Даниел Стийл
От пръв поглед (12)

12.

Полетът до Ню Йорк й се стори безкраен. Нямаше желание да си бъбри с Дейвид и Джейд, а този път не можа и да мигне, дори не можа да работи, нито да чете.

Единственото, което правеше, бе да мисли за Жан-Шарл. Още не можеше да проумее какво се случи помежду им предишната вечер. Много романтично бе да прехвърлят всичко на Купидон, но в какво се криеше разковничето? Дали всичко не бе започнало преди четири месеца? Независимо от причината, нещо се беше случило.

В Ню Йорк минаха през митническия контрол, където обяви малкото покупки, които бе направила, Дейвид излезе, за да намери лимузината им, а Джейд се огледа за носач. По навик Тими включи мобилния си телефон и в същия миг той звънна. Беше Жан-Шарл.

— Ало? — каза тя, излизайки през вратата. Дейвид тъкмо бе намерил лимузината, тя му махна и се настани вътре, а той се върна за останалия багаж.

— Как мина пътуването? — звучеше толкова по френски, толкова сексапилно.

— Беше прекалено дълго. Мислех за теб.

— Аз също. Къде си сега? В хотела?

— Не. Току-що слязох от самолета. Съвършено уцели момента. Тъкмо си включих телефона и ти звънна.

— Цял ден мисля за теб — призна й той.

При него беше девет вечерта — краят на един прекалено дълъг ден. Тъкмо бе приключил с последния си пациент, обясни й той, и сега беше в колата си, на път за вкъщи.

— Тими, какво се случи вчера? — попита точно толкова объркан, колкото нея.

— Не знам. Може би е заради свети Валентин. Сигурно това обяснява всичко. — Не можеше да повярва, че му го казва. Години наред бе успяла да се опази от подобни преживявания, а сега усещаше как хлътва по него. Изглежда наистина полудяваше. Но и той не звучеше по-нормално от нея. Беше й толкова приятно, че й се обажда. Изведнъж се почувства като момиче. И тогава й хрумна нещо. — Имаше ли скрито послание в картичката, която ми изпрати миналата есен? Онази със залеза в Нормандия? — не можа да обуздае любопитството си тя.

— Тогава не го бях предвидил така. Но може би е имало. Сега като се замисля, трябва да е било точно това. Тази картичка ми се видя подходяща и дълго се чудих какво точно да напиша. Освен това се притеснявах заради английския си.

Това признание я накара да се усмихне. Беше толкова трогателен. Харесваше у него смесицата от сила и чувственост, добронамереност, загрижеността за децата му, объркването му от завихрилите се чувства помежду им. Не намираше нито едно нещичко, което да не й допада у него.

— Много внимавах какво да напиша. Не исках да е прекалено дълго, но и да не е твърде кратко. Много ме трогна красивия часовник, който ми подари. И други пациенти са ми правили подаръци, но далеч не толкова прекрасни. А и означаваше много повече за мен, защото беше от теб.

Сърцето й се разтопи. Призна й, че не го е свалял оттогава. В този момент Джейд и Дейвид донесоха до колата останалия багаж. Не й се искаше да разговаря пред тях и го попита дали би могла да му звънне след час от хотела. Щеше да очаква обаждането й на мобилния телефон. Дейвид и Джейд забелязаха необичайното й оживление. А Тими чувстваше как губи здравия си разум. Беше като обсебена. Този мъж я привличаше неудържимо, искаше й се постоянно да чува гласа му.

Звънна му веднага щом се качи в стаята си и не скри изненадата си, когато той я попита дали ще го изчака в Ню Йорк до другата седмица. Би могъл да прескочи за няколко дни, които да прекарат заедно, да излязат на вечеря. Изглежда отчаяно му се искаше да я види пак. Тя искаше същото. Но имаше пречка. Налагаше се да лети до Тайван заради кризата във фабриката. Колкото и да беше разочарован, прояви разбиране. Знаеше, че има отговорности, които не можеше да пренебрегне.

— Много работиш, Тими — каза той.

Вече я познаваше достатъчно добре и не можеше да го заблуждава, а и не искаше. Трябваше да я харесва такава, каквато е. А тя искаше да научи повече за него — за детството му, за училищните му години, за семейството му. Чудеше са какво ли дете е бил, какви мечти и тайни страхове е имал. И какво ли очакваше от нея… Искаше да знае всичко. Тя вече бе му поверила най-съкровените си тайни.

— Какво ще правим сега? — попита Тими, отпусната на леглото в хотела. При нея беше пет следобед, а при него — единайсет вечерта. Деляха ги хиляди километри. И ако имаше капка разум, трябваше да се вслуша в съвета на Джейд и да не се впуска в тази връзка, докато не се разведе или поне изнесе от семейното жилище. Но всичко се развиваше прекалено бързо и тя вече здраво бе хлътнала по него. Чувствата, които я завладяха, приглушиха болката от загубата на Блейк.

— Не знам какво ще правим — призна й той. — Ще ни трябва известно време, за да разберем — внимателно продължи той. — Всичко това е много ново за мен. Никога преди не съм изпитвал подобно нещо.

Той бе на петдесет и седем, а тя с девет години по-млада, но и за двамата това беше непознато чувство. Не бе преживявала нещо подобно нито с Дерек, нито с някой друг.

— Иска ми се да прекараме известно време заедно. Кога се връщаш от Тайван?

— Ще бъда там за няколко дни, надявам се. Заминавам в сряда и до края на седмица трябва да се върна.

— Бих могъл да дойда в Калифорния след това — плахо предложи той и тя потръпна от вълнение.

Всичко се случваше толкова бързо. Не знаеше как да го възприеме, нито как да се предпази и изобщо дали беше нужно. Трябваше им малко време да се осъзнаят. Вече й бе казал, че до юни ще остане при семейството си. Това означаваше още четири месеца. Ами ако размисли и остане, както бе направил приятелят на Джейд? И да започне да я размотава, когато вече се е привързала… Прати по дяволите всичките си опасения и продължи разговора си с него. Искаше й се той да дойде в Калифорния.

Бракът му беше мъртъв от години — тя бе разбрала това още през октомври, може би по-добре от него. Просто сърцето му бе задрямало много отдавна и бе забравил къде е и за какво се използва. А сега се пробуждаше от дълъг сън като Рип ван Уинкъл. За себе си Тими осъзнаваше, че това не беше просто увлечение. Надигаше се нещо огромно, приливна вълна, която ги откъсваше от брега и ги повличаше нанякъде, здраво вкопчени един в друг. А най-лошото бе, че никой от двамата нямаше спасителна жилетка. И добре го осъзнаваха.

Говориха цял час, докъм полунощ парижко време, после тя остана да лежи на леглото и да мисли за него. Представяше си, че вече е заспал, когато към три часа получи имейл.

Мила Тими, мисля за теб и не мога да заспя. Мисля за всичко между нас през последните два дни. Още не мога да го определя, но каквото и да е, това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало. Усещам го с цялото си същество. Ти си най-изключителната жена, която съм срещал, и не мога да разбера откъде изведнъж извадих този късмет. Лека нощ. Ще те виждам в сънищата си. Je t’embrasse fort. Ж-Ш.

Вече я целуваше „силно“. Тази дума я разбираше. Цялото писмо я зашемети. Никога преди не бе се чувствала така омагьосана. Бяха като деца, които си подхвърляха любовни бележчици в клас. Веднага му отговори.

Скъпи мой Ж-Ш., липсваш ми. Как е възможно да ми липсва някой, когото едва познавам? Но е така. И аз не мога да откъсна мислите си от теб цяла вечер. Пристигай по-скоро в Калифорния, при първа възможност. Имаме много да говорим. Je t’embrasse fort. Т.

Изпрати съобщението и не можа да не се запита дали щеше да спи с него в Калифорния, ако той успееше да дойде. Мислеше, че не трябва да го правят. Поне докато не напусне семейното жилище през юни. Така изглеждаше най-разумно. Защото толкова възхитителен мъж като него лесно би я извадил от равновесие. А направеше ли го веднъж, попадаше в пълната му власт, на сърцето и духа му. Реши, че трябва да спазва дистанция и да му го каже преди пристигането му. Написа му го още същата вечер в друг имейл. И така мина нощта. Утрото настъпи и той й писа, че наблюдава изгрева и мисли за нея. С всяка минута страстите се развихряха и ставаше все по-сериозно. Двамата бяха съгласни, че не трябва да стигат до физическа близост, когато се видят. Отнасяше се към нея с огромно уважение. Съобразяваше се с желанията й. Досега никой не бе правил това за нея. Наистина беше забележителен човек. Не можеше да проумее как съпругата му го оставя да си тръгне, нито как е допуснала да го загуби и защо е искала да се разделят още преди години. Тими беше убедена, че ако тя е била омъжена за такъв човек, никога не би го пуснала да си тръгне. За нищо на света. В сравнение с него мъже като Зак изглеждаха странно неадекватни, а връзките й с тях направо абсурдни.

На сутринта се събуди уморена, въпреки това отиде до фабриката в Ню Джърси. Срещна се с управителя и обсъдиха всички проблеми. Тези дни я очакваше доста работа.

През цялото време Жан-Шарл се обаждаше и й пишеше имейли. Имаше усещането, че се прибира в Ел Ей с истинско съкровище. Бе заминала за Париж по работа, а се бе влюбила в изключителен мъж.

На път към дома поговори за това с Джейд, която продължаваше да гледа подозрително на тези отношения и не й се искаше Тими да страда.

— Просто се опитай да запазиш разсъдъка си — посъветва я Джейд, сякаш говореше на по-малката си сестра, а не на жена десет години по-възрастна от нея, при това с много по-сериозен житейски опит. Постоянно й напомняше да не бърза. А това беше нещото, което най-малко й се удаваше. Изминаха само четири дни, докато тя се прибра в Калифорния, а той съвсем беше пометен от любовта си по нея.

Тими спа през целия полет до Калифорния, а когато влезе в къщата си в Бел Еър, усети, че всичко се е променило. В Париж Жан-Шарл я бе поразил като светкавица. Звънеше й непрекъснато, по всяко време на денонощието, говореше й за чувствата си към нея. Двамата разговаряха, смееха се, споделяха съкровени тайни, разказваха си за минали случки, за важните хора в живота им, за детството си. Той бе най-голямото от пет деца, беше поел грижата за родителите си, чувстваше се отговорен за братята и сестрите си, използваше всяка възможност да се среща с тях и сякаш изпитваше огромна отговорност към всички хора по света. Убежденията му бяха някак старомодни, изключително консервативни; изпитваше чувство за вина и притеснение, защото щеше да е първият разведен в семейството — нещо немислимо преди, но вече неизбежно. Това важеше още повече сега, когато Тими бе пленила чувствата му. До отпътуването й за Тайван в сряда вече разговаряха по няколко пъти на ден. Тими се чувстваше като омагьосана.

— Такива неща не се случват — убеждаваше го тя, опитвайки се да се хване за последната сламка на разума вечерта преди отпътуването си за Тайпей.

— Очевидно не е точно така — отвърна Жан-Шарл.

Явно и двамата бяха доста объркани и той й призна, че предния ден попитал една пациентка как е с простатата, защото объркал файловете. Жената имала катаракта. И двамата не можеха да спят, нито да се хранят нормално. Проблемите в Тайпей вече не я интересуваха толкова. Беше много разсеяна и често не чуваше какво й говорят Джейд и Дейвид.

— Имам чувството, че се побърквам — призна тя на Жан-Шарл, откровено притеснена. — Преди, когато някой ми казваше, че се е влюбил от пръв поглед, съм си мислела, че е откачен. А сега започвам да разбирам какво означава това.

— Чак сега започваш да разбираш? — попита Жан-Шарл с известно разочарование. — Аз вече съм влюбен в теб. Мислех, че и при теб се случи преди време.

— Знаеш, че е така — мило му отвърна тя.

Само допреди седмица двамата бяха съвсем нормални хора, отдадени на кариерата си. Управляваха собствените си светове. А сега на него му тежаха проблемите на пациентите, нея пък никак не я интересуваше нито лятната, нито зимната модна линия. Жан-Шарл бе споделил с най-близкия си приятел в Париж, рентгенолог, че може би Тими е голямата любов на живота му. Нямаше представа как е живял досега без нея. А тя не можеше да проумее как е оцелявала без да чува гласа му по телефона и да чете признанията му в имейлите. Тази лавина от емоции ги затрупваше с красота и вълшебство и им даваше нещо, което бяха загубили много отдавна — чудото на надеждата. Изведнъж животът им се преобрази. Тя започна да мисли как да стопят разстоянието помежду си, как да съчетаят служебните си ангажименти. В Париж той имаше и три деца, които толкова обичаше. И двамата имаха отговорности, задължения.

Тими осъзнаваше, че това е най-сладката лудост, в която се е впускала. Някога се омъжи за Дерек след като бяха работили заедно две години и приятелството им постепенно бе прераснало в любов. Този път се случи внезапно, като гръм от ясно небе. Всичките им опорни точки внезапно рухнаха и загубиха значение.

Тя замина за Тайпей с Дейвид, а Джейд остана в офиса. Всеки ден разговаряха с Жан-Шарл по няколко пъти.

Върна се в Лос Анджелис в събота. По време на полета разговаряха с Дейвид за проблемите, които бяха успели да решат — независимостта на фабриката, смяната на двамата ключови служители, за които бе установено, че ги крадат. Но всичко това едва проникваше в съзнанието на Тими. В мислите й беше единствено Жан-Шарл.

— Изглежда ти имаш друг, по-важен случай с френския лекар — пошегува се Дейвид.

Осъзнаваше капаните на една такава връзка, но знаеше, че животът рядко се движи по правила. Сега Тими нямаше власт над съдбата си, всичко беше в божиите ръце, независимо колко разумна искаше да бъде. През цялото пътуване телефонът й не спря да звъни. Цялата засияваше и се отдалечаваше, за да проведе разговора си — това се случваше толкова често напоследък, независимо дали бяха на важна среща, или решаваше спешен проблем. Желязната дама, която ръководеше империята „Тими О“, се кикотеше като ученичка, докато разговаряше по телефона. След пътуването им до Париж и последната й среща с Жан-Шарл бе променена до неузнаваемост.

Дейвид харесваше всичко, което виждаше напоследък. Точно такъв мъж винаги си бе представял до нея — мил, интелигентен, надежден, отговорен, с положение, високи нравствени ценности, уважаван, готов да приеме нейния свят без дребнавости, ревност или недостойни подбуди, като неговите предшественици, с които Тими бе опитвала да се спаси от самотата.

Единствената муха в меда бе неуреденият му развод, но Дейвид, за разлика от Джейд, беше уверен, че този човек държи на думата си.

— Кой е най-лошият сценарий? — философски разсъждаваше Дейвид, докато довършваха вечерята си в самолета. — Да те зареже, да останеш излъгана в очакванията си. И какво от това? Виждала си и по-лошо, далеч по-лошо. Струва си риска. От всичко, което ми разказа за този мъж — как се е грижил за теб миналия октомври и колко е хлътнал по теб сега — разбирам, че може да му се вярва. Вътрешното чувство ми подсказва, че при теб всичко ще се нареди.

— Кажи го на Джейд — въздъхна Тими. Стараеше се да запази нещата за себе си, да не ги споделя с никого, но по време на пътуването Дейвид забеляза какво се случва и тя реши да му се довери. — Най-много ме плаши скоростта, с която се развива всичко. Никога не съм се доверявала на такива ситуации. Моето убеждение е, че една връзка се получава с времето.

Всъщност така се беше случило в бизнеса й. Най-интересните решения й бяха хрумвали съвсем неочаквано, внезапно, като тази романтична връзка в Париж. Тя бе изникнала съвсем зряла, прескачайки най-ранния етап.

— Понякога се случва — топло й се усмихна Дейвид. — Надявам се да се получи. Мисля, че ще стане и съм много щастлив за теб, Тими. Ти го заслужаваш. Нито един човек не трябва да носи цялото бреме сам. Дълго време дърпаше каруцата нагоре сама. Не разбирам как се справяш. На твое място отдавна да съм се отказал.

Много хора на нейно място биха се отчаяли и отказали. Но не и тя. Бе продължила, от инат, с твърда решителност и огромна сила, за да стане това, което бе сега. Всичко на този свят бе постигнала в тежки битки.

— Знам, че ще ти прозвучи смахнато, но и аз вярвам, че ще се получи — отвърна тя. — Макар да е трудно да го обясня. Ако призная на някого, че съм се влюбила от пръв поглед, ще си помислят, че съм за лудницата. И бих ги разбрала. Та ние дори не сме се целунали, да не говорим за нещо повече.

— Е, поне има още какво да очакваш — пошегува се Дейвид.

— Дори не мисля за това. Поне засега. Бих изчакала, докато не се изнесе от семейното жилище през юни. Просто, за да съм сигурна, че ще е далеч от вражеската територия. — Това решение изглеждаше разумно. Жан-Шарл уважаваше решението й и искаше тя да се чувства добре. Въпреки това и на двамата им се струваше, че предстоящите месеци щяха да се окажат твърде дълги.

— Сигурен съм, че каквото и да се случи, ще постъпиш правилно — увери я Дейвид. — И не бъди прекалено строга със себе си, не изпитвай угризения, ако се озовеш в едно легло с него преди юни. Може да има много по-неблагоприятни варианти. Понякога е трудно влакът да намали скоростта. А може би изобщо не се налага, щом толкова се обичате. — Той изпитваше огромен респект към преценките й, към мъдростта й. Досега не я бе виждал в такова състояние. Явно Жан-Шарл бе един много специален мъж.

Полетът беше дълъг и накрая Тими успя да заспи. Когато кацнаха на летището, шофьорът вече ги чакаше. На път за Бел Еър откараха Дейвид до дома му. Още със слизането телефонът й звънна. Тими очакваше да е Жан-Шарл, но вместо това се обади Джейд.

— Как беше пътуването?

— Дълго — отвърна Тими. Радваше се, че се е прибрала и че най-после ще спи в собственото си легло, — но успешно. — Разказа й за проблемите, които двамата с Дейвид бяха решили по-лесно, отколкото бяха очаквали.

— Неприятно ми е да ти го съобщя, но се налага утре да заминеш за Ню Йорк. Имаме проблеми с профсъюзите във фабриката в Ню Джърси. Искат лично да преговарят с теб, в противен случай може да се разминем с доставките за пролетта. Толкова мразя да ти съобщавам подобни новини. Казах на адвокатите, че не можеш да се занимаваш с това, но ме посъветваха да го направиш.

— Мамка му — изруга Тими. — Няма и десет минути да съм била вкъщи. Кога трябва да съм там?

— Резервирала съм ти билет за полета утре на обяд. До сутринта може нещо да се промени, но засега няма изгледи. Ще им звънна в седем, след като се прибера. Може да се наложи да останеш ден-два. Току-що говорих с Дейвид и той пожела да те придружи. Сигурно вече имаш чувството, че живееш в небесата. Съжалявам, Тими, опитах да ти спестя това пътуване, но не се получи.

Тя затвори и погледна куфарите си. Нямаше смисъл да ги разопакова. На другия ден ги грабваше и направо тръгваше към Ню Йорк. В този момент се обади Жан-Шарл. Разказа му за предстоящото пътуване, отсреща последва продължително мълчание. Нещо обмисляше. Изведнъж й се приплака, почувства се толкова изморена. А и толкова мразеше разправиите с профсъюзите. Винаги имаха някакви неоснователни искания, а тя не можеше да си позволи да пропусне пролетните доставки. Просто не беше честно.

— Ами ако дойда там? — плахо попита той, притеснен да не попречи на деловата й програма. Толкова му се искаше да я види…

— Ама ти сериозно ли? — усмихна се тя и почувства как нещо запърха в стомаха й. Искаше й се да има малко време да свикне с нещата, които си казваха, да се увери, че всичко е реално. Дали една среща в Ню Йорк толкова скоро със сигурност щеше да й даде нужните доказателства.

— Съвсем сериозно. Освен ако не мислиш, че се натрапвам при всичките ти проблеми.

— Сигурно ще трябва да отделя ден-два на профсъюзните адвокати, но… ми се иска да те видя… — мило добави тя и изведнъж се сети за обета за въздържание до юни, който бе дала. Това й се струваше най-разумното, независимо от бурните им чувства. Целомъдрените хора постъпват така и ако всичко е истинско, ще се съгласи с нея.

— Кога тръгваш? — попита я Жан-Шарл. Трябваше да отложи някои прегледи и да намери заместник, което невинаги беше лесно.

— Утре на обяд — въздъхна Тими. Щеше да има възможност само да се наспи хубаво и на сутринта да излезе. Вече бе загубила реална представа за времето. До известна степен това се дължеше и на чувствата й към Жан-Шарл. Объркваше я, но в хубавия смисъл на думата.

— Изглежда не те оставят дъх да си поемеш? — със съчувствие попита той. — Само ти ли трябва да се нагърбваш с всичко това? — попита той притеснен. — Няма ли кой да поеме част от проблемите?

— Всъщност не. — И двамата знаеха, че дори да имаше някаква възможност, заради перфекционизма си, не би допуснала това да се случи. Обичаше лично да следи за всичко. Това бе разковничето на успеха на „Тими О“. Почти всеки детайл минаваше през ръцете й — от измислянето на моделите за колекциите до организирането на цялото дефиле. В известен смисъл тя беше истински вълшебник, цирков акробат, който изпълняваше опасни номера, без обезопасителна мрежа, и разчиташе само на подкрепата на най-доверените си хора. Цялата отговорност за организацията на този дълъг процес беше изцяло нейна. Жан-Шарл бе започнал да го осъзнава чак сега, когато телефонните му обаждания я настигаха къде ли не по света.

— Бих могъл да дойда там в четвъртък? — предложи той. — Така ще имаш време да се справиш с проблемите в Ню Джърси. Ще можеш ли след това да се освободиш за няколко дни? Ще ти се отрази добре.

— Ще се опитам. — Тими започна трескаво да прехвърля всичките си задължения. Имаше опасения, че изостава с програмата, но изведнъж осъзна какво й предлага: шанс да обича, да бъде обичана, да попадне в една съвсем нова реалност. През последните две седмици имаше пълна промяна в приоритетите й. Мисълта за него спираше дъха й. Беше толкова разтърсващо, прекрасно, неочаквано дори в най-смелите й мечти.

— Ще дойдеш ли наистина в Ню Йорк? — Чувстваше се като дете на Коледа. Сега вече и няколко дни й се виждаха прекалено дълги. Съдбата им предоставяше възможност, която не биваше да изпускат.

— Разбира се, че мога да дойда — увери я Жан-Шарл. — Как бих могъл да пропусна тази възможност, Тими? — заяви той и любовта, която долови тя в думите му, щеше да я разплаче. — Искам да те видя. Ако предпочиташ, ще отседна в друг хотел — предложи той. — Няма да ти причинявам проблеми, нито да те притеснявам.

— Мисля, че ще се държим благоразумно — каза тя. — Защо не отседнеш и ти в „Четири сезона“? Няма смисъл да се делим.

— Ще направя резервация за четвъртък… И Тими… благодаря ти, че прие да се видим… и че ме приемаш там… — Той прозвуча развълнуван. Тя беше толкова уморена, че всичките й емоции се крепяха на повърхността и то не само от последните две седмици. Изглежда тези чувства тлееха още от първата им среща, без да ги осъзнават и без да ги признават пред себе си.

— Благодаря ти, че ще дойдеш — мило му отвърна тя. Нямаше търпение да го види и се чувстваше развълнувана поне колкото него.

— Ще летя обратно за Париж в неделя. Така ще имаме три дни и половина, почти четири. Ще взема ранния полет в четвъртък сутринта и с часовата разлика бих могъл да пристигна в хотела по обяд.

— Очаквам те с нетърпение — прошепна тя и изпита страх. Това щеше да е тяхната голяма стъпка към бъдещето, която можеше да ги отведе до следваща или да ги помете завинаги. И тогава си напомни, че щяха да имат само няколко дни заедно — една невероятна мисия за две сродни души. Трябваше да си изяснят дали да продължават, или да спрат дотук. Възможно бе, когато се видят, да осъзнаят колко глупаво са се държали през изминалите две седмици. Или пък че всичко е било само илюзия. Истина или лъжа? Мечта или реалност? В Ню Йорк щяха да открият истината.

— До четвъртък в Ню Йорк — мило каза той. — Сега иди да поспиш. Ще се чуем пак утре.

Тя му пожела лека нощ и като затвори, осъзна, че за малко щеше да му признае колко го обича. Как можеше да обича този мъж, когото едва познаваше? Какви ги вършеха? Крачеше разсеяно из спалнята и изведнъж потръпна от страх. В това време Жан-Шарл седеше загледан през прозореца на офиса си в Париж, унесен в мисли за нея, усмихнат. За пръв път в живота си се чувстваше толкова щастлив.