Барбара Фрийти
Тайната (11)

Десета глава

Шарлот паркира пред дома на Джо точно когато слънцето потъваше зад хоризонта. Избягвала бе съзнателно всяка ситуация, за да не остават насаме, но беше обещала рецепта за задушено и докато приключи прегледите на пациентите, Джо вече си беше тръгнал от полицейското управление. И тъй като готварското състезание щеше да се състои утре, моментът беше сега или никога.

Джо живееше в едноетажна къща със страхотен изглед към океана. Последния път, когато се озова в дома му, беше чиста случайност. Караше колело и не знаеше, че е на неговата улица, докато той не свърна по алеята за коли пред дома си. Покани я да изпият по нещо и тя прие най-безразсъдно. Едва беше пийнала глътка, когато жена му Рейчъл пристигна и ги погледна, сякаш ги бе заловила в скандално положение.

Това се случи преди месец и оттогава Джо не я беше канил, а тя от своя страна избягваше тези възвишения при своите обиколки с колелото.

Въпреки лошото си предчувствие изкачи стълбите пред къщата и позвъни. Руфъс — кучето на Джо, се разлая. Джо не се виждаше, но колата му беше паркирана на алеята. Долови шум откъм задния двор, заобиколи и влезе през градинската порта. Закова се на място при гледката, която представляваше голият до кръста Джо. Той сечеше грамаден куп с дърва. Кожата му със слънчев загар лъщеше от пот; мускулите му играеха при всеки замах със секирата. Намираше го привлекателен с униформа и още повече с джинси. Но без риза и с прилепнали, избелели джинси, ей богу… Дъхът й спря и се почувства разкъсана между безразсъдното желание да остане и по-разумното да си тръгне.

Руфъс й спести колебанията. Изтича, сложи предните си лапи върху раменете й и започна да облизва възторжено лицето й.

Предупреден от кучето, Джо се обърна. От мрачния му поглед я побиха тръпки.

— Аз… аз минавам само да ти оставя рецептата за задушено — изрече тя със странна нервност.

Джо пусна секирата на земята и избърса потта от челото си с опакото на ръката си.

— Добре — каза най-накрая.

Почти съжали, като видя, че той започва да се владее, но това може би беше добър знак. Твърде силно я заплени мимолетният поглед към тъмната страна на неговата душа.

Руфъс лаеше и пъхаше муцуната си в ръцете й, просейки си още ласки.

— Руфъс, мирно — заповяда Джо.

— Всичко е наред. Руфъс е наред.

Почувства се глуповато заради недосетливостта си да употреби по-богат речник.

— Защо не влезеш?

Запъти се с широки крачки към верандата, без да дочака отговора й.

— Добре — промърмори тя. Изкачи стълбището и влезе в гостната през плъзгащата се остъклена врата.

Руфъс се затича към кухнята, а тя, чувствайки се неловко, застана насред стаята. Докато чакаше Джо да се върне, се заоглежда.

Кафявият кожен диван и креслото изглеждаха подкупващо удобни за гледане на телевизия, а плоският, голям екран беше монтиран над камината. Имаше само една картина — морски пейзаж, съответстващ на изгледа към океана. Толкова за подредбата. Семплата обстановка подхождаше на Джо, но не можа да не се зачуди дали подхождаше на Рейчъл. От малкото, което знаеше за неговата съпруга, предполагаше, че нейният вкус е по-различен.

Джо излезе от спалнята и закопчаната до горе риза вече криеше гърдите му. Почувства се леко разочарована, но все пак, слава богу, че той се облече.

— Искаш ли вода? — предложи й той, като тръгна към кухнята.

— Да — отговори Шарлот и го последва.

Той извади две бутилки от хладилника и й подаде едната. После отвори своята и отпи жадно. Сигурно беше измил лицето си, защото потните вадички ги нямаше, но страните му още пламтяха от физическото усилие.

— Дай да видим рецептата.

Шарлот остави бутилката на плота и извади рецептата, която беше преписала от тетрадката на майка си.

— Тази спечели състезанието преди четири години. Ако се получи, ще се прицелиш право в трофея.

— И трофей ли има? — вдигна вежда той.

— Винаги има трофей — засмя се тя, — особено когато майка ми има пръст. Но не се пали… трофеят остава в църковната колекция. Просто се записва името ти на него.

— Колко жалко! Какво представлява?

— Купа със златна лъжица.

— Значи си струва да спечелиш — пошегува се той, но в очите му нямаше радост.

Тя сви вежди.

— Да не ти се е случило нещо?

— Не, всичко ми е наред.

— Нима? Защото ми се стори, че искаш да разкажеш играта на онзи куп дърва.

Джо се подвоуми, после мина покрай нея. Тя го последва в трапезарията. Той взе голям пощенски плик, извади оттам доста дебел куп документи и й ги подаде.

— Получих ги днес.

Отне й само миг да разбере какво държи в ръцете си.

— Господи, Джо? Документи за развод ли? — погледна го тя.

Имаха проблеми, но Джо изглеждаше твърдо решен да спаси брака си. Такъв развой на нещата не бе очаквала.

— Явно Рейчъл има намерение да узакони раздяла завинаги.

— Не те ли предупреди? Извинявай, не е моя работа — добави бързо.

— Твърди, че се опитала да ми каже, но аз не съм я слушал. Това е любимото й оплакване от мен… Никога не слушам.

Грабна документите от ръцете й и ги натъпка в плика, като че ли съжаляваше, че й ги бе показал.

— И така, каква е тази рецепта?

— Джо, не си длъжен да участваш в конкурса. Очевидно тази не е от най-добрите ти вечери.

— Нямам какво друго да правя, пък и, честно казано, предпочитам да съм зает. — Взе рецептата и я прочете внимателно. — Едва ли в кухнята ми ще се намери някой от тези продукти.

— Ще отида до магазина да накупя каквото е необходимо.

— Имам кола, Шарлот, и не умирам.

— Не умираш ли съвсем мъничко? — Съчувствието й го накара да я погледне тъжно. — Отдавна сте заедно, нали?

— От петнайсетгодишни. — Лицето му се изопна. — Дотук беше. По-добре да тръгвам за магазина и да се заема с готвенето.

— Наистина не си длъжен. Не е толкова важно.

— Останах с впечатление, че майка ти ще страда ужасно, ако не намериш още един готвач за задушено с лют сос.

— Ще оживее. За теб се тревожа повече.

— Недей. Това не е нещо неочаквано. Отдавна имаме проблеми.

— Може би трябва да говориш с Рейчъл, да разбереш има ли шанс да оправиш нещата.

— От месеци се опитвам, всъщност от доста по-дълго време. Предполагах, че преместването тук ще ни се отрази добре, но се оказа, че е добре само за мен. Рейчъл обожава Лос Анджелис. Там е нейният живот.

— Мислил ли си да се върнеш?

— Обмислях какво ли не. — Въздъхна. — Да се залавяме с чилито — смени темата. — Ако ще го готвя аз, ще бъде много люто.

— Обичаш пикантна храна, а?

— Да. Моят баща е латино. Ако не капе пот от теб, докато се храниш, лютото не е достатъчно. — Наклони глава на една страна и я погледна изпитателно. — Ами ти, Шарлот? Обичаш ли да се сгорещяваш?

Тя въздъхна под опасно дръзкия му поглед.

— Абсолютно, стига да е на ниво.

— О, ще бъде на ниво.

— Да вървим в магазина — добави тя, защото виждаше, че трябва да разсее атмосферата, преди да са направили нещо, за което не са още готови.

— А ти нямаш ли си по-приятно занимание… като например да флиртуваш с преподобния Шилинг?

— Не искам да говоря за Андрю и предполагам, че и ти не искаш да говориш за Рейчъл, затова нека да се концентрираме върху най-прекрасното задушено с чили сос, което Ейнджълс Бей е виждал.

— Само чили, а?

— Само чили.

— Съгласен, само чили. — Той взе ключовете за колата и се запътиха навън. — Значи те бива в готвенето? — попита, отваряйки й вратата.

— За бога, не, но в пазаруването наистина ме бива. Останалото ти ще направиш.

— Това може да се превърне в катастрофа.

Шарлот нямаше представа за задушеното ли говори или за тях двамата.

— Много добре, каквото и да стане, ще бъде горещо подправено.

* * *

„От цяла вечност в моята кухня не е готвила жена“ — мислеше си Джо, докато наблюдаваше Шарлот как реже лук. Рейчъл напусна града преди месец, пък и преди това готвеше рядко. Обикновено си взимаха храна за вкъщи или обядваха и вечеряха в някой от ресторантите.

В началото на женитбата им Рейчъл обичаше да изпробва нови рецепти и да го изненадва. После това се промени. Тя продължи да учи, за да получи разрешително за агент по недвижими имоти, след което започна работа на пълен работен ден. Нямаше нищо против, защото тя беше щастлива, и не можеше да й се сърди за работа, която й доставяше удоволствие. Но постоянно си спомняше с тъга за брака на своите родители и за радостта, с която готвеха заедно. Спореха и се целуваха със същата страст, каквато влагаха във всичко. Сядаха да се хранят с шест деца и още куп приятели. Винаги имаше място за случаен гост на масата на семейство Силвейра.

Тогава си мислеше, че ще има свое потомство, но наближаваше четирийсет и картината с банда деца все повече се отдалечаваше. В началото той не искаше да имат деца веднага. Кариерата му изискваше много от него. После Рейчъл реши да почака заради своята кариера. След това моментът за деца все не беше подходящ. И ето, че сега имаше документи за развод.

Понякога Рейчъл обичаше грандиозните, драматични жестове. Дали не целеше той да се втурне презглава към Ел Ей и да й каже, че се отказва от своя живот заради нея, и тогава тя просто ще скъса документите? Или искаше да ги подпише и да приключат? Не искаше бракът му да се провали. Неговите родители бяха великолепен пример и той се бе надявал да го последва. Но оплеска работата, а може би Рейчъл я оплеска… или може би грешката беше и на двамата.

Ще остави документите за малко и ще си даде време да помисли.

Шарлот изруга, когато парченце лук излетя от дъската за рязане, и той не можа да не се усмихне.

Щом се върнаха от супермаркета, тя се зае с поставената задача и започна да реже домати и лук с голям ентусиазъм. Наблюдаваше я с удоволствие, но се тревожеше малко, защото се поряза.

— Забави темпото — каза й. — Продуктите трябва да отидат в тенджерата при гозбата, а не на пода.

— Хлъзгави са.

— Надявам се, че си по-добра с ножа, когато оперираш.

Тя му направи гримаса, очите й бяха насълзени.

— В такива случаи обикновено не плача.

— Как е възможно да не знаеш да готвиш, след като майка ти носи на всеки болен или депресиран в града вечеря, приготвена от нея.

— Тя готви, не аз. Престана да ме учи да готвя много отдавна. Това беше едно от многото й разочарования от мен. — Отмести влажен кичур от челото си. — Ти като че ли се оправяш в кухнята. Твоята майка беше ли добра готвачка?

— Изключителна. Можеше да сготви невероятно вкусна гозба почти от нищо — умение, наследено от нейните пестеливи ирландски предци. Баща ми обичаше да приготвя мексикански специалитети — тамале и енчилада. На неделните обеди масата винаги беше отрупана. Не се сервираше специално. Всеки сам си взимаше, каквото предпочита. Моите лели, чичовци и братовчеди идваха след църква и през следващите четири часа всички хапвахме здраво.

— Като моите съботни следобеди, само че се събираха не толкова роднини, колкото църковното ни семейство. Но къщата беше винаги пълна. Сега това ми липсва. И през ум не ми е минавало, че ще го кажа някога. По онова време се страхувах от съботните следобеди, когато се издаваха строги заповеди. Трябваше да внимавам как се държа. — Събра нарязания лук и го изсипа в тенджерата. — Ето. Готово.

— Струва ми се, че трябваше да оставиш малко за украса.

— О, ами ти нарежи още. Пролях достатъчно сълзи заради теб. — Засмя се: — Прозвуча като кънтри песен от Запада.

— Значи си забелязала моята колекция от дискове — каза той, наслаждавайки се на очите й, блеснали от сълзи.

— На път към тоалетната.

— Не се намират точно там. Оглеждала си тайно.

— Виновна. — Изплакна ръцете си, после избърса очите си с домакинска хартия. — Шпионирах малко. Не е лесно да те опознае човек.

Беше решил да не я допуска твърдо близо. Още беше женен, въпреки че имаше налице документи за развод.

— Какво искаш да знаеш за мен?

Взе нож и започна да реже следващата глава лук.

— Нещо, което никой в Ейнджълс Бей не знае — отговори тя, облягайки се на плота. — Което ще бъде лесно, след като според мен много малко хора те познават.

— Началник на полицията съм. Налага се да пазя дистанция между себе си и хората от града.

Тя наклони глава замислено.

— Ценя обективността, но ти ми правиш впечатление на човек, който винаги крие картите си, даже когато трябва да ги свали.

— А ти ми правиш впечатление на човек, който не би блъфирал, за да спаси живота си.

Очите й светнаха.

— Не съм чак толкова наивна. И аз си имам няколко тайни.

— Ще ми кажеш ли една от тях?

— Аз първа те помолих.

Той наряза лука и го изсипа в една купичка.

— Как свърши тази работа, без да плачеш?

— Аз съм мъж.

Тя въздъхна.

— Добре, кораво момче, кажи някоя от твоите дълбоки, мрачни тайни.

— Не се сещам за нито една.

— Положително се сещаш.

Взе лютия червен пипер и прибави в тенджерата още една лъжица.

— Хей, внимавай с лютото — каза той.

— Нали искаше да бъде люто. Но ще внимавам, ако ми разкажеш нещо за себе си.

— Казвали ли са ти, че си много упорита?

— Почти всеки, когото познавам.

Усмихна му се дръзко, без никакво разкаяние.

— Престани да усукваш.

— Добре. — Позамисли се доколко искрен му се иска да бъде. Не беше свикнал да споделя миналото си. Но у Шарлот имаше нещо, което го караше да говори. — Влязох в банда, когато бях на тринайсет. За да докажа своята преданост, трябваше да открадна CD плеър от магазин за електроника. Не бях особено изкусен крадец и ме хванаха.

— Какво стана с теб? — попита тя загрижено.

— Ченгето, което ме хвана, беше латино. Беше израснал в нашия квартал и имал брат, убит на шестнайсет, докато членувал в банда. Заведе ме вкъщи и каза на родителите ми да ме заключат, иначе той щял да ме заключи. Изплаши ме до смърт, но по всяка вероятност ми спаси живота. За щастие моите родители имаха шанс да се преместят след две години, така че за по-малките ми братя беше по-лесно да не си търсят белята.

— Затова ли стана ченге, за да върнеш добрината?

— Нещо такова. Още жадувах за силни усещания. Просто реших да работя откъм страната на закона.

— В Ейнджълс Бей няма много банди.

— Слава богу. Работих в Отдела за организирана престъпност и борба срещу порока почти десет години в Ел Ей. Мъчех се да спася някои деца. Понякога успявах. В повечето случаи не се получаваше. Проблемът винаги си оставаше. Мястото на всяко дете, което измъквах, се заемаше от друго. И ситуацията с наркотиците беше също толкова тежка. Никога не се почувствах удовлетворен.

Въздъхна. Защо пък да не й разкаже и останалата част от историята, след като стигна толкова далеч.

— Имах партньор, който по едно време взе да съкращава процедурите, да престъпва граници, които не биваше да се нарушават. Ако съдът не успееше да осъди някой от разбойниците и да го тикне в затвора, той си присвояваше правомощията. И аз започнах да мисля по същия начин. Един ден се нахвърлих на един тип и го смазах от бой… правосъдие, раздадено от мен. Щях да го убия; слава богу, някой ме издърпа навреме. Беше изнасилвач и убиец, но не аз му бях съдия, нито имах право да го съдя.

— О, Джо! — изрече Шарлот. — Това е ужасно, но нима някой би те обвинил?

— Обвиниха ме много хора. От мен се изискваше да спазвам закона, а не да го нарушавам. Осъзнах, че съм изпаднал в криза. След няколко седмици напуснах отдела и като начало се опитах да дойда на себе си. Работих за кратко в строителството при брата на жена ми, гледах племенници и племеннички и времето минаваше. После чичо Карлос почина, завеща ми тази къща и дойдох да я видя. Възнамерявах да направя ремонт и да я продам. Но щом прекрачих прага, разбрах, че съм си у дома. За мой късмет в полицейското управление тук се търсеше нов шеф. Всичко си дойде на мястото.

— Навярно е много различно да си полицай в Ейнджълс Бей.

— Като деня и нощта. Харесва ми онова, което правя сега. Аз съм полицай и никога не съм искал да бъда друг; просто бях смазан от жестокостта в професията. Тя ме промени и не харесвах онзи, в когото се бях превърнал, така че взех мерки. За съжаление Рейчъл не очакваше от мен точно това.

— Сигурно е видяла как ти е повлияла работата.

— Беше заета със своя бизнес с недвижими имоти. Представите й за Ел Ей бяха именията в Бевърли Хилс и на плажната ивица в Малибу, приеми със знаменитости и дизайнерски дрехи. Живеехме в един и същи град, но в различни светове.

— Нейният свят не изглежда чак толкова отблъскващ.

— Не е отблъскващ; само че не е светът, който искам. Твой ред е.

Тя се замисли за миг.

— Любимият ми цвят е жълтият.

Джо се разсмя.

— Споделяме си тайни тук.

Тя се усмихна.

— Това е тайна. Всички си мислят, че е синьото.

— Да се пържа сам ли ще ме оставиш? Хайде, Шарлот. Кажи ми нещо, което никой друг не знае.

Тя доста се колеба, усмивката й изчезна.

— Наистина бих искала да не си женен.

Джо преглътна с усилие. Не беше очаквал от нея, че ще го допусне.

— Може би съвсем скоро няма да бъда женен.

— Зная — прошепна тя.

Атмосферата се нажежи, сякаш предвкусваха следващия миг, и тогава неговият телефон зазвъня. Той щеше да го остави да си звъни, но празникът започваше и беше обещал да е на разположение. Извади телефона и се смути още повече, когато видя номера.

— Рейчъл е.

Шарлот ахна тихичко.

— Виж ти, тъкмо навреме. Трябва да се обадиш, а аз да тръгвам.

— Шарлот, почакай. — Застана пред нея. — Бих искал да поговорим.

— Не желая заради мен да се отнесеш лекомислено към брака си. Харесвам те, но съм възпитана от свещеник. Достатъчно виновна се чувствам за това, че флиртувам с теб. Трябва да се обадиш на жена си, защото според мен не си готов да кажеш „всичко свърши“.

— Нямаш представа какво чувствам.

Гледаше го с абсолютна решителност право в очите.

— Струва ми се, че и ти сам нямаш представа. Ако беше сигурен, щеше да подпишеш документите.

Искаше му се да може да й възрази.

— Все пак не е необходимо да си тръгваш, Шарлот. Не сме направили нищо нередно.

— Още не. Нека така да си остане.

* * *

В петък сутринта Бриана стана рано след неспокойна нощ, разтревожена как да изглади отношенията си с Нанси. След като пусна Дигър от кошчето и настани Лукас в кухнята да закусва и да гледа анимационни филмчета, отиде в гаража, където бяха складирани кашоните на Дерек.

Откакто Джейсън й каза за посещението на Стив Маркъм и за своето предположение, че у нея вероятно има някаква следа, за която тя не подозира, все се питаше дали това е възможно. Време беше да разопакова.

Час по-късно откри много малко вещи, които представляваха някакъв интерес за нея. Очевидно Нанси е била така объркана от съдебния процес срещу Дерек, че е събирала всичко от градския му дом и повечето от вещите бяха без значение. Все пак докато Бриана ровеше в един кашон, попадна на пожълтели вестници отпреди двайсет-трийсет години. Статиите изглежда се отнасяха за Уайът и за успехите му като художник. Някои бяха от местен вестник, други — от национални списания с обзори на изкуството му. Явно Дерек бе изучавал работата му в големи подробности. Знаел ли е Уайът колко му се е възхищавал внукът му?

Като преглеждаше внимателно материалите, попадна на тъничка пачка с писма, вързани с избеляла панделка. Най-горният плик беше излинял и пожълтял и бе адресиран до Франсин Кейн, прапрабаба на Дерек, оцеляла след корабокрушението. Сърцето й се разтуптя.

Внимателно развърза панделката, извади писмото и хвърли поглед на съдържанието. Беше кратко, думите — смесица от английски и испански. За щастие, след като бе живяла години в чужбина, знаеше и двата езика.

„Моя нежна Франсин,

Колко чаровни бяха нашите дни. Ти ме изведе от мрака към светлината, от пълното отчаяние до прага на възможностите. Ще скътам дълбоко в себе си нашите нощи и ще ги ценя, докато съм жив. Не мога да ти дам сърцето си, понеже то принадлежи на друга, но ти давам онова, което е останало от мен.

Виктор“

Виктор ли? Виктор Делгадо и Франсин Кейн любовници ли са били? Защо никога не е чувала тази част от историята? Очевидно Дерек е знаел.

А Нанси? Нанси й бе разказала всичко за ръкоделието на Франсин в памет на покойния й съпруг Маркъс. Разказала й бе за двамата сина, които бе отглеждала сама, а по-късно с втория си съпруг Джордж Уелър. Но свекърва й никога не бе намеквала за връзка между Виктор и Франсин.

Бриана отвори второто писмо с чувството, че Виктор не е единственият, застанал пред прага на възможностите.

„Франсин,

Защо избяга от мен? Изплаших ли те? Пия, защото Ева ме преследва. Не мога да изобразя на платното онова, което виждам в главата си. Нощем я сънувам и виждам нейните сълзи, нейния гняв, нейната тъга, че не я познавам. Трябва да ми помогнеш, както аз се помъчих да ти помогна. Моля те, отчаян съм. Ела при мен.

Виктор“

Бриана почувства в душата си неговото отчаяние. Той беше изтерзаният художник, преследван завинаги от своята мъртва любима. Никога преди усещането не е било толкова реално. Чувствал ли е Дерек същата невероятно силна връзка с миналото, когато е чел тези писма? Дотам ли са го запленили картините, че е изпитал непреодолимо желание да ги притежава?

Сърцето й биеше до пръсване. Не искаше да повярва, че я е лъгал пет дълги години, но със сигурност не беше споделял с никого за връзката между Франсин Кейн и Виктор Делгадо. Защо е крил? Имаше само едно обяснение: защото това е засягало пряко някого.

Като погледна отново писмата, осъзна, че има още едно, но с различен почерк — по-изискан, по-женствен.

„Виктор,

Страстта, колкото и силна да е, не може да замести любовта, която си изпитвал към Ева, нито да премахне скръбта ми за Маркъс. Грешим, като бягаме от нашата болка. Трябва да я приемем, да я браним, да я пазим грижливо, защото тя е всичко, което ни е останало от тях. Не бива да говорим отново. Вече се появиха подозрения. Никой никога няма да узнае за бебето. Ще кажа, че Маркъс ме е оставил с този скъпоценен дар, преди да загине в корабокрушението. Моля те, не се съмнявай, че ще обичам много нашия син, той ще бъде нашата надежда за бъдещето.

Ева те обичаше, Виктор, както ти обичаше нея. Никога не се съмнявай в това. Аз също те обичах.

Франсин“

На Бриана й се зави свят. Не само че Виктор и Франсин са били любовници, но са имали и дете.

Беше ли изпратила Франсин това писмо на Виктор? Ако го е изпратила, защо се намираше при писмата от Виктор? Може би не е имала кураж да му каже. Може би тайната не е била разкрита… или най-малкото от Виктор.

И какво се е случило с техния син?

Дъхът й секна. Дерек потомък на Виктор и Франсин ли е? Кръвта на Делгадо ли е текла в неговите вени?

Въздъхна рязко, ужасена от тази мисъл. Дала ли е кръвната връзка на Дерек още по-силен и личен мотив да открадне картините? Затова ли е пазил тази тайна, за да не снабди полицията с допълнителни амуниции срещу себе си?

Но стойността на картините се измерва с пари, а не с някаква връзка, която Виктор Делгадо може би е имал с Франсин Кейн. Тези писма не доказваха нищо, освен че Дерек е крил информация. С месеци се умуваше кой има най-сериозен мотив да притежава тези картини. През цялото време Дерек не спомена за родството си с Виктор Делгадо.

Нанси и Рик не знаеха. Иначе щяха да й кажат.

Тогава оставаше Уайът. Споделил ли е Дерек информацията с дядо си? Или именно от него я е получил? Катрин Маркъм й каза, че Уайът е бил вманиачен на тема живописта на Виктор Делгадо. Това ли е била причината? Имал ли е кръвно родство с покойния художник? Беше ли се натъкнала в действителност на нова информация?

Ако е така, тази информация щеше ли да изчисти името на Дерек, или щеше да стане причина да изглежда още по-виновен?

Позвъни се на вратата и звукът я изтръгна от миналото. Изправи се бързо и се запъти да отвори. Лукас и Дигър я следваха.

Катрин Маркъм стоеше на верандата, облечена с прекрасен син костюм и с прическа, която откриваше лицето й. Изведнъж Бриана се почувства като повлекана с пижамата си и с хавлиения халат. Хвърли поглед към часовника в гостната и установи, че минава десет. Беше загубила представа за времето.

— Извини ме за безпокойството — започна Катрин. — Отивам на работа и минах да оставя този блок.

— Заповядай, влез — покани я тя.

— Здравей, Лукас — усмихна се гостенката. — Донесох ти нещо. — Седна на дивана и остави блока за рисуване на масичката. — Беше на татко ти. Рисуваше в него като гимназист. Помислих си, че може би ще ти се иска да е твой.

Лукас закима енергично. Бриана седна до Катрин и притегли детето на коленете си. Развълнува се, че ще надзърне в рисувателния блок на Дерек. Това й напомни, че трябва да отдели време да разгледа скиците на Дерек от затвора, но по някаква причина не се чувстваше в състояние да отвори онзи плик отново. Думите му я изплашиха, понеже намекваше, че има неща, които тя не знае, може би неща, които не би желала да узнае.

— Виж, морско чудовище — привлече Лукас вниманието й към рисунката, на която Катрин беше отворила блока.

Бриана остана изненадана от закачливата рисунка на морско чудовище, надигащо се пред лодка, претоварена с ужасени туристи. Слушала бе много как Уайът обучавал Дерек, за да стане изключителен художник, и затова в никакъв случай не очакваше подобна приумица.

— Рисуваше ги за забавление — отговори Катрин на неизречения въпрос. — Артистичната колония организираше през лятото дневен лагер за деца. С Дерек обикновено преподавахме там. Този вид изкуство беше като почивен ден, само за деца.

„Най-накрая една по-нежна страна на Дерек“ — помисли си Бриана, взряна в морското чудовище с искрено възхищение. Беше се съмнявала в себе си, чудила се бе дали вижда у Дерек черти, които той всъщност не притежава, но ето че е имал чувство за хумор, склонност към смешното. Рисунката го доказваше.

— Благодаря — каза на Катрин. — Много се радваме, че ще ги имаме.

— Само няколко наивни рисунки — сви рамене Катрин. — Иска ми се да беше видяла някоя от наистина великолепните творби на Дерек. Дори когато рисуваше най-обикновена скица, имаше усет за детайла, интересна гледна точка.

— Всъщност имам няколко рисунки. Дерек ги е рисувал в затвора. Току-що ги получих от неговия адвокат. Още не съм имала възможност да ги разгледам внимателно.

— Наистина ли? И какво изобразяват?

— Спомени от неговия живот.

— Бих ги разгледала с удоволствие. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Ами, да — изрече бавно Бриана, като се питаше дали не трябваше да запази в тайна рисунките. Дерек беше решил да не знае никой друг за тях. Покашля се, печелейки време. — Но не днес. Ще водя Лукас при дядо му и баба му, после отивам на работа. Работя в кинкалерията „Ангелско сърце“.

— Чудесно! Магазинът наистина е сърцето на нашия град.

— Ти шиеш ли пачуърк?

— Не. Изработих няколко проекта за приятели, но аз не шия. Моето изкуство е само маслена живопис на платно. — Катрин стана. — И аз ще тръгвам за работа.

— Още веднъж благодаря. Наистина съм ти признателна. Освен Нанси и Рик няма много хора, които да си спомнят за Дерек с топло чувство. — Съпроводи Катрин до входната врата. — Между другото чух, че чичо ти ме е търсил вчера, но не бях вкъщи. Знаеш ли защо е идвал?

— Чичо Стив ли е идвал? — изненада се Катрин. — Това ме смущава.

— Мен също.

— Ще го попитам, но не съм сигурна, че ще ми отговори. Не сме особено близки.

— Няма значение. Ако е важно, ще ме потърси пак.

Дали не трябваше да попита Катрин за потомствената връзка Уайът-Виктор? Пък и нямаше представа доколко тя споделяше със съпрузите Маркъм и не искаше да предупреди Уайът, ако родството се окажеше важна следа за откриването на картините. Така че каза само „довиждане“.

Като затвори вратата, й дойде наум, че съсредоточаваше цялото си внимание върху Уайът с предварителна нагласа за нежеланието му да дари картините, но имаше още двама замесени в случая — Глория и Стив Маркъм. Може би един от тях е искал да задържи портретите.

Все пак, ако Уайът беше пряк потомък, тогава е имал най-силен мотив. Или пък Дерек е открил идеалния начин да отмъсти на дядо си…

Въздъхна. Дотук от всичко, което научаваше, съпругът й изглеждаше все по-виновен. Може би истината щеше да й донесе още повече болка.