Даниел Стийл
От пръв поглед (17)

17.

На следващия ден Тими вече бе стегнала багажа си за Париж, когато Жан-Шарл й се обади в полунощ. Звучеше много притеснен, отначало дори не позна гласа му.

— Какво се е случило, chéri? — Вече бе започнала да вмъква френски думи в разговорите им и все му обещаваше да запише езиков курс. Кога ли щеше да намери време, може би в следващия живот, но поне имаше желание.

— Имаме сериозен проблем — мрачно каза той.

Сърцето й замря, за миг помисли, че е решил да сложи край на връзката им. Едва си пое дъх.

— Какво искаш да кажеш? — дрезгаво попита Тими. Никога досега не бе го чувала да говори така.

— Жена ми е болна. Много болна. Днес са й казали, че има рак.

— О, боже мой. Толкова съжалявам — искрено каза Тими.

— Имаше малка бучка на гърдата. Не мислех, че е нещо сериозно. Днес получихме резултатите от биопсията. Има раково образувание втора степен. Ще премахнат бучката, не цялата гърда, но ще премине химиотерапия и лъчетерапия. Не е на себе си, аз също. — Думите му не прозвучаха отчуждено, но някак различно. Много различно. И тя се ужаси от последиците, които щеше да има всичко това върху тяхната връзка. — Тими, тя ме помоли да остана с нея, да не се изнасям през юни. Много е уплашена и иска да съм до нея по време на лечението. Предстоят няколко месеца терапии — между два и шест, в зависимост от ефекта. Тя е майка на децата ми, не мога да я изоставя точно сега. Толкова много те обичам — каза той, но в главата й кънтеше гласът на Джейд, която вече беше я предупредила. Беше сигурна, че не я лъжеше, че всичко това беше истина, както и че това беше първото отлагане, дай боже и последното.

— Не знам какво да кажа — разтреперана и уплашена отвърна Тими. — Много съжалявам за нея и се страхувам за себе си — призна му тя.

— Недей — успокои я той с по-овладян глас. Толкова се беше притеснявал как Тими ще приеме това, а и след този ужасен ден… Всички бяха много разстроени. — Това не променя нищо. Просто е отлагане на плановете ни.

Или техния край, помисли си Тими. Точно сега шест месеца имаха огромно значение. Още не беше отишла на гинеколог, но цяла седмица й беше лошо. Със сигурност беше бременна, нямаше представа откога, някъде между първи и втори месец и беше планирала да му съобщи, когато се видят. От всичко, което чу, разбра, че когато той планира да напусне семейното жилище, ако изобщо това се случеше, тя ще е в шестия или седмия месец от бременността, или щеше да последва поредното извинение. Тими проявяваше разбиране, но собствените й страхове надделяваха. Беше уплашена до смърт, че той никога няма да бъде свободен. Може би все пак Джейд ще се окаже права.

— Много се умълча. Какво си мислиш? — попита я той притеснено. — Тими, обичам те. Моля те, запомни го, каквото и да се случи.

— Страх ме е — призна му тя. — Чувствам се ужасно заради нея. Това е най-големият кошмар за всеки. Мисля си го при всяка мамография, която си правя, или при друго изследване. Химиотерапията звучи ужасно. Не я виня, че иска да си до нея. На нейно място и аз бих била ужасена. Просто се чудя какво ще стане с нас. — Ами ако болестта й се проточи или се влоши? Тогава той никога нямаше да я напусне. — Знам, че ще прозвучи егоистично, но те обичам и не искам да оставаш там вечно.

— Не става дума за това. Само още няколко месеца.

Отначало бе поискал четири. Сега искаше още шест. За да е със съпругата си. Ами ако болестта й ги сближи и заздрави раните на брака им? Тогава къде отива Тими? Измамена, забравена, с разбито сърце, загубена. Сама. И още по-лошо — с дете. Не искаше да го задържа по този начин, трябваше той самият да го пожелае, а не от една страна да го дърпа болната му съпруга, а от друга — бременната му любовница. Ако искаше да е с нея, трябваше да е от любов, а не защото й дължи нещо, заради детето или каквото и да е друго. Нямаше да го манипулира. Искаше го само за себе си, със сърцето си, а не поради някакво чувство за дълг. Ако сега му признаеше за детето, щеше да изглежда като манипулация, а тази игра не беше по вкуса й. Засега щеше да запази тайната за себе си, докато положението в живота му се изясни. Макар че това можеше да отнеме доста време.

Тогава последва нов удар.

— Мисля, че не бива да идваш, Тими, освен ако не е по бизнес. Всичко е много сложно за мен в момента. Не съм сигурен, че ще мога да ти отделя време, а това ще е трудно и за двама ни. Не ми се иска да разстройвам жена си точно сега. Надявам се да ме разбереш. — Отсреща последва мълчание.

Изведнъж почувства неистова, завладяваща болка — не можеше да поеме глътка въздух, сякаш някой силно я зашлеви. Вече я напускаше… Всяка частица от тялото й напомни, че вече е била тук и преди и това не беше любимото й място. Всъщност беше нейният кошмар. Изоставена, самотна, отново беше онова наранено петгодишно хлапе.

— Разбирам — успя да промълви тя. — Обади се, когато нещата се успокоят.

— Ще ти звънна утре. Наистина съжалявам — мрачно каза той. — Никой няма вина.

И беше прав. Дори той нямаше вина. Но все пак я заболя, че за него приоритет беше съпругата му, а не тя. Семейството имаше история, това бе най-големият страх на Тими, най-завладяващият ужас, че в крайна сметка съпругата му щеше да спечели.

— Обичам те — нежно каза той.

— И аз те обичам — отвърна Тими и двамата затвориха.

Обзе я паника. Той не я искаше в Париж. Нямаше представа кога отново ще го види, ако изобщо го види. Тази мисъл я ужаси. Легна, сви се на кълбо, обгърна коленете си с ръце и заплака. Ами ако не го види никога повече? Какво щеше да стане с бебето? Знаеше едно — връщане назад няма. Щеше да го роди — не само заради него, а и заради себе си, заради Марк, с божията помощ. Това дете, което носеше в утробата си, беше най-ценното нещо, което имаше, защото беше и негово. В най-лошия сценарии той изобщо нямаше да разбере за него, нямаше да я види повече. Осъзнаваше, че това е твърде драматично, но цялата ситуация изглеждаше точно такава.

Плака цяла нощ. В шест сутринта най-после стана и се облече. Изпрати имейли до текстилните фабрики в Париж, за да отложи срещите си поради възникнали непредвидени обстоятелства. Отмени полета си и резервацията в хотела и седна в кухнята пред чаша чай. Не бе слагала в уста нищо от предишната вечер, но и не изпитваше никакъв глад. Най-после отпи глътка и тръгна към офиса. Още преди осем беше на бюрото си и изглеждаше потънала в работа, когато Джейд влезе и я изгледа смаяно.

— Какво правиш тук?

Тими отбягна погледа й, но трудно можеше да заблуди точно нея.

— При Жан-Шарл възникна нещо спешно. Отложих пътуването. Сигурно ще замина след няколко дни, когато положението се успокои.

— Какво толкова спешно се е случило? Лично или служебно? — подозрително попита Джейд.

— Семейни работи. — Не й се искаше да влиза в подробности. Не й харесваше, че предсказанията на Джейд се сбъдват. Не искаше да си го признае и да се разстройва още повече, нито пък да слуша натякването на Джейд, което беше неизбежно. Джейд беше много чувствителна на тази тема. А толкова й се искаше да греши.

— Да не се е случило нещо със съпругата му? — упорстваше Джейд.

Тими вдигна поглед, в който се прочете ясно послание: „разкарай се“.

— Сложно е да ти обяснявам. Има болен в семейството и трябва да му обърне внимание.

— Обзалагам се, че е жена му. Чувала съм това и преди. Съпругата на Стенли страдаше от болестта на Крон. Всеки път, когато той си тръгваше, тя се озоваваше в болницата в тежко състояние. Вече можех да предсказвам поредната й криза. Каква е болестта на неговата съпруга?

По дяволите. Рак, помисли си Тими. Бием по точки болестта на Крон, така че долу ръцете. Думите на Джейд никак не я успокоиха.

— Няма значение — спокойно отвърна Тими. — Сигурно ще замина след няколко дни, когато нещата се успокоят.

— Дано — процеди през зъби Джейд и излезе навъсена от стаята. Тревожеше се за Тими, но нямаше представа как се чувства.

Тими отиде в банята, заключи вратата, седна и се разплака. После повърна — случваше се винаги, когато беше уплашена. А сега беше много, много, много уплашена. Помисли си дали няма да абортира от толкова притеснения. Това щеше да реши проблема, но никак не й се искаше да се случва. Искаше това бебе, със или без Жан-Шарл.

Жан-Шарл й се обади късно следобед в кабинета й. При него беше два сутринта. По това време трябваше да е в самолета, само на няколко часа път от него. Звучеше изтощен, не спираше да й повтаря колко я обича и че просто трябва да са търпеливи. Обещаваше всичко да се нареди.

— Кога започва лечение? — попита Тими. Сега всичко се въртеше около съпругата му.

— Първо трябва да я оперират. Това ще стане следващата седмица. Не могат да започнат химиотерапия, докато не мине оздравителният процес. Може да решат да започнат с лъчетерапията. — Очевидно беше потънал в грижите около нея и болезнените самообвинения.

Тими добре разбираше ситуацията, дори съчувстваше на съпругата му, но трудно овладяваше паниката си. Бъркотията беше пълна. При това беше бременна, а той нищо не подозираше. Не можеше да го вини. А и не можеше да му каже сега, не биваше да го притеснява в този момент. Проблемите на съпругата му идваха в най-неподходящия момент за всички. Тими се чудеше какво би станало, ако жена му се бе разболяла след раздялата им. Дали щеше да се върне при нея? Може би. Ако е така, по-добре, че става сега. Иначе щеше да е още по-тежко. Да заживеят заедно, да подредят жилището си, живота си и отново да я изостави заради болната си бивша съпруга. Едва ли щеше да го понесе, да го приеме с разбиране.

Преди да затвори, обеща, че ще й се обажда във всеки удобен момент. Обясни, че жена му се държи храбро, но е уплашена. Точно така се чувстваше и Тими. Изобщо не можеше да си представи нейния ужас.

През целия ден остана в кабинета си. Всички знаеха, че е заминала, и никой не я търсеше по телефона. Нито пък тя се обади на някого. Седеше зад бюрото и напразно правеше героически усилия да свърши нещо смислено. Не успяваше да се концентрира, рисуваше, хвърляше скиците и плачеше. Джейд предупреди Дейвид, че става нещо сериозно, и двамата я оставиха на мира през целия ден. Дейвид, както винаги, беше вечният оптимист и не се съмняваше, че всичко ще се нареди. Имаше пълно доверие на Жан-Шарл. Джейд просто изфуча, беше силно притеснена за приятелката си. До края на седмицата нищо не се промени.

В петък следобед Тими напусна офиса и потегли направо към крайбрежието, дори не се отби да вземе багаж. Не взе и никаква работа, нито дори книга. Двата почивни дни прекара в сън, плач и разходки по плажа. Когато не мислеше за Жан-Шарл, мислеше за нероденото им дете. Знаеше, че трябва да отиде на лекар в някой от следващите дни. Беше планирала да го направи след завръщането си от Париж. Всъщност не я интересуваше в кой месец е, най-важното бе, че носеше неговото дете. Това бе най-прекрасната й тайна.

Марк често присъстваше в мислите й. Спомняше си колко беше миличък, когато се роди, и как го беше обичала и после как я смаза загубата му. Тогава й се искаше самата тя да умре. А сега господ й даваше втори шанс да има дете от мъжа, когото обича. Това беше най-хубавото нещо, което можеше да й се случи. Надяваше се всичко да е наред, след няколко месеца лечението на съпругата му да приключи и най-после той да бъде свободен. Засега единствено й оставаше да чака и да се надява.

Жан-Шарл беше особено мил през уикенда. Обади й се няколко пъти и не спря да се извинява заради това, че я е накарал да отложи пътуването.

— Надявам се всичко това да се успокои до няколко месеца — увери я той — и още преди края на лятото да се изнеса.

На това се надяваше и Тими, но се очертаваше едно дълго лято и една напредваща бременност. Искаше му се тя да отиде при него през следващите месеци, обмисляше времето между операцията и предстоящите терапии. Нямаше представа как той щеше да успее да се откъсне от дома си. Тими не коментира това. Явно в момента беше на втора линия, след всичките му домашни проблеми. Не бяха се виждали вече цял месец и не се знаеше кога ще се срещнат. А най-много я притесняваше мисълта, че за него тя бе просто жената, в която е влюбен от три месеца и с която е прекарал точно четиринайсет дни и толкоз. Как можеше да се сравнява това с трийсетте години съвместен живот с жена му? Не можеше. Каза си, че това е просто една фантазия, мечта, която толкова й се искаше да се сбъдне. Единственото реално нещо беше бебето.

В неделя на път за вкъщи се отби в „Света Сесилия“. Имаха три нови деца, вместо очакваните две. Едното бе шестгодишно момченце, спасено от приемна грижа, след като е било сериозно малтретирано и от собственото си семейство, и от приемните родители. Това се случваше понякога. На вечеря то седеше умърлушено, с огромни, уплашени очи, и всички опити на Тими да го заприказва се оказаха неуспешни. Болезнено й напомняше за Блейк. Беше получила картичка от семейството му, в което й съобщаваха, че детето е добре. Все още й липсваше. Беше останало в сърцето й завинаги.

Сестра Ан обясни, че детето страда от посттравматичен стрес и не говори — също като Блейк. Вече му бяха назначили терапия. Когато Тими посегна да го погали по главата за лека нощ, то вдигна ръка, за да се предпази, и се сви уплашено.

Жан-Шарл й звънна късно вечерта, но този път не спомена нищо за отиването й в Париж. При него беше понеделник сутрин и пред кабинета вече го чакаха пациенти. Обясни, че операцията на съпругата му е назначена за вторник. През последните дни това беше главната тема и Тими беше предимно в ролята на слушател. Призна й, че любовта им е единственото нещо, което го крепи. Тя не посмя да му каже колко страда, колко много иска да се видят. Опитваше се да го подкрепя, да го разбира и се надяваше в крайна сметка всичко да завърши благополучно. Знаеше, че и той я обича, но не й даваше никаква сигурност. Единственото сигурно нещо беше, че до следващата зима, ако всичко вървеше нормално, щеше да има дете. Най-разумното нещо според нея бе да изчака преди да му каже каквото и да е. За себе си вече бе решила.

Мисълта, че носи детето му, я караше да го обича още повече. Плачеше много. В офиса Дейвид и Джейд наблюдаваха мрачното й настроение, но не смееха да й задават въпроси. Не споменаваше за пътуване до Париж. До края на май нищо не се случи.

Точно преди Деня на загиналите във войните^[1], тя отново заговори за пътуване до Париж. Операцията на жена му беше минала и след две седмици започваше химиотерапия. Това беше първата възможност като време да се видят, за която й беше споменал. Най-после беше посетила гинеколог. Бебето растеше нормално, а когато видя на ехографа как бие сърчицето му, се разплака. Оттогава носеше снимката със себе си. Според изчисленията вече беше бременна в деветата седмица и бебето трябваше да се роди в началото на януари. Около всичко това имаше някаква нереална аура, никой не знаеше за него. То беше нейната най-голяма и съкровена тайна. Все още изчакваше удобен момент да му съобщи новината. Не й се искаше да е по телефона и със сигурност не насред бурята, която се вихреше около него. Надяваше се скоро да я покани в Париж.

В петък следобед преди празника тя го попита за графика му през следващите дни. Отсреща последва въздишка и мълчание. Напоследък беше толкова стресиран, звучеше толкова напрегнато. Разказа й колко уплашени са дъщерите му за майка си. Това беше тежък момент за семейството му.

— Не знам, Тими. Страшно ми се иска да те видя. Няма ден, в който да не искам да си тук, но положението е много сложно. Дори и да си в Париж, едва ли ще мога да съм с теб, както на мен би ми се искало. Не искам да ти го причинявам.

Беше сигурна, че й го казва с добри чувства, но на нея й прозвуча едва ли не като раздяла. Подхвърли му, че за нея няма значение колко кратко ще бъдат заедно, просто искаше да е там, но той замълча, а после я помоли да изчакат още няколко седмици, докато премине първият курс на химиотерапията. Поредното отлагане, макар и наложително. Как би могла да спори — срещу нея бяха едно раково заболяване, ужасът на децата му и неговите тревоги. Нямаше шанс. „Ами ти?“ — нашепваше в главата й едно гласче. Истината бе, че в този момент тя нямаше място в живота му, а точно сега имаше най-голяма нужда от него. Повече от всякога.

— Не можеш ли да се измъкнеш за няколко дни преди химиотерапията? Бих могла да дойда само за един уикенд.

Лекарят й бе казал, че може да пътува, а радостта от предстоящата среща щеше да й помогне да преодолее леко дългото пътуване. Беше готова на всякаква жертва заради него, но той очевидно не се чувстваше така. В някои моменти силно му съчувстваше, в други се самосъжаляваше.

— Не знам какво да ти кажа, скъпа моя. Мисля, че трябва да изчакаме.

Докога? Докато съпругата му се почувства още по-зле от химиотерапията и й окапе косата? Тогава изобщо нямаше да се сеща за Тими. Сякаш вече усещаше какво предстои и перспективата никак не изглеждаше добра. Знаеше, че на семейството му предстои тежко изпитание. Тими беше виждала какво се случваше с нейни приятелки.

— Толкова съжалявам, че трябва да ти причиня това и да те моля за търпение. През лятото, след като премине химиотерапията, всичко ще се успокои. Лъчетерапията изтощава, но се понася по-леко.

Въпреки разбирането и съчувствието, което проявяваше, Тими също имаше нужди, за които той трябваше да се погрижи. Връзката им вече изглеждаше далечна и нереална. Единственото реално нещо беше бебето, за което твърдо бе решила да му каже, когато положението при него се успокои. Нямаше никакво желание да добавя още напрежение към истерията. Нямаше намерение да манипулира, да моли, да насилва нещата, да изнудва. Искаше той да го приеме като дар, а не като заплаха.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — тъжно попита тя. Отношенията помежду им ставаха все по-потискащи с всеки изминал ден.

— Казвам, че не знам какво да направя — въздъхна той. — Обичам те, но нямам представа кога ще мога да те видя отново. Съпругата ми е болна от рак, децата ми полудяват от тревога. Налага се да сваля обявата за продажба, защото тя изпада в истерия само като си помисли, че трябва да се мести по време на терапията. Това е най-малкото, което мога да направя. Тими, какво друго да кажа?

Стомахът й се сви на топка. За пръв път чуваше, че продажбата на апартамента отпада.

— Какво да направя според теб, предвид всичко, което се случва тук?

Все си мислеше, че би могъл да се изнесе и да се грижи за съпругата си, макар да живее на друго място. Но знаеше, че това би прозвучало грубо, затова замълча. Трябваше сам да реши, а не го правеше. В момента постъпваше правилно спрямо жена си и децата си, но не и спрямо нея. Не го обвиняваше. Разбираше го и въпреки това бе уплашена. А бременността й само усложняваше положението. Случващото се бе много по-страшна версия на предсказанието на Джейд.

— Не знам — отвърна Тими просълзена. Напоследък трудно удържаше сълзите си. Толкова страшно й липсваше. Той я уверяваше в същото. Болката не можеше да се измерва, не можеше да се определи кой от двамата страда повече и кой рискува повече. Тя реши да разведри атмосферата. — Може би трябва да приложим решение в стил „Незабравим романс“.

— Това пък защо? — засегнат попита той. — За мен това не е просто романс. Сериозно е, Тими. Ти си любовта на живота ми.

— И ти на моя — сериозно отвърна тя и продължи: — „Незабравим романс“ е много стар филм. Класика. С Кари Грант и Дебора Кер. Срещат се на един кораб и се влюбват. И двамата имат годеници и се уговарят да се срещнат след шест месеца на Емпайър Стейт Билдинг, след като решат проблемите си в личния живот. И двамата трябва да си намерят работа, да развалят годежа си. Ще отидат на срещата само ако са свободни. В уречения ден, когато той отива на срещата и я чака, тя така и не успява да стигне там, защото по пътя я прегазва такси. Остава в инвалидна количка и тъй като не иска той да я вижда в това състояние, не му се обажда никога повече. Доколкото си спомням, той я вижда в един театър, но не разбира, че е инвалид, и й казва много остри думи. После рисува неин портрет и го излага в една галерия, откъдето му казват, че го е откупила жена в инвалидна количка. Така я открива. — Докато му разказваше история, очите й се наляха със сълзи. — Тя се опитва да го излъже, но той намира картината в спалнята й и тогава разбира, че е инвалид. Въпреки всичко любовта им побеждава и остават щастливи заедно до края на дните си.

— Бива си я тази история — отвърна Жан-Шарл, впечатлен от разказа й. — Надявам се, ще пропуснем колата и инвалидния стол.

— О, да. Имах предвид, че може да си определим среща след няколко месеца и дотогава да оставим нещата на собствения им ход. Ти нямаш време за мен, а аз чакам със затаен дъх да кажеш ден, в който мога да дойда. Може би засега ще е по-добре да се откажем. — Докато изричаше тези думи, сълзи се стичаха по лицето й.

— Това ли искаш, Тими? — нещастно я попита той и изведнъж го обзе паника. Не му се искаше да я загуби, но животът му беше пълен хаос, трябваше да се отдаде изцяло на семейството си и да изключи всичко останало, дори нея. Осъзнаваше колко несправедливо е това към Тими. Постоянно изпитваше вина и не знаеше коя посока да избере, без да предаде другите. Помисли си дали не е права.

— Не, не искам това — призна му тя. — Искам да те видя. Още сега. На мига. Обичам те. Ужасно ми липсваш. Но виждам, че засега това не е възможно. Може би ако си определим среща след време, няма да се чувстваш притиснат. Може да си обещаем дотогава да подредим живота си. — В предложението й имаше нещо много рационално — поне щеше да си спести ежедневните разочарования от напразните очаквания.

— Ще можем ли поне да разговаряме? — попита той притеснен.

— Не знам дали е разумно… — каза тя и заплака още по-силно.

Единственото, което искаше, бе да я прегърне и утеши. Мразеше се за това, че я наранява. Представяше си какво й причинява. Колко ли я беше страх? Сигурно бе събудил старите й демони. На всички им беше трудно в тази ситуация, но за нея беше още по-тежко.

— Не знам дали бих могла да оцелея месеци без да те чувам — продължи Тими, ридаейки. — Вече ми липсваш толкова много.

— И за мен ще е непоносимо — твърдо каза той. — Мила моя, моля те, опитай се да не се тревожиш толкова. Обичам те. Ще бъдем пак заедно. Завинаги. Обещавам.

А ако не стане? Тими реши да не го казва на глас.

— Но все пак, може би си права. Може би трябва да престанем с опитите си да се съберем сега или дори през лятото. В понеделник е първи юни. До първи септември тя ще е приключила с химиотерапията. Лъчетерапията ще е по-лека. Най-лошото тогава ще е отминало. Нито тя, нито децата ще могат да ме обвинят, че съм ги изоставил в тежък момент. Септември ми се струва най-подходящият момент да се изнеса. Тими, ако ми дадеш това време, ще ти бъда вечно благодарен.

Тими не искаше и да си помисли какво би станало, ако състоянието на съпругата му не се подобри, а се влоши. Ами ако и тогава не успее да ги напусне? Но не каза нищо. Надяваше се да не е толкова наивен в обещанията си.

— Да си определим ли среща на Емпайър Стейт Билдинг на първи септември? — мило я попита той и тя се разсмя през сълзи.

— Не е задължително да е там — и отново се разсмя. — Какво ще кажеш за Айфеловата кула? Но ако продължим да си говорим, ще знаем какви са ни намеренията.

— Ще бъда там — сериозно отвърна той. — Давам ти най-тържествено обещание. На първи септември ще съм твой завинаги и можеш да правиш с мен каквото си поискаш. Обичам те и ще бъда твой.

Тя бързо сметна, че тогава ще бъде в петия месец. Щеше да е голяма изненада да я види бременна. Но можеше да чака. Дори цели три месеца. Нямаше никакво съмнение, че той го заслужава. Дотогава можеше да се справи сама, а ако се наложи — и след това.

— Добре, значи имаме среща — тъжно отвърна тя. Едва понасяше мисълта, че предстоят още три месеца без него, но явно това беше единственият начин да се съхрани. — На Айфеловата кула на първи септември.

— Ще те чакам в ресторант „Жул Верн“ — уточни той. — А дотогава ще ти се обаждам всеки ден. Обещавам.

Затвориха натъжени. Тази уговорка не й донесе никаква увереност, напротив, остави я с усещането, че губи нещо. Спестяваше си постоянното разочарование от неспазени обещания, но се отказваше от възможността да се видят през следващите три месеца. Щеше да е много трудно и за двамата. Единствено се надяваше тази връзка да оцелее. Никой не можеше да каже какво ще се случи. Тя имаше единствено надеждите си, мечтите си, дълбоката си любов към него и детето, което носеше. Реши, че ако той не дойде на срещата на първи септември, никога нямаше да му каже за това, щеше да остане завинаги сама с детето им и спомените за красивата им любов. Мисълта я ужасяваше. Сега и оставаше само да се моли, да се надява, да вярва и да чака.