Барбара Фрийти
Тайната (1)

Пролог

Преди 150 години

С наближаването на полунощ мъката му се засилваше. През деня все си намираше работа, за да не мисли, но през нощта страданието неизменно го връхлиташе. Пръстите му се вкопчиха в четката за рисуване, ръката му трепереше от безсънието и прекаляването с уиски. Очите му се замъглиха от сълзи; едва виждаше платното пред себе си.

Несправедливо бе, че той е жив и рисува, а неговата любима Ева си отиде. Още виждаше ужаса в синьо-виолетовите й очи, докато вълните се стоварваха върху носа и корабът се разпадаше. Тя беше протегнала ръце към него, беше вплела пръстите си в неговите, умолявайки го да не я оставя. Трябваше да се отскубне, колкото и безмилостно да беше. Не заради себе си, а заради нея. Първо жените и децата. Беше я накарал насила да се качи в спасителната лодка. Вярвал бе, че я избавя от смъртта, но нейната лодка не стигна брега. С дни обхожда крайбрежието, за да търси любимата си, но за него тя бе изгубена.

Две години по-късно още се мъчеше да я върне.

Потопи четката в боята, започна да рисува върху платното и лицето й придоби форма: порцелановата отсянка на чистата й кожа, линията на тъмночервената й коса, деликатните й, подобни на раковини уши, съвършенството на ласкаво извитите й устни, меката линия на нейната челюст, издаваща понякога упорство, дълбоката любов в очите й. Тя се бе отказала от всичко, за да бъде с него, а той изобщо не бе достоен за такава саможертва.

По страните му рукнаха сълзи, когато се вгледа в очите й. Тя като че ли се опитваше да му каже нещо.

„Това не съм аз. Всъщност не съм аз. — Гласът й беше тъжен и малко ядосан, сякаш изпитваше разочарование заради неумението му да нарисува портрета й. — Опитай отново. Виж ме, Виктор. Виж ме, каквато в действителност бях. Не бъди като другите; виж какво беше истинското у мен. Ето коя жена искам да помниш.“

— Не, не минало време! „Беше“ не съществува! — извика той и гласът му прокънтя в къщурката. Остави картината настрана и взе друго платно. Ще нарисува образа точно… и тогава тя ще се върне при него.

Рисува цяла нощ, на другия ден и на по-следващия, докато не нарисува три портрета. Нарече ги „Трите лица на Ева“: благата светица, прелъстителката и отчаяната жена.

Изтощен докрай, остави четката, залитна към кушетката, изпи последната глътка уиски и се отпусна да чака тя да се върне.

В мрачината на своите съновидения я видя да се издига от морето с триумф в очите. Изпита надежда, увереност, че по някакъв начин е стигнала до брега, до някой таен залив, че е намерила мястото, където той я очакваше толкова отдавна. Но всеки път, щом се приближеше до него, образът й започваше да се размива. Противеше се на чезнещите цветове. Не искаше тя да бъде заедно с другите ангели — изгубените души от корабокрушението на „Габриела“. Искаше да бъде с него, където й бе мястото.

Когато най-сетне се събуди, слънцето грееше високо в небето. Беше сам, а картините… нямаше ги. Тя отново му ги беше взела.

Зави от ярост и болка, вдигна юмрук към небето. Ще направи и невъзможното, за да я върне.