Барбара Фрийти
Тайната (2)

Първа глава

Днешно време, края на октомври

Бриана Кейн потръпна при полъха от океана, пронизващ я през черната рокля. Гробището на градчето Ейнджълс Бей се намираше на височина, издигаща се над неспокойното море. Белите гребени на вълните се разбиваха в канарите долу, черни облаци засланяха слънцето. Океанът бе гневен, и тя бе гневна. Днес трябваше да бъде просто още една сутрин на поредния понеделник. Лукас трябваше да бъде на детска градина. Тя трябваше да бъде в класната стая и да преподава френски на учениците от прогимназията. А Дерек… Дерек не трябваше да бъде мъртъв. Всичко в този момент беше наопаки.

Преди пет години дойде в Ейнджълс Бей, за да се омъжи за Дерек Кейн. Възнамеряваха да се венчаят на брега на морето. Беше си представяла картината хиляди пъти. Щеше да носи рокля от бял сатен и шлейф от дантела — безкрайно дълъг. Вятърът щеше да развява дългата й руса коса, слънчевите отблясъци от океана щяха да озаряват лицето на Дерек и лешниковите му очи, винаги така красиви и жадуващи за нея.

Не се омъжи за Дерек на брулен от вятъра склон. Каза своето „да“ в студена, стерилна стая в затвор на стотици километри оттук и съпругът й не носеше смокинг, а оранжев гащеризон.

Въпреки злощастното начало вярваше, че един ден ще си върнат нормалния живот, че… невинността на Дерек ще бъде доказана. Ще го освободят и ще заживеят, както бяха очаквали.

Тази мечта умря преди пет седмици заедно с Дерек и на нея не й остана нищо освен неудовлетвореност, гняв и много въпроси.

Свещеникът се молеше за душата на Дерек, а междувременно тя оглеждаше малката група опечалени. Бяха отложили заупокойната служба, докато събере багажа си от апартамента и се премести в Ейнджълс Бей, където живееха родителите на Дерек. През изминалия месец постоянно беше заета, за да не мисли за друго извън непосредствените планове. Но вече беше тук и беше принудена да се изправи пред фактите, които бе избягвала — смъртта на Дерек и краха на всичките й мечти.

Свекърва й Нанси — нисичка, закръглена брюнетка, хлипаше в прегръдките на съпруга си. Свекърът Рик — висок и кльощав, беше отслабнал още повече през последните седмици и сега, докато се мъчеше да успокои жена си, изглеждаше направо мършав. Сестрата на Нанси — Маргарет, стоеше срещу тях и тайничко попиваше сълзите си с изящна кърпичка. До нея беше Уайът Кейн — дядото на Дерек, внушаващ страх мъж с ослепителнобяла коса, дълга и разрошена. Уайът, художник с международно признание, беше някога най-горещият поддръжник на Дерек, но обвинението срещу внука му развали отношенията им. Бриана остана изненадана, че присъства на погребението. Не бе отишъл нито веднъж на посещение в затвора.

Съседи и приятели на семейство Кейн допълваха групата. Повечето от опечалените бяха от поколението на родителите на Дерек, имаше само няколко бивши приятели. Другите бяха изчезнали отдавна.

— Мамо — прошепна високо Лукас, подръпвайки я за ръката. — Как се е събрал татко в такава кутийка? Няма ли да го е страх да влезе в дупката?

Стомахът й се сви при този детски въпрос. Прахът на Дерек, събран в дървено ковчеже, щеше да бъде положен в семейния гроб. Тя приклекна, прегърна Лукас през раменете, като се опитваше да намери отговор, който нямаше да го изплаши. Как да обясни човек смъртта на едно четиригодишно дете?

— Мамо? — Любопитните светли очи на Лукас приличаха толкова много на очите на баща му, че сърцето я заболя.

— Татко е на небето — рече нежно. — Сега е при ангелите. Не се страхува и ти не бива да се тревожиш за него.

— Ами тогава какво има в кутията?

— Само символ, нещо, което да напомня за него.

Надяваше се, че отговорът ще е достатъчен за детето.

— Мислиш ли, че татко ни гледа сега?

— Ще ни гледа и ще бди над нас, където и да сме — увери го тя.

Лукас вдигна поглед към небето, взирайки се напрегнато. Бе виждала този израз на лицето му и преди, не само откакто Дерек почина. Лукас все търсеше баща си. Никога не разбра защо Дерек не е с тях както татковците на другите деца. Не можа да разбере защо неговият татко живееше в голямата грозна къща с решетки на прозорците.

Надяваше се, че когато Дерек излезе от затвора, ще успее да му обясни какво се е случило — тъй че Лукас да го разбере, и че скоро след това годините в затвора ще бъдат забравени и изместени от по-щастливи спомени. Но Дерек умря точно преди да го освободят.

Щом свещеникът завърши молитвата, опечалените се изредиха един по един, оставяйки по една бяла роза върху ковчежето с прахта. Семейство Кейн поведоха Лукас към колата, за да остане Бриана за малко сама, но дядото на Дерек изостана.

— Дерек беше проклет глупак — рече ненадейно Уайът. — Можеше да има каквото пожелае, но захвърли всичко от алчност и себелюбие. Не искаше да се труди за своя успех. Искаше да го грабне ей така.

Грубите му думи я свариха неподготвена.

— Това не е вярно. Дерек беше невинен. Не е откраднал онези картини от музея, нито пък е нападнал пазача. Пое чужда вина.

Уайът я погледна презрително.

— Ако още вярваш в това, и ти си проклета глупачка. Дерек беше най-изкусният лъжец, когото познавам. Този навярно беше най-големият му талант… неговият единствен талант. Трябва да забравиш Дерек, да се съсредоточиш върху сина си, да направиш всичко възможно да не стане като баща си.

Той хвърли розата на тревата и си тръгна.

Бриана пое дъх на пресекулки и бавно издиша, объркана от острите му думи. Нещо парна пръстите й и тя се усети, че стиска бодливото стебло на розата. На бледата й кожа бликна капчица кръв и тя се вторачи в нея като омагьосана.

През последните години Дерек й бе причинил много болка, но още помнеше мъжа, в когото се влюби — общителен, чаровен, красив, с руса коса и очи, които меняха цвета си според цветовете на сезона. Дерек я бе накарал да се чувства необикновена и ценена, като че ли е единствената жена, която има значение. Беше я пленил със своите големи мечти… с местата, на които искаше да отиде, с живота, който искаше да има. Този бе мъжът, когото оплакваше сега, мъжът с толкова неосъществени възможности.

Пристъпи и сложи своята роза върху другите.

— Предполагам, дотук беше, Дерек — прошепна. — Трудно ми е да повярвам, че наистина те няма. Трябваше да имаме повече време… много повече време. — Преглътна, гърлото й се сви. — Но имаме прекрасен син. Ще се погрижа Лукас да знае какъв беше баща му. Ще види къде си израснал и ще те помни… поне за малко. — Сълзи замъглиха очите й. — Ще продължа да се боря за теб. Няма да престана, докато не стигнем до истината.

Вятърът докосна едва-едва лицето й, като милувка на мъжка ръка. Докосна с пръсти внезапно стоплената си страна и вдигна лице към небето. Имаше малка пролука в облаците — шепот на синьо небе… после задуха вятър и черните облаци се върнаха.

Когато двама души започнаха да зариват урната с прахта, отстъпи назад — не беше в състояние да гледа. Обърна се, за да отиде при Нанси и Рик, и срещна погледа на мъж, застанал зад дърветата.

Сърцето й се разтуптя мъчително. Днес не носеше полицейска униформа, но го позна, беше си все същият — Джейсън Марлоу.

Той беше човекът, възбудил следствието срещу Дерек и пратил го в затвора. И имаше нахалството да дойде на неговото погребение! Прекоси наполовина тревната площ, преди дори да осъзнае, че се движи. Беше обуздавала емоциите си години, но сега не можеше да се сдържа и секунда.

Джейсън се напрегна, като я видя да отива към него. Беше с джинси и черен пуловер, който подчертаваше широките му рамене. Косата му беше червеникавокестенява, очите — тъмни и бдителни. Стоеше до прашен джип и съдейки по стойката му, и по начина, по който държеше ключовете, явно се колебаеше дали да не отпраши. Твърде късно. Ако не е искал да говори с нея, да не беше идвал.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита тя.

— Дойдох да отдам последна почит.

— На човека, когото изпрати в затвора ли? Защо?

Не си даваше труд да се преструва. Отдавна й се искаше да се разкрещи на някого и той беше идеалният обект.

— Израснах с Дерек — отговори той. — Знаеш го.

— Приятелството ти нямаше значение, когато Дерек те молеше да му помогнеш. Наистина ли си въобразяваш, че на него щеше да му пука дали в момента си тук, след всичко, които му причини?

В очите му проблесна гняв.

— Вършех си работата.

— Прати невинен човек в затвора. Сега той е мъртъв.

Джейсън преглътна, по очите му личеше, че се двоуми как да отговори. Много й се искаше той да се опита да опровергае твърдението й, защото копнееше за бой. Изпитваше необходимост да освободи тялото си от непоносимото напрежение. Сви ръце в юмруци и с огромно усилие на волята се въздържа да не се нахвърли върху него. През живота си не бе удряла човек, но да бъде проклет, искаше й се да му стовари един юмрук.

Преди Джейсън да се окопити и да каже нещо, дотича Лукас и ги прекъсна. Обви ръчичките си около ханша й и погледна любопитно Джейсън.

— Ти кой си?

Джейсън пребледня; синът й беше копие на баща си.

— Той е никой, Лукас — отговори майка му. — Върви при колата.

— Баба Нанси каза да идваш — изпълни заръката той. — Хората чакат вкъщи.

— Идвам веднага. Ти върви.

Лукас погледна още веднъж Джейсън и после изтича при баба си и дядо си.

Устните на Джейсън се свиха, когато погледът му срещна нейния.

— Сигурно му е трудно.

— Не се прави на загрижен. — Болката в очите му не я умилостиви. — Не мога да повярвам, че си тук. Наистина ли си мислиш, че си добре дошъл?

Той я погледна открито.

— Може би греша. Но не приставам да мисля за Дерек… и за теб.

Бриана настръхна.

— Не ме интересува какво мислиш.

— Тогава защо продължаваш да говориш с мен?

— Не говоря с теб. — Обърна се, после му хвърли поглед през рамо. — Оставам в града. Възнамерявам да открия какво в действителност се е случило преди пет години.

— Знаеш какво се е случило.

— Дерек се закле, че е натопен.

— Не от мен — рече категорично Джейсън. — Трябва да се откажеш, Бриана.

— Това положително ще те улесни.

— Теб също. Погледни реално на нещата. Твоето частно разследване няма как да се добере до нова информация, защото такава няма.

Тя поклати глава.

— Не. Не беше прав за Дерек и аз ще го докажа.

Запъти се бързо към колата, усещайки как погледът на Джейсън следва всяка нейна крачка.

— Какво прави Джейсън тук? — попита Рик с тревога, отпечатана във всяка бръчка на лицето му.

— Каза, че искал да отдаде последна почит.

— Може би най-после е съжалил, че не е вярвал на Дерек — предположи Нанси.

Бриана гледаше след джипа на Джейсън. Той изобщо не съжаляваше, но щеше да намери начин да го накара да се разкайва.

* * *

Думите на Бриана отекваха в главата на Джейсън, докато профучаваше през гробищния портал от черно желязо. В никакъв случай не бе пратил невинен човек в затвора и не съществуваше възможност тя да го докаже. Дерек беше виновен, а Бриана — сляпа от любов. Беше се надявал, че след толкова време тя може би ще приеме истината за съпруга си, но явно още отричаше фактите и… страдаше.

Въздъхна, като си помисли колко много се е променила през изминалите пет години. Поразително красивите й сини очи сега бяха угаснали и изморени. Закръглените извивки на тялото й се бяха стопили, беше отрязала поне петнайсет сантиметра от някога великолепната си руса коса. Вече не беше момиче, а жена, съпруга, майка… вдовица.

Сърцето му се сви от гняв и тъга не само заради нея и сина й. Едно време Дерек му беше приятел и му липсваше този някога щастлив и безгрижен безделник, чиято смърт само на трийсет и две беше трагедия, независимо какво бе направил. Противно на онова, което си мислеше Бриана, никога не бе искал да изпрати Дерек в затвора. Търси упорито други заподозрени. Не откри нито един.

В очите на Бриана и на семейство Кейн той беше врагът, човекът, когото обвиняваха за нещастието на семейството. Винаги бе вярвал, че като прати зад решетките виновния, служи на благородна кауза, но дори лошите имаха близки, които ги обичаха.

Чувстваше се прекадено неспокоен, за да си отиде вкъщи, и потегли към Кара и Колин. Семейство Линч бяха най-добрите му приятели. Ако имаше двама души, на които да разчита до смърт, това бяха те.

Като паркираше пред дома им, видя тиквите, наредени върху перилата на верандата и паяжините, опънати през храстите, и се засмя. Хелоуин беше един от любимите празници на Кара и Колин. Миналата година помогна на Колин да превърнат гаража в обитавана от духове къща. Подозираше, че тази година нещата ще бъдат малко по-кротки. От пет седмици приятелят му се възстановяваше от травма в главата, заради която беше в кома цели три месеца. А Кара беше заета с грижи за съпруга си и за тяхното бебенце Фейт, което се роди само ден преди Колин да се събуди.

Слезе от колата и почти беше стигнал до стълбите към верандата, когато Кара излезе от предния вход със скелет украса за врата. Носеше сини джинси и тениска с дълги ръкави, а тъмночервената й коса беше вързана на опашка. Нямаше и помен от грим, но пък и не й бе необходим. Още имаше онази детска руменина.

— Джейсън, как си? — Тя остави скелета на земята, за да прегърне приятеля си. — Не знаех, че ще идваш.

— Хрумна ми спонтанно.

— Идваш точно навреме. Колин току-що се върна от физиотерапия и е в отвратително настроение. Може би ще успееш да го разведриш. — Хвърли поглед към къщата, за да се увери, че са сами. — Не разбирам какво става с него. Станал е ужасно избухлив. Каквото и да правя, го дразня. Не очаквах подобно нещо, Джейсън. Мислех си, че като се събуди, ще лети от щастие.

Колин наистина избухваше, но не се ли очакваше тъкмо такава реакция?

— Необходимо му е време, за да свикне. Объркан е, Кара. Ние живяхме три месеца, а за него времето спря. Дори не си спомня, че са го простреляли. Нито осъзнава, че беше на крачка от смъртта. Очаква да върши всичко както преди, но не може, и това го разстройва.

— Имаш право. Трябва да съм по-търпелива. Това просто не е от силните ми качества.

— Така ли?

Погледна зад Кара, тогава вратата се отвори и Колин излезе на верандата. Беше с военноморски клин и тениска с емблемата на полицията в Ейнджълс Бей.

Той кимна на Джейсън, после каза на жена си:

— Бебето плаче. Сигурно е гладна, но по въпроса не мога нищо да направя.

— Ще я нагледам. Благодаря ти.

Колин запристъпва към пейката на верандата и междувременно Кара хвърли на Джейсън красноречив поглед.

Колин изпухтя, докато сядаше и протягаше краката си. Беше си възвърнал донякъде цвета на лицето през последните няколко седмици, но дрехите все още висяха на тялото му.

— Как си? — Джейсън се облегна на перилата на верандата. — Трябва да ти кажа, че изглеждаш като дъвкан и изплют.

— Тази сутрин тренирах. Малко съм изморен.

— Може би трябва да забавиш темпото.

— Кара ли ти го каза? — попита Колин с гняв в иначе спокойните си зелени очи.

— Говоря само от свое име — отвърна Джейсън, без да се засяга от лошото му настроение. Бяха приятели от трети клас на началното училище. И двамата нямаха братя или сестри, затова всеки в лицето на другия си намери брат. Израснаха заедно, станаха полицаи и работеха рамо до рамо. Колин поне остана жив. За всичко друго можеше да се потърси решение.

— Не искам да забавям темпото — продължи намръщено Колин. — Трябва да вляза във форма, за да се върна на работа и да издържам семейството си.

— И това ще стане, а междувременно ще си бъдеш у дома с твоята дъщеря и с Кара. Какво лошо има?

— Няма нищо лошо. — Колин прекара ядосано ръка в косата си. — Не се оплаквам.

— Нима?

— Разбери, знам, че има много, за което да съм благодарен. Обаче искам да съм мъжът, който бях. Да се грижа за жена си и детето си. Достатъчно е, че роди без мен. — Поклати глава с гняв, отпечатан във всяка бръчица на лицето му. — Не искам да се тревожи за пари и да работи на половин работен ден в магазина за пачуърк или в агенцията за недвижими имоти. Искам да си стои вкъщи с Фейт, както бяхме планирали.

— Трябва да престанеш да се тревожиш за пари и работа. На Кара й е необходимо само да си до нея.

— Необходимо й е повече от това — възрази Колин.

— Грешиш. Тя е изморена, Колин. Всеки ужасен ден от тези три месеца седеше до леглото ти и се молеше да се събудиш. Всички в града си мислеха, че преследва химера, но тя не се отказа. Дори не отиде в болницата, когато започна да ражда; толкова беше решена да е с теб, че остана и да роди до теб. Имаш невероятна жена за съпруга.

— Нима си въобразяваш, че не го знам? — попита Колин, видимо ядосан. — Не ти ли минава през ум, че се питам дали ще задоволявам изискванията й сега? Различен съм. Не намирам думи. Забравям разни неща. Като че ли не съм аз и кой знае дали някога ще бъда. Крайно неприятно ми е, когато се чувствам слаб и извън контрол. Преди малко видях как Кара изнесе боклука. Винаги аз съм изнасял боклука. Моя работа е, не нейна.

— Сигурен съм, че с радост ще ти връчи отново да изхвърляш боклука. Престани да се терзаеш. Ще бъдеш мъжът, който си бил, че и повече. Кара е влюбена в теб, откакто бяхте деца. Виждала те е и в най-лошите ти моменти. Никъде няма да отиде.

— Не искам да остава при мен от съжаление.

— От това, което виждам, само ти изпитваш съжаление към себе си.

Колин пое раздразнено дъх.

— Защо не ми кажеш какво всъщност мислиш?

— Чудесно! Мисля си, че е крайно време да извадиш главата си от там, дето си я заврял.

— Ако не бях толкова изморен, щях да ти светна един.

Джейсън се захили.

— И сигурно щеше да се проснеш на земята.

— Сигурно. — Гневът в очите на Колин се изгуби. — Само ти от близките ми не се страхуваш, че ще се повредя. Останалите се държат с мен, като че ли съм от стъкло.

— Щом не се повреди след всичко, което преживя, вярвам, че те бива достатъчно да преживееш още едни петдесетина години. Имам ти пълно доверие, че ще бъдеш отново нормален. Тъй че поеми дъх и се радвай на деня… защото въпреки всичко още си жив.

— Гадно ми е да го призная, но имаш право.

— Винаги съм прав.

Колин завъртя очи.

— А с теб какво става?

— Само наминах — сви рамене Джейсън.

Погледът на Колин се изостри и той се втренчи в приятеля си.

— Я почакай! Днес е понеделник. Кажи ми, че не си ходил на погребението на Дерек Кейн.

— Наминах през гробището — призна си Джейсън.

— И защо ти трябваше?

— Не устоях. Имаше много малко хора, като се има предвид, че около Дерек се навъртаха толкова приятели. Бяха само неговите родители, няколко роднини, един-двама съседи. Шарлот и майка й присъстваха. Андрю Шилинг отслужи погребалната служба. Не бях достатъчно близо, за да я чуя. — Позамълча и после прибави: — Бриана и синът й Лукас се местят тук, за да са близо до семейство Кейн.

— И аз дочух нещо такова.

— А чу ли за намерението на Бриана да докаже, че Дерек е невинен и че съм го изпратил в затвора въз основа на фалшиви доказателства.

— Кой ти го каза?

— Тя.

— Останах с впечатление, че не си бил толкова близо, та да разговаряш с някого.

— Тя ме видя и дойде при мен. Беше бясна, че съм там.

— А ти как си представяше, че ще реагира? — Колин се поколеба: — Бриана не може да докаже нищо. Ти провери фактите по два и три пъти. Началникът ти вадеше душата постоянно по време на разследването, освен това не го провеждаше сам. Всеки един от отдела участваше. Никой не искаше да повярва, че Дерек е извършителят, но фактите са си факти.

— И аз все това си повтарям.

— Ами тогава вземи да си повярваш. — Колин го изгледа остро. — Винаги си бил най-строгият си съдник. Честно казано, изобщо не разбрах защо всички останаха изненадани от поведението на Дерек. Няма случай да не се е целил в наградата. Още когато бяхме деца, не подбираше средства, за да спечели на турнирите по покер в гаража на Мъри. Изкуството беше неговият билет към върховете. С връзките на дядо си и с чара си на Дерек му бе осигурен вход към света на парите, където е пълно със знаменитости и могъщи посредници.

Онова, което казваше Колин беше истина, но имаше един голям въпрос, на който те така и не успяха да отговорят.

— Само ми се иска да бяхме открили картините.

— Откраднати произведения на изкуството се намират рядко, знаеш го.

— Дерек сигурно е предал картините на някого… съучастник или купувач, или съучастникът му е и купувач. Не разбрах защо пое вината. Защо не посочи и друг участник?

— Вероятно изобщо не вярваше, че ще отиде в затвора. Дерек винаги се е смятал за изключение от правилото.

Джейсън наклони глава настрани, долавяйки в гласа на Колин прикрито чувство, каквото преди не бе забелязвал.

— Струва ми се, че не го харесваш толкова, колкото си мислех.

— Той се забавляваше. Никога не съм го възприемал като човек с качества, но ти го познаваш по-добре от мен. Все си мисля, че Дерек се измъкна леко.

— Ех, да лежиш в затвор не е леко. И ето че сега е мъртъв.

— Не по твоя вина. — Колин срещна погледа му. — Трябва да се стегнеш. Не си изпратил невинен човек в затвора и не си отговорен за неговата смърт. Случаят на Дерек е приключен. Не рови повече.

— Няма начин, ако Бриана разполага с някакви факти. — Рязко се изправи. Изпитваше неспокойствие, от което не можеше да се отърси. — Не проумявам как така се е върнала тук, да не говорим, че тръгва на нещо като кръстоносен поход, за да изчисти името на Дерек. Детективът, който нае семейство Кейн, не откри нищо. Досега си въобразявах, че Бриана най-после ще разбере що за човек беше Дерек в действителност.

— Тъй значи, цялата работа не е заради Дерек… а заради хубавата му вдовица — каза Колин и очите му проблеснаха опасно. — Не можеш да понесеш, че тя вярва на него, а не на теб. Свикнал си да бъдеш герой за жените, но за Бриана ти си злодеят.

— Не е така — отрече веднага Джейсън, макар че в думите на Колин имаше зрънце истина.

— Нали не се надяваш, че ще промениш мнението й? Защото няма да се получи. Трябва да забравиш тази работа, да продължиш живота си и да стоиш настрана от Бриана Кейн.

Беше добър съвет. Само че Джейсън не вярваше, че ще може да се възползва от него.