Даниел Стийл
От пръв поглед (15)

15.

След два дни асистентът на Жан-Шарл се обади да потвърди, че ще поеме ангажиментите му за една седмица в средата на март. Това беше само след две седмици и Жан-Шарл веднага се обади на Тими да й съобщи новината. Когато й звънна, вече беше направил резервация за самолета. Чувстваше се като дете, което очаква Коледа. Всичко чудесно се нареждаше във времето. Малко преди това Тими трябваше да представи моделите и щеше да работи бясно, за да приключи навреме. Искаше да посвети цялата седмица само на него. Единственото, което я вълнуваше, бе да са заедно.

Следващите две седмици се точеха бавно и им се сториха цяла вечност. Тими работеше много, искаше да отхвърли колкото се може повече ангажименти, а през почивните дни движеше проектите и подреждаше жилищата си. Изхвърли доста стари, овехтели вещи, купи нови цветя, поръча нови хавлиени кърпи, чаршафи и ги изпрати в Малибу. Трупаше перушина в гнездото, макар да си повтаряше, че той идва единствено заради нея. В деня преди пристигането му купи нови дискове с музика. Беше се погрижила за всичко, до най-дребните детайли. Набави храна по негов вкус, дори няколко френски списания. Сутринта преди пристигането му аранжира цветя в стаите. Искаше всичко да бъде съвършено. Дори времето бе на нейна страна — денят бе тих, слънчев, топъл, без нито едно облаче. Истинска пролет. Знаеше, че в Париж е много ветровито напоследък, така че тук го очакваше допълнителен бонус.

Реши да облече бежови памучни панталони и подходящ пуловер, косата остави разпусната. Обувките й бяха ниски пантофки от крокодилска кожа, комбинирани с чанта „Кели“ във винтидж стил, в бледожълто, купена от Париж. Изглеждаше като модел от модно списание. Сутринта не отиде до офиса. Беше прекалено заета да оправя дома си, да изпипва последните детайли. Леглото бе застлано със съвършено изгладени, чисто нови чаршафи „Пратеси“, бе купила подобни и за морската вила, но в небесносиньо с мотиви от малки мидички. Не знаеше дали той щеше да обърне внимание на всичко, но въпреки това го правеше заради него. Обади се в офиса, за да предупреди, че ще отсъства цяла седмица. Беше приключила с всички задачи до края на седмицата. Този път Джейд се въздържа от коментар, благодарение на Дейвид, но накрая я изгледа мрачно, заради което по-късно се обади да й се извини. Тими имаше чувството, че й предстои меден месец. И в известен смисъл си беше точно така. За двамата започваше един съвсем нов живот. Трудно бе да си представят, че може да се повтори вълшебното им преживяване от Ню Йорк, но никой от тях не мислеше за това. Вълнуваха се като деца. Трябваше да кацне всеки момент, след единайсет часа полет. Тя зае позиция до митническия пункт, тръпнеща от нетърпение.

Вратата за пристигащи пътници се отвори и тя го забеляза. Идваше срещу нея, метнал блейзъра си през рамо. Яката на синята му риза бе разкопчана, а червената му вратовръзка се подаваше от джоба на сакото. Красив, небрежно-елегантен, с толкова френско излъчване. След миг я прегръщаше силно, а тя не можеше да си поеме дъх от целувките му.

— Толкова ми липсваше — бездиханна каза тя, обвила ръце около кръста му. Двете седмици им се бяха сторили цяла вечност. Не спираха да се целуват на излизане от летището.

— И ти на мен — щастливо отвърна той. — Мислех, че никога няма да кацнем. Пътуването ми се стори безкрайно.

— Уморен ли си? — започна да се суети тя. Искаше й се да го поглези и той с удоволствие се предаде на грижите й.

— Ни най-малко — грейна той. — Спах през целия полет. Изгледах два филма и добре похапнах.

Тя знаеше, че в първа класа на „Еър Франс“ сервираха вкусна храна.

— Каква е програмата за днес? — попита той.

Влязоха в колата, той я целуна отново и потърси с ръка гърдите й. Жадуваше за тялото й откакто се бяха разделили. И силно се вълнуваше от предстоящото им пътуване до Калифорния.

— Толкова съм щастлива, че си тук — призна му тя. Нямаше търпение да му покаже любимите си места, дома си в Бел Еър, морската вила, да се разходят заедно по улиците, да му приготви вечеря, да се покаже с него, да се смеят, да спят, да се любят. Тръпнеше пред цялата палитра от удоволствия. Любовта им беше истинско съкровище и двамата го осъзнаваха.

Тръгнаха към Бел Еър по магистралата „Санта Моника“. Движението като по чудо не беше натоварено. Разговаряха за хиляди неща. Жан-Шарл й призна колко се радва, че идва в нейния свят. Искаше да научи всичко за нея, да сподели живота й. След по-малко от час вече бяха пред дома й.

Остана впечатлен от изтънчения й вкус, от ведрата, спокойна атмосфера в дома й, от великолепния избор на произведения на изкуството. Обикаляше наоколо, оглеждаше всичко, възхищаваше се от нейната елегантност и стил. Внезапно се отправи към библиотеката, сякаш нарочно, спря и се загледа в снимката на Марк. Веднага разбра, че е той. Тими го наблюдаваше как взе снимката и се загледа в очите му.

— Това е твоето момченце, нали? — тихо попита той.

— Да. Това е Марк.

— Красиво дете — мило каза той и я постави обратно, после се приближи към нея и я прегърна. — Съжалявам, мила… толкова съжалявам… иска ми се да не се е случвало.

Тя кимна мълчаливо. Не заплака, просто остана там с мисълта за Марк, в обятията на Жан-Шарл. В този миг двете й любими същества сякаш се сляха в сърцето й и въпреки че беше толкова тъжно, Тими се почувства спокойна. Той отново я целуна, душата й преливаше от нежност и щастие.

— Гладен ли си? — попита тя, докато го водеше към кухнята.

Вместо отговор той я прегърна — не можеше да отлепи ръце от нея, и се разсмя.

— Само за теб, любов моя. Жадувам те, откакто се разделихме.

— Питам за храна. — Беше се постарала да набави най-различни лакомства, дори френска франзела, която той винаги си поръчваше в Ню Йорк.

— Хапнах по време на полета. Сега точно не ми трябва храна. Искам само теб — и докато я целуваше, Тими се почувства като героиня в романтичен френски филм.

Показа му останалата част от къщата, стигнаха до спалнята. Завесите бяха дръпнати и цялата стая грееше в слънчева светлина. Леглото беше безупречно изпънато, а на малката масичка пред канапето бе поставена стъклената ваза с цветя.

Жан-Шарл се усмихна.

— Всичко е толкова красиво, Тими. Харесва ми дома ти.

Тя се вписваше съвършено в красивия интериор. Къщата беше елегантна, уютна, изискана, приветлива, топла, артистична — като самата Тими. Това беше тя. И преди да успее да му отговори, с галантен жест той я прегърна и поведе към леглото.

— Чувствам се толкова уморен — дяволито я погледна той. — Имам нужда да подремна.

— Ела тук, любов моя — прошепна му тя.

Той потъна в обятията й. Само след миг стройните им голи тела, закопнели едно за друго, страстно се сляха. Тя имаше чувството, че му принадлежи откакто се помни, а той си помисли, че най-сетне си е у дома.

Когато станаха от леглото, вече се бе стъмнило. Бяха се любили, спали и после пак и пак часове наред. Не можеха да се наситят един на друг. Впуснаха се в едно безкрайно отдаване, в истинско, безгранично съвършенство.

Наметнаха халати и слязоха в кухнята. Тя бе приготвила омлет и салата, добави парче „Бри“ и любимата му франзела. Това беше перфектната вечеря преди да се върнат отново в спалнята, да правят секс, а после да останат два часа във ваната. Когато бяха заедно, сякаш попадаха на друга планета, в безвремие, без отговорности и задължения. Правеха само онова, което искаха, и нито за миг не се отделяха. Всичко се случваше с такава лекота, толкова естествено, че не им омръзваше. Бяха напълно пристрастени, не можеха да се наситят един на друг.

Късно през нощта заспаха. Събудиха се в десет на следващата сутрин. Жан-Шарл погледна часовника си и установи, че е време за вечеря. Тими приготви пържоли на скара и след като се изкъпаха и облякоха, поеха към крайбрежието. Минаха по „Пасифик коуст“, за да му покаже възхитителната гледка.

— Каква красота, Тими. — Съвършен ден, в който се чувстваше неописуемо щастлив. А когато видя морската й вила, беше силно впечатлен. — Невероятно — възкликна той. Беше очарован от стилния интериор, от фееричната комбинация на синьо и бяло, красивата веранда, плажа, гледката. Излязоха на разходка по плажа, газеха във водата. — Бих могъл да остана тук завинаги — неволно възкликна той.

— Иска ми се да беше така — мило отвърна тя, но и двамата знаеха, че беше невъзможно. Той си имаше живот в Париж, практиката, в която бе инвестирал години, и децата, които обичаше. А тя трябваше да управлява бизнеса си. Бяха наясно, че ако искат да са заедно, трябваше постоянно да пътуват и да оцеляват някак си до следващата среща. Вече разбираха, че разделите ги изпепеляваха.

Останаха на верандата почти през целия следобед, радваха се на слънцето и си бъбреха. Той задряма за кратко, все още се бореше с часовата разлика, а тя остана загледана в него. Заслуша се в дишането му. Слънцето слезе ниско, захладня и тя го зави с кашмиреното одеяло. После го събуди, за да влязат вътре и да запалят камината. Седяха пред огъня в хола и си приказваха. Тими реши да не повдига темата за бъдещето им и развода му. Доверяваше му се напълно. Помоли го да й разкаже за децата.

— Жулиан е много изискана и сдържана, дори направо хладна. Прилича на майка си. Не сме толкова близки, колкото би ми се искало. Като котка е. Много вглъбена личност. Наблюдава всичко, вижда всичко. За своите седемнайсет години е много мъдра. Силно привързана е към майка си и сестра си, но не чак толкова към Ксавиер. Той е шест години по-голям и винаги се е отнасял към момичетата като към голяма досада, още от малък. Те все го дразнеха, пипаха вещите му, чупеха ги, разхвърляха стаята му. По-късно постоянно се шегуваха с него заради момичетата, които идваха. И накрая спря да ги води у дома, което изглежда не беше лошо решение.

Софи е на петнайсет и е много сговорчива. Понякога се държи като по-малка за възрастта си. Жулиан е по-изискана, обича да се издокарва. Софи понякога се държи като мъжкарана, но си е истинско момиче — знае как да ме върти на пръста си. Според нея Ксавиер е герой, а аз съм безгрешен. Но с майка си не се разбират много добре. Мисля, че е от възрастта. И Жулиан имаше подобни проблеми, когато беше на петнайсет. Сега са в конспирация, обикновено срещу мен — усмихна се той.

По думите му личеше колко обича семейството си и колко е близък с децата си. Заради това Тими го обичаше още повече и съжаляваше, че не е по-млада. Ако се бяха срещнали по-рано, би могла да му роди дете. Тази удивителна идея не й бе хрумвала преди и я сподели с него, когато си легнаха. Това много го трогна.

Погледна я нежно и плахо попита:

— Има ли още някакъв шанс?

— Шанс има, но е малко вероятен. Едва ли става лесно на моята възраст. Почти съм сигурна, че няма да стане. — Това я натъжи. Колко много години бе загубила след смъртта на Марк. Никога не й бе хрумвало, че би могла да роди друго дете. — Мислила съм за осиновяване.

Разказа му за дома „Света Сесилия“ и той остана много впечатлен от всичко, което бе направила и правеше, от грижата й за сираците и подкрепата, която им оказваше.

— Досега не съм го направила, защото се страхувах да обичам отново. Било дете, било мъж. По-лесно беше да държа дистанция.

— А сега? — попита той и я притисна към себе си. — Още ли се страхуваш?

След миг мълчание тя се сгуши по-плътно към него и каза:

— Не, не се страхувам. Не се страхувам от нищо, когато съм с теб, освен да не те загубя. Не искам никога повече да губя човека, когото обичам.

— Никой от нас не го иска.

Поговориха още малко за децата му, за нещата, които обичат. После се любиха, след това заспаха, после пак се любиха и така до четири сутринта. Пошегува се, че сигурно я лъже за възрастта си и всъщност е много по-млад, за да издържи на толкова много секс. Шегата му допадна. Излязоха на верандата, хванати за ръце, и се загледаха в ясното звездно небе. Най-съвършеният момент в целия й живот.

После заспаха в прегръдките си. Когато се събудиха следобед, похапнаха кроасани и чай и излязоха на разходка по брега.

Останаха в Малибу четири дни. Жан-Шарл беше влюбен в това място, не му се искаше да си тръгва. Прекара невероятно в света на Тими, сякаш бе попаднал в най-удобната какавида на света. С неохота тръгна към Бел Еър, но му се искаше да разбере и как живее в Ел Ей. Обикаляха по заведения, антикварни магазини, плуваха в басейна. Ходиха на дълги разходки, пиха капучино в нейното любимо кафене, с часове седяха в джакузито. Почувстваха се сродни души.

Последният ден дойде неусетно. Лежаха в голямото легло, разговаряха за приятните си преживявания и планираха кога пак ще се видят. Не можеха да повярват, че страстната им любов бе започнала едва преди месец. Сякаш винаги са били заедно. Говориха за какво ли не — за детските си страхове, за тийнейджърските си години, за бъдещето си. Да мислят за деца беше късно, но се надяваха съвместното им бъдеще да се получи. Всичко с времето си, бе заявил Жан-Шарл.

Тя го закара до летището. Предстоящата раздяла ги натъжаваше и плашеше. През изминалата седмица се бяха сближили още повече, вече си имаха свои общи занимания. Тя разбра каква е любимата му закуска и с удоволствие му я приготвяше. Правеха любов часове наред и си доставяха безкрайно удоволствие. Опознаваха взаимно нуждите и навиците си, тайните си, миналото си, нежните струни и старите страхове. Не остана почти нищо, което да не знаеха един за друг. Бяха отишли много далеч за толкова кратко време. А сега трябваше да се разделят отново и да се научат да живеят един без друг, до следващия път. Отново им предстоеше дълъг период на адаптация и нито един от тях не бе готов за това. Раздялата щеше да е мъчителна след тази седмица, но бяха благодарни на съдбата, че това се беше случило.

Единственото неестествено нещо през тази седмица бе, че никой не я потърси от офиса, макар че Тими бе дала специални указания да й звънят само в извънредни ситуации. Искаше всеки миг от деня да бъде изцяло посветен на него, искаше да е единствено жената, която обича Жан-Шарл. Това се харесваше и на двамата. С него се чувстваше повече жена от когато и да било.

Докато го наблюдаваше как чекира багажа си за полета на „Еър Франс“, се почувства истински нещастна. Нямаха избор. Жан-Шарл трябваше да премине през лентата за сигурност и да се отправи към изхода. Остана с нея до последната минута, целуваше я, прегръщаше я, обичаше я, мразеше да я напуска. При всяко сбогуване с любим човек тя се чувстваше като изоставено дете. Макар да знаеше, че скоро пак ще се видят, изживяваше истинска драма. Едно тихо ужасено гласче я питаше дали ще оцелее, ако не се върне. Той знаеше вече за тези страхове и не спираше да й повтаря, че скоро отново ще бъдат заедно. Вярваше му, но душата я болеше.

— Обичам те — прошепна й той за последен път.

— И аз те обичам много… скоро пак ще се съберем… — Не разбираше как и кога той би могъл пак да дойде в Калифорния, беше трудно да отсъства от работата си толкова често.

— Ти кога ще можеш да дойдеш в Париж? — нетърпеливо попита той. Животът му без нея щеше да е празен и трудно поносим.

— Ще се опитам да е скоро — обеща му тя.

Можеше лесно да измисли повод. Всъщност, нямаше нужда от повод. Просто трябваше да пренареди програмата си и да се метне на самолета. Проблемът бе, че той все пак още беше женен и се чувстваше неудобно да остава при нея в хотела. Бяха обсъждали друг вариант, например да наемат апартамент, докато се изнесе и си намери жилище. Щеше да стане сравнително скоро. Бяха си обещали да измислят нещо. И изведнъж му се прииска тя да е част от ежедневието му, искаше я в Париж.

— Ще видим — отвърна тя и отново се целунаха. Тръгна си, вече не можеше да го докосне. Непоносимата раздяла започваше. Обърна се и й се усмихна. И двамата се гледаха просълзени. Поведението им беше толкова очарователно глупаво, сантиментално и романтично, но и в това бяха в пълна хармония, както във всичко, което мислеха, докосваха или правеха.

Той й махна и тръгна към изхода, след като извика, че я обича. Когато изчезна от погледа й, я завладя невероятно усещане за загуба и празнота.

Отправи се към гаража, качи се в колата и остана там дълго време. Все още долавяше уханието на парфюма му във въздуха, усещаше допира на кожата му, подобно на привидение. Запали колата и пое към къщи, потънала в спомена за всичко, което се бе случило помежду им през изминалата седмица. Всичко в дома й напомняше за присъствието му. Не знаеше кога щеше да го види отново, но знаеше, че е негова, че това е техният общ дом. Жан-Шарл бе оставил частица от себе си — в дома й и в нея самата.