Барбара Фрийти
Тайната (7)

Шеста глава

Джейсън тъкмо се канеше да завие по улицата на Дерек, когато видя малка фигурка, която тичаше след черно куче и влачеше нещо прилично на хвърчило. Беше Лукас Кейн — сам, без Бриана.

Спря до бордюра и слезе от колата, а в това време Лукас мина тичешком покрай него. Със своите крачета на четиригодишно дете не можеше да настигне кученцето, което явно гонеше котка. Джейсън хукна след тях и настигна Лукас.

— Стой тук, аз ще хвана кучето.

Продължи да тича, но чу, че и Лукас топурка след него. Къде, по дяволите, беше Бриана? Не му бе направила впечатление на майка, която ще остави детето си да играе само навън, особено след като се стъмни.

Кученцето се хвърли към ствола на едно дърво, докато плячката му се катереше по-нависоко. Джейсън сграбчи кученцето и в това време дотича задъхан Лукас. Очите на момченцето блестяха от възбуда.

— Хвана го! — изуми се детето. — Бързо тичаш.

— Благодаря. Къде е майка ти?

Лукас погледна през рамо и изразът му много бързо се смени от радостен в тревожен.

— По-добре да си отивам.

— И аз така мисля. Идвам с теб. Какво правиш сам навън?

— Опитвах се да вдигна хвърчилото, но то не лети. — Детето се нацупи. — Счупено е.

Подритна възмутено хвърчилото.

Джейсън го погледна и му се стори, че не е сглобено правилно.

— Мисля, че ще можем да го оправим.

— Наистина ли? — попита Лукас обнадежден. — Искам да го пусна на състезанието. Моят татко е побеждавал три пъти. И аз ще победя.

— Разбира се, че ще победиш.

Лукас много му заприлича на Дерек, не само заради гласа, но и заради намерението му непременно да успее.

Детето остави хвърчилото да се влачи по тротоара.

— Иска ми се татко да беше тук — въздъхна тежко след малко. — Щеше да ми покаже как да пусна хвърчилото. Но той е на небето. Сега е ангел.

Джейсън кимна и му стана много тъжно за Лукас. Знаеше какво е да загубиш родител, когато си само едно малко дете. Също така никой не го бе успокоявал с думите, че майка му е на небето. Друго за него нямаше значение, освен че е някъде много далеч. Може би бдеше над него, но не чувстваше присъствието й.

От друга страна, неговият баща, изглежда, неведнъж беше се срещал със своята съпруга ангел. Джейсън не бе обръщал внимание на повечето от тези случки, отдавайки ги на алкохола или на желанието на баща си да не губи завинаги жената, която обичаше.

— Ангелите ли правят вятъра? — попита Лукас. — Баба Нанси казва, че вятърът духа от небето. Може би татко ще изпрати много силен вятър, за да литне моето хвърчило.

— Струва ми се правилно.

— Знаеш ли как да пускаш хвърчило? — попита детето.

— Знам.

— Ще ми покажеш ли?

— Ще ти покажа.

Съмняваше се, че Бриана ще се съгласи, но нямаше намерение да лъже детето.

— Твоят татко ли те научи да пускаш хвърчила?

— Да, той ме научи — отговори Джейсън.

— С теб ли живееше постоянно?

— Да.

Почувства се неловко, като усети накъде ще ги отведат въпросите на Лукас.

— Моят татко никога не е живял с мен и мама — съобщи детето. — Направил е нещо лошо и не го пускаха да си дойде вкъщи, даже и да се извини. — Замълча и вдигна глава, за да хвърли на Джейсън още един несигурен поглед. — Ти правил ли си лоши неща?

Преди да успее да отговори, се зададе Бриана, която тичаше и викаше Лукас.

— Ох — разтревожи се детето. — Не бива да разговарям с непознати.

Спусна се към майка си.

— Какво правиш навън? — попита тя.

Джейсън забеляза треперещите й ръце, когато сграбчи Лукас и го стисна силно.

— Знаеш, че не ти е разрешено да напускаш задния двор. — Бриана задържа детето срещу себе си, за да се увери, че не е пострадало. — Как отвори портата?

— Покатерих се по тухлите — отговори Лукас, явно горд от постижението си.

— Защо?

— В двора има много дървета. Исках да проверя дали хвърчилото ще полети, като изляза пред къщата — отговори той. — Нямах намерение да напускам двора, но Дигър взе да гони една котка и аз трябваше да го хвана, за да не се загуби.

— Можеше ти да се загубиш — каза Бриана. — Никога повече не излизай без мен. Разбра ли?

— Извинявай, мамо. Ще ме изпратят ли надалеч за това, че бях лош, както изпратиха татко?

— О, Господи, не, разбира се!

Тя отново го притисна към себе си.

Сърцето на Джейсън се сви при въпроса на Лукас и отчаянието в гласа на Бриана. Детето беше едва на четири години и вече имаше отношение към престъпленията на баща си. Нищо чудно, че така пламенно Бриана искаше да изчисти името на Дерек.

— Ние с теб ще бъдем винаги заедно — каза тя, като гледаше Лукас право в очите. — Но трябва да ме слушаш. Старая се да те пазя, да бъдеш здрав. Затова си имаме правила. Съгласен ли си?

Той кимна.

— Съгласен съм.

Бриана се изправи бавно и погледна Джейсън.

— Къде ги намери?

— Зад ъгъла.

— Не мога да повярвам, че е отишъл сам толкова далеч. Влязох в къщата за секунди, колкото да се обадя по телефона. И през ум не ми е минавало, че Лукас ще излезе извън двора. — Покашля се. — Ще взема кучето.

— Аз го държа.

Егоистично и безразсъдно, искаше да бъде малко повече време с нея и докато мъничето беше у него, това време му бе осигурено.

— Той каза, че знае как се пуска хвърчило — обади се Лукас, сочейки го с пръст. — Каза, че ще ни помогне да го поправим, мамо.

— Неговата помощ не ни е необходима — отговори бързо тя.

— Но ти не знаеш как — оплака се момчето. — А пък аз искам да бъда пръв.

— Аз ще го оправя и не става въпрос кой ще бъде пръв. Пускането на хвърчило е за удоволствие.

— Татко щеше да иска първата награда — заяви Лукас.

Джейсън се питаше колко време детето е прекарало с баща си. И дали кратките посещения в затвора са му били достатъчни да го опознае.

— Баща ти щеше да иска да се радваш на хвърчилото — поправи го Бриана и го поведе към двора. — Не ни е необходима помощта ти — обърна се тя към Джейсън.

— Може би. Но не си го сглобила правилно.

Щом Бриана затвори портата, той пусна Дигър, който хукна като полудял из двора.

Лукас подаде хвърчилото на Бриана.

— Съвсем се е счупило, мамо.

— Нека да го погледна — предложи Джейсън. — Но тук е тъмно. Да вляза ли вътре?

— Не — отсече тя.

— Мамо — проплака Лукас, — искам той да ми го поправи.

— Лукас, моля те, влез вкъщи.

— Не — тропна с крак той. След това избухна в сълзи.

Бриана го грабна и го понесе към къщи, но той се разпищя още по-силно. Джейсън вдигна хвърчилото от земята и тръгна след тях. Чуваше как Бриана говори на детето в спалнята, докато то продължаваше да плаче, и се почувства виновен. Би могъл да откаже да помогне и да насочи гнева на Лукас към себе си, вместо да го настройва срещу майка му. Но му дойде до гуша да играе ролята на лошото момче в историите на семейство Кейн. Освен това щеше да поправи лесно хвърчилото, а това нямаше ли да бъде най-доброто за всички?

Разпростря го на кухненската маса и погледна конструкцията му. Подозираше, че това хвърчило няма да спечели нито едно състезание, дори за състезатели от детска градина. Съперниците имаха много сериозно отношение към своите хвърчила… или родителите им… и в заключение на Лукас му трябваше хвърчило с много по-изразена аеродинамична форма.

Докато чакаше Бриана, Джейсън огледа кухнята. Свежи цветя красяха масата и разноцветни вази и чаши бяха подредени на кухненските рафтове. Вратата на хладилника беше покрита със снимки на Лукас и детски рисунки. Харесаха му излъчващите се вибрации в пространството — приятни и топли.

— Още си тук. Защо ли не съм изненадана? — каза Бриана, като се върна. — Накъдето и да се обърна, попадам на теб.

— Ами да си бях продължил по пътя и да бях оставил Лукас сам да се прибере.

Тя се намръщи.

— Вече ти благодарих.

— В действителност не си — отбеляза той.

Виждаше в очите й нежелание да му благодари.

Не искаше да му бъде задължена за каквото и да било, но в края на краищата вежливостта й надделя.

— Благодаря — изрече тя едва ли не насила.

— Моля. Как е Лукас?

— Заспа. Беше направо изтощен. Не биваше да се захващам днес с това хвърчило, но той гореше от нетърпение.

Тя прекара ръка през косата си, сините й очи бяха помръкнали от умора.

Положително не е лесно да се сложи ново начало на ново място, особено когато това място е свързано с лоши спомени. Не че я беше грижа за неговото съчувствие.

— Точно когато си мисля, че знам на какво е способен Лукас, той ме изненадва. — Поклати недоумяващо глава. — И през ум не ми е минало, че може да си отвори дворната порта и да излезе. — Погледна хвърчилото. — Има доста печален вид. Не разбирам. Следвах инструкциите.

— Мога да ти помогна да го поправиш, но ако искаш бързо хвърчило, което да лети нависоко, с това няма да се получи.

Тя го погледна смръщено.

— Лукас е на четири и половина години и не е висок дори метър; не му е необходимо хвърчило, което да лети в облаците.

— Само казвам, че това не е състезателно хвърчило. То няма необходимата аеродинамична форма, за да литне. Ако държиш на това, поне ми разреши да го поправя.

— Защо те интересува дали ще полети? — възрази тя, като го гледаше подозрително. — Какво те засяга?

— Нищо не ме засяга. Но твоето дете направо трепери от желание да пусне хвърчило. А пък аз съм пускал… чувството е изумително, когато гледаш как твоето хвърчило литва към небето.

— Наистина ли е чак такава голяма работа?

— Доколкото разбирам, твоите родители никога не са те водили да пускате хвърчила.

— Никога и през ум не им е минавало. — Мина покрай него, взе чаша и я напълни с вода и лед. — Ти искаш ли?

— Благодаря.

Тя му подаде чашата и напълни друга за себе си.

— Какви са твоите родители?

Знаеше, че тя произхожда от състоятелно семейство, че родителите й се перчат с някакви внушителни научни титли, но извън това нямаше никаква представа.

— Те са учени, изследователи, имат авантюристичен дух, обикалят света, занимават се с проблемите на населението и екологията.

Той вдигна ръка.

— Божичко! Никога не съм чувал някой да описва родителите си по този начин. Прозвуча ми като статия от списание. Ще направиш ли още един опит… този път на човешки език?

— Моите родители са професори. Преподават в няколко университета от „Бръшляновата лига“. Майка ми е специализирала имунология, а баща ми е доктор по световна история. Прекарват всеки празник, всяка лятна ваканция и всяка седма година, когато са освободени от лекции, в пътешествия. Винаги имат цел, като например да работят в клиника за болни от СПИН в затънтено африканско село, или да пренасят медицинско оборудване и лекарства по Амазонка, или да записват музиката на древно индианско племе в Южна Америка. Невероятни са, а думите, с които ги описвам, са същите, с които са описани в списание „Тайм“ преди няколко години.

— Много внушително.

— Много — съгласи се тя, но в гласа й имаше хладна нотка.

— А къде са? Не бяха на процеса на Дерек. Не бяха и на погребението. Като че ли не участват в живота ти.

Тя издърпа един стол и седна.

— Не зная къде са. Не одобриха решението ми да се омъжа за Дерек. Помислиха си, че съм полудяла. — Погледът й срещна неговия. — Сигурна съм, че с това ще се съгласиш.

Той не възнамеряваше да обръща внимание на последната забележка.

— Но имаш дете, то е техен внук. Не искат ли да видят Лукас?

— Досега не са пожелали.

Джейсън седна срещу нея.

— Вече не ми се струват толкова внушителни.

— Малко хора ще се съгласят с теб.

— Сигурно ти е било тежко през изминалите няколко години без тяхната подкрепа.

— Никога не съм имала тяхната подкрепа. Бащинството и майчинството не е тяхна стихия; появила съм се в резултат на нещастна случайност. Моите родители винаги са се чувствали призвани за много по-важни дела в живота си от отглеждането на дете, тъй че оставяха това задължение на детегледачки и домашни учители. Предпочитаха да посвещават времето си на разрешаването на големи проблеми като световния мир и бедността.

— И как се справят? — попита той сухо.

Тя се подсмихна едва-едва.

— Без да им трепне окото.

— Не ми прозвуча като да си имала кой знае какво детство.

Нищо чудно, че Бриана се е почувствала привлечена от семейство Кейн, които я обграждаха с любов от първия миг на запознанството им.

— Не беше зле. Живеех по света, имах пари, дрехи и всякакви възможности за учене. Тежко беше да сменям постоянно училищата, да създавам приятелства, но пък винаги имах моите книги. Бях страстна читателка. Любимото ми място беше библиотеката, миризмата на всички онези книги, обещанието за всички онези приключения. Все не ми бе достатъчно. Аз все още… — Тя замлъкна изведнъж.

— Все още какво?

— Нищо. Както и да е, имам намерение да осигуря на Лукас различен живот и да бъда с него, докато той иска. Ще се грижа за него, особено сега, когато си има само мен.

— Не е ли имал винаги само теб?

Тя стисна устни.

— Да, само мен е имал. Благодаря ти, че ми напомни.

— Защо се омъжи за Дерек, Бриана? Защото беше бременна ли?

Тя гледа дълго в него, а очите й станаха като стоманени остриета.

— Омъжих се Дерек, защото го обичах. Не това искаше да чуеш, нали?

— Ако това е истината, тогава така да бъде.

Но не се предаде напълно.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Обичах го — повтори тя, — но бях и млада, бременна и изплашена.

— Имаше и други възможности.

— Нима? — Сви рамене. — Право да си кажа, онези дни са ми като в мъгла. В единия момент планирах сватба, в следващия разговарях с ченгета, адвокати, изслушвах обвинителен акт за кражба и нападение. През повечето време си мислех, че сънувам кошмар. Очаквах, че ще се събудя и той ще изчезне.

— Дерек е бил късметлия да те има до себе си.

— Каза ми, че е невинен, че ще спечели обжалването, ще излезе от затвора и ще продължим живота си. Но… — Присви очи. — Защо разговарям с теб?

— Защото съм добър слушател.

— Или може би защото малко ми липсват разговори с възрастен човек.

— Спомняш ли си как се запознахме? — попита Джейсън.

— В бара на Мъри. Тогава си помислих, че ще станем приятели.

— Нима? А пък аз си помислих, че ще станем нещо повече.

Тя го погледна изненадано.

— Защо?

— Защото разговаряхме и се смяхме цял час и ти нито веднъж не спомена, че си сгодена. Не знаех, докато не се появи Дерек и не те целуна, след което ме покани на сватбата. — Въздъхна, съзнавайки, че навлиза в опасна територия, но не можеше да се сдържи: — Останах с впечатлението, че за няколко минути забрави, че си с него.

— Не ставай смешен — възрази тя, но не особено убедително.

Той продължи да я убеждава:

— През тези няколко минути изпита желание да не си обвързана.

— Защо? За да се свалям с теб ли? — В очите й проблесна гняв. — Егото ти е невероятно. Само защото не съм ти съобщила за моя годеж, не означава, че съм се интересувала от теб. Водехме банален разговор в бар. Нищо повече.

Той вдигна ръка.

— Добре, грешката е моя.

Ако я притиснеше още, можеше да го изгони, но след като веднъж я накара да говори, искаше да пита още.

— Наистина ли си помисли, че си падам по теб? — попита тя.

— Може би ми се е искало.

— Заради това ли преследваше Дерек? Заради мен ли? — Тя скочи на крака и прокара ръка през косата си. — Боже мой, това никога не ми е минавало през ум.

И той се изправи.

— Не, преследвах го, защото попаднах най-случайно на него в двора на музея, точно след като пазачът беше нападнат, и защото Дерек беше нервен и всяка секунда променяше разказа си. Лични мотиви не съм имал. Не исках той да е виновен. Беше ми приятел.

— Беше ти съперник. Дерек ми каза, че сте си съперничели във всичко. Сигурно заради това насочи вниманието си към мен. Не бях ли само още един трофей, за който да се състезавате?

— Не знаех, че си гадже на Дерек, когато се запознахме — отбеляза той. — И когато разбрах, се отдръпнах. Не свалям жените на приятели.

— Тръгвай си.

Очакваше тези думи, откакто прекрачи прага.

— Почакай, отклонихме се от въпроса.

— С теб никога не сме имали нищо общо.

— Нека да поправя хвърчилото на Лукас. Не е сложно, пък и наистина искам детето да си има хубаво хвърчило.

— Защо?

— Загубих единия си родител, когато бях малко по-голям от Лукас. Тъжно ми е за него.

Тя го погледна объркано.

— Не разбирам какво искаш от мен, Джейсън.

Самият той не беше съвсем наясно, но знаеше, че не иска Бриана да гледа на него като на враг през целия си живот.

— В момента искам само да поправя хвърчилото.

— На Дерек нямаше да му бъде приятно да помагаш на Лукас. Нямаше да му бъде приятно да стоиш в тази кухня с мен.

— Дерек не е тук. Така че кажи, Бриана, ти какво искаш?

Тя се поколеба още секунда, но най-накрая обичта й към Лукас надделя над ненавистта към Джейсън.

— Добре. Но само защото Лукас е разочарован повече, отколкото е редно за едно малко момченце.

— Съгласен съм.

— Но няма да го поправяш тук — добави тя с категоричен тон. — Ще го поправиш у вас и после ще го донесеш.

— Лукас може би ще поиска да помага.

— Не прекалявай, Джейсън. И след като се пазари толкова много, гледай това хвърчило да бъде наред.

— Ще бъде.

Взе хвърчилото и тръгна към задната врата.

— И за да сме наясно — добави тя, — това в никакъв случай не означава, че те харесвам.

Той й се усмихна.

— Може би не още.

* * *

След около двайсет минути на вратата се позвъни и Бриана се подразни. Нямаше намерение да се разправя повече с Джейсън тази вечер. Неговите забележки я бяха разстроили. За онази вечер в бара не си бе спомняла от години; беше скътала дълбоко в подсъзнанието си образа на сексапилния сваляч. Не й беше трудно. След ареста на Дерек Джейсън се превърна в хладнокръвно, безжалостно ченге.

Но като отвори, на верандата стоеше не Джейсън, а Катрин Маркъм, облечена вече с джинси и сако.

— Отбих се в дома на Кейн и те ми дадоха твоя адрес. Надявам се да нямаш нищо против, но се почувствах много зле, след като си тръгна днес от галерията, и ми се искаше да поговорим.

— Заповядай — покани я Бриана да влезе, любопитна да чуе какво има да казва.

— Кой е тук, мамо?

Лукас се появи със сънени очи и розови страни.

— Това е Катрин — отговори тя и го прегърна през раменете. — Била е приятелка с татко ти. А това е Лукас.

— Здравей — поздрави го тя неуверено. — Той е копие на Дерек. Нямах представа.

— Може ли да си хапна нещо?

— Да, банан. Ще вечеряме рано. — Обърна се към Катрин, докато Лукас отиваше тичешком към кухнята: — Нещо за пиене?

— Не, моля те, не се безпокой.

Бриана посочи дивана.

— Седни.

— Благодаря. Лицето ти е цял ден пред очите ми. Уайът беше груб с теб.

— Още по-груб с Дерек — отбеляза Бриана, сядайки на канапе срещу нея. — Не разбирам защо повярва на най-лошото за внука си.

— Според Уайът Дерек е пропилял всичко, което е получил от него. Чувстваше се измамен. Не твърдя, че е бил прав, а само отбелязвам какво беше неговото мнение. — Погледът й се спря на огледало с богати орнаменти, окачено на стената. — Беше на Дерек — промълви. — Купи го от една разпродажба, въпреки че имаше пукнатина в стъклото. Струва ми се, че така си остана.

— Предполагам — отговори Бриана. — Тъкмо започнах да разопаковам вещите на Дерек от неговата къща. Нанси ги прибра на склад, когато той отиде в затвора, а аз се преместих в много малък апартамент, където едва побрах моите неща. Дори не съм сигурна какво е имал. — Замълча за момент, забелязвайки бледността на Катрин. — Нещо лошо ли се е случило?

Другата жена се сепна.

— Не. Съжалявам. Осъзнах отново, че Дерек наистина е мъртъв.

Бриана кимна.

— Напълно те разбирам. Мисля си, че съм приела всичко, и тогава нещо извиква внезапно спомена, и болката ме зашеметява.

— Дойдох, за да ти кажа, че ако мога да помогна да откриеш какво се е случило с картините, много ще се радвам. Нямах възможност да помогна на Дерек, докато беше жив. Бих искала сега да го направя. По този повод говорих с леля си, след като ти си тръгна. Попитах я дали не е дочула някакви слухове. Помислих си, че неговата смърт може да е накарала някого да проговори.

Бриана също си бе задавала същия въпрос.

— Какво каза Глория?

Катрин се намръщи.

— За съжаление нищо полезно. И тя, и чичо ми са убедени, че Дерек е имал купувач, който или е получил картините и ги е скрил в трезор, или е чакал да освободят Дерек, за да приключат сделката.

— Ето нещо, което не разбирам — каза Бриана. — Защо човек ще си навлича толкова неприятности с кражба на картини, които не може да показва?

— Това постоянно се случва. Колекционерите са големи ексцентрици. Някои имат тайни стаи, пълни с произведения на изкуството със съмнителен произход. Широко известни изящни творби могат да останат скрити десетилетия.

Бриана се облегна и оптимизмът й моментално изчезна.

— В такъв случай трябва ли да се откажа?

— Не казвам подобно нещо. Само искам да бъдеш реалистка. Може да отнеме повече време. А в този град не можеш да разчиташ на кой знае каква помощ.

— Няма ли да си навлечеш неприятности, като ми помагаш? — попита Бриана. — Сигурна съм, че семейство Маркъм няма да одобрят.

— Те не ме притежават — отвърна небрежно Катрин. — За всички Дерек е само крадец и престъпник, но аз си спомням различен човек. Той беше чаровен и забавен, беше наистина много талантлив художник. Винаги откриваше най-интересната и уникална перспектива. Но съм сигурна, че това ти е известно.

Бриана нищо не каза. Изобщо не познаваше Дерек като художник, а само като умел бизнесмен със страст към изкуството. Когато се преместил от Ейнджълс Бей в Лос Анджелис, изоставил и тази част от живота си.

— Синът ти обича ли да рисува? — попита Катрин.

— Драска по малко. Не съм забелязала дарба, но той е само на четири.

— Имам скицник с някои от най-ранните рисунки на Дерек. Намерих го онзи ден, докато чистех. Може да ти го донеса да го дадеш на Лукас.

— Ще ти бъда много благодарна. Дори родителите му нямат много негови работи. Предполагам, че е рисувал главно в ателието на Уайът и той е унищожил всичко, което е останало от Дерек.

Катрин кимна.

— Уайът се ядосваше на Дерек много преди „Трите лица на Ева“ да бъдат откраднати. Но изчезването на портретите го вбеси. Той е вманиачен на тема живописта на Виктор Делгадо. През по-голямата част от съзнателния си живот е издирвал „Трите лица на Ева“. — Тя се позамисли и после продължи: — Никога не разбрах защо Уайът дари картините на музея. Навярно чичо и леля са го убедили. Тримата са ги открили, когато са били заедно в Мексико.

Бриана се загледа в Катрин, досещайки се за неизказаното.

— Да не намекваш, че Уайът е искал картините за себе си, но някак си е бил убеден да се откаже от тях? Никак не ми прилича на глупак.

Катрин сви рамене.

— Не знам. Може да греша, но съм се питала дали враждебността на Уайът не прикрива някакви други чувства, например вина.

— Това никога не ми е минавало през ум — смая се Бриана.

— Ще се изненадам, ако Дерек не го е взел предвид — каза Катрин, като гледаше внимателно другата жена. — Вие двамата не сте ли обсъждали кой може да е взел картините, след като Дерек не е? Трябва да е имал някаква представа.

— Никога не е споменавал дядо си в тази връзка — отговори Бриана. — Времето за свиждане беше толкова кратко, че Дерек не искаше да го пропилява в разговори за изкуство. Обсъждаше този въпрос със своя адвокат и с частния детектив, когото наехме. Сега ми се иска да бях настоявала повече пред него. Опитвам се постоянно да си спомня нещо, което е казал и което може да даде някаква следа, но досега получавам само главоболие.

— Защо не оставиш миналото? Тези картини вече не могат да върнат свободата на Дерек.

— Да, но могат да изчистят името му. Имам син, за когото да мисля.

Катрин стана.

— Разбирам. Внимавай, когато говориш с Уайът. Щом става въпрос за изкуство, той не признава граници и не търпи хора, които застават на пътя му.

Което още повече навеждаше на подозрения. „Като че ли Уайът заприличва все повече на истинския крадец“ — помисли си Бриана, докато изпращаше посетителката. Не си спомняше името на Уайът да се споменава някъде във връзка с кражбата, пък и защо ли да го споменават? Той бе дарил картините на музея. Може би Катрин имаше право, може да е бил принуден да направи дарение и после да намери друг начин да си върне картините.

Но щеше ли Уайът да остави внука си да гние в затвора пет години заради някакви си картини? Именно това трябваше да разбере.