Даниел Стийл
От пръв поглед (18)

18.

Следващите месеци бяха едни от най-тежките за Тими. Опитваше да се държи мъжки, но дългата раздяла се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото бе очаквала. Жан-Шарл спази обещанието и се обаждаше всеки ден. Химиотерапията минаваше мъчително, както бяха прогнозирали, а децата не бяха на себе си от притеснение, че ще загубят майка си. Никой не можеше да каже какво щеше да се случи. Жан-Шарл звучеше крайно изтощен и напрегнат. Не спираше да я уверява в любовта си, но гласът му ставаше все по-далечен и чужд. Беше трудно да вярва или да помни, че някога е била толкова щастлива в обятията му.

Лятото дойде, но тя все още лесно успяваше да прикрива бременността си от Дейвид и Джейд. Беше по-уморена от обичайно и се опитваше поне вкъщи повече да си почива. Понякога се чувстваше странно, имаше главоболие, но с никого не споделяше неразположенията си, нито очакванията, тревогите, страховете си. Носеше широки ризи, през юли си купи по-голям номер джинси, но изглеждаше все така слаба. Никой не подозираше, че е бременна. Джейд веднъж спомена пред Дейвид, че Тими е понапълняла, но и двамата знаеха, че преживява труден период. Знаеха за Жан-Шарл и съпругата му, за това, че са отложили плановете си за септември, а и това, че й се обажда всеки ден. Дейвид не беше загубил надежда за връзката й, докато Джейд нямаше съмнения какво щеше да се случи, но засега споделяше мрачните си предположения само с Дейвид.

— Той вече е минало — отсече Джейд. — Няма да се върне при нея. Съпругата му постоянно ще има нужда от него, децата никога няма да му простят, че ги напуска. А през следващите пет-десет години, дори жена му да се излекува, всички ще живеят в постоянен страх дали болестта няма да се върне. Забрави!

— Не допускаш ли поне за момент, че човекът може да се опитва да постъпи правилно и да успее да се освободи? Изглежда почтен, Джейд. Би трябвало да оцениш желанието му да бъде коректен — каза намусено Дейвид.

— Глупости. Да не би да му се възхищаваш за онова, което причинява на Тими? Забелязал ли си я как изглежда напоследък? Прилича на мъртвец. И е точно така. В известен смисъл е мъртва. Повярвай ми, добре си представям как се чувства. Сигурна съм, че дълбоко в душата си е наясно, че той няма да се върне. Просто още не е готова да си го признае.

— Боже, какъв песимист си. Според мен още се обичат. Защо не отложим присъдите за септември, като Тими? Ако тогава не се върне, ще те призная. Но дори и тогава, септември е просто вариант. Може би няма да успее до ноември, декември или януари. Все пак мисля, че ще се върне. Бих се обзаложил. Инстинктът ми подсказва, че е свестен тип.

— Просто си лоялен към мъжкия пол. Това е! Повярвай ми, няма да се върне.

— Залагам хилядарка, че ще се върне — обяви Дейвид с пламтящ поглед, а Джейд го изгледа сурово.

— Дадено — отвърна тя. — Тъкмо имам нужда от нова чанта „Шанел“. Какъв срок поставяш?

— Първи октомври. Давам му още трийсет дни.

— Първи септември.

— Ами ако се върне малко след това и аз пак се окажа прав?

— Ще ти подаря чантата си. — Знаеше, че Дейвид е хетеросексуален, и двамата се разсмяха.

— Поставяш сурови условия. Аз пък казвам да си продадеш чантата и да ми купиш нови стикове за голф.

— Добре де… Ако се върне след първи септември, ще те заведа на вечеря в скъпарски ресторант.

— Става — стиснаха си ръцете, точно когато Тими влезе. Тя заминаваше за Санта Барбара за уикенда и не изглеждаше никак ентусиазирана. Нямаше стимул за каквото и да било напоследък, беше доста раздразнителна, въпреки обажданията на Жан-Шарл. Лицето й светваше за няколко минути, докато разговаряха, после отново угасваше. Джейд рядко я бе виждала толкова унила, а Дейвид се чудеше как да я разсее. И двамата се безпокояха за нея.

— Какви ги вършите вие двамата? — Видя ги как си стиснаха ръцете и се досети, че са намислили някоя щуротия. Джейд беше в добро настроение тези дни. Любовта й с архитекта процъфтяваше. Дейвид пък излизаше с три нови жени, с които се бе запознал в интернет.

— Нищо — отвърнаха те в един глас. — Току-що се обзаложихме дали Дейвид ще се уреди с момичето, с което се запозна в интернет.

— Отвратителни сте — усмихна се тя. — Горкото момиче. Мога ли да попитам за сумата?

Дейвид поклати глава и се разсмя.

— Не, не можеш. — Подаде й няколко доклада и тя се върна в кабинета си.

Напоследък избягваше да споделя с тях. Никак не й се искаше да чува Джейд да повтаря: „Нали ти казах“. А и Жан-Шарл продължаваше да я обича и да й се обажда всеки ден. Датата на срещата си оставаше непроменена. В момента нямаше друг избор, трябваше да издържи. Не беше много, но за нея беше всичко.

Когато й се обаждаше късно вечер, тя обикновено или спеше, или се приготвяше за сън. Струваше му се необичайно, преди по това време обикновено работеше или четеше. Тревожеше се, че може да е в депресия. Никога не му хрумна за истинската причина.

Продължаваха да разговарят с часове, да си разказват какво се случва в живота им. Тя — за работата си, за уикендите в Малибу, за всичко, освен за бебето им, което тихо си растеше в нея. Натъжаваше се от мисълта, че той може никога да не узнае за него. Беше решила да му каже само ако избереше да остане с нея. Ако ли не, то щеше да е само нейна отговорност. Излишната патетика не беше по вкуса й. Не искаше да е с нея от съжаление, от чувство за отговорност и вина. Искаше го само със силната си любов към нея, такава, каквото я помнеше. Нямаше да се примири с нищо по-малко от това.

Почивните дни в Санта Барбара бяха очаквано скучни, а до края на юли Тими продължи да работи, да пътува до Малибу, да посещава децата в дома „Света Сесилия“. В един горещ, задушен следобед, когато беше се отбила в дома, й прилоша и сестра Ан сериозно се притесни за нея.

— Всичко е наред, просто работя много, както винаги. — Тими разсея тревогата й и остана да си поговорят.

Сестра Ан я познаваше добре, винаги успяваше да надзърне отвъд фасадата на спокойствието и веселото настроение, което обикновено демонстрираше Тими. Знаеше, че нещо се случва с нея напоследък. Тими я прегърна сърдечно и си тръгна със замъглени от сълзи очи. Монахините отиваха с децата на езерото Тахо за две седмици на къмпинг и поканиха и Тими, но тя им отказа. Обеща да ги навести за два-три дни и го направи.

Беше началото на август. Сестра Ан въодушевена я посрещна, изненадана, че е успяла да намери време, а децата възторжено я приветстваха, когато я видяха да слиза от колата.

— Толкова се радвам, че реши да дойдеш — усмихна се сестра Ан и топло я прегърна. Бяха опънали палатки и децата истински се забавляваха.

— Не съм била на палатка от години — каза Тими. — Дори не съм сигурна дали това ми харесва. — Призна си, че много се е разглезила през годините.

— Ще ти хареса! — увери я сестра Ан. И се оказа права.

Всяка вечер се събираха около лагерния огън, пееха, приготвяха си марципанчета, правеха сладки сандвичи, които бяха специалитет на Тими още като дете в сиропиталището. Ходиха на риба, разхождаха се сред природата, дори ужасени бягаха от мечка, която мина недалеч и за щастие изобщо не им обърна внимание. И накрая, след като беше заявила, че никога няма да го направи, последния ден се изкъпа в езерото заедно с тях. Водата беше леденостудена, както очакваше, но падна голяма веселба. Научи едно от децата да плува. Малкото момченце, което отказваше да говори при пристигането си, сега не млъкваше. Когато излезе от езерото, зъзнеща, се уви в хавлиената кърпа. Забеляза, че сестра Ан я наблюдава с усмивка.

Вечерта, когато другите сестри слагаха децата да си лягат, сред обичайните протести и уговорки, двете седяха една до друга край огъня и Тими продължаваше да пече марципанчета. Винаги й беше приятно да си говори с нея. Съжаляваше, че на следващата сутрин трябва да се връща в офиса, предстоеше много работа по дефилетата през октомври. Това винаги бе най-натовареното време от годината.

— Радвам се, че дойде при нас, Тими — тихо каза сестра Ан. — Децата имат истински късмет с теб. Не само заради онова, което правиш за тях, но и заради онова, което им показваш — че ти също си имала трудно детство, но си постигнала много в живота.

Напоследък това не й се виждаше толкова прекрасно, но не го спомена пред сестра Ан. От три дни с Жан-Шарл не бяха се чували. В планината телефонът й нямаше обхват и това донякъде се оказа истинско облекчение. Вече не знаеше за какво да говорят. Оставаха четири седмици до срещата им на Айфеловата кула. Тими се съмняваше, че той ще успее, макар че терапията на жена му беше към края си. Усещаше колко силно свързан беше все още с предишния си живот. Опитваше се да не мисли за това, което предстоеше да се случи, да се съхрани от евентуално предстоящо разочарование.

Не беше го виждала от четири месеца. Бременността още не й личеше, но човек, който добре я познава, би забелязал промените. Тази седмица бе усетила първото нежно потрепване, макар да не беше сигурна дали не си въобразява. Искаше й се да го сподели с Жан-Шарл. Но бе избрала да мълчи, поне засега. Когато малко след това той й се обади и тя плачеше, побърза да му обясни, че чете тъжен роман. Преди време му беше изпратила книгата „Незабравим романс“, който и жена му, и дъщерите му бяха харесали. Тази новина не я зарадва особено, както бе очаквал. Понякога колкото и да беше мил му убягваха някои важни знаци.

Сестра Ан внимателно наблюдаваше Тими как облизва пръстите си, след като изяде всичките марципани. Личеше, че има здрав апетит напоследък и си похапваше много повече от преди.

— Дали няма да е много нахално да те попитам нещо? — каза сестра Ан, а Тими се усмихна.

— Никога. Можеш да ме питаш каквото поискаш. — Предполагаше, че става дума за допълнителни средства за дома, може би искаха да организират и друга екскурзия. — Давай.

— Наблюдавах те като излезе от езерото днес. Не съм голям експерт по тези въпроси, но ми се стори… че видях малко коремче… може и да бъркам… но се чудех дали… — Изведнъж си спомни за прилошаването на Тими предишния месец. — Дали пък Бог не ти е пратил дар? — попита тя и Тими се усмихна. Каза го така мило. Не искаше да споделя с никого, но не се съмняваше, че сестра Ан ще го запази само за себе си, имаше й пълно доверие. А така или иначе всички щяха да разберат след време.

Тими погледна към огъня, после се взря в очите на монахинята и откри топлина, любов и подкрепа. Само кимна и очите й се насълзиха, а сестра Ан я прегърна щастлива. Знаеше за загубата на Марк и колко тежко преживя разочарованието заради Блейк.

— Не изглеждаш шокирана? — изненадано констатира Тими.

— Не, не съм. Мисля, че имаш голям късмет. Това е единственото нещо, което съжалявам, че пропуснах в живота си — да си родя собствено дете. Ако можех да върна времето назад, щях да го направя, макар че съм имала толкова много деца през годините, че това вече не е толкова важно. — Тими се усмихна. — На твое място бих била много благодарна за това дете и бих празнувала всеки миг от живота му.

Тези думи разплакаха Тими. Разказа й за Жан-Шарл, за любовта им, за плановете и мечтите им, за болестта на жена му и за предстоящата среща. Увери я, така както Жан-Шарл самата нея, че бракът му е бил мъртъв дълго преди да я срещне, че решението за развода е взел преди връзката им да започне. Негово беше и решението да го отлага заради състоянието на жена си!

— Виж, Тими, не познавам този мъж, но от всичко, което ми разказа за него, му имам доверие. Постъпил е правилно спрямо съпругата и децата си. Изглежда добър човек. Не мисля, че ще те разочарова.

— Бих искала и аз да съм толкова уверена — тъжно каза Тими. През последните седмици съмненията не й даваха мира. Четирите месеца без него й се струваха цяла вечност, а той продължаваше да е със семейството си. — Не съм вярвала в любовта от пръв поглед, докато не го срещнах — въздъхна тя.

— Мисля, че съществува — мъдро заяви сестра Ан. — На мен не ми се е случвало — разсмя се тя. — Но съм чувала много истории, при които дори да е имала малко проблеми в началото, се е получавало. Мисля, че и този път ще се нареди благополучно.

— Ще се молите ли за нас? — попита я Тими. За пръв път от детството си молеше някого за това. Доверяваше се на сестра Ан. Знаеше, че тя има специални отношения с Господ.

— Разбира се. За теб и за бебето — после я погледна сериозно. — Доколкото разбирам, не си му казала за бебето?

Тими поклати глава.

— Искам да сме заедно заради любовта си, а не от чувство за дълг или вина. Постъпва правилно със съпругата си, но с мен не искам да „постъпва правилно“. Искам го само заради любовта ни.

— Сигурна съм, че те обича — тихо я увери сестра Ан, — но може би ще е добре да знае за бебето. Все пак е и негово.

— Ще му кажа, когато се видим. Не искам да му създавам допълнително напрежение сега, има достатъчно проблеми. Не трябва да го приема като бреме. Обичам го и няма да го притискам да бъде с мен заради детето. А и винаги мога да му го кажа по-късно, след като се роди. Искам всичко помежду ни да е ясно. До септември няма да научи, решила съм. Но след това… Едва ли ще мога повече да го крия. Самият той ще го види… ако дойде.

— Ще дойде — усмихна се сестра Ана.

Също като Дейвид и тя нямаше съмнения в това. Самата Тими не знаеше вече в какво да вярва, луташе се между страха и любовта. Може би молбите на сестра Ан щяха да помогнат и всичко щеше да е наред през септември.

— Ще чакам да ми се обадиш от Париж — бодро й каза тя, без никакви колебания. — Ще бъде толкова хубаво ако успеете да дойдете двамата. Особено и след като имате бебето.

Тими се усмихна. Думите на сестра Ан винаги я връщаха към реалността. Сети се за примера, който дава на децата.

— Знаеш ли, не съм направила кой знае какво в живота си. Да, имам успешен бизнес и толкоз. Не съм омъжена. Нямам деца. Нямам семейство. Единственото нещо, което буди уважение, е фирмата ми.

— Самата ти си пример. След превратностите в живота ти, не си се предала. Това дава надежда на хората. Понякога имаме повече нужда от надежда, отколкото от любов. Всъщност и от двете. Всичко това ти даваш на децата, няма по-ценен подарък от него.

Помисли си, че точно това е получила от сестра Ан през годините, когато най-много е имала нужда от подкрепа. И Тими я прегърна сърдечно.

— Благодаря — мило й отвърна тя.

— Няма нищо, Тими. — Старата монахиня потупа ръката й. — Имай вяра в Бога. Жан-Шарл ще се върне при теб.