Даниел Стийл
От пръв поглед (14)

14.

Тими и Жан-Шарл прекараха вълшебни дни в Ню Йорк. Правеха дълги разходки в парка, обикаляха галериите, отбиваха се в малки, уютни ресторантчета за кафе или пица. Пребродиха Сохо, наслаждаваха се на очарованието му, а през дългите нощи се отдаваха на неутолимата си страст. На Тими никога не й се бе случвало да се люби толкова често, а Жан-Шарл преоткри отдавна забравения си младежки плам. Правеха любов с часове, после се унасяха в дрямка и заспиваха. В четири сутрин си поръчваха румсървис. Една нощ излязоха от хотела посред нощ, за да се разходят на снега, който кротко се сипеше от небето, и откриха заведение на голям паркинг в Уест Сайд, където в пет сутринта хапнаха пържоли и крокети.

Всичко изглеждаше някак сюрреалистично, сякаш сънуваха. А после пак и пак отваряха очи, поглеждаха се и се усмихваха щастливи от чудото, което споделяха.

В неделя Тими започна да опакова багажа си, а Жан-Шарл я наблюдаваше от леглото.

— Не ми се иска да те оставям — тъжно каза тя. След четирите дни, които прекараха заедно, вече не можеше да си представи живота без него. Сякаш се бяха пристрастили към опасна дрога.

— Нито пък аз. Не ми се връща в Париж. — Но и двамата ги очакваха отговорности, към които трябваше да се върнат. — Ще дойда в Калифорния да те видя.

— Обещаваш ли? — попита тя като уплашено дете. Ами ако не го видеше отново? Ако променеше мнението си и се откажеше, как ли щеше да го преживее? Беше загубила толкова много любими хора, че не би понесла още един удар.

Той разбираше чувствата й. Паниката й отразяваше неговата, точно както и любовта им. Споделяха съвършено еднакви страсти, трепети и страхове.

— И аз не искам да те загубя — нежно отвърна той и се приближи до нея. Прегърна я и отново я дръпна на леглото. — И, съвсем сигурно, ще дойда в Калифорния. Няма да изкарам дълго без теб. — В поведението му имаше нещо драматично, продиктувано от силните му чувства към нея.

И тогава, както се бе сгушила в обятията му, тя неочаквано го попита:

— Кога се изнасяш от семейното жилище?

Той я погледна притеснено. Точно сега не му се искаше да мисли за това. Миналото му вече не съществуваше. Беше мъртво от години и прахта му постепенно се разпръсваше, откакто връзката му с Тими укрепваше. Тя не го отнемаше от никого, а просто го приемаше в обятията си, в душата си, в живота си, в тялото си, окрилена от разтърсваща любов и нежност.

— Вече ти казах. През юни. Обещах на децата да остана до края на учебната година. Надявам се дотогава да продадем апартамента. Но така или иначе, лятото се изнасям.

На Тими това й се струваше цяла вечност, но все пак той едва се бе появил в живота й и не можеше да го притиска. Искаше й се да бъде търпелива… но ако не се изнесеше… ако Джейд се окажеше права, или разводът се проточи с години… тогава какво?

— Моля те, не гледай така уплашено — и той я притисна силно в обятията си, за да я успокои.

— Не мога — призна му тя, — страхувам се. — Беше му разкрила всичко, всяка частица от себе си. Беше разголила душата си докрай. Най-много я плашеше да не бъде изоставена. — Ами ако не се разделите? — паниката я завладя.

— Ние сме разделени от години — отвърна той. В неговите очи беше точно така. — Стоя там заради дъщерите си, не заради жена ми. Обещах им — сериозно заяви той. — Дължа го на децата си. — А какво ли дължеше на нея? Добре знаеше, че не може да се съревновава с любовта му към децата, нито пък го искаше.

— Ами ако дъщерите ти те помолят да не си тръгваш и след юни? Ами ако… — страховете не й даваха мира. Миналото я беше научило, че идва все по-лошо, никога по-добро. Трудно й беше да повярва, че бъдещето можеше да й донесе нещо по-различно.

— Тогава ще се разберем с тях — спокойно отвърна той, което никак не й вдъхна увереност. Не казваше, че ще си тръгне, независимо от всичко. Оставяше си вратичка, да види какво ще се случи по-нататък. Би й се искало да чуе нещо по-категорично, да й обещае, но засега просто трябваше да му се довери. Зарът вече беше хвърлен, за добро или за лошо.

— Обичам те. Няма да те нараня, няма да те изоставя. — Той добре знаеше историята й, бе забелязал дивия ужас в очите й онази нощ пред операционната. Искаше да я накара да се чувства уверена, да забрави за сълзите си. — Обичам те. Нуждая се от теб точно толкова, колкото и ти от мен. Няма да се откажа от теб, Тими. Обещавам ти.

Тя въздъхна и облегна гръб на гърдите му, той я обгърна с ръце и я накара да се почувства сигурна и защитена.

— Надявам се. — Тя се обърна да го целуне, любиха се още веднъж, после се отпуснаха заедно във ваната, както толкова пъти през последните няколко дни, разговаряха, посмяха се и се наслаждаваха на последните си мигове заедно.

Настъпи часът на сбогуването и Тими едва събра сили да излезе от стаята. Искаше й се да остане там, да заключи вратата и да се вкопчи в него завинаги. Не й се заминаваше на хиляди километри далеч от него.

— Скоро пак ще бъдем заедно. Обещавам. — Харесваше й начина, по който я успокояваше. Всичко у него й вдъхваше увереност, макар че отдавна вече не вярваше на никого. Само се молеше да не е напразно.

Двамата тръгнаха заедно към летището с нейната лимузина. Той я изпрати до терминала на полета й. На сбогуване не можеха да се откъснат един от друг, стояха от двете страни на ограничителната линия и се гледаха изпепеляващо. После му помаха и се изгуби от погледа му.

Когато стигна до изхода, той й се обади по мобилния.

— Вече ми липсваш — нещастно промълви той. — Може би трябва да избягаме някъде заедно.

— Ами, съгласна съм — усмихна се тя. Беше толкова щастлива, че чува гласа му. — Кога искаш да тръгнем?

— Още сега — усмихна се той, докато слизаше на международния терминал за полета до Париж.

— Благодаря ти за най-прекрасната седмица в живота ми — каза тя.

— Ти сбъдна мечтата ми — мило отвърна той и после се разсмя. — Направо ми върна младостта. — Бяха се любили денонощно. Бяха гореща двойка — всяко докосване беше експлозия. — Ще ти звънна като пристигна — обеща й той.

Не се съмняваше. Жан-Шарл беше мъж, който държеше на думата си, заради това го обичаше. Неприятна й беше мисълта, че се прибира при съпругата си, но дори това вече нямаше такова значение. Просто му трябваше време да се справи със ситуацията и да изпълни обещанието към децата си. Доверяваше му се. Вътрешното й чувство й подсказваше, че накрая всичко ще се нареди.

Тими се качи на самолета и се настани на мястото си в първа класа. Затвори очи, спомни си всеки миг от прекрасните четири дни, които преживяха заедно, и потъна в сън.

Когато се върна в Ел Ей, не можа да дочака да настъпи часът, в който можеше да му се обади. Трябваше да стои будна до полунощ, за да го намери сутринта в офиса. Заспа дълго преди това и се събуди чак в пет сутринта. Помръкна, когато не го видя до себе си. Дните им заедно в Ню Йорк се отдалечаваха като сън. Веднага му звънна. Той тъкмо се връщаше от обяд и се зарадва като дете да чуе още сънения й глас.

— Липсваш ми — тъжно каза тя.

— Ти също. Цяла нощ не можах да мигна. Исках да си до мен. Ще дойда скоро. Вече съм пристрастен към теб — каза той.

— Аз също — щастливо отвърна тя. Харесваше й да чува колко много му липсва. За нея тези няколко дни в Ню Йорк обърнаха живота й (надяваше се завинаги) и беше толкова хубаво да разбере, че и за него е така.

— Скоро ще дойда в Калифорния — обеща й той. Щеше да й звънне пак в края на работния си ден, когато при нея щеше да е сутрин.

Цяла нощ не можа да мигне, мяташе се в леглото и мислеше за него, за нощите им заедно, за всяка дума, която си бяха казали по телефона. Стана още в шест и след час вече беше в офиса. Често правеше това след дълго пътуване, когато часовата разлика й създаваше проблеми със съня. Беше чудесно време да се отхвърли работа. В Ню Йорк и в Европа отдавна бяха на крак и действаха на високи обороти.

Когато Джейд пристигна към осем и половина, Тими вече беше свършила доста работа. Зарадва се, като я видя и се поинтересува как са минали почивните й дни.

— Фантастично — грейна насреща й Тими. Замечтаният й поглед и щастието, което струеше от цялото й същество, я издадоха. Джейд присви очи и смръщи вежди. Добре я познаваше и не й се вярваше това щастие да се дължи на музеите и магазините. Тими побърза да отклони поглед и взе да тършува из камарата документи на бюрото си, но Джейд вече се досещаше какво се бе случило в Ню Йорк.

— Надушвам нещо — подозрително каза тя, а Тими се изкиска.

— Какво по-точно? — отвърна й с невинен поглед. — Да не е новият ми парфюм.

— Не на мен тия — каза Джейд. Дванайсетте години заедно в битките и приятелството им й позволяваха да казва на Тими неща, които друг не би посмял. — Прекарала си уикенда с французина, нали? — укорително я погледна тя и Тими кимна.

Така се вълнуваше от случващото се, беше толкова горда, че е неговото гадже… Искаше й се да разкаже на целия свят… Засега обаче трябваше да са дискретни, но поне тук можеше да разкрие радостта и вълнението си.

— Ами, да. Така си беше — призна си тя и я погледна като котка, изяла канарче. Може би по-точното определение беше като лъвица, погълнала орел. Щастието струеше от нея и можеше да освети цялата стая.

— Надявам се, не сте стигнали докрай — натърти Джейд. — Каза, че няма да го направиш, докато не се изнесе от семейното жилище.

— Абсолютно — излъга я Тими през зъби и я погледна с невинна усмивка. Много добре си спомняше какво беше казала, но и двамата бяха толкова лудо влюбени, че би било абсурдно да се въздържат през тези четири дни. Беше толкова щастлива, че го направиха. Никога досега не бе преживявала толкова страстен секс. Мрачните прогнози на Джейд се бяха изпарили, когато бе потънала в обятията му. Тими изобщо не се съмняваше в намеренията му. Случилото се с Джейд беше тъжно, но съвсем различно и Тими нямаше намерение да се оправдава нито пред нея, нито пред когото и да било.

— Защо ли не ти вярвам? — продължи подозрително Джейд. — Изглеждаш толкова свежа. Направо противно щастлива. По-красива си от всякога. Имаш излъчване на жена, прекарала целия уикенд в легло с любимия. Мисля, че ме лъжеш, Тими — и притеснено добави — и се надявам поне себе си да не самозалъгваш.

— Няма такава опасност — спокойно й отвърна Тими. — Мисля, че е почтен човек, който държи на думата си. Просто е притеснен за децата си.

— Значи си спала с него! — обвинително констатира Джейд.

Тими се почувства като непослушна тийнейджърка, хваната в прегрешение. Тази мисъл я накара да се разсмее, точно когато Дейвид влезе в стаята.

— Какво става тук? Какво пропускам?

— Абсолютно нищо — увери усмихната Тими. — Джейд ме залива с несправедливи обвинения. — Случващото се безкрайно я забавляваше.

— Прекарала е уикенда с французина — осведоми го Джейд и Тими хитро им се усмихна. Тази малка разправия наистина я развесели. И двамата й асистенти имаха верен усет за мярка. Всичко беше добронамерено, в рамките на шегата, породено от тяхната загриженост към нея.

— Значи затова остана в Ню Йорк — с интерес попита Дейвид. — Браво. Надявам се да си се забавлявала! — Той с удоволствие следеше връзката й с французина и не споделяше притесненията на Джейд.

— Май са попрекалили със забавлението — обади се Джейд.

Тими вдигна слушалката — беше време да се залавят за работа.

Джейд отново подхвана темата, когато с Дейвид отидоха да обядват традиционния си чипс и туршия.

— Притеснявам се за нея — призна му тя. — Съвсем същото се случи с мен. Отначало си мислиш, че всичко е великолепно, че си най-щастливата жена на света, никога не си била по-влюбена, и после тези мъже започват да те убиват сантиметър по сантиметър. Отменят срещи, не идват на вечери, променят плановете за ваканциите. Уикендите, които ти обещават, прекарваш в самота, защото трябва да са вкъщи при децата си. Жените им се разболяват, децата им правят сцени. И така, всички празници си сама. Държат те заключена в шкафа. Накрая те оставят една развалина, с разбити надежди и мечти. Десет години по-късно все още са със съпругите и децата си. И ако изчакваш достатъчно дълго, се оказва, че си изпуснала времето да имаш собствени деца. Не искам да й се случва всичко това. Не че тя иска да има деца на тази възраст. Просто се надявам да не разбие сърцето й.

— Всички се надяваме — сериозно заяви Дейвид. — Но това се е случило с теб. И съвсем не означава, че същото ще стане и с нея. Изглежда ми свестен. Все пак е лекар, отговорен човек, вероятно спазва обещанията си.

— И аз така си мислех. Не става дума за обещания, а за страх. В крайна сметка, когато моментът настъпи, се оказват прекалено страхливи да предприемат решителната стъпка.

— Надявам се, че няма да стане така — спокойно отвърна той. — Мисля, че просто трябва да я подкрепяме и да видим докъде ще стигне тази работа. Може пък да изпълни всичко, което й е обещал. Засега нямаме основание да се съмняваме. Да му дадем шанс.

— Надявам се на това, но не бих се обзаложила. Прекалено много такива случаи знам. Просто не трябва да се хваща с женени мъже, това е.

— Доколкото разбирам, той не е съвсем женен, развежда се. Може да има разправии няколко месеца. А и Тими не изглежда разстроена, поне засега. Всъщност през тези години нито веднъж не съм я виждал толкова щастлива.

— Нито пък аз — съгласи се Джейд. — Тъкмо това ме плаши, защото ако нещо се обърка, ще й разбие сърцето.

— Да не мислим сега за това. Да видим какво ще предприеме той по-нататък. Залагам на него.

Джейд поклати недоверчиво глава:

— Надявам се да си прав.

— Всички се надяваме — отвърна Дейвид и изхвърли остатъците от обяда си. — Как е архитектът, между другото? Не е ли по-добре да се тревожиш за него, отколкото за Тими? Тя е голямо момиче, може да се грижи за себе си. Изобщо не се съмнявам, че ще направи всичко както трябва. Така че кажи сега за твоя човек. — Дейвид ловко отклони темата и тя взе да му разказва с възхищение за новата си връзка. Беше във възторг от интернет запознанствата.

Докато Джейд и Дейвид обсъждаха новостите в личния й живот, Тими седеше в кабинета си и разговаряше с Жан-Шарл. При него беше единайсет преди обяд, а при нея два следобед.

— Ужасно ми липсваше през целия ден — умърлушено призна той.

— И ти на мен — усмихна се тя. Беше й толкова приятно да чува всичко това, да знае, че не могат един без друг нито ден. Вече й се струваше, че срещата им в Ню Йорк е била преди няколко седмици. — Нямам търпение да дойдеш.

— Уреждам нещата тук. Трябва да си намеря заместник. Чакам асистента си да ми каже до ден-два какво е решил.

Все още не можеше да повярва, че Жан-Шарл щеше да дойде в Калифорния, струваше й се непостижима мечта.

После той й разказа как бе преминал денят му, а тя го осведоми за своята програма. Разказа му за къщата си в Малибу и той нямаше търпение да я види. Всичко беше вълнуващо като сън. Колко неочаквано животът ти поднася изненади, дарява ти надежда и обръща всичко наопаки. За нея Жан-Шарл бе този дар, изпратен от небесата.

Колко хубав може да бъде животът понякога…