Барбара Фрийти
Тайната (13)

Дванайсета глава

— Няма ли да се разсърди Джейсън, ако не отида да пускам хвърчилото с него? — попита Лукас разтревожен, докато в събота късно сутринта чакаха в гостната Рик да дойде.

— Сигурна съм, че няма да се разсърди — отговори майка му, седнала на дивана до него.

Рик им се обади снощи, за да организира експедиция за пускане на хвърчилото. Даде да се разбере ясно, че пускането на хвърчила е семейна традиция, която иска да сподели със своя внук, и тя се съгласи с надеждата, че отношенията им ще се изгладят.

— Но нали утре Джейсън ще дойде да ме гледа на състезанието? — упорстваше Лукас.

— Не съм сигурна — отговори тя.

Лицето на детето помръкна.

— Той не ме ли харесва вече?

Въпросът му я разстрои.

— Разбира се, че те харесва. Защо говориш така?

— Татко ми се ядоса и не искаше повече да ме вижда. Чух те да казваш на баба по телефона.

— Не, не, детето ми — прегърна го тя. — Татко много те обичаше. Не искаше да го посещаваш, за да имаш повече време за игра с твоите приятелчета. Изобщо не е бил сърдит. — Изтри с целувки сълзите от страните му. — Баща ти те обожаваше. Никога не се съмнявай.

— Защо не можа да живее с нас?

— Просто не можа — отговори неопределено, защото синът й беше много малък, за да разбере.

— Ами ако и ти направиш нещо лошо и те накарат да живееш в голямата грозна къща?

Искаше да изличи страха от очите му… надяваше се с времето да престане да се тревожи, че и тя може да го напусне.

— Това никога няма да се случи. Винаги ще бъдем заедно. Нищо няма да ни раздели.

Лукас се усмихна.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам. — Чу се звънецът на входната врата. — Ето го и дядо. Вземи си якето — каза тя и стана.

Рик беше с джинси и яке. Кафявите му очи оживено блестяха.

— Готов ли си, моето момче?

— Готов е — отговори Бриана, докато Лукас се обличаше. — Много се вълнува.

— Аз също. Отдавна не съм пускал хвърчило.

Тя се обърна към Лукас:

— Ще слушаш дядо си, нали? Не се отделяй от него и изпълнявай, каквото ти каже.

— Ще слушам, мамо. Обещавам.

— Винаги ме слуша — потвърди Рик.

— Радвам се. Благодаря ти, че ще го изведеш. Той обича да е с теб.

Свекър й кимна леко и явно се развълнува.

— И ние го обичаме. Благодарим на Бога всеки ден, че детето е с нас. — След кратко мълчание добави: — Нанси съжалява, че вчера те изпусна. Но довечера нали ще се видим на пикника в парка?

— Разбира се.

Бриана ги изпрати до верандата и остана там, докато се качиха в колата на Рик и потеглиха. Джипът на Джейсън беше паркиран на съседната алея. Не беше се срещала с него от вечерта, когато Нанси прекъсна вечерята им.

„Нямам намерение и сега да го срещам“ — каза си решително, като влезе.

Затръшна вратата и на всичкото отгоре заключи. Трябваше да разопакова и да мисли за Дерек. Но напоследък мислите й бяха заети главно с Джейсън и както изглежда, не можеше да го изхвърли от главата си.

На вратата отново се позвъни и сърцето й подскочи. Знаеше, че е той, преди да отвори вратата.

Джейсън носеше избелели джинси и тениска, опъната на широките му рамене. Кестенявата му коса беше влажна и начупена или от сърфиране в океана, или от душа. Беше гладко избръснат, устните му бяха толкова… толкова секси. Трябваше на всяка цена да си го представи отново с полицейска униформа — безмилостен и непреклонен, а не този мъж пред себе си.

Като се покашляше, осъзна, че той също я оглеждаше изпитателно. Беше облечена небрежно — с джинси и плетена блузка. Не беше обърнала внимание на косата си или на грима, защото предполагаше, че почти през целия ден ще разопакова последните кашони в гаража. Да беше си сложила поне гланц за устни.

Искаше й се да го покани да влезе, но се страхуваше. Очите му бяха странни, като че ли гневни… или може би жадуващи. Полазиха я тръпки.

— Вчера на кулинарното състезание Нанси дойде при мен — наруши той мълчанието. — Каза ми да стоя далеч от теб.

Рик не бе споменал нищо за инцидента.

— Тогава защо си тук? — попита тя предпазливо.

— Защото не мога да стоя далеч от теб.

Джейсън влезе в гостната, затвори с крак вратата и я притегли в прегръдките си.

Устните му бяха неумолими и търсещи, принуждаваха я да ги разтвори, за да проникне в нея. Той изстена от удоволствие и искрата помежду им лумна като клада. Всяка мисъл да го отблъсне изчезна като дим. Беше лудост, безумство, може би грешно, но, Господи, беше точно каквото трябва. Не искаше да се бори нито с него, нито със себе си. Отдаде се на целувката и плъзна ръка под тениската му, усещайки как горещината на неговата кожа прониква в нея и я стопля. Беше вцепенена от студ толкова дълго, а Джейсън пулсираше от възхитителна жега.

Той вдигна глава, очите му бяха станали още потъмни, пълни с обещания.

— Искам те.

— Тогава ме вземи — каза тя и се предаде пред онова, което бе неизбежно.

Запрепъваха се към спалнята, като от време на време се спираха да съблекат някоя дреха. Тялото на Джейсън беше красиво, със слънчев загар, мускулите му бяха гладки, ръцете му жадуваха за нея. Бриана не беше се чувствала толкова желана от цяла вечност.

Сложи я да седне в края на леглото, после се пресегна към гърба, разкопча сутиена й и го махна. Почувства се уязвима пред погледа му и все пак наистина жена. Той целуна устните й, после шията, улея между гърдите и най-после зърната, възпламенявайки я до мозъка на костите.

Когато притисна ханша й към себе си, почувства възбудата му. Проснаха се заедно върху леглото. Устните му я принуждаваха да отвръща пламенно на целувките му.

С едната си ръка обгръщаше тила й, другата пъхна между бедрата й, галейки я, възбуждайки я. Тя се извиваше неспокойно, копнееща за истинско сливане. Но Джейсън я измъчваше с устни и милувки, предизвиквайки дълбока, влудяваща необходимост за удовлетворение.

— Това не стига — задъхваше се тя. — Искам те докрай.

Друго насърчение не му трябваше. Притисна се върху нея, разтвори бедрата й и проникна в нея. Накара я да се чувства част от него и той — част от нея, и че повече никога няма да бъде самотна. Почувства се възродена и изплашена, не искаше екстазът да има край.

* * *

Сърцето на Джейсън върна бавно нормалния си ритъм. Той нямаше желание да се отдръпне от Бриана, да прекъсне връзката между тях. Никога не беше достигал такъв синхрон с жена, не само физически, но и емоционален.

По дяволите! Що за мисъл? Прозвуча като женско хленчене.

Претърколи се по гръб, пое дълбоко дъх и притегли Бриана в прегръдките си. Тя сложи глава на гърдите му и обви ръката си около кръста му. Той затвори очи, наслаждавайки се на уханието й, на усещането от косата й върху гърдите си. Да прави любов с нея беше повече, отколкото някога си бе представял. Помежду им имаше толкова много страст, толкова плам. Тя го желаеше така безумно, както и той нея.

Или може би беше просто самотна…

Тази мисъл изтри усмивката от устните му.

Може би тя само се опитваше да намери начин да се спаси от вцепенението.

Усети как у него се промъква неспокойствие и рязко отвори очи. Може би тази любовна среща не беше начало, а поддаване на безразсъден импулс, на най-обикновена физическа потребност…

Бриана седна и го погледна несигурно, придърпвайки чаршафа върху гърдите си.

— Малко късно — провлече той. — Видях вече всичко.

Тя се втренчи за миг в него. Джейсън искаше тя да каже нещо, но не каквото и да е… а каквото бе правилното.

Бриана стана, събра дрехите си и ги облече така бързо, както ги бе съблякла. После му хвърли неговите — бельото, джинсите, тениската. Той така се слиса, че не помръдна. Случвало му се бе да се изнизва бързо от нечия спалня, но никога с такава скорост. И не си спомняше жена да го бе гонила от леглото.

— Боже мой, защо се разбърза? — попита той.

— Трябва да се облечеш. Лукас може да се върне всеки момент.

— Не е Лукас причината. Какво има?

— Не бива да оставаш. Не можем да го правим повече — каза тя задъхана от притеснение, прокарвайки ръка през сплетените си къдрици.

— Определено можем да го направим. Беше страхотно.

— Джейсън, трябва да си тръгваш.

— Не трябва. Успокой се, Бриана, и поговори с мен.

Тя излезе от спалнята. Той стана и се облече бавно, печелейки време. Тя имаше намерение да го изхвърли и повече никога да не го пусне в дома си, но тяхната история нямаше да свърши така.

Като влезе в гостната, тя го чакаше до вратата. В погледа й се четеше страх.

— От какво се страхуваш? — попита той.

— Знаеш от какво се страхувам — ти и аз, невъзможно е да бъдем заедно.

— Беше фантастично.

— Беше просто секс, Джейсън. Изпитах необходимост да бъда с мъж и ти откликна на желанието ми. Нищо повече.

Не му се искаше да повярва, че има дори зрънце истина в онова, което говореше, но и той започваше да изпитва съмнения. Тя му каза, че е уморена, че е самотна, че е скована от студенина, и той се поддаде на порива да я утеши. Но тя нито веднъж не каза, че изпитва чувства към него. Може би беше просто задоволяване на прищявка. Съпругът й дълго време лежа в затвор. Тя бе самотна майка. Едва ли е имала и една любовна среща през всичките тези години.

Сърцето му се вледени. Беше искрен с нея. Каза й, че я е пожелал още в първия миг, а точно това на никоя жена не го бе казвал. Беше наблюдавал как баща му върши глупости, като стане въпрос за жени, и нямаше намерение да върви по стъпките му.

— Кой твърди, че беше нещо повече от секс? — предизвика я той.

— В такъв случай сме върхът — отвърна тя.

Той обхвана тила й, притегли я към себе си и така я целуна, че тази целувка дълго нямаше да забравят.

— Върхът сме. И няма да ме изгониш. Ще ме молиш горещо да остана.

* * *

Като че ли това щеше да се случи. Бриана затръшна вратата след него, но пламналите й устни я нарекоха лъжкиня. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да го изхвърли, докато тялото й умоляваше за още.

Какво направи, за бога? Както вдигна ръка да прибере кичур коса зад ухото си, светлината улови диаманта на пръстена й.

Вдъхна дълбоко и бавно. Като че ли цял човешки живот бе изтекъл, откакто Дерек сложи този пръстен на пръста й. Отиде в спалнята, махна го и го прибра в кутията за бижута. Почувства се изкушена веднага да си го сложи пак, но устоя. Вече не беше омъжена.

Вече не беше омъжена.

Мисълта я шокира, зави й се свят и се наложи да седне на леглото. Измачканите чаршафи бяха още топли, във въздуха се долавяше ароматът от одеколона на Джейсън. Дълго време мъж не бе споделял постелята й. Пет години, ако не броеше няколкото брачни визити в затвора.

Страстта между нея и Джейсън прехвърли границата на физическите усещания. Почувства се свързана с него по начин, който не бе очаквала. Нямаше неловкост помежду им, докато правеха любов. След това историята беше друга главно по нейна вина. Държа се съвсем ексцентрично. Чудното трепетно вълнение, което изпита, я изплаши ужасно, защото искаше да се повтаря отново и отново, и отново. Нима можеше да си го позволи?

Чувство на вина я обзе след страха. Нямаше право да иска Джейсън да споделя леглото й, къщата й, живота й. Съпрузите Кейн го мразеха. Той беше техният враг; очакваше се да бъде и неин. Но не беше ли време да престане да се тревожи какво си мислят другите за нея и да насочи вниманието си върху това какво тя иска за себе си и за сина си.

Обаче какво искаше наистина — Джейсън ли?

* * *

— Знам, че искаш, Шарлот.

Шарлот гледаше въжето в ръцете на Андрю с лошо предчувствие. Нямаше намерение да участва в състезанието на три крака, при което десният крак на един участник се завързваше за левия на друг; беше дошла на празненството само да докара печивата на майка си, необходими за състезанието по грациозно ходене.

— В никакъв случай.

— Трябва ми партньор.

Той й се усмихна с онази усмивка, която някога я караше да приема всяка негова приумица.

— Намери си някой друг. Не ме бива в тази игра.

— Само ще се завържеш за мен, друго не се изисква от теб. — Андрю се наведе към нея, сините му очи я умоляваха. — Моля те, Шарлот, имай милост към мен. Ако не се съгласиш, ще се наложи да бъда с Маргарет Уелс, а тя сигурно ще ме убие.

Маргарет Уелс беше много висока и много едра жена и вероятно тежеше с цели двайсет килограма повече от него. Току-що се бе развела с втория си съпруг и се оглеждаше за трети.

— Къде е твоето великодушие? — попита Шарлот. — Знаеш, че Маргарет те харесва.

— Тя е поне с двайсет години по-стара от мен.

— Нали ти е известно какво се говори за жените с опит?

— Състезанието не се провежда по пътеката към олтара, а само през ливадата — подразни я той. — От какво се страхуваш?

— Не се страхувам.

— О, страхуваш се. Страхуваш се да не би да хлътнеш емоционално.

— Само защото не искам теб, не означава, че се страхувам да си имам гадже.

— Кога за последен път си имала?

Тя сви рамене.

— Миналата година.

— Как се казваше? — попита той. — Какъв беше? Как си изкарваше прехраната?

Тя грабна въжето от ръцете му.

— Много добре, ще участвам в състезанието с теб само за да млъкнеш.

Шарлот се приближи до стартовата линия, където другите участници привързваха краката си. Паркът беше пълен с хора, които се разхождаха или закусваха на тревата, но моравата пред градинския павилион бе разчистена за игрите. Кметът стоеше на стълбите на павилиона и с мегафон в ръка се подготвяше да обяви началото на състезанието. Андрю клекна да завърже краката им.

В това време покрай тях мина Маргарет, влачейки със себе си Бъч — четирийсет и пет годишния собственик на местния супермаркет. Маргарет погледна злобно Шарлот, докато с Бъч отиваха към другия край на старта.

— Забеляза ли — попита Шарлот, като перна по ръката Андрю. — Маргарет вече ме мрази. Никога няма да ме настани на хубава маса в „Синия пеликан“.

Маргарет бе наследила от втория си съпруг най-популярния ресторант в града и в петък и събота там имаше опашка.

— Ако си с мен, ще ни даде най-хубавата маса — каза Андрю наперено.

— От мен се очаква да отида с теб — напомни му тя.

Той се смути за миг.

— Точно така. Трябва да ти го докажа.

— Никога не си ми казвал какво трябва да доказваш.

— Не мога да споделя.

Тези думи я учудиха още повече.

— Кой е казал, че ще ти дам втори шанс?

— Готови! — извика кметът.

— Време е да ме хванеш през кръста с една ръка.

Андрю сведе глава към нея и й се усмихна.

— Ах, ето че стигнахме до същината на коварния ти план.

— До най-хубавата му част.

Андрю обви с ръка талията й и я притисна към себе си.

И тя го прегърна по същия начин, и това й напомни колко си допадаха, как някога неговата прегръдка беше всичко за нея.

Пронизително изсвирване обяви началото на състезанието и те тръгнаха. Въпреки че бяха залепени един за друг, скоро оплетоха краката си и на половината път през моравата се проснаха на земята със смях. Андрю й помогна да се изправи, но само след още една стъпка пак паднаха. Не успяха да постигнат синхрон, което бе много показателно каква беше тяхната връзка — една крачка напред, две назад, после абсолютно сгромолясване.

— Няма да успеем да стигнем до финала — каза тя, заливайки се от смях.

— О, ще стигнем — обеща той, като се взираше в очите й. — Само трябва да ми вярваш.

Андрю протегна ръка към нея.

И ето че изведнъж вече не ставаше въпрос за състезанието.

* * *

Сърцето на Джо се сви при гледката, която представляваха Андрю и Шарлот на тревата. Русата му коса бе разпиляна по лицето му, очите му искряха от смях. Тя изглеждаше щастлива. Подхождаха си. Едно време бе харесвала Андрю, може би дори го беше обичала. Тогава защо го отблъскваше?

Заради него ли? Не беше си представял нажежената атмосфера помежду им в неговата кухня онази вечер или емоционалната връзка, която почувства, когато тя му сподели за своето неродено бебе.

Фактът, че му вярваше толкова много, го трогна. Въпреки открития характер на Шарлот долавяше, че тя би се доверила на много малко хора. През по-голямата част от живота си бе живяла в сянката на благочестивия си баща, страхувайки се да се държи естествено, за да не стане обект на хорското внимание. Но с него забрави своята предпазливост за няколко минути… след това пак се сви в черупката си.

Защото той беше женен. Защото и двамата знаеха, че вървят по опасен ръб.

Като че ли тъкмо навреме телефонът му звънна.

Отново го търсеше Рейчъл. Разтревожи се. За четвърти път се обаждаше, откакто получи документите за развод, но не й отговаряше, защото какво да й каже, по дяволите? Още не бе наясно с намеренията си. Да подпише ли документите и да я освободи, за да отиде при друг мъж, вероятно нейния добър приятел Марк Девлин? Ако не подпише, ако протака, това докъде ще го доведе?

Звъненето престана, последвано от съобщение на гласовата поща. Щеше да го прослуша, понеже от твърде дълго бе съпруг на Рейчъл, за да я пренебрегва. Ако се случеше наистина нещо неприятно, никога нямаше да си прости.

„Джо, Рейчъл е. Обади ми се непременно. Мълчанието ти ме влудява. Знам, трябваше да ти кажа, че изпращам документите, но нямах друга възможност. Налага се един от нас да действа. Не можем да живеем, все едно нищо не се е случило, както през изминалата година. Обади ми се, моля те.“

Джо изтри съобщението, позвъни на Рейчъл и докато чакаше да чуе гласа й, пое дълбоко дъх.

— Какво искаш да направя? — попита я той. — Наистина ли държиш да подпиша документите, без да се опитам да потърся разрешение за тази история.

— „Тази история“ се нарича брак — подчерта тя. — И се опитваме да го спасим от дълго време, Джо.

— Нима? Замина си преди повече от месец. Защо не дойде тук, за да поговорим?

— Ти замина преди много повече от месец — не му остана длъжна жена му. — Няма да дойда. Сега осъзнах, че не искам да се местя в Ейнджълс Бей. Харесвам живота си в Ел Ей и нямам намерение да се отказвам от него.

— Значи ще ме напуснеш заради приятелите си там?

— А ти не постъпваш ли по същия начин заради град, чието име дори не беше чувал преди година? Как е възможно хората в този град да означават за теб повече от мен? И не става въпрос само за мен, тук са твоето семейство, твоите приятели, човекът, с когото работи повече от десет години. Не аз захвърлям цял един живот, а ти.

От истината в думите й направо го заболя.

Настъпи дълго мълчание, после тя добави:

— Ако се върнеш в Ел Ей, Джо, ще размисля.

— В противен случай всичко ли свършва? — попита той. — Всичко или нищо, така ли?

— Можеш да бъдеш щастлив тук. Години наред беше щастлив. Разбирам, че трябваше да избягаш и да се усамотиш, за да си проясниш главата, но вече дойде на себе си. Сега се върни у дома.

— Ще си помисля — отвърна Джо и прекрати разговора. Вдиша дълбоко и бавно издиша.

Най-накрая Рейчъл бе събрала кураж да очертае границата. Можеше да има или нея, или Ейнджълс Бей, но нея и градчето едновременно в никакъв случай. Защо с такова упорство настояваше да остане тук? Рейчъл имаше право. В Лос Анджелис живееха много хора, които обичаше.

Само че не знаеше обича ли я предано, както се очакваше от него. Ако я обичаше, щеше ли в действителност да му бъде толкова трудно да вземе решение? Ами тя, ако го обичаше наистина много, щеше ли да подаде молба за развод? За Ейнджълс Бей ли ставаше въпрос всъщност, или търсеха причина за това, че бракът им вече не вървеше.

Кметът съобщи по мегафона победителите в състезанието на три крака. Андрю и Шарлот се провалиха с гръм и трясък, но Андрю, както бе прегърнал Шарлот през раменете, не изглеждаше нещастен изобщо.

* * *

— Андрю, махни се вече от мен — каза остро Шарлот. — Състезанието свърши и хората ни зяпат.

— Нека само Маргарет да си тръгне — помоли я той.

Използваше Маргарет, за да флиртува с нея, но беше толкова безумно чаровен, че не можеше да му се ядоса.

— Отпускам ти още минута, след което те оставям сам да се пазиш от пантерата.

— Предполагах, че състезанието с вас ще бъде много по-оспорвано — каза рави Зиглър, като спря до тях, носейки гордо златната купа. — Майка ти и баща ти никога нямаше да разрешат ние с Луиз да ги бием — обърна се той към Шарлот.

— Сигурна съм — отговори тя. — Майка ми обича да побеждава.

— Как е тя? Напоследък не я срещам често.

— Добре е.

Шарлот забеляза доброжелателния му поглед. Много вечери равинът и нейните родители бяха разговаряли не само за религия, но и на други теми, по които споделяха общи интереси.

— Радвам се. Тя е прекрасна жена. Този град нямаше да бъде същият без нея. — Замисли се за миг, после попита: — Андрю, успя ли да разговаряш със съпрузите Голдман за евентуалното осиновяване?

— Ани ще се срещне с тях следващата седмица.

— Чудесно. Ще видя ли вас двамата на следващото състезание?

— В никакъв случай — заяви Шарлот и равинът се разсмя, тръгвайки си. — И през ум да не ти минава, Андрю. Изпълних дълга си.

— Така е — съгласи се той някак разсеяно.

Тя го погледна любопитно.

— Какво има?

— Замислих се за Ани. Появиха се изведнъж много семейства, готови да осиновят нейното бебе, но тя трябва да съобщи кой е биологичният баща, за да задействаме съдебната процедура. Не ми се ще да поставим някого в положение да вярва, че ще вземе бебето, и в последната минута да се окаже, че това няма да стане.

— Съгласна съм.

— Трябва да убедиш Ани да постъпи правилно. Тя те уважава много. Слуша те.

— Кой е бащата, може да се окаже по-сложно, отколкото предполагаме. Досещам се, че или е женен, или е обвързан с друга жена. Вероятно Ани предпазва него или неговото семейство. Това сигурно й се струва по-редно, отколкото да огласи истината и да съсипе нечий брак.

— Разбирам гледната ти точка, но в края на краищата истината винаги излиза наяве.

— Понякога истината няма значение.

— Не говориш сериозно — възрази той.

— Истината невинаги променя нещата. Понякога само наранява.

Погледна я с любопитство.

— Ани ли имаш предвид? Има ли друго, което искаш да ми кажеш?

— Не. Закъснях. Днес имам цял куп задължения.

— Шарлот, почакай. Всеки път, щом разговорът ни стане по-личен, ти бягаш. Ще ме приемеш ли изобщо отново? — попита той сериозно.

— Не съм сигурна.

— Ще се постарая да променя мнението ти, Шърли. Вярвам във втория шанс.

Но втори шанс невинаги се даваше. Някои грешки бяха непростими.