Барбара Фрийти
Тайната (10)

Девета глава

— Мамо — извика Шарлот, като влезе точно преди дванайсет на обяд. — Готова ли си да тръгваме?

Остави чантата си на масичката в антрето, дочувайки от кухнята непознат мъжки глас. Обзе я внезапно вълнение. Беше много странно да има мъж у дома. Откакто помогна на майка си да се премести от къщата, в която живя четирийсет години с баща й, бяха само майка й, Ани и тя — жени от три поколения, които се опитваха да оцелеят под един покрив. По-младата и по-старата си допаднаха страхотно. От друга страна, тя още се мъчеше да се сближи с жената, с която я свързваше една кръв и почти нищо друго.

Отвори кухненската врата и завари майка си да се смее в компанията на сивокос мъж с делови костюм.

— Шарлот — посрещна я майка й и стана.

Нима майка й наистина се изчерви?

— Това дъщеря ти ли е? — попита мъжът.

— Да, Шарлот. Шарлот, запознай се с Питър Лоусън. Мой стар приятел.

Стар приятел, когото никога не е виждала!

— Радвам се да се запозная с вас — стисна му ръката Шарлот.

— Аз също. Моника ми е говорила много за вас — каза той.

Остана изненадана, след като не беше чувала абсолютно нищо за него.

— Ще ходим ли все пак в работилницата да шием бебешкото юрганче за Ани? — попита.

— О, мила, забравих да ти се обадя — отговори майка й. — С Питър ще огледаме една къща, която той иска да купи.

— Страхувам се, че разполагам само с това свободно време, преди да се върна в Сан Франциско — добави гостът с извинителна усмивка.

— Значи живеете в Сан Франциско?

— Временно — отвърна той. — Възнамерявам да се преместя. Надявам се, че нямате нищо против да открадна малко от времето на майка ви. Има толкова набито око за оформление на вътрешното пространство.

— Откъде знаете? — не се сдържа и попита тя.

— Шарлот — възкликна майка й, ужасена от безцеремонния въпрос.

Питър се усмихна.

— Видях какво направи в къщата на сестра ми.

— Бевърли Томас е негова сестра — добави Моника. — Нали си спомняш Бевърли?

— Да. Но не знаех, че си й помогнала да обзаведе къщата си.

— Е, теб те нямаше дълго време — отбеляза майка й някак остро. — Моля те, предай на дамите моите извинения, че днес няма да мога да помагам в шиенето. — Взе чантата си от бара, после се спря до вратата. — О, Шарлот, исках да ти кажа, че Ани е на среща с Ерин Маккарти и съпруга й. Предполагам, че се интересуват от осиновяването.

Шарлот не се изненада. Последното помятане на Ерин беше критично.

— И рави Зиглър се обади, и каза, че Голдманови се интересуват. Не ми се вярва на Ани да й се иска нейното бебе да отрасне с друга вяра, но Адам Голдман е високоуважаван адвокат. Чух, че догодина ще се кандидатира за щатската прокуратура.

— Не съм убедена, че Ани изобщо иска да се откаже от бебето си — каза Шарлот. — Чудех се дали да не поговорим как да й помогнем, ако реши да го задържи.

— Не знам доколко ще мога да й помагам — рече Моника, като махна вяло с ръка. — Не съм сигурна с какво време ще разполагам, но ще го обсъдим по-късно. — Замълча и присви очи. — Наистина трябва да направиш нещо за косата си, преди да излезеш. Не мога да повярвам, че ходиш така на работа.

След това излезе. Шарлот пропусна коментара за прическата, защото бе много по-любопитна дали неподозираната тревога за свободното й време има нещо общо с Питър Лоусън. Стряскаше се при мисълта за майка си с друг мъж. Винаги е била само с един мъж — баща й. Бяха живели заедно от двайсетгодишни. Толкова много се обичаха, че можеха да завършат мисълта на другия… или поне майка й като че ли винаги знаеше какво си мисли баща й. Подозираше, че тази схема не работеше добре в обратна посока, защото майка й донякъде бе загадка. Моника Адамс имаше лице за пред света, лице, което малко хора подминаваха. Но то липсваше днес в кухнята. Жената, която излезе с лекомислената усмивка на момиченце, беше непозната на Шарлот. Беше си въобразявала, че майка й не може да я изненада… но очевидно се бе лъгала.

* * *

— Майка ми е на среща — каза Шарлот на Кара, когато се срещнаха в шивашката работилница на горния етаж в кинкалерията. Една от инструкторките тъкмо привършваше частен урок и имаха няколко минути насаме, преди групата да се събере. — Можеш ли да повярваш?

— Всъщност не — призна Кара, като вдигна вежда. — Сигурна ли си?

— Попаднах на тях двамата най-случайно.

Картината беше пред очите й. Майка й се усмихваше и флиртуваше.

— Искаш ли чай? — предложи Кара, като се запъти към сервизния кът в дъното на стаята.

— Направо съм шокирана, Кара — говореше Шарлот, докато тя запарваше чая. — Върнах се вкъщи да се погрижа за моята самотна, болнава майка, която си мислеше, че няма да надживее и с ден баща ми, и сега, по-малко от година след смъртта му, тя е на среща. Какво става тук?

— Живот… такъв какъвто е. Е, и кой е избраникът?

— Някакъв изтупан образ на име Питър Лоусън. Не го познавам, бил брат на Бевърли Томас. Възнамерява да купи къща тук, в Ейнджълс Бей, и е помолил майка ми да му помогне, защото била голяма специалистка по вътрешен дизайн. — Още един факт, който й бе убягнал. — Знаех, че е добра домакиня, но нямах представа, че има такъв невероятен талант.

— Свърши чудесна работа в къщата на Филис Флетчър. Миналата Коледа по празниците домът й се отличи.

Кара подаде на Шарлот чая. Тя разсеяно отпи.

— Не знаех, пък и как бих могла? Освен да ме критикува, за друго не говори с мен.

Кара наклони глава встрани, като я гледаше замислено.

— Наистина си разстроена. Защо? Майка ти не изневерява.

— Не е в нейния стил. Толкова безкомпромисна беше по отношение на срещи, любов, секс… о, боже, нали не мислиш, че правят любов?

Мисълта я потресе до дъното на душата й.

Кара прихна.

— Съмнявам се, че точно в този момент правят любов. Майка ти не ми изглежда от тези, дето си устройват следобедни любовни срещи.

Шарлот въздъхна.

— Тя не подхожда на нито един тип. Никога не се е държала нежно. Рядко съм виждала родителите ми да се целуват. Каквото и да са правели, са го правели в спалната на тъмно и много тихо. — Млъкна, щом влязоха няколко от приятелките на майка й. — Чудя се дали знаят какви ги върши майка ми — промърмори.

— Майка ти помага на стар приятел да си намери къща. Какво толкова, не се стряскай. Погледни ситуацията откъм положителната страна. Ще бъдеш по-свободна, ще си наемеш самостоятелна къща, ще имаш собствен живот, а може би ще ти случи и ти да правиш любов — добави с лукава усмивка. — Та като стана въпрос за секс, как е Андрю?

— Нямам представа. Вчера ме умоляваше едва ли не на колене да вечеряме заедно и тази сутрин получих загадъчно съобщение, че няма да може да дойде. Най-накрая се съгласих, а сега той отказва.

Кара сви вежди.

— Наистина е загадъчно. От седмици те придумва да излезеш с него. Сигурно му се е случило нещо важно.

— Може би е съдбата, която ми подсказва да не тръгвам по същия път отново.

— Ти не вярваш в съдбата — напомни й Кара.

— Може би трябва да започна да вярвам. — Замълча, защото една нейна пациентка — Виктория Бейкър — се приближи да си налее кафе.

— Здравей, как си? — попита я Шарлот. Виктория беше брюнетка с уморен вид и дълбоки сенки под очите, което тревожеше лекарката. — Всичко наред ли е?

— Снощи не можах да мигна. Сигурно не биваше да идвам — призна Виктория.

— Защо да не дойдеш? — попита Кара. — Ти си от най-редовните членки на групата.

Жената въздъхна на пресекулки.

— С Дейвид разговаряхме с преподобния Шилинг за възможността да осиновим бебето на Ани.

Шарлот трепна. Знаеше колко усилия положиха Виктория и нейният мъж да имат бебе и колко похарчиха за ин витро.

— Струва ми се, че не бих могла да работя за бебешкото юрганче — добави Виктория. — Ще ми бъде още по-тежко, ако не вземем бебето. — След кратко мълчание продължи: — Не знаеш какви са намеренията на Ани, нали, Шарлот?

— Не мога да кажа, съжалявам, Виктория.

— Не биваше дори да питам. Ерин Маккарти и съпругът й също се надяват да вземат бебето. По едно време с Ерин споделяхме проблемите си с нашето безплодие. Странно е сега да участваме в нещо като състезание.

— Възможно е Ани да задържи бебето си — отбеляза Шарлот, усмихвайки се със съчувствие. — Още не е решила.

Виктория кимна.

— Това е нейно право. Не мога да си представя, че бих се отказала от детето си.

— Видях брат ти вчера — прекъсна ги Кара. — Караше се с някаква хлапачка с варварски вид пред бара на Дайна. Той върна ли се в града?

— Засега е тук, а хлапачката с варварски вид е дъщеря му Меган — поясни Виктория. — Току-що пристигна и никак не е доволна. Надявам се да я подлъжа да участва в театралния кръжок, тъй като другата седмица започваме репетиции за зимния сезон. Та като стана въпрос, ще има роли не само за ученици, и ще се радвам да дойдеш на прослушване, Кара.

— Аз ли? — заекна изненадана тя. — Защо?

— В гимназията играеше страхотно.

— Театралната ми кариера е отдавна в миналото.

Виктория се усмихна.

— И да се опъваш, аз ще продължа да настоявам — заяви и се обърна да поздрави друга приятелка.

— В гимназията наистина си те биваше — потвърди Шарлот. — Трябва непременно да приемеш.

— О, моля те. Не съм била чак толкова добра, нито пък имам време да участвам в постановка. Аз съм майка.

— Колин обожава да те гледа на сцената. Хващам се на бас, че ще одобри идеята, пък и зимните представления не са ли до Коледа?

— Да говорим за нещо друго — прекъсна я бързо Кара. — Ето я Бриана.

— Бриана Кейн ли? — повтори смаяно Шарлот.

— Работи в момента тук и аз я поканих при нас.

— Нима?

Кара и Джейсън бяха много близки приятели и доколкото Шарлот знаеше, Джейсън още беше враг номер едно, що се отнасяше до семейство Кейн.

— Бриана — помаха й Кара. — Радвам се, че дойде. Нали сте се виждали с Шарлот?

Бриана кимна, усмихвайки се нерешително на Шарлот.

— Няколко пъти. Много ти благодаря, че дойде на погребението на Дерек.

— Съжалявам, че не се отбих след това в дома на Кейн. Една пациентка започна да ражда.

— Моля те, не се притеснявай. — Бриана се покашля и огледа шивачницата. — Кара, не зная дали трябва да остана. Мястото ми не е тук. Продавачка съм, а не шивачка.

— Разбира се, че мястото ти е тук — намеси се Фиона. — Сега си една от нас, Бриана, и ще се научиш да шиеш пачуърк, преди да се усетиш.

Шарлот застана мирно, щом Фиона обърна острия си поглед към нея.

— Къде е майка ти, Шарлот? Да я чакаме ли?

— Няма да дойде. Има ангажимент, но ето ме мен като представителка на фамилията.

— Да, ти си тук — отбеляза жената с явно безразличие. — Кара, хвърляй й по едно око. Шарлот невинаги внимава в това, което върши.

— Внимавам — заоправдава се тя, макар че шиенето на юрганчета всъщност не беше в природата й. — Тя трябва да види как бода моите пациентки — пошушна на Кара, когато Фиона се обърна да разговаря с друга жена. — Безбожно добра съм.

— Да ти беше заръчала по-скоро мен да държиш под око — намеси се Бриана. — От години не съм шила.

— Ще ти помагаме. А докато шием — рече Кара, — кажи ми как се спогаждате с Джейсън.

В очите на Бриана се появи за миг виновно изражение.

— Какво става с теб и Джейсън? — полюбопитства Шарлот. — За бога, все аз ли нищо няма да знам?

— Живее временно в съседната къща — отговори живо Бриана. — Трудно е да го избягвам, но в края на краищата той ще си отиде. И толкова. Край на историята.

— Някак не ми се вярва — прошепна Кара на Шарлот, когато Фиона повика Бриана да я запознае с други жени.

— Даже не знам, че е имало „история“ — оплака се Шарлот. — Как така не си ми казала?

— Не обичам клюки — усмихна се приятелката й.

Шарлот й направи физиономия.

— И от кога?

Усмивката на Кара помръкна.

— Откакто започнах да се тревожа, че един от най-скъпите ми приятели ще остане с разбито сърце.

— Бях останала с впечатление, че Джейсън и Бриана се мразят.

— Онова помежду им няма нищо общо с омразата… или поне вече няма нищо общо.

* * *

Джейсън се отби в къщата на Пати рано следобед, за да провери домашните любимци. Явно Бриана не беше се прибрала още, понеже колата й не се виждаше на алеята. Щом слезе от джипа, с изненада забеляза, че някакъв човек идва откъм задния двор на Бриана… и остана направо шокиран, като позна Стив Маркъм. Какво, по дяволите, правеше тук?

— Полицай Марлоу — изрече Стив и се закова на място, когато го видя. Погледът му зашари покрай него. Джейсън се почуди дали търси начин да се измъкне, или проверява дали има още някой с него.

Джейсън хвърли поглед през рамо и забеляза сивия седан, паркиран в края на улицата. Маркъм положително не е искал да знаят за визитата му.

— Господин Маркъм — обърна се отново към галериста, — Бриана ли търсите?

— Да. Не отвори, като позвъних, и заобиколих отзад. Помислих си, че може да е в двора, но не беше там.

— Да й предам ли, че сте я търсили?

— Защо, говорите ли си с нея? — поинтересува се Стив и погледът му се изостри.

— Живея временно в съседната къща.

— Сигурно е… неловко.

— Какво правите тук? — попита Джейсън, изоставяйки любезния тон.

— Онзи ден Бриана е минала през галерията. Нямах възможност да й поднеса съболезнованията си.

— И днес ли искате да й ги поднесете? Не ви вярвам и се съмнявам, че и Бриана ще ви повярва. Пределно ясно показахте отношението си към Дерек. Бяхте против него.

— Вие също — рече Стив с равен глас.

— Да, бях убеден, че Дерек е отговорен по всички обвинения. Не се случи нищо, за да променя мнението си. И така, защо наистина дойдохте?

Стив се подвоуми още секунда, после каза:

— Търся картините. Миналата година отидох в затвора, за да се видя с Дерек и да му обясня колко силно желаем да бъдат върнати портретите… те са важни за историята на нашия град. Но той отказа да се срещне с мен. Надявах се, че когато го освободят, ще успеем да стигнем до споразумение за цената. А той би могъл да ни ги продаде за някаква безбожна сума или да си признае на кого ги е продал, и тогава да сключим сделка с вероятния собственик.

— А сега?

— Сега се надявам вдовицата на Дерек да ни помогне да открием картините.

— Ако бяха у Бриана, тя отдавна щеше да ги предаде.

— Не е сигурно. Особено ако това ще потвърди вината на Дерек.

— Ако тя вярваше, че Дерек е виновен, нямаше да говори с Джо Силвейра да възобнови разследването по случая — отбеляза Джейсън.

Маркъм като че ли се изненада от тази новина.

— Не знаех. Все пак, като оставим всичко настрана, разбрах, че вещите на Дерек са били на склад и съвсем наскоро са изпратени тук. Може би тя разполага с някакво указание за разрешаване на тази загадка, но не го осъзнава.

— Бих предположил, че с вашите връзки сте в много по-благоприятна позиция от Бриана, за да откриете картините. Тя няма никакви познанства в художествените среди.

— Беше съпруга на Дерек, а той бе последният им притежател. — Стив направи пауза. — Знаех, че Дерек е амбициозен, че е способен да си затвори очите, ако са замесени големи пари, но и през ум не ми е минавало, че ще открадне от нас. С Глория го запознахме с много хора. Дадохме му старт. На практика бяхме семейство.

— Та като споменахте семейство — започна Джейсън, — на Уайът ли беше идеята да се дарят картините на музея или ваша?

— Съгласието беше взаимно. Можехме да ги продадем за много пари, но въпросът не беше в парите. Отнасяше се за изкуство.

— Ще предам на Бриана, че сте я търсили — каза Джейсън, докато Маркъм минаваше край него. — Защо следващия път не паркирате пред къщата, за да си спестите разкарването?

Маркъм не отговори и се запъти по улицата с енергична крачка.

Джейсън заобиколи къщата на Бриана. Провери задната врата. Беше заключена. Не личеше Маркъм да е влизал, но го безпокоеше фактът, че изобщо е бил в задния двор. Ако Маркъм предполагаше, че у Бриана има следа за изчезналите картини, той не можеше да не се попита кой друг ще си помисли същото… и докъде би стигнал, за да разбере.

* * *

— Какво правиш, мамо? — попита Лукас, като дойде при Бриана в трапезарията. Качи се на стол до нейния и заразглежда плата и конците, които беше взела от кинкалерията.

— Не съм съвсем сигурна — отговори тя усмихнато. — Може би юрганче за твоето легло.

Нанси й бе дала стара шевна машина и след като продава цял ден платове и конци за пачуърк, й се прииска да направи и един за себе си.

— Харесвам този — показа й Лукас парче яркозелен плат.

Предположи, че ще хареса именно този. Зеленото беше един от любимите му цветове.

— Какво е това? — попита детето, посягайки към другата чанта върху масата.

— Костюмът за Хелоуин, който поиска — отговори тя и извади пиратското одеяние.

— Купи ли и сабя? — развълнува се синът й.

— Не ти е необходима.

— Но всички пирати имат саби — възрази той.

— Е, нашият пират ще носи голяма пластмасова тиква, в която ще събира бонбони — каза тя и извади тиквата.

— Голяма е — съгласи се детето, вече по-доволно. — Ще събера много бонбони в нея.

— Да, така е. Ще пробваш ли костюма?

Той съблече ризката си, преди тя да довърши изречението. След няколко минути беше с пиратските дрехи и с черна превръзка на едното око. Изтича в гостната да се огледа в огледалото на Дерек, все още подпряно на стената, и веднага започна да се криви в най-причудливи пози.

Бриана се радваше, като виждаше, че е увлечен от своето въображение. В света на Лукас всичко беше възможно.

Шумът от кола в съседната алея привлече вниманието му и той се запъти към входната врата.

— Искам Джейсън да ме види.

— Почакай!

Но Лукас изскочи навън, преди да успее да го спре. Като излезе на верандата, видя, че синът й показва костюма си на Джейсън, който демонстрираше подчертан ентусиазъм.

Джейсън знаеше как да се държи с деца. Беше търпелив, гледаше Лукас право в очите, слушаше го и споделяше радостта му.

Очите й се насълзиха от горчиво-сладостно чувство. Такъв момент беше присъщ за баща и син. Дерек трябваше да бъде бащата, който се връща от работа, бащата, когото синът очаква с нетърпение. Но Лукас никога не бе преживявал подобен момент със своя баща. Единствените часове с Дерек бяха в залата за свиждания на затвора. Беше му чела писма от неговия татко, разказвала му бе истории за Дерек, негови фотографии имаше из цялата къща, но истинския човек никога не успя да покаже.

Преглътна сълзите. Не беше редно Джейсън да споделя този момент, но той се оказа насреща. А Лукас нямаше нищо против. Джейсън се превърна бързо в супергерой в очите на нейното момченце.

Лукас се обърна и изтича към нея.

— Мамо, Джейсън е донесъл пица и каза, че можем да си хапнем.

Джейсън извади от колата голяма кутия с пица и стек бира, затвори вратата с крак и тръгна бавно през ливадата.

— Количеството е предостатъчно — заяви.

— Раничко е. Няма дори пет.

— Аз пропуснах обеда.

— Гладен съм, мамо — заяви Лукас. — Мирише хубаво.

— Ами поканете ме — усмихна се Джейсън подкупващо.

Ако откажеше, синът й сигурно щеше да се разсърди, и за какво? Та това беше само някаква си пица. Ще хапнат и Джейсън ще си отиде. Нищо повече няма да се случи.

— Добре, влизай.

— Наистина ли? — изненада се Джейсън.

— Лукас, съблечи костюма и си измий ръцете, преди да седнем на масата — добави тя, като влязоха.

Детето се запъти към банята, а Джейсън я последва към кухнята и остави пицата на плота.

— Преди да се върне Лукас, искам да ти кажа, че следобед заварих Стив Маркъм да идва откъм задния двор.

— Стив Маркъм ли? — повтори тя смаяно. — Защо е бил тук?

— Проверявал дали не си на двора, така твърдеше, но забелязах, че е паркирал доста надалеч, сякаш не е искал да бъде забелязан около дома ти. Стори ми се странно.

— И на мен. Какво искаше?

— Искаше да разбере дали нямаш някаква представа къде са картините.

— Ако знаех къде са, досега да съм ги предала в музея.

— Той предполага, че може би у теб има следа, но не го съзнаваш. Явно е научил, че си взела вещите на Дерек. След неговата смърт ти си най-пряката връзка с тези картини.

Бриана се разтревожи.

— Да не би с Лукас да сме в опасност?

— Надявам се, че не сте.

Отговорът му не й хареса.

— Не ми прозвуча особено успокоително.

— Не вярвам, че Маркъм представлява заплаха за теб, но се тревожа някой друг да не реши, че у теб се крие ключът за тази главоблъсканица.

— Това е лудост! Картините не са у мен. Не знам къде са. Ще ми се да знаех.

— Прегледа ли всички кашони от дома на Дерек?

— Не още. Някои са още в гаража, но и двамата знаем, че картините не бяха в неговия апартамент. Всяко ъгълче там беше претърсено, преди Нанси да опакова нещата на Дерек.

— Наистина. Но след като ти остана с него през всичките тези години, някой би предположил, че Дерек ти е казал къде са картините.

— Ще повторя още веднъж, ако бяха у мен, щях да ги върна на музея. Но Дерек не ми каза, защото не знаеше, защото не той ги е откраднал. И ако господин Маркъм е искал да говори с мен, защо не го направи онзи ден в галерията? Освен ако… не е искал да каже онова, което е имал да казва, пред Уайът.

— Ще пиеш ли бира? — попита Джейсън. — Или си любителка главно на вино?

— Ще пия бира.

Макар че сигурно й трябваше нещо по-силничко. Вестта, че Стив Маркъм се е навъртал около къщата й, я тревожеше. Семейство Маркъм и Уайът са били най-близки с Дерек, въпреки това изчезнаха напълно от сцената на събитията по време на разследването, на делото и през изминалите пет години.

— Как беше днес в кинкалерията? — попита Джейсън, докато сядаха на масата.

— Пълно с клиентки. Включих се в шивашка група, която работи през обедната почивка.

— С Кара, нали?

— Да, и Шарлот Адамс беше там. Двете са много забавни. — Замълча, преди да добави: — Кара бди над теб като орлица.

— Като орлица е към всичките си приятели.

— Струва ми се, че ти си специален.

— Познаваме се от трети клас в началното училище.

— Харесвал ли си я не само като приятелка?

— Не стана ли твърде любопитна изведнъж?

— А ти не стана ли твърде уклончив изведнъж? — отговори тя.

Той наклони глава на една страна и се усмихна примирено.

— Може би бях поувлечен по онова време, но за нея на света съществува само Колин. За Кара той е първата, последната и вечната любов, както и тя за него. Двамата биха дали живота си един за друг. А пък аз — за тях.

Повярва му, но не можа да не се попита защо не е чувствал такава преданост и към Дерек.

— Нямам приятелства, които да са толкова отдавнашни и толкова съкровени. Сигурно е хубаво.

— Такива приятелства са често срещани в Ейнджълс Бей. Хората порастват тук и остават в града или заминават за кратко и се връщат да отгледат своите деца.

— Не ти ли се е искало да бъдеш ченге на някое друго място?

— Тук ми харесва. Може би е непонятно за човек, живял по света.

— Не аз съм избирала този начин на живот с безкрайни премествания и пътувания надлъж и нашир по света.

— На такъв светски и охолен живот ли си се надявала с Дерек? — попита той.

Тя хвърли поглед на Лукас, който тъпчеше пица в устата си и подритваше топка на Дигър под масата. Не им обръщаше никакво внимание и все пак…

— Може би — отговори тя. — Но виждам и чара на обществото в малкия град. Жените в магазина бяха много мили с мен. Само вчера имах една неприятна случка, когато госпожа Ханлън дойде да пазарува.

Той се намръщи.

— Какво ти каза?

— Вечните обвинения. В нейните представи ние с Дерек сме едно и също лице.

— Избягвам нея и съпруга й, където и да ги срещна, сина им също. Агресивен е и не се владее.

— Забравих, че имат син — каза тя. — Той е на нашите години, нали?

— Две години по-голям — отговори Джейсън.

— Джейсън, виж — прекъсна ги Лукас, за да насочи вниманието им към разтопеното сирене, което се бе проточило от устата му до чинията.

— Лукас — скара му се Бриана, — не си играй с храната.

— Майка ти е права — намеси се и Джейсън.

Лукас бързо напъха сиренето в устата си. На майка си би си позволил да отговори, но не и на Джейсън.

Докато се хранеха, разговорът се завъртя около предстоящия Празник на жътвата и Джейсън й описа всички събития по време на тържествата. „Каква непринудена, спокойна, почти сюрреалистична атмосфера“ — помисли си Бриана. След прегръдката снощи тя се страхуваше от среща с него, но ето ги тук, седнали около масата като истинско семейство. Никога не си бе представяла, че един ден ще се храни заедно с Джейсън и няма да се чувства нещастна.

— Мислех си — започна Джейсън, щом Лукас отнесе чинията си за миене и се запъти навън, — че трябва да приемеш предложението ми да те науча да сърфираш.

— О, не — отвърна бързо тя. — Не си падам по студени води.

— Имам неопренов костюм, който ще ти стане.

— Вече ти казах, че не съм добра плувкиня.

— Плувала си в океана и преди. Можеш да плуваш — възрази той.

— В топлия океан на Хавай, където е по-скоро като успокояваща баня, отколкото като битка с природата.

— Да влезеш в схватка с природата може да ти даде усещане за сила, особено когато печелиш сражението. Чувството е страхотно.

— Не знам — каза тя, отстъпвайки пред горещата му настойчивост.

Искаше да излезе извън рамката на своя обичаен живот, но чак пък да сърфира? При това с Джейсън! Даже не биваше да го обмисля.

— Ще бъде забавно. Можем да отидем утре сутрин — продължи той. — Баба и дядо Кейн са готови да гледат Лукас, когато и да ги помолиш.

— Не ми се ще да се възползвам от тях — промърмори тя, макар че двамата Кейн биха се разтопили от щастие, ако им се обади, че на сутринта ще им остави Лукас. — Положително няма да се зарадват, ако научат, че правим каквото и да е заедно.

— Не става въпрос за тях — подхвърли спокойно той.

— Именно за тях става въпрос — заяви тя. — Държа много на моите свекър и свекърва. Нямаше да оцелея без тях през изминалите пет години. Нанси беше с мен в родилното отделение, когато Лукас се роди; тя ме закара, когато започнаха контракциите. Всеки път, когато идваха при мен, Рик поправяше разни неща из къщата, Нанси готвеше и обгръщаха мен и Лукас с любов. Празнувах с тях всеки рожден ден и всеки празник. По някакъв начин…

Замълча, осъзнавайки колко много се е доверила.

— Какво? — подкани я той.

— По някакъв начин се чувствах повече омъжена за тях, отколкото за Дерек — призна тя, усещайки известна вина при тази мисъл. — Никога не бих направила нещо, което да ги наскърби.

— И аз не бих искал семейство Кейн да страдат. Те бяха моето второ семейство, докато растях. Когато баща ми изпадаше в депресия и потъваше в някой от неговите запои, ме хранеха и ме оставяха да спя у тях. За мен те бяха идеалните родители, а Дерек — най-големият късметлия на света.

— Тогава ли започна вашето съперничество… защото Дерек имаше онова, което ти нямаше?

Джейсън поклати глава.

— Не, нашето съперничество започна, защото и двамата сме изключително състезателни типове, Дерек дори повече от мен. Може би заради дядо му, който беше много строг с него, що се отнасяше до живописта, и вероятно затова чувстваше необходимост да се доказва във всяка друга област. Трябваше на всяка цена да излезе победител. Трябваше да бъде най-добрият и да има най-доброто.

— Момчето, което си познавал, ми се струва различно от мъжа, за когото се омъжих — поклати глава тя. — Дерек имаше големи мечти и амбиции, но никога не видях у него мания за материални неща или пък склонност да нарушава закона, и със сигурност никога не забелязах у него склонност към насилие. Дори ако можех да повярвам, че Дерек е откраднал онези картини, не бих допуснала, че е нападнал пазача. Безсмислено е да обсъждаме тези неща… никога няма да стигнем до съгласие.

— Може би защото връзките ни с Дерек са били различни.

— А твоята е продължила много по-дълго — каза тя. — Знам. Схванах. Всички тук си мислят, че са познавали Дерек по-добре от мен. — Въздъхна дълбоко. — Може би не съм разбрала какъв е в действителност. — Същото й бе написал и Дерек в писмото си. — Но вече дори не става въпрос за Дерек.

— Какво имаш предвид?

— Когато говориш как си ме видял в бара, като че ли описваш съвсем друго момиче. Някъде по пътя изгубих себе си. Някои дни едва познавам лицето си в огледалото. Вече не знам коя съм.

— Тогава трябва да откриеш коя си. Например може би си жена, която обича да кара сърф, но още не го е осъзнала.

Нямаше как да не се усмихне.

— Как обърна нещата!

— Само си представи. Нови изживявания, силни усещания…

— Или ужасни усещания.

— Зависи от теб дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна — отбеляза той.

— От много време не е наполовина празна. Някога бях много по-голяма оптимистка. Предполагам, че това се получава с натрупването на годините.

— Не знам. Моят баща е най-оптимистичният човек, когото познавам, а е прехвърлил шейсетте.

— Като стана въпрос, дали се ожени вече за Пати?

— Кой да ти каже? Не са се обаждали.

— Лош знак — засмя се тя.

— Аз ли не знам?

Лукас се появи с рисунка.

— Нарисувах я за теб — каза на Джейсън, настанявайки се в скута му. — Аз, ти и мама пускаме хвърчилото. Ето го и Дигър.

Кученцето надигна глава и излая.

Джейсън се разсмя.

— Страхотна е. Много ми харесва. Благодаря ти. Наистина си талантлив.

— Като моя татко — допълни Лукас. — Баба Нанси казва, че татко е бил най-големият художник на света.

— Страхотен беше — потвърди Джейсън. — Ще ми подариш ли картинката?

— Ще си я залепиш ли на вратата на хладилника?

Преди Джейсън да отговори, входната врата се отвори и се чу веселият глас на Нанси. Сърцето на Бриана се сви от ужас.

— Бриана, каза ми, че нямаш нужда от храна тази вечер, но си помислих, че може да размислиш… — Нанси остана без думи, когато влезе в кухнята и видя задушевната сцена. — Какво… какво става тук?

— Джейсън ни донесе пица — отвърна Лукас, докато Бриана се чудеше какво да каже. — А пък аз му нарисувах картинка. Ще си я залепи на вратата на хладилника.

— Не! Не! — Нанси вдигна ръка и завъртя глава, отказвайки да приеме очевидното. — Това не е възможно. Не се случва.

Обърна се и хукна навън.

Бриана я последва в гостната.

— Нанси, почакай.

Свекърва й я погледна с възмущение от предателството, вдълбано във всяка бръчка на лицето й.

— Как можа, Бриана? Как можа да го поканиш тук?

— Не съм го канила. Живее временно в съседната къща. Слезе от колата с пица и Лукас го покани у нас. — Виждаше, че Нанси дори не чува какво й говори. — Съжалявам, Нанси, но няма нищо, което да те огорчава.

— Той нарани Дерек. Нарани теб. Как можа да забравиш?

— Не съм забравила, но…

— Няма никакво „но“. — Тя енергично поклати глава. — Не можеш да бъдеш приятелка с него. Не и сега. Всъщност никога.

Излезе от къщата и затръшна вратата.

Да наскърби Нанси беше последното нещо, което би направила. Въздъхна дълбоко и се върна в кухнята. Лукас беше сам и си играеше с Дигър на пода.

— Джейсън каза, че трябва да се прибере вкъщи.

На Бриана й олекна, че няма да се наложи да го отпраща, но я болеше, че нарани Нанси. Само се надяваше, че ще успее да намери начин да изглади отношенията им.