Барбара Фрийти
Тайната (4)

Трета глава

Стана почти полунощ, преди Бриана да се намести в леглото. Взираше се в тавана, наблюдавайки танцуващите сенки на лунната светлина, и се чувстваше напрегната и нервна. Не беше свикнала още с диханието на новата си къща. Пък и в Ейнджълс Бей беше толкова тихо. Заспиваше обикновено на грохота от магистралата, която минаваше недалеч от нейния жилищен блок, на сирените от близката пожарна служба и на шумното топуркане от съседските апартаменти. Тези звуци я успокояваха и я караха да се чувства не толкова самотна. Въпреки че Дерек почина преди няколко седмици, него го нямаше от пет години. Не се събраха под един покрив нито преди да се оженят, нито след това. При все че живя дълго време сама, сега беше различно, сякаш безвъзвратно.

Като че ли усетило нуждата й от шум, кученцето се разлая и заскимтя дълго, жалостиво и пронизително. Въпреки молбите на Лукас да му разреши да спи с него, тя остави кученцето в неговото кошче в кухнята. Не искаше да създава прецедент, който после нямаше да може да отмени. За нещастие кученцето поставяше на изпитание волята й.

Покри главата си с възглавница и си каза, че след като Лукас се е научил да спи сам нощем, и кученцето ще се научи… кученцето, което още си нямаше име. Лукас се колебаеше между Оскар, Сникърс и Дигър-къртицата, защото постоянно ровеше дупки, щом му паднеше случай. След като видя поразиите и дупките, които кученцето направи в задния двор за краткото време, през което беше там, избираше Дигър-къртицата.

Десет минути сърцераздирателно кучешко скимтене най-после я прогониха от леглото. Облече тениска с дълги ръкави над камизолата и долнището на пижамата и излезе в коридора. Спря се пред стаята на Лукас и затвори вратата, после отиде в кухнята. Щом я видя, кученцето заподскача на задните си крака, залая и заскимтя още по-силно. Тя затвори кухненската врата, та дано Лукас не се събуди.

Коленичи до кошчето и погледна строго кученцето.

— Време е за сън. Трябва да заспиваш.

То излая очаровано, сякаш току-що му каза, че е време за разходка. Погали го, то заоблизва пръстите й възторжено и тя неволно се усмихна.

— Добре, схванах. Не искаш да спиш. Но не бива повече да лаеш.

Може би ако го пусне навън, то ще потича и ще се измори. Взе го от кошчето, то се заизвива, ближейки лицето, ръцете й и всяко място, до което се докопаше. После скочи на пода и се разтича из кухнята, мушкайки се навсякъде.

Бриана отвори задната врата, то се втурна в тъмния двор и взе да проучва сенките под храстите и дърветата. Беше много зашумяно и градината се нуждаеше от подкастряне. Радваше се на големия заден двор, а Лукас сигурно щеше да се зарадва още повече, също както кученцето.

Погледна към съседната къща и видя светлина откъм задната й страна. И там някой не спеше в този късен час. Брокерът й бе казал, че е собственост на някаква възрастна жена. От другата й страна живееше семейство с три големи деца и се надяваше да наеме някое от тях да гледа сина й.

Кученцето ровеше дупки и тя отиде в кухнята да кипне вода за чай. Може би щеше да я успокои и да заспи. И на нея като на кученцето й беше непривично в новия дом. Докато чакаше да заври водата, разопакова един от кашоните с кухненски принадлежности, така отметна една от утрешните задачи. Водата кипна, заля чая, взе чашата и излезе на верандата.

Кученцето не се виждаше и тя взе да се безпокои. Тъкмо зърна дупката под оградата и чу лай, категорично непознат, след това трясък, последван от мъжка ругатня, и цялата тази шумотевица идваше от съседния двор.

— По дяволите — промърмори, като междувременно лаят и ругатните ставаха все по-гръмки.

Затича се покрай оградата и намери вратичката, която водеше към съседния двор. Като влезе, пухкава бяла топка се замота в краката й, подгонена от нейното кученце, и някакъв много ядосан мъж се бореше с побесняла, съскаща котка.

— Дигър! — викна тя, но то беше така увлечено в преследването на другото куче, че изобщо не я чу. После малката пухкава топка се пъхна под верандата на такова тясно място, че на нейния мъник не му оставаше друго, освен да лае ожесточено към изплъзналата му се плячка.

Мъжът започна да ругае отново, когато котката скочи от ръцете му. Той сложи ръка на страната си и като излезе на светло, тя видя дълга кървава драскотина на едно много добре познато лице.

Сърцето й подскочи.

— Не е възможно!

Джейсън изглеждаше също толкова шокиран.

— Не е възможно да живееш тук — избъбри тя. — Казаха ми, че собственичката на къщата е някаква възрастна дама.

— Да, на Шърли Пийз е. Получи удар преди няколко месеца и постъпи в санаториум. Дъщеря й Пати живее тук сега.

— Но ти не изглеждаш като дъщеря й.

Погледът й се плъзна по тялото му. Джинсите му се бяха смъкнали, а разкопчаната риза разкриваше широките и силни гърди. Босите му крака и разрошената коса показваха, че току-що се е изтърколил от леглото. Преглътна при тази мисъл и я заля гореща вълна. Беше забравила колко е секси. Беше забравила как от неговия поглед винаги я полазваха тръпки. Но Джейсън беше ченгето, което съсипа живота на нейния съпруг, а това никога нямаше да забрави.

— Наглеждам къщата на Пати — гаджето на баща ми — обясни той. — Прибери си проклетото куче. Копае дупка под верандата.

Джейсън имаше право. На всички страни летеше пръст в резултат на темпераментните усилия на нейното куче да се вмъкне под верандата. Взе кученцето, добре че беше още мъничко и можеше да го вдигне.

Джейсън коленичи и надникна отдолу.

— Ела тук, Принцес — извика той. — Вече можеш да излезеш.

— Принцес ли? — повтори Бриана.

Той я погледна намръщено.

— Кучето не е мое. Не съм го кръщавал аз.

— То като че ли те харесва — отбеляза Бриана, когато миниатюрната принцеса скочи в протегнатите ръце на Джейсън, скимтейки от облекчение. — За разлика от котката. Ужасно те е одрала.

— Подмамва, обръща се по гръб, сякаш иска да я погаля, след това ме атакува — каза той с възмущение. — Виждаш ли я наоколо?

Тя огледа двора.

— Не, като че ли избяга.

— Страхотно. Първа вечер, а пък аз вече изгубих едното същество.

— До кога ще наглеждаш къщата?

Не можеше да понесе мисълта, че Джейсън ще живее в съседната къща; прекадено наблизо беше.

— Няколко дни, вероятно седмица. — Погледът му попадна на кученцето в ръцете й. — Прилича на Бъстър, старото куче на Дерек.

— Сигурна съм, че точно това е било намерението. Семейство Кейн го подариха на Лукас по молба на Дерек. Ще се прибирам. Лукас спи.

— Почакай! — Отвори вратата и пусна Принцес вътре. — Идвам с теб. Котката може да се е вмъкнала в твоя двор.

Бриана тръгна по пътеката между двете къщи, като се оглеждаше за котката, но някаква грамадна сянка до прозорците на нейната къща я накара да се закове на място. Така рязко се спря, че Джейсън се блъсна в нея.

— Какво има? — попита той.

Тя направи крачка напред, почуквайки по контейнера за боклук, и сянката се придвижи през дърветата.

— Мисля, че има някой в моя двор — каза ужасена.

— Стой тук.

Той мина покрай нея тихо и бързо.

За секунда се поколеба, но мисълта, че Лукас е сам в къщата, я накара да побърза. Джейсън я пресрещна на моравата.

— Никого не видях. Сигурно е от вятъра, който разклаща дърветата.

Тя хвърли поглед наоколо. Може би беше прав. Имаше високи дървета от двете страни на имота и беше доста тъмно. Най-близката улична лампа светеше през три къщи.

— Ще проверя Лукас.

— През задната врата ли излезе?

— Да.

— Ще заобиколя с теб.

Задната врата беше отворена, както я бе оставила.

Втурна се вътре да провери Лукас. Той спеше кротко. Като излезе, видя Джейсън да наднича в нейната спалня.

— Какво правиш?

— Оглеждам. Като че ли всичко е наред.

— Сигурно съм си въобразила.

— Сигурно. Изглежда имаш да разопаковаш цял куп кашони.

— Не ми споменавай. — Отиде в кухнята и прибра кученцето в кошчето. То веднага се разлая. — Наистина никак не му харесва това нещо.

— Не го обвинявам.

Джейсън седна на едно високо столче и се намести удобно. Не беше го канила, но пък от друга страна, беше хубаво, че не е сама в къщата. Не знаеше защо е толкова изнервена. Намираше се в нов дом, в нов град. Трябваше само да се ориентира. Доля вода в чайника и го сложи на котлона.

— Та кой живее в съседната къща?

— Собственост е на Шърли Пийз, но тя получи удар преди няколко седмици и дъщеря й Пати ще се премести да живее тук… освен ако не хване баща ми да се ожени за нея — измърмори той.

— Това възможно ли е?

Не биваше да насърчава разговор, но явно не можеше да се сдържи.

— Абсолютно. Пати е бивша стриптийзьорка, което никак не притеснява моя баща. Притежава някои наистина забележителни качества, ако схващаш какво имам предвид.

— Схванах.

— Баща ми е доверчив романтик, който вярва, че ще изживее най-голямата любов на всички времена, докато не се озове в бракоразводния съд.

— Съпруга номер кой е твоята майка?

Тъмна сянка помрачи за миг очите му.

— Тя не се разведе. Почина, когато бях на седем.

— О, съжалявам!

Почувства се странно, като изрече точно тези думи на Джейсън, даже още по-странно, защото изпитваше към този мъж и друго освен омраза. Не искаше да опознава различна негова страна, стигаше й онази, която показа в деня, когато даде показания срещу Дерек.

За съжаление сега Джейсън не изглеждаше толкова студен и безмилостен полицай, с къдравата и разрошена коса и босите крака. Приличаше на онова момче, с което се запозна преди пет години в бара и което най-безсрамно флиртуваше с нея, докато не разбра, че е сгодена.

Трябваше да му каже да си върви. Защо се бавеше?

— Ще ми направиш ли чай? — попита той, когато чайникът засвири.

Тя се подвоуми и взе една чаша.

Срещна погледа й, когато тя плъзна чашата по плота. Очите му проблеснаха.

— Сигурно си изплашена, за да не ме изгониш. Има ли някаква причина?

Тя сви рамене, тъй като не искаше да обсъжда своите мотиви.

— Каза, че баща ти се е женил няколко пъти.

— Не отговори на въпроса ми.

— А ти ще отговориш ли на моя? — рече тя.

— Да. През първите две години след смъртта на майка ми баща ми беше съсипан. Успяваше да стане сутрин от леглото и щом станеше, се напиваше безумно. Загуби строителния си бизнес и къщата, която бяха купили с майка ми. Щяхме да свършим на улицата, ако не се бе появил чичо ми и не ни беше довел едва ли не насила тук, в Ейнджълс Бей. В края на краищата татко се съвзе, желанието му да бъде женен се възроди и оттогава надява два пъти брачните вериги. Въпреки че след всеки провал се оказва разорен, продължава да си търси белята. Подозирам, че се е запътил да мине за четвърти път по пътеката към олтара, както се казва.

— Може би този път ще бъде щастлив.

— И той казва същото. Непоправим оптимист е. Признавам му го.

— Струва ми се, че никак не си приличате.

— Много сме различни — съгласи се Джейсън. — Само двамата сме и някой от нас трябва да бъде практичен. Той не е, така че ако искам спокойствие, трябва да се погрижа и за двама ни.

— Нямаш ли братя и сестри?

— Не. Едно дете съм. И ти, нали?

— Да — потвърди тя, без да се впуска в подробности.

За момент в кухнята се възцари мълчание. Дори кученцето заспа от изтощение.

— И с какво се занимава през изминалите пет години? — попита Джейсън.

— Оцелявах — отвърна кратко тя.

— Сигурна ли си, че идеята да се върнеш, е добра? Твоите спомени от Ейнджълс Бей не са особено щастливи.

— Семейство Кейн са тук.

— Ами твоите родители?

Тя се покашля.

— Отчуждихме се, вече не се виждаме.

Той отново се загледа в нея, в очите му се четеше желание да зададе безброй въпроси, на които тя нямаше да отговори.

— Но не дойдох само заради Кейн… дойдох заради истината. Другаде няма да я открия. — Помълча и после добави: — Мисля, че е време да си вървиш.

Погледна я право в очите:

— Наистина ли е толкова просто да обвиняваш само мен за всичко?

Думите му увиснаха във въздуха.

— Беше по-просто, преди да застанеш пред мен — призна тя.

Въздъхна сепнато, като чу този отговор.

— Това е все пак някакво начало.

Тя тръсна глава.

— Не. Може и да съм склонна да приема, че си бил участник в разследването, но отговорността носеше ти, Джейсън. Ти застана на свидетелското място и даде показания против Дерек. Свидетелства последен, преди да се произнесат съдебните заседатели. Освен всичко това той ти беше приятел. Твоето предателство нарани него и семейство Кейн страшно много. Приятелството ти с тях не означаваше ли нищо? Трябваше да се опиташ да помогнеш на Дерек да отхвърли обвиненията. Вместо това ти започна да го преследваш.

Той пребледня от тежките думи.

— Вършех си работата, Бриана. Ако можех да се оттегля от случая, щях да го направя. Но градът е малък и полицейското управление е малко, пък и видях Дерек в градината на музея. Говорих с него минути след като пазачът беше нападнат. Бях призован служебно да свидетелствам в съда. Нямах друг избор, освен да кажа истината.

— Прекроил си я според случая. Беше начинаещо ченге и трябваше да се докажеш. Използва Дерек за тази цел.

— Това ли ти каза той?

— Не беше необходимо да ми го казва. Аз бях там.

— Чу само едната страна.

— И ти видя само едната страна — онази, която изпрати Дерек в затвора. За теб беше служба, а за мен край на мечтите ми.

— Дерек е човекът, който разруши мечтите ти… защо не обвиниш него?

— Защото… защото е мъртъв.

Всичките емоции от последните пет години неочаквано я връхлетяха. Беше се мъчила да се сдържа заради Лукас и заради родителите на Дерек, но повече не можеше. Стаята започна да се върти, чашата се изплъзна от ръката й, горещият чай парна пръстите й. Беше едва ли не доволна от физическата болка; тя поне щеше да мине.

Джейсън взе ръцете й и я притегли до силните си гърди. Тялото му беше топло, прегръдката — вдъхваща сигурност и спокойствие. Таеше толкова дълго всичко у себе си и беше изморена до смърт. Но трябваше да устои на изкушението да се отпусне. Джейсън не бе мъжът, на когото да се спре.

Отблъсна го, залитна към кухненската маса и веднага седна на един стол. Пое няколко пъти дълбоко дъх, без да го поглежда, въпреки че усещаше вперения му поглед.

— Моля те, върви си — каза, без да вдига очи.

— Как си?

На този въпрос не знаеше как да отговори. Най-накрая го погледна.

— Ще ми мине.

Явно обезпокоен, продължи да й говори:

— Съжалявам, Бриана. Зная, денят беше тежък. Нямах намерение да го вгорчавам още повече.

— Бяха пет тежки години.

— Бих искал да разбереш, че не съм ти враг.

— Бих искала да разбереш, че за мен няма значение какъв си.

Той стисна устни.

— Заключи непременно, след като си тръгна.

След като си отиде, тя изпъшка, изцедена докрай от неочакваната среща. Стана и залости здраво задната врата. Кученцето се разлая, като отново привлече вниманието й. Беше се събудило и явно пак беше готово за игра.

Коленичи на пода до него.

— Ти си виновно. Джейсън нямаше да стъпи тук, ако не се беше вмъкнало в съседния двор. — Кученцето излая в отговор, а муцунката му беше толкова сладка, че не можеше да му се сърди. — Съгласна съм, вината не е изцяло твоя, но ние не бива да се сближаваме с него.

Не искаше Джейсън да се опита да я убеждава, че Дерек е виновен. Не искаше той да я обърква. Трябваше да вярва, че е права за Дерек, и утре щеше да начертае план как да го докаже.

* * *

— Без нови доказателства нямам причини да възобновя разследването по случая — обясняваше Джо Силвейра на Бриана във вторник.

Изслуша търпеливо нейното страстно обяснение за това, че съпругът й е бил обвинен в престъпление, което не е извършил, но тя не му каза нищо неизвестно за него.

— Откраднатите картини не бяха намерени у Дерек — настояваше тя. — От полицията претърсиха неговия апартамент, моя също, къщата на семейство Кейн и галерията в Ел Ей, където работеше Дерек. Не ги откриха.

— Може да ги е предал — предположи Джо. — Но в този случай не става въпрос само за откраднатите картини. Един пазач беше нападнат и ранен. Известен ти е този факт.

— Също така ми е известно, че Дерек се закле в своята невинност. За пет години нито веднъж не отстъпи. — Направи пауза. — Съпругът ми беше убит при сбиване в затвора три седмици преди да бъде освободен. Всички твърдяха, че е нещастен случай, но аз не съм съвсем убедена.

И на Джо му се струваше, че случаят със сбиването буди любопитство.

— Защо се съмняваш?

— Дерек беше примерен затворник. Не се биеше. Разбираше се с другите затворници. Очакваше с нетърпение деня на своето освобождаване.

— Доколкото разбрах, той не е нападнал, а е бил предизвикан. По време на боя се е подхлъзнал, паднал е и си е ударил главата в цимента, което се е оказало фатално. — Бриана трепна и той съжали, че не е подбрал по-внимателно думите си. — Било е нещастен случай според експертизата.

— Зная, но се питам дали някой не е искал той да не излезе от затвора.

— Защо?

— Може би Дерек е разполагал с информация за някой друг, която би използвал, след като го освободят. Искам само случаят да бъде разгледан безпристрастно. Има вероятност един нов поглед да доведе до нови заключения.

Джо оцени нейната решителност. Дори се улови, че му се иска да й помогне, не защото бе останал с впечатлението, че съпругът й е невинен, а защото бе готова да се бие до смърт за човека, за когото е била омъжена. От много време не беше виждал подобна преданост. За съжаление не можеше да й даде отговора, който очакваше.

— Прегледах досието и забелязах също така, че сме споделяли сведения с частния детектив, нает от семейство Кейн. Съжалявам, госпожо Кейн. Не видях никаква следа за небрежно отношение към случая.

В сините й очи се четеше разочарование, но сълзи нямаше, слава богу. Въпреки крехката си призрачна красота тя беше много твърда. Но нямаше право да отпуска държавни средства за преразглеждане на случай, по който заключенията са били задоволителни и съдът се бе произнесъл.

— А фактът, че Джейсън Марлоу беше приятел на Дерек? Това не е ли конфликт на интереси?

— По случая работиха няколко полицаи. Но както вече казах, ако ми предоставите нова информация, ще се радвам да я разгледам.

— Тогава ще се видим пак — вирна брадичка тя и стана. — Защото не вярвам, че знаем всичко, което се е случило през онази нощ.

След като Бриана си отиде, Джо събра разпилените документи в папката и погледът му попадна отново на фотографиите. В образа на тайнствената Ева имаше нещо, което го озадачаваше. А може би това беше терзанието на художника, което долавяше — неспособността на Делгадо да улови същността на жената, която бе обичал, такава каквато е била в действителност.

И изведнъж лицето на Ева се разми и пред очите му се появи лицето на неговата съпруга Рейчъл. Рейчъл с дългата черна коса, бялата кожа, огромните черни очи и нежното тяло, някога благосклонно към него.

Тя бе имала повече от три лица, може би половин дузина, но напоследък не бе виждал на нито едно от тях щастие. Жената, която бе обичал на петнайсет, за която се бе оженил на двайсет и пет, и с която живя четиринайсет години, за него сега беше по-неразгадаема от всякога. Не знаеше как да я направи щастлива. Не знаеше дори дали иска да опитва повече.

Беше си представял, че като се преместят в Ейнджълс Бей, ще започнат отначало, но не стана така. Рейчъл беше свикнала с Ел Ей, имаше там бизнес с недвижими имоти и живот, от който, изглежда, не искаше да се откаже заради него.

Той се влюби в градчето и не му се искаше да го напусне заради нея.

Дали не беше време да сложат край на брака си и всеки да продължи по своя път?

Или пък дали не беше време да се откаже от Ейнджълс Бей, да се върне в Ел Ей, и да бъде съпругът, който тя искаше?

Поклати глава и се загледа отново в Ева. В очите й имаше нещо, като че ли гняв и възмущение, сякаш отказваше да повярва, че художникът разбира всичко толкова погрешно.

— Може би трябваше просто да му кажеш коя си ти, Ева — промърмори. — Да му спестиш догадките и погрешните заключения. Но това щеше съсипе развлечението, нали?

Вратата се отвори и влезе неговата асистентка. Бети Джонс беше практична и сериозна петдесет и пет годишна майка на три деца и благодарение на нейните способности управлението работеше като добре смазан механизъм. Тя беше от малкото хора, които не се плашеха от него.

— На кого говореше? — попита тя.

— На никого. Какво има, Бети?

— Шарлот Адамс е тук. Пита колко души от нас ще участват в готварското състезание в петък. Пожарникарите са записали за участие трима души. Хамилтън и Лоутън се записаха, но Линч няма да участва тази година, а друг никой не може да готви като хората. Готов ли си за предизвикателството?

Бе дочул нещо за вечната надпревара между пожарникарите и полицаите на кулинарното състезание, но нямаше никаква представа как се провежда.

— Защо не поканиш доктор Адамс да влезе?

Бети завъртя очи.

— Ще ти каже същото като мен.

— Тогава ще го чуя от нея.

Изправи се, без да обръща внимание на хитрата усмивка на Бети, и се помъчи да укроти внезапното си сърцебиене, което, изглежда, се появяваше винаги, когато Шарлот беше наблизо.

Доктор Адамс беше с черен костюм, а изражението й бе изключително делово. Почувства се разочарован. Харесваше му, когато носеше джинси, а още повече — шорти, и вятърът развяваше гъстата й руса коса, страните й розовееха, сините й очи блестяха. Всъщност обичаше да я вижда, но тя го бе избягвала през последните няколко седмици, откакто Рейчъл си замина. „Най-малкото — помисли си той — тя ме отбягва.“ Може би в нейните очи не беше така очарователен, както тя за него.

— Не исках да те безпокоя — започна Шарлот, щом Бети излезе.

— Не ме безпокоиш. — Покани я да седне на стола пред бюрото и сам седна. — Пациентите ти намалели ли са, та имаш време да организираш кулинарно състезание?

— В обедна почивка съм. Кулинарното състезание е идея на моята майка, но тя е болна от грип и се е притеснила, че няма достатъчно състезатели. Така че ми бе заръчано или да намеря още желаещи, или въобще да не се прибирам вкъщи.

Джо се подсмихна. Моника Адамс беше забележителна личност и той се съмняваше, че съществува човек, който би й отказал. Разбираше защо двете с Шарлот толкова често са на различно мнение. Но в едно си приличаха много — и двете искаха да помагат на хората.

— Какво става, началник? Нима ще оставите пожарникарите да се явят с трима състезатели, а вие само с двама? — подразни го Шарлот.

— Нямам представа как се готви задушено с лют сос.

— В интернет има куп рецепти. Сигурна съм, че умен, способен човек, с будно обществено съзнание като теб, все ще измисли нещо.

— Ласкаеш ме. Наистина си отчаяна.

— Да, отчаяна съм — призна тя с виновна усмивка. — Някои от редовните участници отпаднаха тази година и ако салонът не е пълен с тенджери със задушено, майка ми ще се побърка и ще се случат още какви ли не лоши неща… главно в нейното въображение. Но те ще се изсипят върху моята глава и грешката ще бъде изцяло моя.

— Ето какво ще направим. Намери ми рецепта и аз ще сготвя.

— Споразумяхме се.

Стана, усмихвайки се щастливо.

Джо заобиколи бюрото и й подаде ръка.

Тя се поколеба, после я пое. Топлината на допира го изпълни с трепет. Само едно бързо движение и щеше да я има в прегръдките си. Усети едва ли не вкуса на сладките й устни.

Тя отдръпна ръката си, покашля се и очите й блеснаха малко по-силно.

— Утре ще оставя рецептата при Бети. Имам среща с Ани в църквата. Андрю може би е намерил семейство, което да осинови нейното дете — смени бързо темата тя.

— Не знаех, че Ани иска да се откаже от детето си.

Идеята вероятно не беше за пренебрегване. Бременната осемнайсетгодишна Ани нямаше семейство и щеше да остане на улицата или в приют, ако не бяха Шарлот и майка й.

— Обмисля възможностите. Сигурно няма да е лесно да се намери семейство, съгласно да осинови нейното дете без отказ от биологичния баща, когото Ани не желае да издаде.

— Не разбирам защо го предпазва. Освен ако не знае кой е.

— О, знае. Но досега мълчи като гроб.

— С теб извади голям късмет.

— Всъщност е много хубаво, че живее при нас. Умее да бъде буфер между мен и майка ми. — Помълча замислено, после добави: — Никога не споменаваш семейството си. Разбираше ли се с родителите си?

— Да, много добре. Шест деца сме и на никого не се обръщаше специално внимание.

— Изглежда ми забавно и хаотично.

— Прибави ирландския темперамент на майка ми и испанската страст на баща ми и драмата ще бъде пълна.

— Тогава откъде е твоят спокоен характер?

— Добавих го към костюма и вратовръзката, когато дойдох на работа — подсмихна се той.

— Нима? Значи в момента не виждам истинския Джо Силвейра.

— В момента виждаш началника на полицията.

Тя кимна, погледите им се срещнаха и помежду им премина искра.

— Колко жалко, че си женен!

Тя излезе, преди да успее да й каже, че може би не е женен от много отдавна.