Даниел Стийл
От пръв поглед (16)

16.

През следващите три седмици двамата разговаряха по няколко пъти на ден, разменяха си имейли с мили, нежни думи. Не знаеха кога ще се срещнат пак и това ги изнервяше до полуда.

Джейд и Дейвид не можеше да не забележат колко разсеяна напоследък бе Тими и колко време прекарваше на телефона. Цялото й внимание бе обсебено от Жан-Шарл. И двамата бяха сигурни, че ще измислят вариант, за да си осигурят повече време заедно, когато Жан-Шарл се изнесе от семейното жилище през юни, а междувременно щяха да живеят от среща до среща. В Париж се вихреше грипна епидемия и той беше затрупан с работа. Докато крояха планове за бъдещата си среща, във фабриката в Ню Джърси възникнаха нови проблеми. Профсъюзът заплашваше със стачка. Съветваха я да се отърве от профсъюзите, което много я изкушаваше, но знаеше, че това би се превърнало в опасно оръжие срещу нея и искаше да си го спести. Предпочиташе да укроти положението, каквото и да й костваше това. И докато обсъждаше преговорните условия с адвокатите си, една от най-големите търговски вериги увеличи тройно поръчките си, което предизвика допълнителни проблеми с производството.

Наложи се да замине лично за Ню Йорк, а това беше неочакван шанс за нея и Жан-Шарл, независимо от повода на пътуването. Каза му за предстоящите си планове. Знаеше колко трудно би било за него да се освободи от работа в толкова кратък срок.

— Сигурно ще се наложи да остана три-четири дни — обясни му тя. — Мислиш ли, че има някакъв шанс да дойдеш за малко?

Жан-Шарл остана приятно изненадан от тази възможност — за него една среща в Ню Йорк беше за предпочитане, предвид времето. Все пак полетът беше само шест часа, вместо единайсет до Калифорния.

— Ще направя всичко възможно. Асистентът ми се върна на работа и може да поеме моята смяна. — Счупеният крак на колегата му по време на ски беше предизвикал истински кошмар в работния график. — Ще ти се обадя довечера — обеща той.

Тя му каза, че може да уреди пътуването в последния момент, защото се надяваше да остане малко повече в Ню Йорк и да прекарат заедно почивните дни. Вече и двамата нямаха търпение да се видят.

Към полунощ й се обади, за да й съобщи, че всичко е уредено. Тръгваше от Париж в четвъртък вечерта, веднага след работа. Хващаше полета в осем и пристигаше в Ню Йорк приблизително в същия час местно време. Щеше да остане до неделя вечерта и да хване късния полет обратно. Асистентът му се бе съгласил да го замества три дни, въпреки гипсирания си крак. Жан-Шарл и Тими се чувстваха на седмото небе. Предстоящата им среща щеше да й помогне да се справи по-леко с проблемите в работата.

Полетът й до Ню Йорк бе в пет сутринта и се наложи да стане посред нощ. И този път Дейвид я придружи, а Джейд остана да удържа положението в офиса. За пореден път с помощта на адвокатите си успя да постигне споразумение. Проблемите с профсъюзите бяха като бомба със закъснител — никога не можеше да се намери бързо и постоянно решение, но тя се надяваше, че си е купила година-две спокойствие. Дори измислиха как да поемат новите поръчки, като увеличат производството в Тайван и назначат още работници. До пристигането на Жан-Шарл Тими бе приключила с бизнес делата. Изглеждаше много уморена, а той веднага забеляза, че бе отслабнала от последната им среща. Най-добре си почиваше в негово присъствие. Любиха се в мига, в който влязоха в хотелската стая. През всичките три дни валя и двамата искаха единствено да се сгушат в топлото легло и да се отдадат на страстите си. Жан-Шарл й съобщи, че до два месеца се изнася от жилището. Дъщерите им вече бяха свикнали с мисълта и дори имаха потенциални купувачи за апартамента. Беше убеден, че всичко ще приключи в началото на юни. Тими изгаряше от нетърпение. Това означаваше, че можеха да бъдат заедно в Париж. Помоли я да му помогне в избора и обзавеждането на новото му жилище. Искаше тя да е част от всичко, което се случва в живота му, и се надяваше след няколко месеца да може да я запознае с децата си. Всичко звучеше толкова хубаво.

В събота вечерта отмениха резервацията си за ресторант „Киприяни“ и останаха в хотела. Навън валеше като из ведро. Двамата се чувстваха прекрасно и на Тими никак не й се излизаше. Ставаха все по-близки с всеки изминал ден. Любовта им беше толкова страстна, че понякога дори изпитваха страх. Тази нощ, след като се любиха отново, тя се разплака. Онова, което правеха, не беше просто секс, а свещенодействие. Лежеше изтощена в обятията му, поднасяше му цялата си душа и мечтаеше да не се разделят никога повече.

Сутринта, щом отвориха очи, се усмихнаха един на друг. Бяха толкова близо, че носовете и устните им се докосваха. Целунаха се и останаха в леглото още известно време. После си поръчаха закуска и се зачетоха в неделните вестници. Както винаги тя прегледа бизнес страниците, а той спорта и новините.

Следобед отидоха до музея „Метрополитън“, след което се прибраха в хотела. Любиха се още веднъж преди да извикат таксито за летището. Последва мъчителният танц на сбогуването и обещанието, че след няколко седмици ще отиде при него в Париж, беше обсъдила възможностите да разшири бизнеса с местни текстилни фабрики. Вече беше април, очакваше да пътува до Париж в началото на май. А после оставаше само още един труден месец. Този път не потъна в дълбока скръб от раздялата им. Наслаждаваше се на съвършената хармония помежду им, на пълното сливане на мислите и намеренията им. Имаше усещането, че са двете идеални половини на една силна, независима личност.

Когато пристигна в Калифорния, се почувства спокойна и влюбена. Мислеше за поредното пътуване до Париж, с което да уцели с един куршум два заека. Разширяването на бизнес контактите й в Париж щеше да й даде възможност да работи, докато той беше зает в кабинета си.

Опита се да уговори срещи с нови текстилни фабрики около Париж и очакваше потвърждение. Бяха изминали три седмици от последната им среща, когато тя внезапно се разболя. Джейд поръча любимото й суши за обяд, но Тими изхвърляше всичко, до което се докоснеше. Обади се на Жан-Шарл и той я посъветва веднага да отиде на лекар. Настояваше да й включат система, за да не се дехидратира. Страхуваше се от болници, затова реши да изчака. До вечерта се почувства по-добре. На следващата сутрин се събуди отпаднала и нервна от факта, че още нямаше отговор от френските фабрики. Вече беше първи май и й се искаше час по-скоро да замине за Париж. Периодът на изчакване приключваше. До края на учебната година оставаше само месец и Жан-Шарл бе започнал да си търси жилище. Вечерта отново се почувства зле. Според него по-вероятно бе това да е от жлъчката, отколкото от вирусна инфекция или хранително отравяне. Този път тя се обади на личния си лекар и на другата сутрин отиде на преглед. Изглеждаше бледа, отпаднала и лекарят й назначи серия изследвания. Повръщането продължаваше и тя прекара два ужасни дни. Джейд й се обади в болницата, за да й съобщи, че са получили потвърждение от текстилните фабрики. Предлагаха да се срещнат следващата седмица и Тими побърза да съобщи за това на Жан-Шарл. Той обаче беше силно притеснен за здравето й.

— Зарежи текстилните фабрики — укори я той, — просто си направи изследванията, които ти назначиха. Искаш ли да поговоря с лекаря ти?

— Не — вече по-спокойно отвърна тя. — Чувствам се по-добре. Сигурно е грип. Глупаво е, че трябва да правя толкова изследвания за нищо. Сигурна съм, че съм добре.

— Благодаря за диагнозата, докторе. Все пак си направи изследванията. Ще говорим, като видим резултатите. — Жан-Шарл искаше да се увери, че не е хепатит. Тя толкова пътуваше, изтощаваше се до краен предел, че можеше да е какво ли не, дори язва.

Направиха й всички изследвания и тъй като се чувстваше добре, се прибра у дома. Легна си и веднага заспа. На следващата сутрин се събуди в странно състояние, но по-бодра. Отиде в офиса, където след около час се обади лекарят й.

— Здравей, Тими — поздрави той. — Как се чувстваш?

— Добре — отвърна тя, леко притеснена. — Малко странно, но каквато и да е била причината, явно съм се справила. Не знам дали беше от храната или от вирус, но със сигурност скоро няма да хапна суши.

— Не съм убеден, че си се справила. Бих искал да те помоля да се отбиеш в кабинета ми днес следобед, за да обсъдим резултатите.

— Някакъв проблем ли има? — притесни се Тими.

— Не, никакъв. Просто не обичам да обяснявам резултати по телефона. Ако имаш възможност, мини днес. Или утре сутрин. Няма нищо спешно. Всичко е наред.

Явно нещо не беше наред, защо иначе ще настоява да я види. Тя изведнъж се притесни.

Този ден й предстояха още две срещи и ако не ги отменеше, нямаше шанс да се освободи. Но притеснението надделя.

— Нещо сериозно ли е? — Паниката започна да я завладява.

— Тими — опита се да я успокои той, — мисля, че става въпрос за хранително отравяне, но имаш леки отклонения в някои показатели и искам да ги обсъдим заедно. — Това й прозвуча логично.

— Сигурен ли сте, че не е рак или нещо такова? — веднага си помисли най-лошото.

— Не, разбира се. Просто беше добра идея да се направят тези изследвания в твоето състояние. А и ти не си си правила изследвания отдавна, така че беше време.

— Бях много заета, пътувах често — взе да се оправдава тя.

— Разбирам, но профилактиката е важно нещо. При това човек може да пипне какво ли не по време на пътуване.

— Преди два месеца бях в Тайван, но никога не пия чешмяна вода и внимавам с храната. Надявам се да не съм пипнала нещо гадно?

Той се разсмя, а тя усети, че никак не е притеснен.

— Не, не си. Престани да се тревожиш. Успокой се. Внимавай обаче какво ядеш следващите дни. И намини утре, ако ти остане време.

— По кое време?

— Десет устройва ли те?

— Напълно. — Щеше да приключи с разговорите с Ню Йорк още преди това.

— Тогава до утре. И никакво суши тази вечер — пошегува се той.

— Не се безпокой, Брад. До утре в десет — каза тя спокойно, но далеч не се чувстваше така.

След като затвори, програмата се завихри и не й остана време да мисли за разговора им. Видя се с новия дизайнер, който смяташе да наеме, после се заеха с рекламите за зимната линия, които винаги подготвяха от шест до девет месеца преди сезона. Сети се за лекаря си чак на път за вкъщи. Каквото и да бе видял в резултатите Брад Фридман, едва ли е сериозно, иначе би настоял да се срещнат веднага. Тя сподели всичко това с Жан-Шарл.

— Каза ли ти кои стойности са завишени? — загрижено попита той.

— Не. Уговорихме се да отида при него утре.

— Може да е някаква инфекция или алергия, но не разбирам защо не ти го е казал по телефона — прозвуча раздразнен и притеснен.

— Лекарите винаги се държат странно в такива моменти, не искат да ти съобщават резултати по телефона.

— Обади ми се веднага щом се видиш с него. Ако не е достатъчно ясен, аз ще му се обадя. Да не би нещо да си придава важности? Макар да съм съгласен с теб, че ако беше сериозно, щеше да те повика веднага.

На следващата сутрин Тими стана рано, проведе няколко разговора с Ню Йорк и си направи чаша чай. Стомахът й все още беше чувствителен, затова хапна само една препечена филийка и пропусна йогурта. Тръгна към кабинета на Брад Фридман и закъсня с петнайсет минути заради натоварения трафик. Сестрата я въведе незабавно. Никога не й се налагаше да чака при него. Дори да беше зает, веднага я приемаше в частния кабинет. И този път не се наложи дълго да го чака. След пет минути лекарят влезе. Вече се чувстваше притеснена. Ами ако наистина е нещо сериозно, а той само се опитва да я разсейва, докато й съобщи лошата новина.

— Как се чувстваш? — небрежно попита той.

Лекарят й беше от хората, вманиачени по здравословния начин на живот, играеше и тенис. Имаше втора съпруга, двайсет години по-млада от него, и три малки деца.

— Добре съм — нервно отвърна Тими. — Това няма значение. Защо не ми кажете направо какво става? — Той видя колко е притеснена.

— Исках да ти задам няколко въпроса, затова те повиках. Не съм те виждал отдавна, а понякога животът на хората драстично се променя. Предполагам все още си сама. Не съм чул да си се омъжила.

— Това какво общо има? По дяволите, да не съм пипнала някоя венерическа болест? — Сигурно е от Зак, не можеше да си представи такъв проблем с Жан-Шарл.

— Не, не е венерическа болест. Какви отношения имаш в момента? — внимателно я наблюдаваше той.

— О, боже мой… СПИН или ХИВ?

Той се усмихна и поклати глава. Бяха направили и тези тестове, макар че на нейната възраст такива случаи са рядкост.

— Не, открихме нещо друго, което много ме изненада, а сигурно ще изненада и теб. Може да си пропуснала да ми кажеш. От моята лаборатория малко се престарават. Случвало се е например да пуснат проба за простата на жена и тест за бременност на деветдесетгодишна дама. Този път са избрали някои показатели, които не съм поискал. Нивата на един хормон ми се видяха завишени и затова реших да пусна допълнително тест за бременност. И кръвта и урината дадоха положителна проба, Тими. Може би вече си наясно, но исках да го обсъдя лично с теб. Какво мислиш да предприемеш?

— Какво, какво? — смаяно го гледаше Тими. — Чакайте малко. Може ли да повторите? Да не съм бременна? Шегувате ли се?

Звучеше й невероятно. Защо пък не? Не бяха използвали презерватив. Бяха се любили толкова пъти, денонощно. Беше убедена, че не може да й се случи на тези години. Жени на нейната възраст преминаваха през ада, за да забременеят — хормонални терапии, виртуозни манипулации. Не можеше да си представи, че просто така може да се получи.

— Имаш ли редовен цикъл? — Той не изглеждаше толкова притеснен, колкото нея. И, естествено, какво го засягаше него това… Беше шокирана, не можеше да събере мислите си.

— Не, нямам. Нередовен е, но все още го имам. Може да е грешка, да са объркали изследванията ми — с надежда го погледна тя.

— Не, няма грешка. Нивата на хормоните показват, че засега се справяш добре с бременността. Кога мислиш, че се е случило?

— Нямам представа. — С Жан-Шарл се бяха виждали през февруари, март и април. А вече беше началото на май. — Най-много преди три месеца, най-скоро преди един.

— Според мен си в първия месец или шест седмици по нашите изчисления.

Не можеше да е вярно. Какво щеше да каже на Жан-Шарл? На теория изглеждаше великолепна идея, но в действителност на този етап на отношенията им едва ли щеше да е точно така. Със сигурност новината нямаше много да му хареса. Самата тя още не знаеше как се чувства. Все още беше прекалено замаяна, макар и развълнувана. Та те не бяха женени, живееха на хиляди километри един от друг, той все още беше с жена си, а тя беше на четиридесет и осем години.

— Това ли е причината за състоянието ми? — невярващо попита тя.

— Най-вероятно да. Може да е и от некачественото суши, а може би си по-чувствителна, защото си бременна. — Тя все още не можеше да асимилира думите му. — Въпросът е какво ще правиш оттук нататък, колко сериозни са намеренията ти към бащата. Ако е нежелана бременност, трябва да помислиш за прекъсване още сега.

Бременност. Прекъсване. Хормони. Гестационни седмици. Думите кръжаха в главата й като ято птици.

— Добре е да те прегледа гинекологът ти и веднага да вземеш решение, особено ако са минали два месеца, както твърдиш. Колко сериозни са отношенията ти с бащата?

— Много — отвърна Тими. — Но той е на петдесет и седем, живее в Париж и се срещаме едва от три месеца.

Реши да не споменава факта, че Жан-Шарл все още живее със съпругата си. Новината можеше да го накара да ускори нещата или пък да избяга през девет планини в десета. Все още не беше сигурна. Това беше прекалено стресиращо дори за мъж като Жан-Шарл.

— А и гинекологът ми наскоро се пенсионира — добави тя, сякаш това би променило нещо. Не знаеше какво друго да каже или да помисли.

— Мога да ти предложа няколко други имена, това не е проблем — каза той със съчувствие. — Не знам дали на тази възраст искаш да имаш дете. Има голям риск от генетични и физически малформации. Разбира се, правят се тестове. Трудно е да се оцени рискът от едно раждане на тези години, но много жени се решават. Според някои лекари детеродната дейност протича нормално до петдесет години. Имам пациенти, които са го правили и дори се борят за това. Ти си в много добро здраве и не мисля, че би имало проблем, ако генетичните тестове са добри. От друга страна, си много заета жена, със сериозна кариера. Чудя се дали това е влизало в плановете ти. Предполагам, че не сте ползвали кондом?

— Не, не сме. Той си беше правил наскоро тест за СПИН заради застраховка, аз също. — Осем седмици след като прекрати връзката си със Зак си беше направила теста, за да е сигурна. За нея това вече беше едно от редовните изследвания и го бе казала на Жан-Шарл. Двамата бяха говорили за бебета, но не беше очаквала да се случи. — Чувствам се глупаво на моята възраст да се обаждам на мъж и да му съобщавам, че съм бременна.

— Как мислиш, че ще реагира? — притеснен я попита Брад.

— Не знам — замислено отвърна тя. — Луди сме един за друг, но неговото положение е малко сложно. Има деца, живее във Франция и в момента е в развод. Много неща са му на главата.

— На твоята също — каза той и тя кимна.

Беше прав, изобщо не се бе надявала някога да има друго дете. Трябваше й време да обмисли положението. Засега реши да не казва на Жан-Шарл.

Брад й записа имената на трима гинеколози, посъветва я да побърза с консултацията и да реши какво да предприеме.

— Благодаря — отвърна тя и пъхна листчето в чантата, после го погледна през бюрото и попита: — Открихте ли нещо друго?

— Не — мило й се усмихна той. — Всичко останало е наред. Мисля, че това е достатъчно.

— Да — отвърна тя, — така е. Всъщност дори ми идва малко повече. Да не кажем прекалено.

— Информирай ме какво си решила.

— Непременно — обеща му тя и излезе от кабинета натъжена.

Какъв лош късмет. Трябваше да е нещо прекрасно, а всъщност се оказа огромен товар върху едни толкова крехки отношения. Нямаше никакви илюзии. Но може би Господ имаше други планове. Съдбовните ходове понякога бяха удивителни. Звънна на Джейд от колата и направи нещо, което досега не си бе позволявала. Каза й, че е болна и се прибира, за да си легне. И точно това възнамеряваше да направи. Искаше й се да остане сама и да помисли. Беше петък и заминаваше за крайбрежието. Джейд я посъветва да си почине и се надяваше да се чувства по-добре от понеделник. Самата тя беше в добро настроение, предстоеше й уикенд с архитекта.

Веднага след разговора с Джейд й се обади Жан-Шарл. Искаше да знае какво е казал лекарят и какви са резултатите от изследванията. Слушаше го просълзена и едва си поемаше дъх. Мразеше да го лъже, но още не беше готова да му каже истината. Трябваше й време, това беше съдбовно решение. Ами ако не остане с нея или не напусне жена си? Изведнъж това доби огромно значение.

— Оказа се нещо съвсем незначително — излъга тя. — Тестовете показват, че имам някаква алергия или нещо подобно. Според него съм алергична към риба. А освен това, изглежда не е била прясна. Предполага, че съм получила натравяне и ми предписа антибиотик.

— Така си мислех и аз. И защо не ти го каза още по телефона? Явно си придава важности. Не мога да ти опиша колко ме дразнят такива колеги — ядосано заяви Жан-Шарл.

— Мен също — отвърна тя и сълзите се затъркаляха по лицето й.

— Добре ли се чувстваш, мила моя? Звучиш особено. Какъв антибиотик ти предписа?

Тя се поколеба за момент. Не бе сигурна какво да отговори и реши да импровизира.

— Еритромицин. Алергична съм към другите.

— Но това може отново да подразни стомаха ти. Не бих избрал точно този. — Вероятно Брад Фридман също не би го избрал, но тя нямаше представа кой е подходящ за стомашни инфекции. — Веднага му кажи, ако почувстваш неразположение. Не се притеснявай да му звъниш през почивните дни, особено след като те разтревожи напразно.

Не беше съвсем напразно. Изведнъж усети такъв прилив на обич към Жан-Шарл и в този миг единственото, което искаше, бе неговото дете. Но трябваше да подходи разумно и да вземе правилното решение, от него зависеше животът на всички — нейният, на бебето, дори на другите му деца. А точно това бе част от проблема. Колкото и да го обичаше, бракът му все още беше факт и той принадлежеше на друго място.

— Ти от кабинета ли се обаждаш? — Той звучеше в добро настроение. Чудеше се как ли би реагирал на новината.

— Всъщност, не съм съвсем добре и ще се прибирам да си легна.

— Горкото ми момиче. Толкова съжалявам, че не съм там, за да се погрижа за теб и да те прегърна.

— Аз също съжалявам — едва сдържа риданията си тя. — Ще ти се обадя от вкъщи.

— Ще излизам на вечеря с децата. Аз ще ти се обадя, когато се върна.

— Приятно прекарване — каза тя някак отнесено и накрая добави колко много го обича. И наистина бе така. Но това не означаваше, че имаше право да ражда детето му или да обърква живота му. Затвори телефона и плака през целия път до дома.

Обади й се по-късно следобед, както бе обещал и вечерта, когато за него вече бе събота сутрин. Говориха няколко пъти и през почивните дни. Беше безкрайно мил, любвеобилен и разтревожен заради проблемите й, долавяше, че нещо не е наред с нея. Когато не говореше с него, Тими лежеше в леглото и плачеше. Това бе най-болезненото решение, което някога бе взимала. Имаше ли право да лишава детето от баща, ако отношенията с Жан-Шарл се разпаднат? Наистина ли е толкова хлътнала по него? Отговорът беше „да“. Ами ако бебето се роди с увреждания заради късната бременност? С изненада откри, че беше готова да поеме този риск, винаги можеше да си направи амниоцентеза или други тестове. Тогава къде беше проблемът? Не спря да се самоизмъчва цели два дни. Проблемът беше в това, че Жан-Шарл все още беше женен, че връзката им бе едва от три месеца и ако нещо се объркаше, трябваше да отгледа детето сама. И най-страшното — ами ако се случи нещо ужасно, както с Марк? Не би могла да премине през това отново. Тогава какво? Да го загуби още преди да се е родило? Как би могла да го направи и как би могла да си прости? Не беше фанатично религиозна, но беше католичка и вярваше, че абортът е грях. Имаше достатъчно средства да отгледа едно дете и да му осигури добро бъдеще, дори и сама. В крайна сметка беше въпрос на морал, и не само. Запита се дали обича чак толкова Жан-Шарл, че да иска дете от него.

В неделя сутрин, вече напълно смазана, мислеше единствено за покойния си син. Марк бе обсебил мислите й както никога досега. Беше изпитала щастието на майчинството, беше загубила момченцето си, което толкова много бе обичала, а сега Господ бе решил да й прати друго дете. Да, моментът не беше от най-подходящите, но как би могла да откаже такъв дар? Самата тя бе израснала сираче. От години помагаше на деца с нейната съдба — нежелани деца, да получат по-добър живот. Тогава как да откаже да отвори сърцето си за това дете, как да отнеме шанса му за живот само защото е заченато в неподходящ момент? Ами ако точно то е най-голямата й радост в живота? Какво право има тя да отказва живот на това дете?

Имаше и още нещо, също толкова важно. Тя обичаше бащата на това бебе. Никога досега не бе обичала така никой мъж. Искаше да бъдат заедно, беше му отдала сърцето си, беше го приела в живота си, душата си, тялото си. Носеше го в сърцето си. Как да се откаже от дете, което бе доказателство на любовта им? Ами ако все пак един ден заживеят заедно и се окаже, че това е бил единственият им шанс за дете? Вече беше на години и не можеше да се надява отново на такъв късмет. Можеше изобщо повече да не се получи. Осъзна, че ако сега се откаже, винаги щеше да съжалява и да се срамува, че е постъпила като страхливка. Знаеше, че никога няма да си прости, а може би и Жан-Шарл не би й простил. Изведнъж това дете стана много по-важно от тях двамата, то трябваше да получи шанс да живее. Не би могла да се лиши от тази възможност, нито да лиши Жан-Шарл, нито дори бебето.

В крайна сметка решението взе Марк. Държеше снимката му и го гледаше в очите, почти го усети до себе си. Спомни си нежната му копринена косица и огромните зелени очи. Беше го загубила преди толкова много години, а болката си бе все същата. Липсваше й всеки ден. И сега това дете идваше не за да заеме мястото му, а за да й даде шанс отново да обича. Беше погребала едно дете, как би могла да унищожи друго. Точно като Марк идваше като истинско чудо в живота й, заедно с любовта й към Жан-Шарл, разведен или не.

Докато стана време да си ляга, решението бе взето. Сякаш виждаше как Марк й се усмихва някъде там от небето. Не само неговата душа щеше да намери покой. Нейната също. Нямаше да се откаже от този божи дар.

Жан-Шарл й се обади точно преди да заспи, за пръв път от няколко дни Тими се чувстваше спокойна.

— Тревожа се за теб — каза той, когато тя сънливо вдигна слушалката.

— Вече съм добре. Обичам те. — Много повече, отколкото можеше да му признае. — Изключително много.

— И аз те обичам. Толкова съм щастлив, че ще те видя следващата седмица.

Заради притесненията около бременността, беше забравила за това. Предстоеше й да пътува до Париж за срещите в текстилната фабрика. А сега трябваше да каже на Жан-Шарл за бебето. Имаше право да знае. Искрено се надяваше да се зарадва.

— Приятни сънища, мила моя — прошепна той и затвориха.

Тя се унесе в сън с усмивка на уста. Щеше да му каже за бебето следващата седмица в Париж. И с малко късмет, всичко щеше да се нареди както трябва.