Даниел Стийл
От пръв поглед (3)

3.

В деня след операцията Тими лежеше в леглото, загледана през прозореца, когато Жан-Шарл Верние влезе в стаята, с бяла престилка и стетоскоп, преметнат през врата. Беше минал първо през другата болница, за да прегледа пациентите си там, след което бе дошъл в Нюили да я види. С пристигането първо провери какво е записано в картона й и поговори със сестрите за състоянието й. Бяха му казали, че още спи, но като разбра, че по-рано сутринта е била будна, в пълно съзнание и е взела съвсем малко болкоуспокоителни, остана доволен. Даваха й големи дози от четири антибиотика, за да се справят с инфекцията в организма. Беше уверен, че са овладели бързо положението и въпреки болките и страха, бе извадила голям късмет. Можеше да бъде много по-лошо. Беше сигурен, че след няколко дни ще може да се върне отново в хотела. Държеше лично да се увери, че всичко е наред. Приключи с неотложните си ангажименти още сутринта и можеше да й отдели достатъчно време. Не бързаше за никъде. Забеляза, че изглежда уморена, но много по-добре, отколкото бе очаквал.

— Е, Тими, как се чувстваш днес? — попита той с усмивка. С неговия акцент името й звучеше мило, съвсем по френски.

— Много по-добре от миналата нощ — отвърна тя.

— Извади голям късмет, че нямаше допълнителни усложнения — каза той и се настани на стола до леглото й, после се обърна и деликатно поиска разрешение: — Може ли?

Държеше се формално и същевременно сърдечно. Тими помнеше как я бе държал за ръката, как мило я успокояваше. Не бе я пуснал дори за миг. Сега отново забеляза същата топлота в погледа му.

— Разбира се — покани го тя. — Благодаря ви, че бяхте толкова мил с мен миналата нощ — притеснено продължи тя и зелените й очи срещнаха неговите. — Понякога имам такива изблици на страх — колебливо призна тя. — Когато съм уплашена, ме завладяват разни стари спомени от детството, сякаш отново ставам петгодишно дете. Благодарна съм ви, че бяхте до мен снощи.

Той я наблюдаваше безмълвно. Погледна го, гласът й заглъхна и тя извърна очи. Изпита неудобство от слабостта си, от това, че му призна колко уязвима е понякога.

— Какво се случи, когато беше на пет? — внимателно подхвана той. Интересуваше се не само като лекар, а като човек, който бе забелязал дивия й ужас, и веднага бе разбрал, че има стара травма. Понякога на децата се случват страшни неща, които остават да ги преследват цял живот.

— Родителите ми починаха, когато бях петгодишна — тихо отвърна тя.

Остана смълчана за няколко минути, а той не откъсваше поглед от нея. Чудеше се дали ще му разкаже какво се бе случило, макар че последното, което искаше, бе да я разстройва.

Тими продължи:

— Катастрофираха в навечерието на Нова година. Не ги видях повече. Все още помня как полицията дойде и ме отведе. Не знам защо ме взеха с линейка. Може би това е било единственото превозно средство, с което са разполагали, или може би са си мислели, че ще се уплаша от полицейската кола. Оттогава изпитвам ужас от линейки. Прилошава ми само като чуя воя на сирените.

— Съжалявам, не знаех. Трябваше да те взема лично от хотела, но исках да съм тук предварително и да подготвя всичко за операцията — извини се той. Обикновено не превозваше пациентите със собствената си кола.

— Откъде бихте могъл да знаете? Самата аз не очаквах, че ще се чувствам толкова ужасно и че така ще се изплаша.

Той й се усмихна окуражително и отново наоколо се настани онова познато чувство на сигурност. Излъчваше спокойствие, сърдечност, топлота; едновременно нежност и голяма сила. Добър човек, на когото можеш да разчиташ. Едва го познаваше, но се чувстваше напълно защитена и сигурна с него. Един изключително мил мъж.

— И къде те откараха с линейката? — поинтересува се той, без да сваля поглед от нея.

— В дом за сираци. Живях там единайсет години. Отначало казваха, че много скоро ще бъда осиновена. Изпращаха ме в няколко семейства, за да ме пробват. — В погледа й се четеше болка, която прониза сърцето му. Представи си как се е чувствало едно малко момиченце, внезапно осиротяло, останало съвсем само, изпратено в сиропиталище сред непознати. Ужасяваща съдба за едно дете. — При някои оставах по-дълго, няколко седмици, може би. А може би месец. Струваше ми се цяла вечност. При други — само за няколко дни. Изглежда нещата не са се променили много. Хората предпочитат бебета. Никой не иска мършави петгодишни деца с ръбести колене, лунички и червена коса.

— Звучи ми възхитително — каза той и тя тъжно се усмихна.

— Те не мислеха така. Много плаках. И се страхувах. Липсваха ми родителите, моите родители. Хората, при които ме изпращаха, ми изглеждаха чужди, странни, непознати. Подмокрях леглото, криех се в килерите, под леглото и отказвах да изляза. На следващия ден ме връщаха и обясняваха, че съм недружелюбна. Монахините ми се караха и обясняваха, че трябва да направя по-голямо усилие. Това продължи цели три години, докато навърших осем. А тогава вече наистина бях прекалено голяма. Освен това вече не бях сладко дете. В едно от семействата, където попаднах, казаха, че плитките ми създавали много проблеми, затова ги отрязаха. Върнаха ме почти без коса — просто извадиха бръснач и ме остригаха като войник. Доста страшно за едно малко дете. Все се намираше някаква причина да не ме искат. Понякога от любезност обясняваха, че са размислили и стигнали до извода, че осиновяването не е за тях, или че напускат града, или че бащата е останал без работа. Какво ли не. Но повечето не казваха нищо. Просто клатеха глави, събираха ми багажа и ме връщаха. Почти винаги предугаждах това още преди да се случи. Познавах тези погледи, а стомахът ми се свиваше на топка. Рядко се случваше да ме изненадат. Понякога получавах утешителен подарък — плюшено мече, кукла или друга играчка. Накрая сякаш свикнах с това. С времето, докато растях, това отхвърляне и постоянно връщане сломи сърцето ми. Всеки път примирах от страх и знаех, че отново ще се случи. Винаги се стигаше до това.

Като навърших осем, можех да отида в приемно семейство. Това е вариант за деца, които не могат да бъдат осиновени по някаква причина. Повечето, защото родителите им не даваха съгласие. Моите бяха мъртви, но тъй като никой друг не ме искаше, и аз попаднах в тази категория. На теория е прекрасно. Идеята е да ти спестят изпращането по институции. Има много чудесни хора, които отглеждат такива деца. Но има и много лоши. Някои виждат в това възможност за експлоатация на детския труд. Прибират парите, отпуснати за твоето отглеждане, държат те гладна, карат те да се убиваш от работа, да вършиш онова, което никога не биха позволили на своите деца, и те третират като боклук. Накрая обичах да им давам урок. Правех най-гадните неща, които ми идваха наум, за да проверя колко бързо ще ме върнат. В сиропиталището ми харесваше повече. За осем години обиколих трийсет и шест семейства. Моята история се превърна във виц. Накрая спряха да ме изпращат и ме оставиха на мира. Не пречех на никого, ходех на училище, изпълнявах задълженията, които ми възлагаха, бях сравнително учтива с монахините. А на шестнайсет просто си тръгнах и не погледнах назад. През свободното време обичах да шия дрехи от парчета плат. За себе си, за приятелки и колежки. Шиенето за мен беше магия. Можех да превърна парче плат в нещо красиво и да накарам една сервитьорка да се почувства като кралица. В последното кафене, където работех, късметът най-после ми се усмихна. Получих невероятен шанс и оттогава живея добре, дори страхотно. Е, повечето време… — каза тя с тъжни очи. — Но винаги, когато съм уплашена, или ми се случва нещо ужасно, или съм болна, или разстроена, всичко отново ме връхлита. Изведнъж ставам пак на пет, отново съм в дома за сираци, родителите ми току-що са починали и ме изпращат при непознати, които не ме искат или ме плашат до смърт. Точна така се почувствах миналата нощ. Бях болна и уплашена, а когато влязох в линейката, изпаднах в пълна паника, не можех да дишам. Като дете имах астма. Понякога, в някои от приемните семейства, се преструвах, защото знаех, че ще ме върнат в дома. И те винаги го правеха. Никой не иска странно, рижаво дете, а отгоре на това и с астма. Не исках да се примирявам. Не ме беше грижа за тях, нито исках те да се грижат за мен. Те и не настояваха. Най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало, бе да напусна дома и да започна работа. Тогава, най-сетне, започнах да контролирам собствения си живот и собствената си съдба. Никой не можеше вече да ме уплаши или да ме върне. Сега звучи доста налудничаво — каза тя и погледна Жан-Шарл.

Той беше удивен от нейното откровение, от спокойствието, с което разказваше, и от разбирането, което проявяваше към всичко, което беше преживяла. Историята й бе сърцераздирателна и смайваше с обратите си. Беше се измъкнала от живот, който би смазал мнозина, бе надминала всички очаквания с успехите си — все едно бе изкачила Еверест. Само неколцина най-близки приятели и колеги знаеха за миналото й. Никога на никого не бе разказвала за това толкова откровено, колкото пред Жан-Шарл. Като лекар той би могъл да я разбере. Сигурно бе чувал много по-драматични истории. Самата тя не намираше нищо изключително в съдбата си, но доктор Верние беше впечатлен.

— За нищо на света не бих искала да се върна там — продължи Тими. — Нито да преживявам всичко отново. Не бих искала да се старая да се харесам на някого, за да ме осинови, или да се правя на циркова маймунка. Не бих искала да съм десетгодишна робиня в приемно семейство или дори тринайсетгодишна, която с години не е получавала целувка. Никога, никога не бих искала да съм в това положение. Преживяла съм достатъчно и ще го помня до края на живота си, но никога повече не искам да бъда изоставяна. По-добре да съм съвсем сама.

Или с мъже, които не заслужават — помисли си той. От погледа в очите й разбра, че беше искрена и всичко идваше дълбоко от сърцето й. А най-тъжно му се стори, че очевидно желанието й е изпълнено — беше съвсем сама.

— Няма гаранция за това, Тими… — философски отвърна Жан-Шарл. — Хората постоянно ни напускат, дори да не сме сираци или петгодишни. Хора, които обичаме, умират; съпрузи се разделят; уволняват ни от работа, понякога не по наша вина. А хора, които се обичат, понякога се нараняват, дори да е последното нещо, което са искали да направят. Животът е болка и не дава гаранции. Някой, когото обичаш, един ден те изоставя и все едно те изпраща отново там, в сиропиталището. Всички сме били там в известен смисъл. При теб е още по-тежко. Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това в толкова крехка възраст. Сигурно животът ти е бил истински ад — съчувствено каза той.

Тя му се усмихна с крива, тъжна усмивка. Беше изтърпяла безкраен кошмар в продължение на единайсет години. Беше минало, но спомените не спираха да я преследват.

На следващия ден Тими отново бе успялата, самоуверена жена, а петгодишното уплашено момиченце се бе върнало в миналото. Въпреки това Жан-Шарл все още виждаше сянката на детето, чиято ръка бе държал в операционната, детето, което се бе вкопчило в него на живот и смърт. Нямаше представа как бе оцеляла в онези тежки години в дома за сираци, каква цена бе платила, но се беше съхранила — здравомислеща, борбена, успяла, блестяща, пълна с творчески ентусиазъм. Никой не би могъл да допусне откъде бе тръгнала, нито какъв е бил животът й. Никой не би предположил колко болка е имало в детството й. Жан-Шарл бе видял и чул историята й, бе надникнал в душата й и това постави началото на една особена връзка помежду им. Осъзна, че въпреки успеха и силата, която излъчваше, действията й бяха продиктувани от стремежа да се съхрани. Не можеше да рискува да отвори старите рани.

Онова, което съзря у нея предишната нощ, бе като цунами от болка, което би могло да помете всичко наоколо. Присъствието на Жан-Клод я спаси. За един кратък момент той успя да й спести малко самота. И тя изпитваше истинска благодарност. Тими никога не бе позволила на миналото да я задуши, да я препъне, да я осакати. Нямаше да го допусне и сега. Беше твърде силна. От време на време я причакваше и връхлиташе, но винаги успяваше да го запрати обратно зад гърба си. Просто нямаше друг избор. Жан-Шарл се възхищаваше на силата и куража й.

— Ти си истински герой — призна й той. За миг си помисли, че я иронизира и се усмихна, но после разбра, че е искрен. — Мисля, че си най-смелата жена, която някога съм срещал. Нямахте ли роднини, при които можеха да те изпратят? — съчувствено попита той.

— За родителите си знам само, че са ирландци и че са загинали. Нищо друго. Мислех да потърся някакви роднини, когато бях в Ирландия, но в телефонния указател имаше поне трийсет страници с фамилия О’Нийл. Така че съм съвсем сама, освен няколко чудесни приятели.

И двамата знаеха, че в критична ситуация нямаше към кого да се обърне, беше съвършено сама, освен колегите, които си имаха свои грижи. Спомни си, че в документите като най-близък човек бе посочила Джейд. Нямаше друг човек, на когото да разчита — това му се виждаше невероятно за една толкова красива и успяла жена като нея. Как ли бе стигнала дотук, освен ако не го искаше нарочно. Не би я упрекнал. Сигурно й е трудно да отвори душата си, да обича, да се привързва и доверява, съдбата понякога може да е жестока. Но пък бе извадила късмет в друго отношение — бе заложила на упорита работа и спечелила цяло състояние. И двамата бяха наясно, че материалното благосъстояние не е гаранция за добър живот, но все е нещо. Тя обичаше работата си и бе убедена, че живее добре.

Докато разговаряха в болничната стая, тя изглеждаше спокойна и уверена. Жан-Шарл бе трогнат от проявеното към него доверие. Изведнъж осъзна, че заради тази операция само за часове тя го бе превърнала от лекар в неин приятел, и се чувстваше поласкан. Намираше я за забележителна жена. Тими също усещаше новата връзка помежду им и бе точно толкова впечатлена от него като човек, колкото и като лекар. Беше искрен, грижовен и сърдечен. Милото му отношения я бе накарало да разкрие пред него душата си така, както не бе го правила от години. Рядко, почти никога не говореше за миналото си.

— Съжалявам, че те отегчих с тези прастари истории. Обикновено не говоря за това, но почувствах, че ти дължа обяснение след случилото се миналата нощ — извини се тя. Изведнъж изпита неудобство, че е споделила толкова лични неща.

— Всичко е наред — увери я той, — и не ми дължиш никакво обяснение. Операция в чужда страна, когато си съвсем сам, си е стряскащо преживяване. Всеки би се уплашил. А ти имаш още по-сериозна причина. И изобщо не съм изненадан, че самата ти нямаш деца — мило добави той. — Вероятно се боиш да не причиниш подобна болка на друг. — От практиката си знаеше, че много хора с тежко детство се отказват да създадат поколение. Тими беше типичен пример. Улови погледа й и разбра, че е докоснал друга рана. Искаше му да си отреже езика. Болката, която откри в очите й, го накара да онемее.

— Имах син, почина — тъжно каза тя, без да откъсва очи от него.

— Много съжалявам — отвърна той със задавен глас. — Колко глупаво от моя страна да предположа… не помислих… каза ми, че нямаш деца, когато те питах… мислех си, че… — Беше я възприел като класическия пример за жена с кариера, която не иска и няма време за деца. Нито за миг не му хрумна, че може да е имала дете и още по-ужасно… че го е загубила.

— Няма нищо. Примирила съм се с това. Беше много отдавна, преди дванайсет години. Почина на четири от тумор в мозъка. Не можаха да го спасят. В наши дни сигурно би било различно. Химиотерапиите и въобще онкологията са доста напреднали оттогава. Направихме всичко възможно. — Тя тъжно се усмихна и той видя сълзи в очите й. Всеки път ставаше така. — Казваше се Марк. — Каза го така, сякаш искаше всички да го запомнят. Той не беше просто момче, починало преди дванайсет години, а нейното дете на име Марк, което бе обичала и което носеше в сърцето си.

След това нещастие бизнесът й се разрасна и изгради цяла империя. Всъщност година след това, когато мъжът й я напусна. Това бе другият кошмарен период в живота й и тъкмо по тази причина повече не мислеше за брак, нито за сериозна връзка. Трябваше й спокойствие, работа и… случайни връзки с мъже като Зак за компания през уикендите. Не искаше да се увлича в сериозни отношения, нито отново да бъде наранявана. Не желаеше някой да разбива сърцето й като Дерек или да преживява отново агонията от загубата на Марк — светлината на живота й, макар само за четири кратки години. Така всичко беше много по-просто. Натъкваше се и на неравности по пътя, но всичко беше под неин контрол. Нямаше големи радости, но нямаше и големи разочарования. Просто си вървеше по пътя — гледаше само напред, не се обръщаше назад, мислеше за колекциите си, тревожеше се за ревютата и се радваше на контактите със служителите и приятелите си. Не искаше нищо повече. Жан-Шарл прочете всичко това в погледа й.

Беше здраво заключила вратата. Да, допусна го да надникне, но предпочиташе да си остане заключена. Това бе единственият начин да избегне болката от спомените и старите рани. Когато разказваше за сина си, лицето й се озаряваше, но като спомена съпруга си, отново помръкна. Беше оцеляла през най-трудните години от живота си, всичко бе зад гърба й, освен Марк. Той винаги щеше да бъде с нея.

— Съжалявам за сина ти — искрено призна Жан-Шарл. — И за преживяното в детството. За всичко. Имаш потресаваща съдба. — Изведнъж изпита истинска благодарност, че е срещнал тази забележителна жена и че е негова пациентка. Беше възхитен от нея.

— Така е. Но имах и късмет. Трябва да приемаме нещата такива, каквито са. Понякога е трудно, друг път всичко се нарежда. Каквото дойде — уморено каза тя. Беше му разказала толкова много за себе си… Предполагаше, че му е любопитно защо няма съпруг, след като е имала дете, но беше прекалено възпитан, за да попита. Вече нищо не би го изненадало.

И Тими реши да му разкаже за брака си — простичко, без горчивина или обвинение, просто факти.

— Съпругът ми ме напусна шест месеца след смъртта на сина ни. Случилото се ни отчужди. Бяхме женени пет години, което не беше много време. Бе дизайнер на мъжката линия, когото бях наела на работа. Беше много добър професионалист. Станахме добри приятели, после се оженихме. Той е почтен човек. Мислех, че загубата на Марк ще убие и двама ни. Нищо вече не беше същото помежду ни. Бяхме опустошени, не можехме да се грижим един за друг. Тогава открих, че всички освен мен са знаели — беше бисексуален и се беше оженил за мен, за да му родя дете. Забременях почти веднага. Бракът ни беше импулсивно решение. Дори не бях сигурна, че искам деца. Всъщност и бракът, и детето бяха по-скоро негова идея. Оказа се най-хубавото нещо, което някога бях правила. А после, след смъртта на Марк, Дерек обяви, че иска свободата си обратно. Каза ми, че детето било единствената причина да е с мен. Никой от нас вече не можеше и да помисли за деца, а той си имаше и друг, негов си живот. Марк беше уникален. Загубата му сложи край на нашия брак. Всеки път, когато се погледнехме, виждахме Марк.

— Дерек започна много да пие, започна връзка с друг мъж и се влюби. Не искаше да ми причинява поредната болка, затова и двамата решихме, че това е краят. Напусна фирмата, семейството и оттогава двамата живеят заедно в Италия. Мисля, че е щастлив и искрено му го желая — промълви тя, докато Жан-Шарл се опитваше да осъзнае поредната травма, която бе преживяла. — Прехвърлих му голяма част от бизнеса, защото всъщност той създаде мъжката линия и имаше забележителен успех. После се оттегли, а аз продължих да работя като луда. Бизнесът се превърна в моя живот. Нищо не можеше да ме нарани повече след загубата на Марк — тъжно каза тя със сълзи в очите. — Понякога се чувам с Дерек. И за двама ни е болезнено. По-лесно е, когато не си говорим. И без това няма какво толкова да си кажем. Има сериозна връзка с един от нашите бивши модели. Щастливи са. Аз си имам моя живот. За мен това беше краят на една ера.

Не е много весела история. Така или иначе този брак едва ли щеше да просъществува. Не можеш да се преструваш на нещо, което не си. Марк ни държеше заедно, а когато си отиде, Дерек си поиска живота обратно. Живот, за който не съм и подозирала. Случваше се някой да подхвърли нещо, но никога не съм вярвала. Оказа се, че хората са били прави. Все пак си струваше, защото имах Марк, макар и за толкова кратко. Не бих заменила тези години за нищо — най-хубавите за мен. Животът е толкова странен понякога — въздъхна тя, — изпраща ти неочаквани предизвикателства и подаръци. Марк беше подарък. Истинско щастие. Сега животът ми е съвсем различен.

Жан-Шарл осъзна, че насреща му стои една наистина изключителна жена, която в началото бе подценил. Дълбока вода. Имаше сила за стотина души и сърце за хиляда. Двамата се спогледаха и Тими осъзна, че отново държи ръката му. Той се бе появил за кратко в живота й, за да й помогне в един труден момент, но сега, на раздяла, щеше да отнесе частица от сърцето му със себе си, както ставаше винаги, когато открехнеш душата си пред някого. Беше го допуснала до най-съкровените си преживявания, беше му разкрила сърцето си, бе споделила раните си. Той пък изпитваше огромно уважение към нея, прекланяше се пред куража й, възхищаваше й се, че не таи омраза, че приема миналото като дар, вместо като лош късмет. У нея имаше нещо много красиво, много достойно.

— Жалко, че не си се омъжила повторно и не си родила други деца — тъжно каза той. Всъщност тя бе загубила всички, които бе обичала и които бяха обичали нея. Родители, син, съпруг. И бе оцеляла, въпреки раните. Била е само на трийсет и шест, когато е загубила сина си и се е развела. Все още е имала време да започне нов живот, но явно бе избрала друго. Предполагаше, че се страхува да се влюби отново.

Времето летеше, а те стояха все така хванати за ръце. Чувстваше я много близка, много повече, отколкото си бе представял, без да изпитва емоционална тръпка към нея. Това бе просто силна връзка между двама души.

— Не искам да имам други деца, нито съпруг — спокойно каза тя. — Той искаше друга връзка, аз — не. Исках да остана сама, за да лекувам раните си. И дълго време го правих. Бизнесът ме поддържаше жива. Останалото беше просто много трудно.

— А сега? — полюбопитства Жан-Шарл. Беше му разказала вече толкова много, че не се притесни да я пита за още. — Няма ли някой в живота ти?

Тя повдигна рамене и поклати глава с усмивка. Спомни си, че Зак изобщо не й върна обаждането. Тази сутрин му остави съобщение, че е била оперирана. Пак нищо. Изглежда изобщо не го интересуваше. Зак не се броеше, беше прекалено зает да се грижи за себе си. Не изпитваше злоба към него, но и нямаше дълбоки чувства.

— Нищо сериозно — отвърна тя. — Хора идват и си тръгват от живота ми. За кратко съм правила компромиси, които мога да преживея. Не съм имала стабилна връзка, откакто бях омъжена. А и не искам. Цената е твърде висока, а аз вече съм на доста години — усмихна се тя и успя да го разсмее.

— На четиридесет и осем? Как не! Много по-възрастни от теб се влюбват и се женят. Няма възраст за любовта. Моята майка овдовя на седемдесет и девет и се омъжи повторно на осемдесет и пет. Женена е от две години и обожава съпруга си. Отново е щастлива, както някога с баща ми.

Тими се развесели от представата за осемдесет и пет годишната булка. Имаше нещо много мило в това.

— Може би като стана на осемдесет и пет — каза тя през смях, като продължаваше да държи ръката му. — Бих могла да почакам дотогава. Може пък да съм още прекалено млада за втори опит. С един „Алцхаймер“ ще забравя за страховете си. Засега паметта ми е добра и съм уплашена до смърт. — И имаше сериозно основание.

— Пропускаш нещо — мило добави Жан-Шарл. — Даже много. Бягаш от любовта, Тими, само защото се страхуваш. Не те виня. Но без любов животът е самотен и труден. — И отвежда до паниката, когато си сам и трябва да разчиташ на напълно непознат човек — помисли си той, но нищо не каза.

— Трудно е — призна тя, — но е безопасно. Няма какво да губя.

Това му се стори толкова тъжно, особено изказано от такава прекрасна жена.

Тими отдавна се бе примирила с тази реалност и знаеше, че това няма да се промени. А провидението се грижеше да й праща точно тези, от които имаше нужда — като Жан-Шарл. Харесваше й, че ставаха приятели. Забеляза възхищението в погледа му, но долови и някаква тъга. Не беше сигурна дали е заради нея, или има нещо друго в живота му. Не се решаваше да го попита. Доверяването на съкровени тайни беше ценен подарък, не можеш насила да накараш някого да споделя. Човек трябва сам да реши дали и кога да го направи. Тя бе избрала да сподели личната си история с него, но за нея той си оставаше затворена книга.

— Как успя да се съхраниш? — тихо попита той. — Имаш всички основания да бъдеш озлобена. — Бе усетил нейната добронамереност. Не познаваше друг такъв човек и му се прииска да прилича поне малко на нея. От дълго време него също го измъчваха тягостни мисли и угризения за миналото. Често се чувстваше дълбоко наранен. Тими се превърна в негово вдъхновение. Знаеше, че дълго ще помни този разговор.

Навън вече се смрачаваше. Бяха говорили часове наред. От време на време сестрите надникваха през вратата, за да проверят състоянието й, и дискретно излизаха. Знаеха, че е в добри ръце.

— Изтощих те — извини се той и се почувства виновен, че бе останал толкова дълго при нея. Беше сигурен, че ще съхрани спомена за нея. Надяваше се да се видят отново, когато дойде пак в Париж. Изведнъж тяхната среща му се стори истински подарък от съдбата.

— Беше ми приятно, че си поговорихме — каза тя с мила усмивка и отпусна глава на възглавницата за пръв път от часове. — Обикновено не говоря за тези неща. — С години бе посещавала психотерапевт и накрая бяха решили, че е време да започне да се справя сама. Миналото оставаше зад гърба й. — Това означаваше толкова много за мен. Понякога ни се струва, че едва ли не познаваме хората, знаем как са достигнали до определено място, а всъщност сме толкова далеч от истината. Човек никога не знае през какво са преминали другите и какво им е струвало да постигнат това — каза тя и той кимна в знак на съгласие.

— Стигнала си много далеч, Тими — призна той. Много по-далеч от всички около него.

Онази нощ, когато бе останал до нея, бе началото на една специална връзка. И двамата вече знаеха това.

— Кога ще ме пуснете да си вървя? — попита го тя. Никой не я чакаше вкъщи, но не й се стоеше и в болницата.

— Още не знам. Може би след седмица. Преди това ще можеш да се прибереш в хотела, после ще преценим. Направо за Лос Анджелис ли ще пътуваш?

Тя поклати глава.

— Не, за Ню Йорк. Имам насрочени срещи за следващата седмица и една за този петък вечерта.

— Не съм сигурен дали ще успееш. До една седмица може и да си във форма да летиш, но на твое място бих се прибрал направо вкъщи и бих си дал почивка, поне за още седмица. Все пак си претърпяла операция.

Тя се съгласи и кимна. Реши да каже на Джейд и Дейвид да проведат срещите без нея. Беше приключила с по-важните ангажименти, така че можеше да си даде малко почивка.

Жан-Шарл забеляза, че тя не настоя веднага да си тръгне, че всъщност е много по-различна от представата, която преди имаше за нея — разглезена, несговорчива, капризна и надменна. Тъкмо обратното — беше сърдечна, мила, силна, интелигентна, разумна, състрадателна и внимателна. И толкова открита. Хареса я. Много.

— Мога ли да направя нещо за теб преди да тръгна? Да ти донеса още болкоуспокоителни?

Тя поклати глава.

— Рядко взимам лекарства. Била съм и по-зле. — Не беше взимала успокоително дори когато Марк бе починал. Не беше в нейния стил да бяга от реалността. Изправяше се лице в лице с нещата от живота. Винаги го бе правила.

— Обади ми се на мобилния, ако имаш нужда от каквото и да е — каза той и тя му се усмихна. После я потупа по рамото и излезе, а тя се отпусна в леглото и дълго мисли за него. Не бе разговаряла с никого така от години, с никого не бе споделяла най-съкровените си тайни. С него се чувстваше изключително спокойна, доверяваше му се. Премеждието от предишната нощ бе разрушило бариерите помежду им.

Докато напускаше болницата, Жан-Шарл също мислеше за Тими. Тя бе една от малкото жени, с които можеш да си говориш за всичко, на които можеш да се довериш. Бе споделила с него тайните си и той се чудеше дали би се осмелил да направи същото някой ден. Бе разголила душата си пред него. Знаеше, че има рани, които никога нямаше да се затворят, други бяха оставили дълбоки белези. Знаеше, че е срещнал ценен човек.

Тими никак не съжаляваше, че сподели с него историята на живота си. Изведнъж си помисли колко хубаво би било да има до себе си такъв човек. Не бе срещала друг такъв. Да, с Дерек бяха споделяли бизнес интересите си, едно дете и още нещо малко, но така и не можаха да постигнат истинската хармония. По-късно дори осъзна всъщност колко малко са се познавали. Мъж като Жан-Шарл Верние изглеждаше далеч по-равностоен партньор, достоен опонент или съюзник и човек, на когото да се облегнеш. Но и той, както всички свестни мъже, беше женен. Унесена в тези мисли, тя заспа. Зак така и не я потърси. Не за първи път я разочароваше. Тими бе свикнала с това през годините, едно разочарование в повече нямаше никакво значение. В другия край на спектъра бяха мъже като Жан-Шарл — изключителни, възхитителни, достойни за уважение и доверие. Но по една или друга причина недостижими. Все пак, беше благодарна на съдбата, че го срещна. Усети у него сродна душа. Това се срещаше толкова рядко. Разговорите й стигаха. Засега.