Даниел Стийл
От пръв поглед (11)

11.

Тими остана болезнено мълчалива през следващата седмица, в разгара на последните приготовления за пътуването им, и изглеждаше ужасно. Джейд и Дейвид се тревожеха за нея, но не смееха да я заговорят на тази тема. Сестра Ан й се обади няколко пъти, за да провери как е, и не остана никак изненадана от състоянието й. Случаят с Блейк разби сърцето й и тя безмълвно понасяше болката си. Това бе поредният тежък удар в живота й. До заминаването си Тими не стъпи в „Света Сесилия“. Нямаше сили да го направи и сестра Ан напълно я разбираше.

Отпътуваха за Ню Йорк една седмица след раздялата с Блейк. Промяната щеше да й се отрази добре. Първото дефиле премина успешно и оттам се отправиха към Милано. Когато пристигнаха в Париж, Джейд и Дейвид с облекчение забелязаха, че Тими за пръв път от няколко седмици изглеждаше спокойна.

Докато чакаха багажа на летище „Шарл дьо Гол“ тя спомена пред Джейд за Жан-Шарл Верние. През целия полет бе мислила за него и изведнъж се почувства глупаво. Всичко й се струваше така маловажно след загубата на Блейк. Много време щеше да й е нужно, за да се възстанови.

— Спомняш ли си онзи лекар в списъка? — попита Тими, загледана незрящо през илюминатора, докато самолетът се придвижваше по пистата.

— Онзи, който те взе под крилото си по време на операцията? — Тими кимна. — Какво за него? Да не се е отказал? Да го зачеркна ли от списъка? — Джейд трябваше да се погрижи за хиляди малки подробности, както обикновено, и при пристигането си в Париж вече беше напълно стресирана и изтощена.

— Не, ще дойде — поколеба се за момент Тими и продължи: — Развежда се — лаконично добави тя и Джейд я зяпна втренчено.

— Да не се опитваш да ми кажеш нещо? — озадачено я погледна Джейд. — Харесваш ли го?

— Беше много мил с мен, докато бях болна. И да, харесвам го. Но не в този смисъл. Сама съм си съвършено щастлива. А и той сигурно ще е в затруднено положение за известно време.

— Имам чувството, че си падаш по този доктор, Тими — усмихна й се Джейд и се зачуди докога ли ще продължи фазата на ледената кралица. Можеше да бъде много упорита в това отношение, но в крайна сметка винаги настъпваше промяна.

— Казах му, че пристигаме днес. Той се интересуваше. Чудя се дали ще се обади — хвърли плах поглед към Джейд, чието любопитство нарастваше с всяка минута. Долови нещо особено в начина, по който Тими говореше за него.

Джейд реши да я предупреди:

— Внимавай с женените мъже, Тими. Един развод може да продължи с години. — Джейд имаше горчив опит и бе много чувствителна на тази тема.

Тими само кимна. Между нея и Жан-Шарл нямаше нищо специално, нито пък тя беше в подходящо романтично настроение.

— Нямам връзка с него. Просто ще дойде на вечерята. — Реши, че ако й се обади преди официалната вечеря, значи има нещо повече от приятелство. Стана й любопитно какво ще излезе. Харесваше й да общува с него. Когато бяха заедно, имаше нещо, което й вдъхваше доверие и я караше да се чувства сигурна.

Тими не го спомена повече и дори напълно забрави за него през следващите напрегнати дни. Датата на официалната вечеря дойде, а той така и не й се бе обадил. Посланието бе ясно. Не проявяваше никакъв интерес. Е, така да бъде. Голяма работа. Хубавото бе, че работата толкова я погълна, че не й оставаше време да мисли за Блейк, макар болката да тлееше в душата й.

Преди и след ревюто наоколо бе обичайната лудница, но всичко мина блестящо. Пресата ги възхваляваше и поръчките вече валяха. Преди вечерята Тими вече се чувстваше като изцедена, но и превъзбудена. Прииска й се да полегне за малко, за да събере сили. За съжаление Джейд беше насрочила две последователни интервюта преди вечеря. Тими едва успя да се преоблече преди да слезе в залата, за да посрещне гостите. Медиите закъсняваха, а клиентите се изсипаха наведнъж. Зад група важни гости на вратата тя мерна Жан-Шарл, който чакаше реда си да влезе. И преди го беше виждала официално облечен, но сега, в безупречния си тъмносин костюм, й се стори още по-висок, а очите му изглеждаха още по-сини. Тя бе в черна вечерна рокля и с обувки на висок ток. Косата й бе опъната назад, разкошни диамантени обици допълваха елегантната й визия. Роклята й бе по-къса от обичайната дължина, която предпочиташе, но това й придаваше младежки, сексапилен вид. Моделът беше от нейната колекция и бе пожънал голям успех.

— Добър вечер — галантно я поздрави докторът с блеснал поглед. Въпреки явното му удоволствие от срещата, в поведението му се долавяше известно притеснение.

— Благодаря ти много, че прие поканата — сърдечно му се усмихна тя.

— Разбрах, че ревюто е имало голям успех — каза той за нейна изненада.

— Откъде научи?

— Дочух разговора на влизане. Единият от гостите каза, че това е най-доброто ти ревю досега.

Тя остана много впечатлена от милите му думи, представи го на няколко от присъстващите и го остави за малко. Налагаше се да се погрижи сам за себе си. Трябваше да обърне внимание на още трийсетина гости.

Видя го отново, когато трябваше да заемат местата си на масата. Нямаше представа къде го е настанила Джейд. Обикновено най-важните клиенти бяха наблизо около нея. Забеляза, че той сяда в другия край на масата. Погледите им се срещнаха. Той й се усмихна и продължи да разговаря с жената до него, клиент от верига универсални магазини в Ню Йорк. Представителите на медиите се разположиха от двете страни, а редакторите на „Вог“ — близо до нея.

За Тими вечерята бе делова — беше в ролята на посланик и говорител на „Тими О“. Притесни се, че не можа да поговори с него, успяха да разменят по няколко думи едва когато той се приготви да си върви.

— Беше много мило от твоя страна, че ме покани — сърдечно й благодари той.

— Съжалявам, че не можахме да си поговорим — искрено го увери тя. — Тези вечери са работа за мен. Дано да не ти е било скучно.

Жан-Шарл благодари за чудесната храна и вино, за елегантната и уютна атмосфера. Не пропусна да спомене и интересните хора, с които се беше запознал.

— Чудех се дали… може би… Докога си в Париж?

— Вдругиден си тръгвам — отвърна тя изненадана.

— Искаш ли да се видим утре? Ще ти остане ли време за едно питие? — плахо попита той.

Тими се притесни. Не бе очаквала да се видят отново. На следващия ден беше напълно свободна. Имаха на разположение един допълнителен ден за опаковане на багажа. Този път нямаше да остане за по-дълго в Париж, както обикновено. Предстояха й важни срещи в Ню Йорк преди да се прибере в Ел Ей.

— С най-голямо удоволствие — отвърна тя. Щеше да е толкова приятно да си поприказват отново насаме. — В колко часа?

— Да кажем в шест?

Тя кимна.

— В бара? — Той се поколеба и тя осъзна, че може би се притеснява да се показва с друга жена по време на развода. — Ако предпочиташ, можем да останем в моя апартамент?

— Това звучи добре. Тогава до утре — разделиха се и той си тръгна.

Тя не спомена за поканата му пред Джейд. Бяха прекалено уморени, за да обсъждат каквото и да било, освен успеха на вечерята. Двамата с Дейвид станаха рано на следващата сутрин, за да проследят опаковането на моделите, а Тими се залови за телефонните разговори.

По-късно следобед Джейд я попита какво би искала за вечеря и едва тогава Тими спомена, че очаква Жан-Шарл Верние.

— О, така ли? — изненада се Джейд.

— Да — небрежно отвърна Тими. — Нищо сериозно. Просто беше мило предложение от негова страна.

Джейд не можеше да не признае, че е изключително привлекателен мъж.

— Искаш ли да вечеряме в моята стая след това, или предпочиташ навън? — Тими би им предложила да излязат на вечеря, но и двамата й асистенти изглеждаха смазани от умора.

— Ще имаш ли нещо против румсървис? — извинително попита Джейд и Тими веднага одобри идеята.

После ги остави, за да пооправи косата си, да си сложи прилични обувки и освежи лицето си преди срещата. Не беше сигурна защо беше настоял да се видят. Едва ли проявяваше специален интерес към нея, след като не я потърси цяла седмица, а и на вечерята бе твърде сдържан. Предполагаше, че това е само връщане на приятелски жест. Облече черни панталони, черен пуловер, сложи обувки на висок ток и защипа буйната си червена коса от едната страна с яркозелена шнола. Изглеждаше небрежно-елегантна, но и сексапилна.

На вратата се позвъни. Когато я отвори, забеляза сериозното изражение на Жан-Шарл, което се разтопи в усмивка, щом я зърна. Очите му блеснаха. Много добре си спомняше топлия му син поглед. Беше със светлосиня риза, блейзър, спортни панталони и строга тъмносиня вратовръзка. Забеляза, че обувките му бяха лъснати до блясък.

— Добър вечер, Тими — поздрави той.

— Здравей, радвам се да те видя — отвърна Тими.

Стори й се напрегнат, което бе нетипично за него.

Тя го покани да влезе и му предложи нещо за пиене. Избра шампанско. Тими остана на минерална вода и се настани на дивана срещу него.

— Благодаря, че дойде на вечерята снощи — усмихна се тя. Беше забелязала, че седеше между две интелигентни жени и се надяваше да е прекарал добре.

— Беше много приятно — усмихна й се топло. — Благодаря, че ме покани.

Умираше от любопитство да разбере какво става с брака му, но не смееше да подхване темата. Вместо това го попита за децата и научи, че с тях всичко е наред.

— Благодаря ти за картичката, която ми изпрати есента — свенливо му се усмихна тя. — За малко да ти отговоря, но реших, че е глупаво. — Тогава той, широко усмихнат, дръпна ръкава на ризата си и тя видя часовника.

— Много красив подарък. Не биваше да правиш това — мило я укори той.

— Беше удоволствие за мен — разсмя се тя. — Беше толкова грижовен към мен, докато бях болна. — Изведнъж й се стори, че се е случило преди светлинни години.

— Значи утре заминаваш за Ню Йорк? — Тя кимна. — За бизнес или за развлечение? — попита той и тя отново се разсмя, което го накара да се отпусне. Изглеждаше красива, когато се смееше.

— В живота ми има само бизнес, докторе. Никакви развлечения. Само работа. Нали помниш, че за това беше и първият ни спор, когато имах проблем с апендицита. — И двамата си спомняха съвършено добре колко го беше ядосала и каква реч й бе дръпнал.

— Постъпи много лекомислено — укори я той, — и плати висока цена. — Тя кимна в съгласие и погледите им се срещнаха. — Предполагам, че се чувстваш добре оттогава?

Трогна се от загрижеността му, беше много мил. Спомни си какво разочарование бе изпитала, когато бе забелязала халката на ръката му тогава. Погледна отново и с изненада забеляза, че халката все още е там. Това не убягна от погледа му.

— Човек трудно се разделя със старите си навици. Не съм сигурен, че съм готов да бъда необвързан — откровено призна той.

След двайсет и седем години брак това си беше голяма промяна. Преди четири месеца така горещо бе защитавал тезата, че хората трябва да останат женени, независимо от противоречията и различните си интереси, особено ако имат деца. Тя се зачуди какво ли го бе накарало да промени мнението си.

— И аз дълго носих брачната си халка — мило го подкрепи тя и тогава се осмели да попита: — Какво се случи?

Той въздъхна и я погледна:

— Да ти призная, Тими, не съм сигурен. Просто разбрах, че не мога да продължавам така. Всичко си вървеше както обичайно. Просто една сутрин се събудих и осъзнах, че това не може да продължава, би ме убило. Бяхме се отчуждили напълно. Уважавам я много, все пак тя е майка на децата ми, но от години всеки живее свой живот. Дори не сме приятели. Започнахме да се мразим. Не искам да живея повече така. Чувствах се вътрешно мъртъв. После осъзнах, че не аз, а бракът ми е мъртъв. Не търся друг човек, просто не ми се иска пак да бъда наранен и отново да се чувствам така. Знаех, че трябва да се освободя.

Тими смяташе, че тъкмо това бе причината за провала на много бракове — бездната, която понякога зейваше между двама съвсем различни хора. Положението само се влошаваше, когато оставаха заедно. Отдалечаваха се с всеки изминал ден.

— Бракът ни умря някъде по пътя — открито продължи Жан-Шарл — и всичко, което някога бяхме изпитвали един към друг, се изпари. Просто накрая трябваше да го погребем. Беше мъчително за всички нас, дори за децата ни. Ужасно е да се разруши един брак, но още по-ужасно е да се живее по този начин.

Точно това му бе казала и тя преди, но тогава той бе на съвсем друго мнение. Сега остана изненадана от това, което чуваше.

— Как го приемат децата?

— Казахме им преди няколко седмици. Приеха го ужасно. Не съм напълно сигурен, че ни повярваха. Съпругата ми ме помоли да остана до края на учебната година и аз се съгласих. Продаваме и апартамента, което ще е друга съществена промяна за децата. Поне за дъщерите ни, защото още живеят с нас. Синът ни учи медицина и живее в общежитие, затова го виждаме по-рядко. Трудно е за всички ни.

От пръв поглед Тими разбираше колко виновен се чувства от това, че бе избрал свободата си пред тяхното щастие. Знаеше, че всичко, което бе предприел, противоречеше на дълбокото му разбиране за брака. Той бе последният човек, от когото бе очаквала да се разведе. Очевидно собственото му оцеляване е било под въпрос, за да се реши на тази стъпка. Последните четири месеца трябва да са били много тежки.

— Надявам се поне дъщерите ни да ми простят. Синът ми е голям и проявява разбиране. Но за момичетата и съпругата ми е тежко.

Изведнъж Тими се замисли за Джейд и агонията, която бе преживяла с женения си приятел.

— С времето ще свикнат. Децата умеят това. Те ви обичат и сигурно им е много трудно. Промяната ще е огромна за всички вас. Кога взе това решение?

— Веднага след Коледа. Празниците са истински кошмар. Просто разбрах, че не мога повече така. Много трудно стигнах до това решение. — По погледа му разбра, че е така. Не бяха минали и два месеца оттогава. Явно обаждането й миналия месец го бе сварило в момент, когато е обмислял как да съобщи на децата си.

— Много съжалявам — състрадателно го погледна тя. Разбираше колко му е трудно и истински му съчувстваше. Погледите им се срещнаха и не се откъснаха за един дълъг, безмълвен момент.

— Бракът ми е мъртъв от години — с дрезгав глас продължи той.

— Усетих нещо такова — предпазливо отвърна тя, — когато разговаряхме миналия октомври. Тогава ти имаше съвсем различни убеждения, с които не бях съгласна, но всеки сам трябва да стигне до изводите си. Аз нямах шанс за избор. Съпругът ми направо стовари новината отгоре ми и си тръгна. — Новината, че я напуска, че е гей, че е лудо влюбен в друг мъж. И всичко това месеци след смъртта на Марк. Много добре разбираше Жан-Шарл. Забеляза сълзите в очите му и без да се замисля, хвана ръката му, както някога той бе държал нейната в един от най-тежките й моменти.

— Всичко ще бъде наред. Не се съмнявай. Децата ще свикнат. Съпругата ти ще се оправи. Ти отново ще стъпиш на краката си. Просто сега сте в много труден период. Хората се приспособяват. Болката и страхът не траят вечно. Накрая няма да остане и следа от чувството ти за вина — каза тя и мило му се усмихна, а той кимна, благодарен за подкрепата й.

Продължаваха да държат ръцете си, преоткриваха връзката помежду си, зародила се преди четири месеца. Но сега бе по-различно, вече не бяха пациент и лекар, а жена и мъж. Това бе по-равностойна игра, без маски и роли, зад които да се крият.

— Не мога да си представя — примирено отвърна той. — Благодаря ти.

В този момент Джейд влезе в стаята и забеляза, че се държат за ръце. Притесни се и бързо се изниза обратно, без да каже нито дума.

— Съжалявам — извини се той. — Сигурно си заета.

— Не, никак — увери го тя.

След всички успокоителни думи, които му каза, той прозря нейната доброта, искрените й чувства, които не бе забелязал през октомври. Беше стъпила здраво на краката си, толкова сърдечна, истинска опора. И тя носеше своите дълбоки травми от миналото, но тъкмо заради това проявяваше състрадание към другите.

— За днес приключихме. Моите асистенти са свикнали да имат достъп до мен по всяко време на денонощието — обясни му тя.

— Имат късмет с човек като теб. — Сега осъзнаваше, че тя бе главната движеща сила на тази империя. Не беше просто влиятелна, но и силна личност, на която можеха да се облегнат. В това нямаше никакво съмнение, след като бе оцеляла след толкова тежки загуби и трудно детство. Той помнеше всяка подробност от онова, което му бе разказала, и изпитваше огромно възхищение. Харесваше я от самото начало, но сякаш едва сега осъзнаваше каква забележителна жена беше, при това със златно сърце.

— И аз извадих голям късмет с тях. Те са ми като семейство. Прекарваме голяма част от времето заедно. Прекрасни хора са.

— Ти също — тихо отвърна той. — Много ме впечатли онова, което ми разказа в болницата. Не съм го забравил. Не познавам много хора, които са се сблъсквали с такива невероятни изпитания и които са постигнали толкова, колкото теб.

— Не заслужавам чак такива думи — усмихна му се тя. — Спомни си какви ги забърках със спукания апендицит. В такива критични моменти за няколко минути се превръщам в малко дете. Може би с всички е така. Неприятно ми е да призная, но взех да губя издръжливостта, която имах някога. Поддавам се на страховете си. Ударите, които понасяме през живота, накрая си взимат своето.

— Понякога и аз се чувствам така. Усещам ерозията на времето. Неудачите на брака ми са ме изхабили повече, отколкото си давам сметка. Уморих се от постоянната критика и укори. Уморих се да се чувствам неудачник. Когато съобщихме на децата, че се разделяме, мислех, че ще умра, като ги видях да плачат. Сякаш ги убивах. Причинихме им ужасно страдание. Въпреки това знам, че не мога да остана. — Изрече тези думи смазан. Двамата не откъсваха очи един от друг.

— Не си ги убил — увери го тя със съчувствие. — Просто не могат да те разберат. Единственото, което знаят със сигурност, е, че ги обичаш и това няма да се промени. Когато го осъзнаят, ще се успокоят и всички ще се почувствате по-добре. С времето ще свикнат с промяната. Те си имат свой живот. Ти имаш право на свой.

— Притеснявам се, че никога няма да ми простят — тъжно отвърна той.

— Децата винаги прощават на родителите, когато им показват обичта си. — Тя му се усмихна и блесналият й поглед докосна сърцето му. — Дори аз съм простила на своите за това, че са си отишли от този свят. — Загубата на родителите й я бе хвърлило в бездна, бе превърнала детството й в истински кошмар, бе я обрекла на живот по институции, сред чужди хора. Но в крайна сметка я бе превърнала в отговорен, чувствителен човек, състрадателна към грешките, драмите и проблемите на другите.

— Благодаря ти, че ме изслуша. Не знам точно защо, но бях сигурен, че ти би ме разбрала… а може би знам причината. Защото си много силна жена с добро сърце — промълви Жан-Шарл, докато продължаваха да държат ръцете си.

— Не съм по-силна от теб, Жан-Шарл. Просто трябва да мине време. Взел си много сериозно решение и целият ти живот се преобръща. Всичко ще се нареди, повярвай ми. — Тя изглеждаше уверена и спокойна и той почувства силата на въздействието й.

Усмихна й се и дълбоките му сини очи се озариха.

— Не мога да не ти вярвам. Умееш да успокояваш. Много си убедителна. — Всичко у Тими излъчваше сила.

— Сигурна съм, че ако надникнеш отвъд страха и вината, ще разбереш, че съм права.

— Винаги ли казваш истината? — попита я той.

Интересен въпрос, който заслужаваше откровен отговор.

— Почти винаги — и тя му се усмихна широко. — Обикновено хората не искат да чуват истината.

Сети се за Зак. Бяха изминали цели шест седмици без никаква новина от него. И не това бе изненадващо за нея, а по-скоро фактът, че мълчанието му нямаше голямо значение. Сякаш не бе съществувал и в известен смисъл беше точно така — само една илюзия. Жан-Шарл беше човек с дълбоки чувства. Знаеше това още миналия октомври. Тогава го бе видяла в по-различна светлина, докато сега сякаш се носеше в безтегловност и отчаяно се опитваше да намери твърда почва под краката си. Разговорът с Тими му даваше спокойствие и увереност, повече, отколкото бе очаквал. Бе я поканил на питие, за да прекара час-два в приятна компания и нищо повече. Сега обаче усещаше, че не е само това. Нещо у нея го вълнуваше дълбоко и той изпита мощно, необяснимо, почти неустоимо привличане към нея.

— Благодаря ти за търпението — каза Жан-Шарл. Преди четири месеца той й бе предложил своята подкрепа и утеха, а сега бяха разменили ролите си. — Колко жалко, че няма да останеш още няколко дни. Всъщност, едва ли ти е много забавно да стоиш тук и да бършеш сълзите ми…

— Всички минаваме през тежки моменти. Недей да се чувстваш виновен заради това. Човешко е.

Той я гледаше и осъзнаваше каква забележителна жена има пред себе си — след всичките удари на съдбата и болката, която бе преживяла, не бе загубила човечността си.

— Съжалявам, че не мога да остана. Мразя да напускам Париж. Аз дори не говоря езика ви, но този град винаги ми е бил на сърцето и не пропускам възможност да идвам тук.

— Красив град е — усмихна й се той. — Целият ми живот е минал тук, но все още го харесвам.

— В Париж ли си роден?

— Да, макар че семейството ми е от Лион. Там имам братовчеди, в Дордон. Също прекрасен край. Тази провинция е известна с конете си — обясни той и се опита да разведри атмосферата. Беше разголил душата си и изпитваше неудобство.

— Всъщност веднъж бях там на гости при приятели — каза Тими. И тогава реши да му разкаже за Блейк. Как се бе влюбила в момченцето, как бе искала да го осинови и как го бе загубила.

За пореден път Жан-Шарл се възхити на голямото й сърце. После погледна часовника си. Беше време да тръгва, колкото и да не му се искаше. Съжаляваше за голямото разстояние, което ги разделяше. Имаха да си казват толкова много неща.

Сякаш прочела мислите му, тя каза:

— Трябва някога да дойдеш в Калифорния. Може би сега, когато вече си свободен, ще намериш възможност. — Промяната би му се отразила добре.

— Може би. Не съм бил там много отдавна. Ходя предимно в Ню Йорк.

— Не е същото — каза тя и се приближи към него.

Двамата се гледаха безмълвно. За един кратък, безумен миг тя едва овладя неустоимото си желание да се хвърли в обятията му. Известно време двамата останаха така, един до друг, без да помръднат. Жан-Шарл се почувства неловко и й благодари за шампанското.

— Приятно пътуване до Калифорния — наруши мълчанието той. Толкова много неща си бяха казали, а сега известно време подходящите думи му бягаха.

— Всъщност ще остана известно време в Ню Йорк. Прибирам се в Калифорния след няколко седмици — замаяна отвърна тя.

И двамата опитаха да прикрият онова, което се случваше, зад общи приказки. А то беше наистина нещо много хубаво и дълбоко. Ако Тими отдавна не се бе отказала от подобни романтични представи, би го определила като любов от пръв поглед.

— Грижи се за себе си, Жан-Шарл — погледна го, сякаш търсеше отговор на въпроса си, но там откри собственото си объркване.

— Ти също — отвърна той. — Обади се, ако мога да съм ти полезен с нещо, например с медицински съвет. — Засега можеше да й предложи само това. Но нещо помежду им набираше сила като мощна приливна вълна.

Той тръгна към вратата, тя го последва, преди да излезе се спря и й подаде визитната си картичка „в случай на нужда“ и помоли за нейната. На раздяла двамата се прегърнаха като стари приятели.

— Au revoir — усмихнато му каза тя.

— Merci, Тими — отвърна той и затвори вратата след себе си.

След малко Джейд я завари безмълвна, с прикован поглед в пространството.

— Добре ли си? — недоумяващо попита Джейд. През всичките дванайсет години не бе я виждала в подобно състояние. Но и Тими не бе изживявала нищо толкова вълнуващо.

— Добре съм — каза Тими, обърна се и се захвана да оправя стаята. Трябваше да върши нещо, за да не хукне след него. Случилото се преди малко я хвърли в пълно объркване. Беше зашеметяващо. Сякаш покривът се бе срутил на главата й.

Джейд я погледна отново.

— Боже мой, целуна ли те? — не можеше да намери друго обяснение за изражението на Тими.

— Не, разбира се — уверено отвърна Тими. — Просто си поговорихме. — Беше готова бясно да отбранява случващото се помежду им и не й даде повече обяснения.

— За какво? — подозрително попита Джейд.

— За всичко. За живота, децата, развода му.

— Исусе, всичко това ми е добре познато — изпитваше огромно облекчение, че до себе си вече имаше свободен мъж. — Изнесъл ли се е вече?

В този момент в стаята влезе Дейвид.

— Кой ще се изнася? — попита той объркан.

— Французинът. Докторът. Двамата с Тими имаха среща на питие.

— Изглежда приятен.

— Ще стане още по-приятен като се разведе — показа нокти Джейд.

Тими не си направи труда да коментира, още не можеше да се съвземе и да събере мислите си.

— Не ставай параноичка — укори я Дейвид. — Дай шанс на човека.

— Не ми се иска Тими да минава през това, което преживях аз — отвърна Джейд.

Тими седеше пред тях, като поразена от гръм.

— Добре ли си? — мило я попита Дейвид. По всичко личеше, че й се бе случило нещо разтърсващо.

— Не знам — откровено призна Тими. — Току-що изпитах нещо много странно. — Чувството беше толкова завладяващо, че направо я уплаши.

— Може би и той се чувства така — с надежда подхвърли Дейвид. — Прилича на менш. Одобрявам го.

Тими се засмя.

— Не бързай толкова — добави Джейд и Дейвид грейна.

— Знаете ли кой ден сме днес? — обърна се той към двете.

— Четвъртък? — зачуди се Тими.

— И това е вярно, но другото е, че днес е четиринайсети февруари. Свети Валентин. Може би Купидон е пуснал някоя стреличка.

Тими се усмихна и поклати глава.

— Вече не съм на тази вълна. Той е само приятел — упорстваше тя.

Поръчаха си румсървис и вечеряха заедно. Тя не спомена повече за Жан-Шарл, но не спря да мисли дали ще се обади вечерта. Не го направи, но тъкмо когато се приготви да си ляга, дочу от хола, че пристигна имейл. Не устоя да провери от кого е.

Сърцето й заби лудешки, когато видя, че е от него. Отвори го и жадно взе да поглъща написаното.

Днешната ни среща дълбоко ме смути. Прекарахме чудесно и сега не мога да откъсна мислите си от теб. Толкова си красива. Благодаря ти, че поговори с мен. Възхищавам се на мъдростта ти и милото ти отношение. Може би полудявам? Дали и ти си развълнувана, колкото мен? Ж-Ш.

Тя се хвърли да пише с треперещи ръце. Зачуди се колко да повдигне завесата и реши да бъде откровена докрай. Призна му за чувствата си. Предупрежденията на Джейд нямаха никакво значение.

Аз също съм много смутена. И ми беше точно толкова приятно да те видя. Все едно сградата се срути отгоре ми. Нямам представа какво означава това. Според теб какво е? Безумието заразно ли е? Трябва ли ми медицинска помощ? Ако е така, моля те, отговори ми веднага. Мисля за теб. Т.

Всъщност това бе много повече, отколкото бе възнамерявала да каже, но натисна бутона и го изпрати преди да може да се спре и да го поправи. Той веднага й отговори.

Безумието е заразно. Невероятно опасно медицинско състояние. Трябва да внимаваш. Изглежда и двамата вече сме болни. Каквото и да е, очевидно е много опасно. Кога ще дойдеш отново? Ж-Ш.

Не знам. Честит свети Валентин. Т.

О, боже мой… това обяснява всичко. Изглежда Купидон се е намесил. Ще ти се обадя в Ню Йорк. Bon voyage. Je t’embrasse. Ж-Ш.

Въпреки оскъдните си познания по френски, знаеше, че това означава „Целувам те“. Значи все пак Джейд позна. Целуна я… сърцето й заби още по-силно заради очакването да го чуе в Ню Йорк. Искаше й се да му устои, знаеше, че така трябва. Това бе истинска лудост. Тя живееше в Лос Анджелис, а той в Париж. Дори още не беше разведен. А разумните хора не се впускат в любов от пръв поглед. Това просто не се е случило. Не трябваше да го позволява. Но още докато си го мислеше, осъзна, че никога преди не е била така обсебена от някого. Може би все пак картичката със залеза беше писмо в бутилка. Най-странното бе, че им се случваше в един и същи момент. Сега единствено й оставаше да тръпне в очакване на обаждането му в Ню Йорк. А после какво? Нямаше никаква представа.