Даниел Стийл
От пръв поглед (9)

9.

В следобеда преди новогодишната нощ, след като поспа няколко часа, Тими тръгна към Малибу. Не се бе обадила на никого, че се връща. Вероятно вече всичките й приятели бяха отишли някъде. Дейвид и Джейд бяха с новите си гаджета. Не й се искаше да им се пречка. Имаше нужда да остане сама, но не защото беше с разбито сърце. Напротив, не беше се чувствала толкова свободна и жизнена от години. Не изпитваше никакви угризения, че сложи край на връзката си със Зак, а само облекчение и сила. Зак й бе нанесъл тежък удар, но явно бе имала нужда точно от това, за да се събуди. Беше й направил услуга, като с един замах прекрати колебанията й. Набързо я излекува от увлечението й по тази порода мъже. Сега щеше да се отдаде на поредния си период на отшелничество и никак не съжаляваше. Радваше се, че не бе останала в Хаваи до края на резервацията.

Посрещна новата година сама пред камината в гостната си в Малибу. Нощта беше ясна и свежа. Постоя на верандата в тъмното на лунната светлина и изведнъж разбра, че вече не се страхува да бъде сама. Самотата беше много по-чисто състояние от присъствието на мъже като Зак, които я дърпаха надолу. За пръв път през живота си се почувства напълно независима и много силна.

В първия ден на новата година се събуди към девет и излезе на дълга разходка по плажа. Времето беше прекрасно. Останалите почивни дни прекара в уединение и уют в къщата си в Малибу. Както и очакваше, Зак не се обади и едва ли щеше някога да го направи.

Този сценарий й бе познат. Мъжете от неговата категория се изпаряваха завинаги, щом забавлението приключеше. Рядко запазваше отношенията си с някого от тях, обикновено не бяха способни да поддържат приятелство, особено с нея.

Остана на крайбрежието до неделя сутринта. На път за вкъщи се отби в „Света Сесилия“, за да им честити новата година. Обядва със сестрите и децата, после се прибра в Бел Еър и се зае с работата си. В първия работен ден се появи в офиса още в осем сутринта. Джейд се притесни, като я видя. Тими с усмивка й връчи купчината папки и Джейд забеляза, че изглежда щастлива и спокойна.

— Честита нова година — пожела й Тими с усмивка.

— Как беше на Хаваи? — Джейд долови нещо в погледа й, но не можа да го разтълкува. Много отдавна не я бе виждала толкова щастлива.

— Беше кратко — лаконично отвърна Тими.

Джейд веднага разбра посланието.

— Върнала си се по-рано? — Тими кимна. — Кога?

— На трийсет и първи. Сутринта. Хванахме нощния полет от Хонолулу предишната нощ. — Тими не изглеждаше разстроена, тъкмо обратното.

— О-хоо. Какво се случи? — плахо попита тя.

— Очевидно Зак остана недоволен от липсата на нови запознанства със знаменитости, затова му дадох възможност да се развива сам. — Тя погледна Джейд и се усмихна. — Приключих с това. Мисля, че той беше последният от тази категория в живота ми. По-скоро бих влязла в манастир, отколкото да се захвана с нещо подобно отново. Почувствах се истинска глупачка, когато ми каза колко съм скучна. Въпреки че е прав. Но няма да тръгна да обикалям по купони, да вися по барове и клубове с недораслите му приятелчета, само за да му доставя удоволствие.

Джейд я слушаше усмихната. Каквото и да се случеше в бъдеще, тя щеше да се радва, че за Тими Зак вече беше история. Не я заслужаваше.

Дейвид пъхна глава през вратата. Забеляза особеното изражение на Тими.

— Какво става? Нещо в Ню Йорк ли? — попита Дейвид.

— Няма вече Зак. В Хаваи сложихме точката.

— Надявам се, че ти си го направила — притеснено попита той, а Тими се разсмя.

— Може да се каже. Той пусна една бомба, а аз още по-голяма. Прекарахме приятна седмица там. Просто му изтече времето — отсече тя. — Изтече шестмесечната му виза.

— Отнела си му паспорта на излизане от магическото царство… — ухили се Дейвид.

— Кой знае. Предполагам, че ще си намери някоя друга да го разхожда нагоре-надолу и да задоволява капризите му. Само си пропилях времето — призна си тя. Никога не се страхуваше да си признае грешките, с което печелеше възхищението на двамата си асистенти. Тими никога не се притесняваше да демонстрира смирение или да говори за слабостите си.

— По-добре глупава, отколкото депресирана — разумно заключи Дейвид и погледна към Джейд. — А ти как прекара новогодишната нощ?

— Горещо — засия Джейд. Беше празнувала с архитекта. Вече бяха излизали на няколко срещи. За Коледа й бе подарил красива чанта „Гучи“, а тя на него — кашмирен пуловер от луксозната серия на „Тими О“. Отношенията между тях набираха скорост, което Дейвид и Тими намираха за прибързано, но изглеждаха щастливи. Дейвид също имаше ново гадже. Така че поне при тях засега всичко вървеше добре.

Тримата поработиха здраво през цялата седмица върху пролетната и лятната колекция. През февруари щяха да представят серията готови облекла в Ню Йорк и веднага след това потегляха отново към Милано и Париж. Джейд вече се бе заела с организацията на турнето. Този път нямаше да им се размине и се налагаше да дадат официална вечеря в „Плаза Атене“.

Джейд и Тими уточняваха списъка с поканените гости: представители от всички местни медии, няколко редактори на списание „Вог“, важни клиенти, известни личности от текстилната индустрия. Тогава изведнъж Тими смръщи вежди.

— Какво има? Да не съм забравила някого? — притесни се Джейд. Все още имаше време за промени. Веднъж бяха забравили да поканят най-важния моден редактор на френската преса.

— Просто се сетих за нещо. — Тими замислено гризеше върха на химикалката си, но след малко я замести с поредната близалка.

— Искаш да добавя или да зачеркна някого?

— Не съм сигурна. Не е много подходящо, но ще бъде приятно. Жест на внимание. Ще помисля и ще ти кажа по-късно. — Джейд кимна и продължи нататък.

През цялата седмица Тими не можа да вземе решение. Първо остави бележка на бюрото на Джейд, после се върна и я скъса. Все още се колебаеше, но реши лично да се заеме с това. Ако отправеше поканата чрез асистентката си, щеше да изглежда някак безлично и обидно. След още известно колебание в неделя вечерта най-сетне реши да се обади. В Париж вече бе понеделник сутрин, удобно време за разговори. Седя половин час на бюрото си, загледана в телефона, преди да се реши да вдигне слушалката.

Мобилният телефон в другия край на линията звънна няколко пъти и тъкмо когато тя се притесни и понечи да затвори, отсреща вдигнаха. Беше Жан-Шарл Верние, лекарят от Париж.

— Ало? — делово каза той.

— Bonjour — поздрави тя и изведнъж се почувства глупаво. Знаеше, че акцентът й бе ужасен. Независимо колко време прекарваше в Париж и какви контакти поддържаше, така и не бе научила повече от няколко думи.

— Да? — Той долови американския акцент, но не разпозна гласа й. И нищо чудно. Да, бяха контактували в продължение на десетина дни, но не бяха се чували от два месеца и половина.

— Здравей, докторе. Обажда се Тими О’Нийл.

— Каква приятна изненада — каза той искрено зарадван. — Да не си в Париж? Болна ли си?

— Не и на двата въпроса. — Тя се усмихна, седнала в кабинета в дома си по нощница. В Ел Ей минаваше полунощ, а при него беше малко след девет сутринта. — В Ел Ей съм. Но следващия месец пристигам за дефилето в Париж и се чудех… не знам дали би ти допаднала идеята… но помислих си… организираме вечеря за медиите и клиентите ни в „Плаза Атене“… — Тя си пое дъх, за да разсее притеснението си. — Чудех се дали би искал да дойдеш заедно със съпругата си. Вечерята ще е делова, но ще присъстват най-различни хора и сигурно ще е забавно.

Нямаше представа дали ще приеме, но си помисли, че ще е приятно да го види отново. Не беше нужно да чака да се разболее. И дано не се случваше.

— Колко мило, че си се сетила за мен — искрено трогнат каза той, което й даде малко увереност. За миг се бе притеснила, че може да я помисли за откачена, че му се обажда, или че го преследва, което беше далеч от истината.

През двете седмици след раздялата й със Зак бе стигнала до заключението, че се чувства по-щастлива, когато е сама. Беше в един от онези периоди, които Джейд наричаше „фазата на ледената кралица“. Бе се заклела, че никога повече няма да се занимава с мъже и го бе обявила най-тържествено. Поканата, която отправяше към доктор Верние и съпругата му, беше чиста проява на внимание, без никакви задни мисли. Постоянно се убеждаваше в това.

— Страхувам се, че има проблем — внимателно подхвана той, макар тя още да не бе съобщила точната дата на събитието. Явно не беше въпрос на заетост, освен ако не се придържаше твърдо към правилото да не приема покани от пациенти. — Много мило от твоя страна да ни поканиш и двамата, но ние сме в процес на раздяла, така да се каже. Пътищата ни се разминават. Или може би ще е по-точно да кажа, че прекратяваме дипломатичните си отношения.

Беше забравила колко официален може да е той.

— Вече не се появяваме заедно на обществени места. Продаваме апартамента. Та в този смисъл, сигурно няма да е удобно да се появя сам на вечерята. Така че ще се наложи да откажа поканата. А ако приемаш мъже без придружителки, бих дошъл с удоволствие. Но, моля те, не се чувствай длъжна да ме каниш.

Тя осмисли току-що чутото и се заинтригува. И то много. Почувства неволно леко вълнение, което веднага отхвърли като глупаво. Беше приключила с мъжете завинаги, а той практически беше все още женен. Въпреки това щеше да й е приятно да дойде на вечерята.

— Няма никакъв проблем да дойдеш сам — увери го тя. — Всъщност нямаме правило да каним само двойки. Всички представители на медиите идват сами, както и клиентите и купувачите. Надявам се да не се отегчиш. Повечето от присъстващите ще бъдат от модната индустрия, но понякога тези вечери минават забавно. Ще ми е много приятно да дойдеш. На тринайсети февруари. Дано не си суеверен.

— Ни най-малко — разсмя се той. — Ще дойда с удоволствие. В колко часа?

— Осем и половина. В „Плаза“ в частен салон.

— Смокингът задължителен ли е? — възпитано попита той.

— О, боже, не! — развесели се Тими. — Хората от медиите със сигурност ще дойдат по джинси, моделите обикновено са полуголи, а клиентите предпочитат тъмни костюми. Можеш да дойдеш както прецениш. Хората, които правят мода, почти никога не са облечени както трябва — обясни тя, доволна от решението му да дойде.

— С изключение на вас, мадам О’Нийл — отвърна галантно той, а тя за миг си помисли дали не се шегува.

— Къде отиде „Тими“? Това ми харесваше повече — спомни си, че и в писмото също я бе нарекъл мадам О’Нийл. По време на дългите им разговори и в хотела я бе наричал Тими. Липсваше й тази интимност.

— Не исках да прозвучи фамилиарно. Тогава беше моя пациентка, а сега си една много важна жена.

— Не съм — сопна се тя и се разсмя на себе си. — Е, може би, но какво от това? Мислех, че сме приятели, или поне така си представях през октомври. Благодаря ти за милото писмо, между другото. — Тя си спомняше съвършено добре картичката със залеза.

Той също.

— Аз благодаря за екстравагантния часовник, мадам… Тими… — каза той предпазливо и някак стеснително. — Останах много изненадан, като го видях. Не трябваше да правиш това.

— Ти беше толкова мил с мен, когато бях уплашена — призна му тя.

— Спомням си. Сега добре ли си?

— Добре съм. Макар че сигурно няма да е така, когато пристигна в Париж. Тези дефилета са изтощителни.

— И това си спомням. Отказа да постъпиш в болница, докато не мине ревюто.

— Да, и едва не платих скъпо, както ме предупреди. Трудно е да прекъснеш работата насред подготовката.

— Трябва да обръщаш внимание на здравето си — мило я посъветва той.

— Съжалявам за брака ти — смело каза тя, макар да не знаеше как ще приеме думите й.

— Случват се такива неща — мъдро заяви той. — Благодаря ти за поканата. Много мило. Кога пристигаш в Париж? — Сега, когато знаеше, че той се развежда, отношенията между тях изглеждаха различно.

— Пристигаме на осми. Пет дни преди дефилето. Ще отседна в „Плаза“, както винаги. — Още докато го изричаше, се почувства тъпо. Сякаш му правеше намек, а никак не й се искаше да изглежда така. Та те едва се познаваха. А и той си имаше достатъчно лични проблеми. Нямаше намерение да се представя като жадна за мъж американка, хлътнала по него. Добре поне че бе споменала и съпругата му в поканата, за да знае, че не се опитва да го сваля. А защо ли да си мисли това? Изведнъж се почувства неловко, че въобще му се обади. Е, голяма работа.

— Ще се видим на тринайсети в „Плаза Атене“ — каза той. През целия разговор се бе държал изключително възпитано. Не мило, а изключително галантно, както при запознанството им.

— До тринайсети — потвърди тя.

— Благодаря, че се обади — възпитано повтори той и двамата затвориха.

Тя остана загледана в пространството пред себе си. Беше й толкова приятно да го чуе отново…

Остана така замислена още няколко минути. Новината за развода му я бе стреснала, предвид консервативното му виждане за брака. Съжаляваше, че няма да се запознае със съпругата му. Но във всеки случай се радваше, че ще го види. А сега трябваше да си наложи да не мисли за Жан-Шарл Верние и предишните им разговори. Повтаряше си, че новината за развода му изобщо не означава нищо за нея. Той беше приятен човек и приятел. Нищо повече.