Даниел Стийл
От пръв поглед (13)

13.

След прекарани почти десет часа около масата за преговори, подкрепена от цяла армия адвокати, Тими успя да предотврати стачка във фабриката в Ню Джърси. Бяха платили висока цена, но си заслужаваше. Всички се върнаха на работа отново в сряда вечерта, доволни от новите надници за извънреден труд, нови бонус пакети и по-високи ставки за всички работници. Цяло изкуство бе да знаеш кога да отстъпиш. Тими имаше добър усет как да поддържа нивото на бизнеса си. Изпита истинско облекчение, когато постигна споразумение с профсъюзите и работата се възстанови. Дейвид я поздрави с нескрито възхищение и си резервира място за късния полет до Ел Ей от Нюарк. Изненада се, че Тими остава в Ню Йорк.

— Боже, мислех си, че искаш бързо да изчезваш оттук. — Тъкмо заради тези пътувания не можеше да задържи постоянна връзка вече почти две години. Кога да намери време, като все беше някъде между Париж, Ню Йорк, Ел Ей, Тайпей и обратно в Ню Йорк? Стори му се невероятно, че Тими дори не изглеждаше изморена. Както сама обичаше да казва, беше издръжлива като вол. А сега направо му приличаше на супержена.

— Ще си почина няколко дни — подхвърли тя.

— Точно тук? — учуди се той.

Времето беше мразовито, а за два дни три пъти валя сняг. Той си мислеше единствено как час по-скоро да се върне в Ел Ей. Но Тими не бързаше да се прибира, явно имаше нужда да се отпусне след толкова пътуване и тежки преговори. И защо не точно в Ню Йорк, на хиляда и петстотин километра от офиса, разстоянията вече нямаха значение.

— Иска ми се малко да намаля темпото — обясни тя на излизане от последните преговори. — Ще поспя, ще ида на някое представление, ще обиколя магазините.

Изобщо не му мина през ум, че може да има среща с Жан-Шарл и не би искала да го разгласява. Пазеше крехките кълнове на любовта им от хорските погледи. Искаше да останат само двамата. Нямаха нужда от ничие друго присъствие.

Същата вечер тя се върна в хотела и спа с часове. Беше прекалено късно да се обажда на Жан-Шарл. На следващата сутрин, когато той тръгваше към Ню Йорк, щеше да е твърде рано. Заради часовата разлика щяха да се чуят чак когато пристигнеше. Бяха се уговорили да не го чака на летището. Щеше да й се обади, когато пристигне в хотела. Тя се събуди малко след шест сутринта. Имаше много време да се изкъпе, облече, да закуси и да го посрещне на летището. Знаеше номера на полета му и поръча на шофьора си да я вземе в девет. Самолетът на Жан-Шарл щеше да кацне в десет и тя се надяваше да не се разминат в навалицата около митническото гише.

На път към летището мислеше само за него, за всичко, което си бяха казали през последните две седмици. И двамата бяха допуснали да стигнат до ръба на разума. Ами ако в крайна сметка това се окажеше пълен провал? Бяха наясно с риска, заради това тя нямаше търпение да се видят. Плашеха я тези младежки пориви на нейната възраст.

Подобни мисли се въртяха и в главата на Жан-Шарл, докато самолетът му се снишаваше над летище „Кенеди“. Ами ако всичко това беше плод на въображението му? Или пък на нейното? Необуздан порив на фантазията, краткотрайна лудост, която щеше да се изпари в мига, в който се срещнеха отново. Предстоеше да открият това. Митническата проверка и дългият път с таксито до хотела щяха да му осигурят още малко време да се овладее. Искаше да вземе душ и да се избръсне преди да се видят. Когато кацнаха, валеше сняг. Едри снежинки танцуваха грациозно във въздуха и се стелеха по земята. Самолетът бавно се придвижваше към ръкава като във вълшебството на преспапие.

Той бе от първите, които напуснаха самолета. Нямаше допълнителен багаж, затова отиде направо за паспортна проверка. Докато чакаше на опашката, сърцето му лудо биеше. Подпечатаха паспорта му и той пое през терминала с наведена глава, замислен за нея, за предстоящата им съдбовна среща и за онова, което щеше да се случи в хотел „Четири сезона“.

Тими стоеше точно до вратата на митническата служба, облегната на една колона, и напрегнато наблюдаваше излизащите хора. Изведнъж се притесни, че може да го пропусне или че вече са се разминали. На таблото пишеше, че пътниците от неговия полет са все още на митническия пункт. Изведнъж го съзря — беше в тъмносиньо палто, с чанта в ръка. Засмя се още в мига, в който го зърна, сърцето й подскочи от вълнение. Без да знае, че е там, той тръгна към нея. Към нея вървеше съдбата й.

Когато я наближи на няколко крачки, инстинктивно вдигна поглед и я видя. Дъхът му секна, той се спря и леко се усмихна. Тя направи две-три смели крачки към него, той пусна чантата си на земята и я грабна в обятията си. Хората наоколо ги заобикаляха като водовъртеж, а Жан-Шарл продължаваше да притиска Тими в прегръдките си. Забравил за всички около себе си, страстно я целуна и тя почувства как душата й се разтопи в неговата. Останаха така прегърнати цяла вечност. Най-сетне той се отдръпна, погледна я и се усмихна.

— Bonjour, мадам О’Нийл — мило я поздрави той.

— Bonjour docteur — прошепна тя и почувства неустоимо желание да му признае колко го обича, но успя само да му се усмихне. Всичко останало се четеше в погледа й. — Толкова съм щастлива, че те виждам. — Всяка частица от нея трепереше, докато изричаше тези думи. Гледаше го и си мислеше, че това е началото на голямата любов.

Все така прегърнати двамата излязоха от летището. В колата Жан-Шарл пак я целуна. Разговаряха тихо през целия път. Тя му разказа за преговорите, за всички машинации, а той я слушаше с удивление. Поговориха и за неговата работа, за пациентите му и най-вече за вълнението от срещата им.

Той се регистрира в хотела и двамата отидоха до стаята му, която се намираше на нейния етаж, с великолепен изглед към града. Щом влязоха, той остави чантата и я прегърна. И двамата чувстваха, че плановете им за въздържание щяха да бъдат подложени на голямо изпитание. Най-хубавото беше, че сега, след като бяха открили неустоимото си взаимно привличане, се чувстваха спокойни в компанията си, сякаш подновяваха скъсаната нишка на стара връзка. Чувстваха се като двете половини на едно цяло, които идеално пасваха една към друга. Хармонията и любовта помежду им порази и двамата. Тими остана без дъх, когато той я грабна в обятията си и я целуна страстно. Нямаше никакво съмнение колко много го обичаше и тази любов се отразяваше в очите му като в огледало.

После отидоха до нейния апартамент, за да провери пощата си, и решиха да се поразходят в парка на свеж въздух. Вървяха по заснежените пътеки на Сентръл парк и се наслаждаваха на искрящата белота наоколо.

Тя му метна една снежна топка, която остави бяла следа на тъмносиньото му палто, а той гребна шепа пръхкав сняг и го посипа по яркочервената й коса. Прииска й се да се затичат през снега, да се почувстват отново деца и да се отдадат на радостта от срещата си.

Тръгнаха обратно към хотела с поруменели от студа лица. Жан-Шарл импулсивно махна на близкия кабриолет и двамата се качиха за разходка с конския впряг през приказната снежна феерия на парка. Настаниха се на седалката, покриха краката си с дебело одеяло и се притиснаха плътно един в друг като щастливи деца. След това отидоха да обядват в „Пиер“. В късния следобед обиколиха близките магазини и се прибраха в апартамента й по-щастливи от всякога. През цялото това време бяха говорили и се държали за ръце като тийнейджъри.

— Къде ти се иска да вечеряме, мила? — попита я той, докато си почиваха в хола.

Той предложи „Кафене Булуд“ или „Ла Гренуи“, единствените заведения, които познаваше добре в Ню Йорк. Тя знаеше няколко други модерни в Сохо и Уест Вилидж. В крайна сметка избраха малко, уютно ресторантче, което тя предложи. Имаше време да посетят и други места, да се покажат сред хора, да се поглезят и да открият вкусовете си.

Той я остави за малко, за да се преоблече. След час се появи отново, безупречно облечен, елегантен както винаги и смаян от красотата на буйната червена коса, огромните зелени очи и стройното й тяло. Цялата сияеше. Целуна я още на прага и двамата, притиснати един до друг, затвориха вратата след себе си. Когато се спряха, осъзнаха, че изведнъж плановете им за вечеря нямаха никакво значение. Двамата продължиха да се целуват, неспособни да си устоят.

— Съжалявам… не мога да спра… — дрезгаво каза той, а тя му се усмихна притеснено.

Без да каже нито дума Тими отново го целуна, бавно смъкна сакото му и започна да разкопчава копчетата на ризата му. Той се отдръпна и я погледна изненадан. Не искаше да предприемат нищо, за което да съжалява, защото знаеше притесненията й.

— Тими, какво правиш? — нежно я попита той.

— Обичам те — прошепна тя.

— И аз те обичам — отвърна й той и продължи на френски, което беше толкова естествено и много повече му отиваше: „… tellement… толкова много…“. Погледът му показваше, че е искрен. Изглеждаше толкова глупаво точно сега да спазват правила и ограничения, които преди изглеждаха разумни. Преградите между тях бързо се сриваха. — Не искам да правиш нищо, за което по-късно да съжаляваш. Не искам да те наранявам.

— Ще ме нараниш ли, Жан-Шарл? — попита го тя с тъжен поглед. Питаше го дали щеше да я предаде, дали щеше да остане със съпругата си. Обещания, крехки като восъчни криле, невинаги можеха да се спазят. И двамата знаеха, че няма гаранции, само надежди, мечти и добри намерения. И двамата бяха хора на честта, достойнството и добронамереността. Нима това не беше всичко, на което можеше да се разчита.

— Надявам се никога да не се случва — призна й той. — А ти?

— Обичам те… никога няма да те предам.

В този момент можеха да разменят само тези обещания. За Тими това беше достатъчно, за Жан-Шарл също. Никой не можеше да погледне в бъдещето и да предскаже изпитанията или болката, която можеше да се появи. Единственият въпрос беше дали биха искали да рискуват и да посрещнат заедно несигурността на живота и бурите, които биха ги връхлетели.

Не му каза нищо повече, а бавно го отведе до спалнята, разкопча ризата му, колана и внимателно свали панталоните му. Той направи същото с нея и след минути дрехите им останаха натрупани на камара на пода, а те се пъхнаха под завивките. Стройното й, изваяно като от слонова кост тяло се вплете в неговото — силно и мъжествено. В стаята беше тъмно. Тя почувства пулсиращата му сексуална мощ и възбудена до болка, го пожела в себе си.

— Тими, je t’aime… — тръпнещо изстена той.

Тогава страстта им надделя, неустоима, безгранична, неразумна. Вълна от желание ги помете с огромна сила и никой от тях не можеше, нито искаше да я спре. Тими му се отдаде изцяло, с надеждите си, с мечтите си, със сърцето и с тялото си, и го поведе на пътешествие към любовта и блаженството. И двамата знаеха, че това е съдба.

По-късно, когато лежаха все още вплетени един в друг, се унесоха в дрямка и всички планове за вечерта пропаднаха. Случилото се беше далеч по-хубаво преживяване. Успешно бяха преминали моста на несигурността. Приливите на страстта ги бяха събрали, а любовта, която откриха в обятията си, здраво ги обвързваше. С малко късмет и божията благословия, се надяваха да е завинаги.