Даниел Стийл
От пръв поглед (5)

5.

Вечерта Тими си събра багажа, а на сутринта звънна на Зак, за да му съобщи, че се прибира. За него все още бе сряда вечер, а за нея — четвъртък сутрин. Полетът до Лос Анджелис щеше да продължи единайсет часа. Щеше да тръгне от Париж по обяд и да пристигне в Ел Ей в ранния следобед.

— Здрасти — весело го поздрави тя, като чу гласа му. Звучеше спокоен. Каза, че си е легнал, но не спи. — Връщам се днес. Реших да ти звънна. Ако искаш, намини привечер да се видим.

Не беше го виждала четири седмици, макар да се чуваха по телефона. Добре знаеше, че не може да очаква нещо повече от него, въпреки че тайничко й се искаше да я изненада. Зак беше толкова по-различен от Жан-Шарл. Никога не се задълбочаваше — нито в мислите си, нито в намеренията си, дори не си правеше труда да се преструва. Просто му се искаше да си прекарва добре — това бе общото между него и Тими. Напомни си да не го забравя точно сега, а и празниците наближаваха. Щеше да е много по-приятно да ги прекара в компанията на Зак, отколкото сама.

— Съжалявам, Тими, няма да мога — отвърна някак между другото Зак.

Отговорът му й напомни, че двамата имаха съвсем независим начин на живот. Не бяха хлътнали един по друг и всеки си имаше своя живот.

— Много лошо — спокойно констатира Тими. И друг път беше чувала подобни отговори от него. Виждаха се само когато и двамата бяха свободни. Зак бе разглезен от жените, които постоянно го преследваха. Той рядко правеше усилие заради някого. Връзката с Тими безспорно хранеше егото му, той обичаше да се хвали, че излиза с Тими О’Нийл, но само дотам.

— Отивам в Сан Франциско да се видя със стар приятел. Преди години играхме заедно в една пиеса — обясни той. — Току-що ми се обади. Не знаех, че се прибираш. — Беше прав, не беше му се бе обадила, всъщност дори възнамеряваше да го направи едва когато се прибере вкъщи. Той не предложи да отмени пътуването си до Сан Франциско. Явно беше част от плана му за отмъщение.

— Може да се засечем на летището — весело подхвърли тя. Не приемаше сериозно отказа му, защото и тя самата не изгаряше от нетърпение да го види. Просто си помисли, че ще е приятно, след цели четири седмици.

Докато го слушаше, си помисли колко е различен от Жан-Шарл. Не само в интелекта. Въпреки че бяха гаджета със Зак вече няколко месеца, отношенията им така и не се задълбочиха, а и нямаше изгледи това да стане в бъдеще. Стори й се странно, но се чувстваше много повече свързана с Жан-Шарл, отколкото с него.

— Ще се видим, когато се върна — успокои я Зак. — Заминавам само за два дни. Ти какво ще правиш през уикенда? В Малибу ли ще отидеш?

— Може би. Зависи как се чувствам. Все пак излязох от болница само преди няколко дни — напомни му тя. Сякаш разговаряше с чужд човек.

— Звънни ми, ако решиш да отидеш. Връщам се в събота. Можеш да ме намериш на мобилния. От Сан Франциско ще се прибера с кола, така че кажи какви са ти плановете. — Знаеше, че харесва къщата в Малибу и няма да е толкова ентусиазиран, ако остане в Бел Еър. Познаваше го. Обичаше почивните дни с нея на крайбрежието и знаеше, че тя мрази да е сама там.

— Приятно пътуване — любезно й пожела той.

— На теб също — отвърна тя и натъжена затвори телефона.

Понякога, въпреки решението да не се обвързва, не можеше да устои на желанието си връзката й със Зак да е по-различна. Помисли си колко хубаво би било да се прибере у дома при някого, който я обича и очаква.

Облече се набързо и след няколко минути напусна хотела. Тайничко се надяваше Жан-Шарл да се обади пак, но, естествено, това не се случи. Нямаше причина да го прави. Бяха се сбогували предишната вечер. При това вече беше почти здрава. Чудеше се дали е отворил подаръка и дали му е харесал.

Остави бакшиш на рецепцията, на момчето в асансьора и на пиколото и излезе. Жил вече беше пред хотела. Като пристигнаха на летището, той се зае с чекирането на багажа, което обикновено вършеше Дейвид, и намери количка за най-тежката чанта. След престоя й в болницата, пътят до терминала й се стори необичайно дълъг. На изхода я посрещнаха от ВИП службата и я придружиха до мястото й в самолета. Всичко мина добре.

Настани се удобно, извади книгата, която четеше, получи няколко списания от стюардесата, отпусна се назад и притвори очи. Бе удължила престоя си само с няколко дни, а й се струваше, че е стояла в Париж цяла вечност. Колкото и да харесваше този град, вече й се искаше да се прибере у дома. Трябваше да вземе хиляди решения за модната линия за следващата година. Обсъждаха и пускането на нов аромат, имаше още нови идеи за козметичната линия. Съзнанието й гъмжеше от мисли, докато самолетът се издигаше в небето. След половин час се остави на съня да я завладее, а когато се събуди, с изненада установи, че бе спала цели пет часа.

Донесоха вечерята, изгледа един филм, а после спусна назад облегалката, сгуши се под одеялото и отново заспа. Стюардът я събуди малко преди да кацнат.

— Мадам О’Нийл? — докосна я той по рамото.

Когато чу френския му акцент, за миг си помисли, че може би е в Париж, а до нея е Жан-Шарл. Стюардът я помоли да си вдигне седалката и да закопчее колана. Бяха над летището на Лос Анджелис.

Един служител от ВИП-а й помогна с чантата. Нямаше нищо за деклариране и мина бързо през имиграционната служба. Малкото покупки, които бе направила, бе изпратила по Джейд или направо в Ел Ей. Не обичаше да губи време по митници, затова рядко носеше нещо със себе си.

Още щом излезе, съзря Джейд, която я очакваше. Шофьорът беше отвън в колата. Дейвид бил затрупан с работа и не успял да дойде.

— Няма нужда и двамата да ме ескортирате до дома — усмихна й се Тими и я прегърна.

— Как се чувстваш? — Джейд бе забелязала, че още е отслабнала и беше по-бледа от обичайно. Светлата й кожа изглеждаше направо прозрачна в контраст с червената й коса.

— Добре съм — отвърна Тими, изненадана от това колко бодра се чувстваше след дългото пътуване.

— Толкова се притесних за теб. Искаше ми се да дойда.

— Не беше нужно. Имах много добър лекар, грижеха се за мен в американската болница. След първоначалния шок и страха, който преживях, си беше една дълга почивка, макар и не точно такава, за каквато си мечтая.

— Толкова си смела — каза Джейд с възхищение. — На твое място бих откачила. Да се разболееш в чужда страна и да претърпиш спешна операция! Когато не съм добре, се превръщам в двегодишно дете — съчувствено продължи Джейд и с притеснение се вгледа в Тими, която се усмихваше. Толкова беше щастлива да види Джейд, да се върне в познатото си обкръжение и в типичното си ежедневие. Тук си беше у дома и чувството бе неописуемо.

— Е, аз бях на около пет — призна Тими. — Едва ли някой обича да се разболява, особено когато е далеч от дома. Но всичко мина добре. Лекарят беше невероятен. През цялото време държа ръката ми — усмихна се тя.

— Ако бях на твое място, трябваше да ме държат под упойка през всичките десет дни — каза Джейд, докато си проправяха път през задръстването. Трафикът беше изключително натоварен — нещо типично за този град.

— Е, какво предстои? — попита Тими.

Джейд й разказа за срещите, които е уговорила за следващата седмица. Беше се опитала да спести част от програмата, предвид състоянието й, но за простосмъртните и това би изглеждало прекалено. За Тими бе разтоварване. Когато беше във форма, имаше енергия за десетима. Скоро щеше да си я възвърне. Трябваха й няколко дни, за да се справи с часовата разлика, с последствията от операцията и, разбира се, с отсъствието си. Въпреки това се чувстваше изненадващо добре. Планираше да навакса с работа в офиса още от следващия ден, а през уикенда щеше да отиде до Малибу и там да продължи.

Разговаряха през целия път до Лос Анджелис. В последния момент Тими реши да се отбие до офиса, преди да се прибере вкъщи. Искаше да хвърли поглед на събралата се работа и документация, а и у дома така или иначе никой не я чакаше.

— Сигурна ли си? — загрижено попита Джейд. — Не трябва ли да си почиваш?

Такава си беше. Един нормален човек щеше да се прибере, да си вземе душ, да си оправи багажа и да си почине. Не и Тими. Динамото Тими О’Нийл вече въртеше на бързи обороти. Усмихна се на Джейд. Чувстваше се добре, както и изглеждаше.

„Тими О“ се помещаваше в сърцето на модата в центъра на Ел Ей — заемаше пет сгради и склад, където се обмитяваха стоките преди транспортиране. Имаше и допълнителен склад — през седем пресечки, фабрика в Ню Джърси, тъкачен цех и други производства, които бе купила зад граница преди години, предимно в Малайзия и Тайван. Напоследък преговаряше за още един завод в Индия. Когато пристигнаха пред офис сградата, Тими се огледа и засия от радост.

— Добре дошла у дома — тихо си каза, щастлива, че се завръща към предишния си живот. Тук се чувстваше на мястото си, уверена и силна. Винаги знаеше какво прави, с твърда ръка управляваше империята си и се наслаждаваше да ръководи парада. През изминалите дванайсет години работата за нея бе всичко и тя добре знаеше, че с нея се справяше най-добре. Това й носеше голямо удовлетворение и спокойствие. Управлението на огромния конгломерат от брандове, производства, фирми, никога не я плашеше, дори й даваше сигурност. Всичко останало в живота й причиняваше болка, докато работата никога не я нараняваше. От самото начало Тими добре познаваше способностите си и потенциала на таланта си. Личният живот, какъвто почти нямаше, никога не пропускаше да й нанесе удар. Затова вече не си позволяваше да мисли за него. Докато бе погълната от работата си, всичко беше наред.

Джейд забеляза как още с прекрачването на прага тя грейна, подобно на цвете от живителна влага. Не я очакваха официално, но бяха предупредени. Дейвид подозираше, че това е възможно, и се оказа прав.

Тими влезе в кабинета му широко усмихната.

— Е, липсвах ли ти? — попита тя и двамата сърдечно се прегърнаха.

— И още как — отвърна той. — За последен път те оставяме някъде сама. Изкара ни акъла.

— Не беше голям проблем — пренебрежително заяви тя и изведнъж Париж й се стори като друга планета, заедно с операцията и дори с Жан-Шарл Верние. Сега всичко това й изглеждаше твърде далечно. Беше се върнала във вълшебното царство на „Тими О“, тук беше в стихията си, това бе смисълът на живота й. Отново бе се превърнала в жената, която доктор Верние видя при първата им среща. Жената, която не одобряваше, която живееше само с работата си, заради която беше готова да пожертва всичко, дори здравето си, и то на огромна цена. Това беше тя.

— Не на мен тези номера — укори я Дейвид. — Спукан апендицит е нещо сериозно. Можеше да умреш.

— Де този късмет — пошегува се тя. — Прекалено съм хитра за подобно нещо. Е, какво ново? Още не съм погледнала на бюрото си. Подготви ме, за да не си докарам и някой инфаркт.

— Всъщност, няма нищо ново — увери я той. — Угасих няколко пожара днес, но нищо сериозно. Имаме проблем с фабриката в Тайван, пуснал съм ти доклад на електронната поща, но и това не е кой знае какво. Мисля, че се справих. Можеш да го прочетеш довечера. Платовете, които поръчахме в Пекин, пристигнаха, също и трикото от Италия. Вече са в Ню Джърси. Всъщност, не се сещам за нещо, за което си струва да се притесняваш, но може и да намериш — засмя се той, щастлив да я види отново. За него тя беше като по-голяма сестра, ментор, човекът, на когото се възхищаваше.

Боготвореше всичко, направено от нея през последните години. Тя го беше открила и взела под крилото си. Беше го научила на всичко в бизнеса. Като истински перфекционист, тя безупречно изпипваше всеки детайл, следеше за всичко, истински гений на пазара, познаваше добре клиентелата и се славеше с нестихващ дизайнерски усет. Нищо чудно, че бе най-известната жена в модната индустрия. Работата бе най-важното в живота й, нейното дете, което отглеждаше, обичаше, възпитаваше, направляваше, бранеше и носеше в сърцето си.

— Връщам се след минута — каза Тими и се отправи към кабинета си. Там я чакаше Джейд с чаша чай и купища съобщения. Бюрото й бе затрупано с папки, брошури, факсове, мостри и какво ли още не. Седна и се залови да реди „китайския пъзел“.

Стана седем, а двете с Джейд продължаваха. Бяха отхвърлили доста работа, а останалата щеше да вземе със себе си вкъщи. Тими никога не бе изглеждала толкова щастлива. Чувстваше се в свои води. Работата бе любимата й дисциплина. От олимпийска величина.

Мина още час.

— Не искам да нахалствам, но… — плахо започна Джейд — за теб сега е пет сутринта. Не е ли време да се прибереш?

Все пак наскоро бе претърпяла операция. През последните няколко часа Тими изглежда беше забравила това.

— Да… разбира се… — отвърна тя разсеяно и измъкна от камарата карнетка с мостри, които привлякоха вниманието й. — Спах по време на полета.

— От двайсет и четири часа си на крака. Трябва да се прибереш и да си починеш — Джейд взе да я наставлява, както обикновено.

— Знам… знам… приключвам след минута… просто искам да погледна още едно-две неща. — Държеше се като дете, което не би се откъснало от игрите заради вечерята. Работата я опияняваше. Захванеше ли се, нямаше спиране. Най-сетне в осем и половина сложи последната папка на камарата, грабна я в ръце и тръгна, последвана от Джейд. Шофьорът отвън я чакаше вече пет часа. Беше свикнал, макар че тя често предпочиташе да шофира сама. Когато пътуваше по специални поводи, обикновено използваше шофьор.

Закараха Джейд до дома й и в девет и половина Тими пристигна в къщата си в Бел Еър. Изключи алармата, после шофьорът внесе багажа й. Светна всички лампи и се огледа. Имаше чувството, че е отсъствала с години. Всичко й изглеждаше много по-хубаво, отколкото го помнеше. Холът беше елегантно обзаведен в бежово, просторен, със забележителни рисувани платна по стените — на Де Кунинг, на Полък и на Оливейра. Притежаваше един от ранните мобили на Калдер и скулптура на Луиз Буржоа. Стаята беше семпла, изискана. Спалнята бе в бяло, а кухнята — в синьо и жълто.

Беше купила къщата, след като Дерек я напусна, с намерението да загърби миналото и до голяма степен успешно се бе справила. На библиотеката бе поставила снимка на сина си, но никога не обясняваше за него. А и рядко някой се интересуваше. Асистентите й избягваха въпросите, а мъжете, които идваха и си отиваха, не се интересуваха от снимки на четиригодишни деца. Предпочитаха да се концентрират върху овалния басейн, горещата вана и сауната. Имаше добре оборудван фитнес до спалнята, който рядко използваше. Раздвижваше се с разходки по брега на Малибу, където обичаше да събира миди. Фитнесът винаги й се бе струвал много стерилен. Използваха го други. Например Зак. Откъм кухнята имаше просторна веранда, на която обичаше да закусва. Според нея това бе съвършената къща. Имаше си кабинет, трапезария, спалня за гости, страхотна стереоуредба и огромни гардероби. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Икономката го бе заредила, по поръчка на Джейд. Нямаше апетит, беше прекалено уморена. Затвори вратата и си наля чаша вода. Изкъпа се, облече си нощницата, настани се в леглото, но не можа да заспи. В Париж бе осем сутринта, време за закуска. За пръв път, откакто си бе тръгнала, се замисли за Жан-Шарл. Дали беше харесал часовника, или щеше да го замени за нещо друго…

Полежа будна няколко часа, а после реши, че е по-добре да се заеме с папките и докладите, които бе донесла от офиса. Приключи с работата към три сутринта и изведнъж леглото й се видя огромно, сякаш беше пораснало след заминаването й, и тя остана да лежи, загледана в тавана. Чудеше се защо ли Зак бе отишъл в Сан Франциско в деня на нейното пристигане. Наистина ли бе случайно съвпадение, или го бе направил нарочно, за отмъщение. Накрая реши, че не е важно и потъна в безпаметен сън. Последната й мисъл бе за Жан-Шарл. И за един странен, кратък миг усети ръката му в своята. Представи си, че е до нея в стаята. Завладя я топло, приятно чувство. Дали щеше да го види някога отново…

Когато заспа, в Париж вече бе обяд.