Даниел Стийл
От пръв поглед (19)

19.

На следващия ден, когато Тими се сбогуваше с децата, в лагера пристигна кола, от която слязоха двама свещеници. По-младият шофираше, а по-възрастният, облечен със сако с бяла якичка с нагръдник и дънки, се отправи към тях. Сестра Ан ги представи, а Тими дълго задържа погледа си върху него, стори й се странно познат. Имаше широко ирландско лице, бял перчем и проницателни сини очи, които весело проблясваха, когато се усмихваше. Поздравиха се, а после той каза:

— Тими О’Нийл?… Да сте била някога в „Света Клер“?

Тими го зяпна облещена. Изведнъж се досети кой е. Свещеникът в дома, където отрасна. Винаги носеше лакомства на децата, пъстри шноли за момичетата. Никога не забрави този негов мил жест, бе носила своята шнола, единствената, която някога бе имала, докато не се разпадна.

— Отец Патрик?

— Опасявам се, да — широко й се усмихна той. — Съвсем същият. Детето с най-острите колене и безбройните лунички. Какво се случи с теб през всичките тези години?

Тими и сестра Ан се разсмяха. Сигурно той бе единственият човек в страната, който не бе чувал името й.

— Управлявам модна фирма в Ел Ей — скромно отвърна тя, а той зяпна от изненада.

— О, мили боже. Да не би „Тими О“ да е твоя? Нито веднъж не ми хрумна за тази връзка. Всичките ми джинси и ризи са оттам. Правиш страхотни неща — поздрави я той с подчертания си ирландски акцент, въпреки петдесетте години, прекарани в Щатите.

— Не си купувайте други — усмихна се Тими. — Щом се прибера, ще ви изпратя неща от последната колекция. Тъкмо се прибирам. Толкова се радвам, че се видяхме. — Той бе един от малкото приятни спомени от детството й и срещата я развълнува.

Изведнъж всички — двамата свещеници, сестрите и децата, взеха да я убеждават да остане. Накрая тя отстъпи и прие да вечеря с тях. Същата нощ трябваше да се върне в Сан Франциско и да лети за Ел Ей, на следващия ден имаше насрочени неотложни срещи, но идеята да прекара деня с отец Пат й се стори очарователна.

— Разбирам, че добре се справяш — направи й комплимент той. — Сърцето ми се разтапя, когато виждам как изстрадали хора помагат на други. Тези деца имат нужда от човек като теб, Тими. Много от тях попадат във водовъртежа на системата, точно като теб, и никога не могат да бъдат осиновени, нито предадени на приемна грижа. Добре си спомням колко ти беше тежко в „Света Клер“. Така и не можах да разбера защо хората не те искаха. Може би си била доста голяма, когато са те оставили. Доколкото си спомням, дълго не даваха разрешение да бъдеш осиновена. — Явно някои детайли му се губеха, бе забравил каква точно е историята й, но нея добре помнеше.

— Всъщност, родителите ми загинаха и затова се озовах в „Света Клер“. Май не бях от най-чаровните деца. Може би хората просто не са харесвали кокалести колене, лунички и рижава коса. Винаги се връщах там, откъдето бях тръгнала. Спомням си, веднъж ви се изповядах, че мразя приемните си родители, защото ме връщат в дома, а вие ме успокоихте, че в това няма нищо лошо. После ми дадохте „Сникърс“ и дори не ме накарахте да се покая.

— Изобщо не те упреквах — усмихна й се той, но погледът му издаваше тревога.

Разговорът се пренесе отново към „Света Сесилия“ и чак в късния следобед, след като тя се върна от поредното плуване с децата, той отново я заговори.

— Тими — предпазливо започна той. Вече беше го обсъдил със сестра Ан и двамата бяха на мнение, че тя има право да знае, въпреки че това беше нарушение на канона. — Не би трябвало да правя това, въпреки че законите се промениха. Ако решиш да предприемеш действия, институциите са длъжни да ти предоставят информация. Мисля, че трябва да знаеш. Тими, родителите ти не са загинали. Те са те оставили в дома и са се върнали в Ирландия. Не ги познавам, но чух историята. Били са много млади и са избягали от домовете си. Оженили се, появила си се ти, но после всичко се объркало. Доколкото знам, тогава са били на около двайсет години. Не са имали пари, нито работа, не са могли да издържат дете. Оставили са те за осиновяване и са се върнали при родителите си в Ирландия. Не знам дали са останали заедно. Помня, че се забавиха с подписването на документите, вероятно са имали колебания. Явно е, че са се захванали с нещо, което не е било по силите им, и е трябвало да се откажат. Претърпели са катастрофа, знам, че и ти си била с тях. И двамата са употребили алкохол и е станал челен удар, но като по чудо всички сте оцелели. По някаква причина са взели решението точно тогава. Линейката ги е откарала в болница, а теб са те отвели в „Света Клер“. Майка ти е била със счупена ръка, а баща ти е имал травма на главата. На следващия ден са дошли в „Света Клер“ с решението да те оставят там. Смятали са, че не са достатъчно отговорни да отглеждат дете. Може би са били прави. За малко да загинеш по тяхна вина. Слава богу, че се е разминало.

Разказът му я върна към пътуването с линейката до „Света Клер“. Нямаше спомен да е била в колата, нито как са ги извели оттам. Повече не ги бе видяла и бе повярвала, че са загинали.

— Желанието на майка ти бе да ти кажем, че са загинали, смяташе, че е за твое добро.

Отец Патрик беше крайно притеснен. Въпреки изминалите години новината разтърси Тими. Това означаваше, че собствените й родители не са я искали, което бе много по-лошо от смъртта. Просто са я зарязали в сиропиталище, отказали са се от нея и са се прибрали вкъщи. Дори да е имало по-сериозни причини, това бе истинският смисъл. Бяха решили проблемите си, като са я оставили на грижите на други хора. И повече не бяха я потърсили. През целия й живот това беше най-големият й ужас и сега вече си обясняваше защо. Най-страшните й кошмари бяха точно за онова, което й се бе случило. По същата причина сега така силно се страхуваше за Жан-Шарл. Веднъж вече е била изоставена от родителите си, които някога са я обичали.

— Добре ли си? — попита я отец Патрик, като видя изражението й.

— Мисля, че да. Знаете ли къде са сега?

Той поклати глава.

— Вероятно в Ирландия. Те нямат право да се свързват с теб, след като са се отказали. Но ако поискаш досието, епархията няма право да ти откаже. Там може да попаднеш на нещо, което да ти помогне да ги откриеш, ако това искаш. — Той не можеше да си представи, че това би помогнало по някакъв начин на Тими. Тя имаше своите големи успехи, изглеждаше спокойна и щастлива, но никой не знае какви демони владеят душите на хората. Беше предполагал, че тя знае истината, а се оказа, че толкова години е живяла с лъжа.

— О’Нийл ли е истинското ми име? — тревожно попита тя.

— Предполагам — мило й отвърна той.

До края на деня й беше трудно да събере мислите си. Тръгна си след вечеря и всички я изпратиха. Двамата свещеници бяха отпътували малко преди нея. Тими благодари на отец Патрик и обеща да му изпрати нещо от своята колекция. През целия път до Сан Франциско и по време на полета до Ел Ей мислеше само за това. Не можа да мигне и цялата нощ.

Жан-Шарл изпита истинско облекчение, когато най-после на следващата сутрин я откри. Не бяха се чували цели четири дни. Разказа му за къмпинга с децата и накрая реши да сподели с него какво бе научила за родителите си от отец Патрик. През целия си живот бе вярвала, че е попаднала в сиропиталището заради трагедията с родителите си. След като научи, че те самите са я изоставили, всичко се преобърна.

— Просто са ме зарязали и са се прибрали, изобщо не са ме търсили повече.

Не беше трудно да се досети, че точно това беше причината за всичките й страхове и проблеми. По гласа й долови колко е разстроена.

— Сигурно са били уплашени и много млади — опита се да я успокои той. — Не е лесно да поемеш отговорност за дете, когато никой не ти помага. Вероятно не са имали пари и не са знаели как да се справят.

— Можели са да ме вземат с тях. Не съм била новородено, което да зарежат на стълбите пред църквата или да хвърлят в кофата за боклук. Била съм на пет годинки — продължаваше Тими.

Оттогава бяха изминали четиридесет и три години. Единствената следа, която бяха оставили, беше дълбоката рана в душата й. Не са знаели какво се случва с нея, защото са дали съгласието си за осиновяването й, а и очевидно им е било все едно.

— Тими, това вече е зад гърба ти и трябва да го оставиш там. Нищо не можеш да промениш. — Опита се да я успокои, като й напомни за предстоящата им среща на Айфеловата кула. Увери я, че всичко се нарежда добре. Жена му се чувстваше по-добре, децата бяха се успокоили и беше сигурен, че след три седмици ще може да се изнесе. Повтаряше, че вече няма търпение. Тими не смееше и да се надява, че броени дни ги делят от новия им съвместен живот. Планираше да им съобщи през следващите две седмици. — Ще бъда на срещата — повтори той, колкото глупаво и романтично да звучеше. Най-сетне щяха да са заедно, след пет месеца раздяла.

— Имам да ти кажа нещо, когато се видим — подхвърли тя. Имаха да си казват и споделят толкова много неща. Предстоеше им ново начало. Тими тръпнеше в очакване и горещо се надяваше предсказанията на сестра Ан да се сбъднат.

Тръгна към офиса малко след като приключиха разговора и това я топлеше през целия ден. Не беше съгласна с Жан-Шарл, че нищо не може да се направи, имаше право да научи цялата истина. Досието й от сиропиталището сигурно щеше да й подскаже нещо, ако не всичко.

В четири и половина се обади лично в „Света Клер“ и помоли да й изпратят пълното досие. Три дни, докато чакаше документите да пристигнат, се чувстваше буквално като котка върху горещ ламаринен покрив. Когато ги получи, остана разочарована. От тях не научи кой знае какво, освен че истинските им имена бяха Джоузеф и Мери О’Нийл. Майка й е била на двайсет и две, баща й — на двайсет и три. И двамата ирландци, крайно бедни, безработни, завърнали се в Ирландия при родителите си. Имаше копие от удостоверението им за брак (поне беше законно дете), не че това имаше голямо значение. Всичко изглеждаше много просто — не са я искали, не са могли да я задържат. Пристигнали в Америка още непълнолетни, оженили се, родили си дете, а когато нещата не се получили, просто я зарязали и се прибрали. Имаше тяхна снимка, на която изглеждаха на около четиринайсет години. Тими бе взела чертите на майка си и рижата коса на баща си. Докато държеше и съзерцаваше избледнялата снимка на хората, които се бяха отказали от нея преди четиридесет и три години, ръцете й затрепериха и сълзи се стекоха по лицето й. Искаше й се да ги мрази, но не можеше. Единственото, което очакваше, бе някакво обяснение, трябваше да разбере дали им е липсвала, поне мъничко. Дали са изпитали облекчение, или това е разбило сърцата им? Всичко това имаше огромно значение за нея. Може би наистина искаше да знае дали изобщо някога са я обичали.

Седя така, с папката в ръце, почти около час, след което звънна на Джейд.

— Искам да намериш координатите на едни хора в Ирландия — заяви тя. — Джоузеф и Мери О’Нийл. В Дъблин, предполагам. Как ще стане? Трябва ли да поискаме информация отнякъде или е по-добре да се свържем с частен детектив?

— Мога да се поразровя в интернет, ако искаш, и да се обадя на телефонни услуги в Дъблин. Името е често срещано, така че сигурно ще попадна поне на няколко. Ако ми дадеш повече информация, ще мога да огранича търсенето. Някакви роднини, доколкото разбирам? — попита Джейд.

— Просто намери каквото можеш. Аз ще им се обадя лично.

Оказа се невероятно лесно. В Дъблин имаше три Джоузеф и Мери О’Нийл на адреси, които нищо не й говореха. Отначало не знаеше какво да предприеме. Дали да им се обади и да попита дали са имали дъщеря на име Тими? А после какво? Да им каже: „Здравейте, как сте? Аз съм дъщеря ви?“. Така нямаше да стане. Накрая реши да се представи като служителка от „Света Клер“. На втория номер извади късмет. Каза, че заличават досиета с изтекла давност и попита дали биха искали да си получат тяхното. На телефона се оказа майка й.

— Не, няма проблем — каза жената с дълбок ирландски акцент. — Имаме копие. А и вече няма голямо значение. Съпругът ми почина миналата година.

Тими не беше сигурна какво значение би имало това, но реши да увърта, за да я задържи на линия. Опитваше се да си спомни дали гласът й беше познат, но напразно.

— Не желая да ми изпращате досието — твърдо заяви тя.

Дори не искаха досието на краткото й съществуване в живота им.

— И защо не? — попита тя с треперещ глас. Прииска й се жената просто само да й каже дали някога са я обичали и защо са я изоставили.

— Не искам другите ни деца да го видят, ако нещо се случи с мен. Те не знаят за нейното съществуване.

Това означаваше, че Тими има братя и сестри, които родителите й са отгледали. А нея не, защото явно не са я обичали достатъчно. И колко ли други роднини има? Защо ли са имали други деца, когато не са могли да задържат първото? Не виждаше никаква логика. И как са могли да я изоставят? На пет?

И тогава, най-сетне, жената на другия край на линията каза нещо, което я трогна:

— Тя добре ли е? Пише ли нещо за нея в досието? — тъжно попита тя.

Звучеше по-стара, отколкото беше. Според изчисленията на Тими трябваше да е на около шейсет и пет.

— Не получаваме такива сведения, разбира се. — Тими продължи да поддържа театъра. — Но доколкото знаем, е добре.

— Радвам се — отвърна жената и въздъхна с облекчение. — Винаги съм се питала дали осиновителите са били добри хора. Мислехме, че ще е по-добре, отколкото при нас. Тогава бяхме прекалено млади.

И безсърдечни, страхливи и подли, мислеше си Тими, а сълзите се стичаха по лицето й. Изведнъж се почувства бясна, както никога през живота си, тъга и гняв я хванаха за гърлото. Тези хора бяха преобърнали целия й живот, бяха й нанесли рани, които никога нямаше да заздравеят.

— Всъщност никой не я осинови — безмилостно съобщи Тими. — Беше прекалено голяма, когато я оставихте. Хората предпочитат бебета, нали знаете. Петгодишните по-трудно намират дом. Предложихме я на няколко семейства, девет-десет, доколкото си спомням, но не се получи. После няколко години опитвахме с приемни семейства, но тогава вече беше пораснала и все ни я връщаха. Беше много добро дете, но понякога така се случва. Отрасна в „Света Клер“. — От другата страна последва продължително мълчание. Тими дочу плача й и съжали, че й е причинила това.

— О, боже мой… винаги сме си мислели, че е била осиновена от някои богати хора, които са се държали добре с нея. Ако знаех…

Да, какво? Ако беше знаела, би ли ме задържала? Би ли ме взела обратно при вас в Дъблин? Защо, по дяволите, не го направихте? Тими искаше да се разпищи, но не можеше да издаде и звук. Буца заседна на гърлото й и едва се овладя, за да не събуди подозрението на жената.

— Дали случайно нямате неин адрес? Бих могла да й напиша писмо, да се опитам да й обясня. Баща й никога не ми прости, задето я оставихме. Мислех, че така ще е най-добре за нея. Бяхме толкова бедни и толкова млади.

— Ще видя дали мога да намеря нещо — промълви Тими. — Ще ви се обадя пак, за да ви кажа.

— Благодаря — развълнувано отвърна жената. — Благодаря… ако се обадите… моля ви не говорете с децата ми… потърсете мен.

— Добре. Благодаря — със задавен глас отвърна Тими.

Затвори слушалката и дълго остана втренчена през прозореца на офиса. А после, пребледняла, вдигна телефона и си резервира билет за Дъблин на следващата сутрин. Искаше да я види. Телефонният разговор не й стигаше. Може би нищо нямаше да й стигне. Може би наистина беше прекалено късно. Но ако все пак имаше още някакъв шанс? Трябваше да опита.

Джейд влезе в кабинета й.

— Отмени всичките ми срещи. Утре няма да съм тук — семейни дела — отсече Тими.

— Заради онези О’Нийл, които ме накара да търся в Дъблин?

Тими кимна.

— Мога ли да направя още нещо за теб?

Тими поклати глава.

— Колко дълго ще отсъстваш?

— Ден-два. Поне така мисля.

До срещата с Жан-Шарл оставаха три седмици. Нямаше да му казва, че е в Европа. Нямаше намерение да казва на никого по каква причина отива там. Не знаеше какво щеше да се случи, нито какво ще открие. Но знаеше с цялата си душа, че каквото и да е, трябваше да го направи. Не само за да се срещне с майка си, но и за да открие онази частица от себе си, която цял живот й бе липсвала.