно такъв — смел и готов да рискува, за да защити другите.

— Мамо, Кайл ме покани да спя у тях тази нощ. Ще ми разрешиш ли?

— Какво? — попита тя, като отново се обърна към детето.

— Ще ми разрешиш ли да спя при него, моля те! Кайл има легла едно над друго.

Тя се усмихна, понеже най-голямото желание на Лукас беше да спи на горното легло.

— Не знам, миличък.

— Моля те, моля те, моля те… — започна той. — Родителите на Кайл са много добри. Неговата майка прави горещ шоколад с градинска ружа.

— Семейството е добро, ако се тревожиш — намеси се Рик. — Познаваме се от десет години.

— Може би не иска да остава сама — предположи Нанси. — Не се чувствай длъжна, Бриана.

Учуди се дали Нанси се тревожи, че тя ще е сама, или да не остане насаме с Джейсън.

— Кажи „да“ — молеше Лукас.

— Да — усмихна се тя.

Детето се заскача от радост.

— Никога не съм спал на друго място. Вече съм голям.

— Да, порасна. Хайде да отидем у дома да вземем пижамата ти.

След като приготви Лукас и прекара половин час с родителите на Кайл, Бриана се сбогува с тях и се върна вкъщи. Колата на Джейсън не беше на алеята пред къщата. Сигурно смяната му не беше свършила. Щеше да бъде странно, когато вече нямаше да живее тук. Свикна с мисълта, че той е съвсем наблизо, в съседната къща. Макар че сигурно ще бъде по-добре, ако си наложат да бъдат на разстояние един от друг. Тогава няма да се изкушава толкова…

Щом влезе, Дигър дотича да я поздрави и радостно залая. Пусна го в задния двор, като се надяваше да изразходва енергията си.

През луната минаваха перести облачета и навън застудя. Полазиха я тръпки без видима причина. Беше тихо и спокойно и въпреки това се чувстваше изнервена.

Повика Дигър и го прибра вътре. Сложи го в кошчето му и се отправи към спалнята. Като влезе, се почувства още по-неспокойна. Като че ли всичко си беше на мястото, и все пак имаше нещо различно.

Просто трябваше да се овладее. Много дълго време не беше оставала сама. Лукас винаги беше до нея.

Беше твърде неспокойна, за да заспи, върна се в гостната и надникна през прозореца. Сърцето й подскочи, като видя колата на Джейсън. Подвоуми се за секунда, после взе ключовете и излезе през входната врата.

Само щеше да види как е след побоя, просто като съседка. Още се чудеше как да оправдае посещението си, когато Джейсън отвори вратата.

— Слава богу! Тъкмо щях да идвам при теб.

Хвана я за ръка, дръпна я вътре и притисна устни към нейните, преди Бриана да произнесе и звук.

Тя обхвана лицето му с ръце, после зарови пръсти в косата му, а той я обсипваше с целувки, без да й дава възможност да си поеме дъх или да помисли.

Като плъзна пръсти по лицето му, усети подутина около окото и долови тихичко изохкване. Отдръпна се.

— Боли те.

Дясното му око беше полузатворено и синьо-черно. Носът му също беше подпухнал.

— Целуни ме и ще ми мине — пошегува се той.

— Защо не почака да дойде подкрепление?

— Не исках някой да пострада.

— Ти пострада.

— Роджър Харлан обикновено не уцелва и автомобилна гума. — След кратка пауза попита: — Затова ли дойде? Да провериш дали съм добре?

— Тази беше едната причина.

— А другата?

— Не мога да престана да мисля за теб, за нас — прошепна тя. — Толкова е нередно.

— Не, не е — поклати решително глава той.

— Ще нараня онези, които обичам, единствените хора, които са загрижени за мен.

— Не ти ли минава през ум, че съпрузите Кейн искат да бъдеш щастлива?

— Искат, но не с теб.

Отдръпна се и се облегна на вратата.

Трябваше да спре да трепери и също така да се овладее, за да не се хвърли отново в прегръдките му.

— А ти какво искаш? — попита той тихо и погледът му срещна нейния.

— Не знам, Джейсън.

— Знаеш, но си изплашена.

— Изплашена съм, защото не искам да обърквам живота си отново… в никакъв случай. Откакто се върнах, всичко, което си въобразявах, че знам, се променя. Усъмних се в Дерек. Знам, че си доволен от този факт, но аз не се чувствам спокойна. Защото, ако за него съм се заблуждавала, за какво ли друго още съм се заблуждавала? — Погледна го тревожно. — Ами ако се окаже, че и в теб съм се заблудила?

— Не, няма. Такъв съм, какъвто ме виждаш, Бриана. Преди пет години нямах скрити помисли, нямам и сега. Вече ти казах — още щом те видях, разбрах.

— Но аз не съм мислила за теб по този начин. Това не те ли дразни?

— Ех, бих предпочел да беше зарязала на секундата Дерек и да се беше хвърлила в моите прегръдки, но не можем да променим миналото. Сага имаме възможност да оправим нещата. И въпреки че не заряза Дерек, струва ми се, че хареса и мен. Но нямаше време да го осъзнаеш.

Тя поклати глава със съблазнителна усмивка.

— Знаеш как да го усукваш.

— Лукас заспа ли? — попита Джейсън и се приближи внезапно до нея.

— Не, той, ъ… — Заекна, осъзнавайки, че като извади Лукас от уравнението, все едно да покаже на бик червено.

— Какво той? — подкани я Джейсън. — Късно е, сигурно спи.

— Спи при приятеля си Кайл.

Очите му светнаха.

— Наистина ли? Значи не трябва да се прибираш у вас.

— Не казах точно това. Оставих Дигър в кошчето, но той не издържа дълго сам.

— Тогава ще отидем у вас. Няма да правим нищо, което не искаш. Ще си… поговорим.

Тя се усмихна.

— Последното нещо, което ми хрумва, е да си говоря с теб. — Приближи се до него, хвана ризата за краищата и я съблече през главата му. — Дигър ще почака.