Даниел Стийл
От пръв поглед (10)

10.

На следващия ден Тими каза на Джейд да включи името на Жан-Шарл Верние в списъка на поканените гости на официалната вечеря в Париж и му изпрати потвърждение по факса. А през следващата седмица животът в офиса набра такава космическа скорост, че Тими бързо забрави за него. В петък вечерта на път към Малибу тя се отби в „Света Сесилия“ за вечеря. Децата бяха във весело настроение. Вече имаха двама нови питомци — четиринайсетгодишно момиче, преминало неуспешно през дванайсет приемни семейства, като в последното било малтретирано от другите деца там. Нищо чудно, че беше толкова затворена. По време на вечерята монахините подробно разказаха на Тими за нея. С притеснение бяха установили, че момичето се държи много агресивно към някои от децата. Не беше изненадващо след всичко, което бе преживяло. Повечето проявяваха търпение към нея, освен две момичета, които твърдяха, че им е взела четките за зъби и гребените от банята. Всичко, до което тя се добереше, отмъкваше и криеше под леглото си. Една от сестрите се опасяваше, че планира бягство. Те знаеха, а Тими най-добре от всички, че щеше да й е нужно много повече време от обичайното, за да се адаптира към новите условия. Момичето е било жестоко пребивано от родната си майка и изнасилвано от някакъв роднина и от приятели на майката. Баща й бил в затвора. Животът й бил истински кошмар.

Второто ново дете в „Света Сесилия“ бе пристигнало само преди два дни. Една от сестрите предупреди Тими да не се стряска от необичайното му поведение. През повечето време седеше под масата, без да проговори на никого. Социалните работници им бяха обяснили, че момчето е било хранено с остатъци под масата, като куче. Беше шестгодишен и червенокос като Тими. Тя го забеляза веднага, докато отиваше с децата към столовата, и видя как се шмугна под масата. Семейството бе живяло в малък апартамент в Холивуд, а сега майка му бе в затвора за разпространение на наркотици. Твърдяла, че бащата е неизвестен. Момчето се казваше Блейк. Имаше големи, светли очи. Тестовете за аутизъм, които му направиха, бяха отрицателни. Според психиатрите детето е спряло да говори вследствие на преживяна психическа травма. То напълно разбираше какво му се говори, но не отвръщаше. Психиатрите твърдяха, че е преживяло физическо и сексуално насилие. Майка му беше на двайсет и две години. Когато го родила, била пристрастена към амфетамини и кокаин, после добавила към коктейла и хероин. Знаеха, че за дълго ще остане в затвора.

Нямали никакви роднини. От изправителното училище се обадили в „Света Сесилия“ веднага след като минали съдебните процедури. Преценили, че това би било идеалното място за него. Момченцето не отговаряло на критериите за приемна грижа, изправителните училища не били за него, а и профилът му бил от онези, които монахините приемали с отворени обятия. В мига, в който го видя, Тими се влюби в него, а и всички забелязаха колко много прилича на нея. Можеше да мине за неин син и за момент й се прииска да е така. Майката на детето отказваше да го даде за осиновяване и твърдеше, че когато излезе от затвора, ще си го вземе, но това нямаше да стане поне в близките десет години. Монахините бяха твърдо решени да направят всичко по силите си, за да променят живота му. Предишният им опит показваше, че ще имат успех с Блейк.

Тими усети как малкото му телце се сгуши близо до краката й под масата. Тя не даде знак, че го забелязва, а продължи да си говори с другите деца. Всички обичаха посещенията й. Повечето деца я наричаха просто Тими. Докато дояждаха хамбургерите си, тя усети, че Блейк облегна глава на краката й. Без да се замисля, тя се пресегна и погали копринената му косица. Срещна погледа на една от сестрите, но не посмя да й каже какво става. Безмълвно му подаде парче хамбургер, увито в салфетка. Той го пое също така безмълвно. След малко му подаде още едно парче и продължи, докато детето не изяде почти целия бургер. Тя изобщо не го погледна под масата, а когато се нахрани, Блейк я дръпна за полата и й подаде салфетката. Тими я пое и очите й се насълзиха. После му подаде една близалка за десерт. Сестрите и децата изчезнаха, но Тими не стана от мястото си. Накрая той излезе и я погледна с огромните си очи. Тя му подаде чаша мляко и бисквитка, детето ги излапа и постави празната чаша на масата пред нея.

— Добре си похапна, Блейк — мило го похвали тя, но не получи отговор. Стори й се, че то кимна едва забележимо. — Жалко, че пропусна макароните със сирене. Искаш ли да ти сипя сега?

Той се поколеба, после кимна. Тими отиде до кухнята, сипа му купичка макарони и му я сервира. Той я взе, настани се на пода и започна да яде с пръсти. Една от монахините мина покрай тях, Тими й кимна усмихнато. Добре се справяше с него. Между нея и момченцето имаше странно привличане, може би защото си приличаха. Сърцето я болеше, като го гледаше окован в затвора на мълчанието, и се чудеше какво ли го е отвело там. Майка му го бе родила в Сан Франциско, когато е била на шестнайсет, докато се подвизавала по улиците на квартала Хейт-Ашбъри. Скоро след това се преместила в Ел Ей и започнала турнето си по арестите. Детето било настанено при приемни родители, когато било едва на шест месеца. Преди това майка му го оставяла при приятели и при пласьора си. Блейк бе преживял много до шестгодишната си възраст. Той изяде всичките макарони в купата, погледна Тими и й се усмихна.

— Е, сега няма да си гладен — отвърна тя на усмивката му. — Искаш ли още?

Той поклати глава и пак й се усмихна. Беше много, много плаха, но чудесна усмивка.

Тя се протегна, докосна го леко по ръката и усети как потръпна.

— Извинявай. Не исках да те стресна — каза тя. — Казвам се Тими. Знам, че ти си Блейк.

Погледът му не показваше, че я разбира, само я гледаше втренчено. После се отдръпна назад. Тя реши да не го притиска. Достатъчно му се събра за една вечер, явно не можеше да понесе повече. Отиде и седна в ъгъла на трапезарията, на пода, откъдето продължи да я наблюдава. Една от сестрите дойде да почисти масата и Тими размени няколко думи с нея, после отново се обърна към Блейк.

— Искаш ли да дойдеш на горния етаж, за да чуеш една приказка? — покани го Тими. Вече беше време да тръгва към Малибу, но не можеше да се откъсне от това дете. Изведнъж се почувства някак свързана с него, както никога досега. Изпитваше необяснима привързаност, сякаш съдбата нарочно ги бе събрала. Помисли си, че може би Марк се намесва от отвъдното. Щеше да е прекрасно, ако е така. В сърцето й зееше дълбока празнота след неговата загуба. Не очакваше някога да бъде запълнена, но изведнъж усети, че Блейк успокоява болката. Отново го покани да тръгне с нея, но той отказа с поклащане на глава. Остана да седи в ъгъла с огромните си уплашени очи. Поне беше похапнал добре. Беше тъничък като вейка и личеше, че е недохранен, както повечето нови деца, настанявани в дома. Особено онези, които идваха от собствените си семейства. Преминалите през приемна грижа изглеждаха по-добре.

Тя се обърна към Блейк и му се усмихна.

— След малко ще си тръгвам, искаш ли да те заведа горе в стаята ти? — Скоро настъпваше часът за лягане — след вечерния тоалет и приказка за лека нощ. Искаше й се да му приготви вана с много пяна, както правеше за Марк.

Той отново поклати глава и не понечи да се доближи до нея.

Тими го погледна, усмихна му се отново и излезе заедно със сестрите. Бяха сигурни, че след малко ще тръгне след тях. Правеше го след всяко хранене. Така и стана, но спазваше дистанция. Тими разказа на сестрите как Блейк се беше облегнал на краката й под масата. После всички се качиха в занималнята, където децата още играеха и гледаха телевизия.

— Вече трябва да тръгвам — с неохота каза тя. Времето, прекарано в дома, означаваше толкова много за нея, особено тази вечер с Блейк.

— Добре се справи с него. Не е ял толкова, откакто е тук.

— Мислите ли, че някога ще проговори? — разтревожено попита Тими. Бяха приемали деца в много по-тежко състояние, но нещо в него подсказваше за по-сериозни поражения от това, което изглеждаше. Усещаше го в душата си. Толкова й се искаше да го грабне в прегръдките си и да го утеши.

— Може би трябва време — отвърна сестра Ан. — Виждали сме и преди деца като него, ти също — мъдро заяви тя. — Много по-тежки случаи. Нужно е време. Когато свикнат, започват да се отварят към другите. Тази вечер ти постигна голям напредък. Идвай пак. И за двама ви ще е добре — усмихна й се тя.

Бе забелязала, че напоследък Тими изглеждаше по-жизнена, независимо от натоварената си програма. В погледа й се долавяше прямота и спокойствие, сякаш от плещите й бе паднал товар. Тими не осъзнаваше колко благотворно й се отразяваше раздялата със Зак. Изглеждаше по-млада и по-щастлива. Джейд и Дейвид също бяха забелязали това.

— Може да намина в неделя, като се връщам от крайбрежието — отвърна Тими.

След миг Блейк се изниза покрай вратата на трапезарията и се втурна нагоре по стълбите. Тими го проследи с поглед. Очевидно искаше да бъде сам. Все още се страхуваше от всички. Беше едва на шест, а бе преживял толкова ужасни неща. Домът беше ново изпитание за него и още не знаеше дали е безопасно.

Няколко минути след като пожела лека нощ на децата и сестрите, Тими си тръгна. След час вече беше във вилата, увита в кашмирено одеяло, загледана в лунната пътека по водата. Нощта беше спокойна, небето — осеяно със звезди. Чувстваше се спокойна и съвсем жива. Седеше там, заслушана в прибоя на вълните, а мислите й не се откъсваха от Блейк. Вече копнееше да се върне в дома, за да бъде с него. Тази вечер между тях двамата се бе получило нещо специално. Поне за нея беше така. За пръв път й се случваше така да пожелае да отведе някое дете със себе си. Искаше да го прегърне.

В неделя следобед тя отново се отби в „Света Сесилия“. Не можеше да спре да мисли за Блейк — с огромните ужасени зелени очи и красивото малко личице приличаше на герой от приказка. Осъзна колко много прилича на Марк. Помисли си дали това не беше Божий знак.

Тя спомена пред сестра Ан колко би й се искало да го вземе у дома си, а старата монахиня я изгледа учудено.

— Така ли, Тими? Защо точно него? Защото прилича на теб ли?

Явно поставяше под съмнение мотивите й, което всъщност не беше никак лошо. Самата тя се бе опитвала да ги анализира през целия уикенд. Дали не беше проява на нарцисизъм? Или нещо повече? Дали беше заради Блейк, или заради нея самата? Или може би, за да запълни празнотата в живота си, която бе стара колкото света. Нямаше представа.

— Не знам. Влезе в сърцето ми и не иска да излезе оттам. Мислих за него през целия уикенд. Според вас бих ли могла да го заведа у дома някога? Само да го нахраня, да го изкъпя, може би да остане да пренощува? Бих могла да го заведа на крайбрежието. Сигурно ще му хареса. — Хващаше се за разни идеи, за да запълни нуждата си да бъде с това дете, с някого, когото да обича. Можеше да му помогне, да му осигури добър живот. Самата тя бе не по-малко изненадана от сестра Ан.

— И после какво, Тими? — спокойно попита тя. — Какво ще правиш след това?

— Не знам… не съм сигурна… — Изглеждаше притеснена от този въпрос, който сама си бе задавала няколко дни и на който не намираше отговор. Знаеше само, че откакто го видя, мисълта за това мъничко, червенокосо, мълчаливо, дълбоко наранено момченце, не я оставяше на мира. Би се нагърбила с нещо голямо. А после? Не можеше да го осинови, майката не беше дала съгласието си. Наистина ли иска да стане приемен родител? Винаги бе твърдяла, че приемната грижа е рецепта за разбито сърце. Децата, които обичаш като свои, всеки момент могат да ти бъдат отнети. Което бе най-лошият вариант за нея. И въпреки това не можеше да се отърве от тази идея. Защо ли? И тя не знаеше, нито пък сестра Ан.

— Много мило, Тими — внимателно каза сестра Ан. — Но какво ще стане, ако го вземеш за ден или за една нощ? Ще го върнеш, той ще продължи да си живее на това място и да се чувства изоставен, точно като теб някога. Предстои му дълъг период на адаптация. Поредната емоционална травма би го върнала отново назад. За теб също няма да е добре — загрижено й каза тя. — Това би възродило много стари спомени. — Тя знаеше само част от историята на Тими. Не искаше да причинява на Блейк агонията, която бе преживявала толкова пъти в детството си. Дори мотивите й да бяха благородни, можеше да има точно обратния ефект.

Трябваше да го обмисли. Беше прибързано да взима каквито и да било решения. Засега Блейк беше в дома, току-що бе пристигнал. Въпреки това Тими се чувстваше притеснена, сякаш искаше да го вземе веднага и да му даде сигурността, от която той се нуждаеше. Смазваше я мисълта за ужаса, който детето изпитваше в този момент. Щеше да й отнеме дълго време да го накара да се чувства по-добре.

— Защо не го посещаваш известно време тук, за да видиш как върви? — разумно предложи сестра Ан. — Да разбереш как ще се почувстваш. Няма опасност да бъде предаден на приемно семейство. Засега остава тук — усмихна се сестра Ан и я прегърна.

До края на деня Тими се навърташе около Блейк, усмихваше му се, докато играеше с другите деца. На вечеря той отново се настани в краката й и тя го нахрани с пиле и картофено пюре. Остави купата под масата и той изяде всичко. Дръпна един празен стол, в случай че той реши да се присъедини към тях на масата, но Блейк така и не се показа. Тя отново го погали по косата, когато се облегна на краката й. Този път изглеждаше по-спокоен и широко й се усмихна, когато в края на вечерята му подаде купичка със сладолед и бисквитка. Другите деца си правеха сладки сандвичи с бисквити, но той отказа, не опита и от десертите. Все още беше много предпазлив и уплашен. Не разговаряше с другите деца, а и те не му обръщаха внимание. Монахините също не го притесняваха. Единствено Тими настойчиво опитваше контакт с него и преди да си тръгне, погледите им на няколко пъти се срещнаха. Толкова й се искаше да го гушне, но не се осмеляваше.

Цяла нощ остана будна, потънала в мисли за него. А в понеделник преди да тръгне към офиса, се обади на сестра Ан в „Света Сесилия“.

— Искам да го осиновя — започна тя направо. Знаеше, че трябва да го направи. Само за това мислеше и единствено това искаше. Вече мечтаеше да промени живота му и беше убедена, че й е изпратен свише.

За миг сестра Ан прозвуча леко стресната. Беше усетила, че нещата вървят натам, но предполагаше, че ще е нужно време.

— Но той не е даден за осиновяване, Тими. Знаеш това. Майка му не иска да подпише.

— Няма ли да бъде лишена от родителски права, ако отиде в затвора за дълго време?

— Би могло, но процесът няма да е нито бърз, нито лесен. Може да се забави в съда и в социалните служби дълго време. Зависи какво ще препоръчат. А и не сме сигурни дали има други живи роднини. Доколкото знам, сега се провежда разследване. В най-добрия случай ще го предоставят за приемна грижа. Първо обаче трябва да се съвземе. Но и за това ще е нужно известно време. И няма да е зле — мило каза тя. — Тъкмо ще имаш време да обмислиш нещата. — Досега не бе виждала Тими да действа импулсивно и решението, което бе взела предишната вечер, й се стори малко прибързано.

През годините Тими бе виждала много деца да преминават през „Света Сесилия“, но за първи път след загубата на Марк се появяваше дете, което да завладее сърцето й, и тя чувстваше, че съдбите им са свързани. Беше уверена, че взима правилното решение и че обича с цялата се душа това мълчаливо шестгодишно червенокосо момченце.

— Мисля, че решението ми е окончателно — заяви Тими категорично.

Сестра Ан остана впечатлена, но реши да подходи предпазливо.

— Нека да оставим нещата така за известно време и да видим как ще вървят отношенията помежду ви. Ще бъде чудесно, ако успеем да го накараме да проговори. Тогава ще може да ни каже как се чувства.

Детето не изглеждаше нито враждебно настроено, нито агресивно. Приличаше на много други, които бяха постъпвали в дома — пренебрегвани, насилвани, жестоко наранявани.

— Няма нужда да бързаш, Тими.

— Ами ако се появят някакви роднини? Може да се окажат лоши като майка му и да го отведат. Тогава какво ще правим?

— Нека да видим как ще се развият нещата. Всичко изисква време. Едва ли ще имаш проблеми с биологичен баща в затвора или баба и дядо, замесени в трафик на наркотици. — Често се натъкваха на такива случаи при разследването. Повечето подобни роднини не искаха да бъдат товарени с отглеждането на деца или внуци. Самите те имаха куп други проблеми в живота си. Малко от децата някога бяха пожелавали да живеят при роднини и тогава или бяха давани за осиновяване, или биваха настанявани в домове или при приемни родители. — Започни да го посещаваш по-често. Може пък да успееш да го накараш да проговори. Може би тогава ще е по-добре да го заведеш у вас за ден-два.

Тими беше готова да направи всичко по силите си, за да помогне. През годините със сестра Ан се бяха сприятелили. Този път остана много впечатлена от думите на Тими, макар да знаеше, че един ден това може да се случи. Ако беше отредено, всичко щеше да се нареди.

Тими отиде на работа сияеща. Дейвид го забеляза в мига, в който я съзря на вратата, а Джейд дори леко се притесни.

— О-хоо — възкликна Дейвид, щом тя стовари чантата си на бюрото му и грейна насреща му. — Не ми казвай. Влюбена си.

— Откъде разбра? — попита тя с двайсет и четири каратова усмивка.

— Да не се шегуваш? Личи си от километри. Какво става, казвай? — Фазата на ледената кралица този път бе приключила много бързо. Никога досега не я бе виждал в такова състояние.

— Кой е звездата? — попита Джейд с известна паника. Не й се искаше Тими пак да залитне по някой неподходящ. Но пък изглеждаше лудо влюбена.

— Казва се Блейк. — Тими реши малко да си поиграе с тях. — И е невероятен — червенокос, със зелени очи. По-млад е от мен, но няма да ми е за пръв път.

Джейд почувства, че стомахът й се свива. Ето пак. Поредният Зак. Поне не го криеше.

— Колко по-млад? — предпазливо попита Дейвид. Тими беше една от най-умните жени, които познаваше, но си имаше и слаби места. Щеше да му е неприятно пак да я види разочарована.

— Този път е много млад — отвърна тя със закачливо пламъче в погледа, а двамата й асистенти застанаха нащрек. Изчака безкрайно дълго, за да ги държи под напрежение, накрая се усмихна и каза с въздишка: — На шест.

— На шест какво? — объркано я погледна Дейвид.

— На шест години. — Тя се усмихна още по-широко.

— На шест? Имаш предвид шестгодишен?

— Опасявам се, че да. Блейк е на шест години. Запознахме се в петък вечерта в „Света Сесилия“. Майка му отива в затвора за следващите сто години, надявам се. Имам чувството, че Марк ми го изпраща. Беше любов от пръв поглед.

Дейвид се отпусна назад в стола, ухилен до уши, и се изсмя гръмогласно.

— Да му се не види. В този случай, одобрявам. Кога ще се запозная с него? — Радваше се заради нея и също като сестра Ан остана изненадан, макар да е очаквал нещо подобно да се случи още преди години.

— Искаш да го осиновиш? — смаяно попита Джейд. Тя изобщо не изглеждаше ентусиазирана колкото Дейвид. Знаеше колко бе натоварена Тими, не можеше да си я представи с дете.

— Още не — отвърна Тими. — Още не е готов за осиновяване. Майка му не дава съгласие, засега. Ще видим какво ще се случи. В момента проверят за други роднини. Но както личи, едва ли ще открият някого. Или поне някой, който да е реална пречка. Майката е истинско бедствие. Родила го е като бездомна по улиците на Сан Франциско на шестнайсет и оттогава го подмята нагоре-надолу сред наркомани. — Погледът й помръкна, като се сети за това, и после добави: — Точно сега детето не говори.

— Поемаш голям ангажимент — притеснено подхвана Джейд. — Ами ако е силно увреден, или излезе някой убиец, или пристрастен към наркотиците като майка си? Не знаеш какви са гените му.

Тими помръкна още повече при тези думи.

— Знам какво виждам в очите му. Не искам да живее като мен по сиропиталища цял живот. Бях почти на неговата възраст, когато останах без родители. Най-малкото, или най-доброто, което мога да направя, е да му спестя тези преживявания. Какво друго да правя до края на живота си? — каза го, сякаш най-естественото нещо бе да посвети живота си на Блейк. Дори не се замисли. Тими вече живееше с чувството, че детето е нейно.

— Сещам се за няколко неща, които може да запълват времето ти през следващите няколко години — подхвърли Дейвид с предпазлива усмивка. Толкова му харесваше да вижда този поглед, изпълнен с любов и щастие, но все пак се тревожеше за нея. — Ами ако майка му не се откаже от него? — Искаше да й спести разочарованията, ако нещо се обърка. Всичко можеше да се случи, а личеше, че Тими вече е луда по момченцето. Не му се искаше тя да преживее още една загуба, но явно между нея и това дете имаше специална връзка. Тя нямаше търпение да го вземе у дома си, вече дори беше решила коя ще е неговата стая — спалнята за гости до нейната.

— Щастлив съм заради теб — увери я Дейвид.

Беше сигурен, че това е много по-добре от някой неблагодарник, който щеше да я използва и да я зареже. Поне така някой друг щеше да намери щастието заедно с нея. Щеше да е невероятен начин да се отблагодари на съдбата за всичко хубаво, с което я бе дарила. Себераздаването бе напълно в стила на Тими — безрезервно, безстрашно. Какъв късметлия е този малък Блейк, помисли си Дейвид.

— Надявам се всичко да бъде наред — притеснено допълни Джейд. Тя винаги играеше ролята на черна станция с мрачните си мисли.

Същата вечер Тими отново се отби в дома. И този път го нахрани под масата, после двамата дълго останаха заедно в столовата след като всички бяха излезли. Той се свря в единия ъгъл на стаята и я наблюдаваше внимателно, докато тя му разказваше, че също е отраснала в такъв дом и иска да станат приятели. Не посмя да му каже, че иска да му стане майка. Това сигурно би го изплашило. Каквито и недостатъци да имаше майка му, тя бе най-близкият му човек, а Тими познаваше едва от няколко дни. Накрая той изтича покрай нея и се качи горе в стаята си. Тя го последва, поспря се на вратата и му изпрати въздушна целувка преди да си тръгне. И този път детето не каза нищо, но й се усмихна срамежливо и се обърна на другата страна. Ледовете се стопяваха — бавно, но сигурно.

Във вторник беше прекалено заета в офиса и не отиде в „Света Сесилия“. До февруарските дефилета оставаха само няколко седмици. Успя да се отбие в сряда вечерта и тогава момченцето най-после излезе изпод масата и застана до стола й. Тя не каза нищо и не се опита да го докосне. Не искаше да го плаши. Изведнъж усети как малките му пръстчета докоснаха ръката й — лекичко, като пеперуди, след което побягна навън. Тя се усмихна през сълзи на сестра Ан и сподави хлипането си. Монахинята окуражително й кимна с глава. После Тими отиде да му пожелае лека нощ от вратата. Този път той я погледна в очите и й помаха.

В четвъртък мислите и сърцето й бяха напълно обсебени от малкото момче, сякаш винаги са били заедно. Изведнъж целият й живот се завъртя около Блейк. Взе да се тревожи за предстоящото пътуване и как ли щеше да му се отрази нейното изчезване. Посещаваше го всеки ден, а в петък следобед преди да тръгне за крайбрежието остана при него няколко часа. Тъкмо му четеше приказка, когато сестра Ан се появи на вратата и й кимна да излезе. Тими обеща на Блейк да се върне след няколко минути. Откри сестра Ан в кабинета й.

— Всичко наред ли е? — притеснено попита Тими. Никак не й хареса изражението на монахинята.

— Може би — тайнствено отвърна тя. — Преди малко ми се обадиха от социалната служба. Бабата и дядото на Блейк са се свързали с тях. Изглежда са го издирвали от няколко седмици. Този уикенд пристигат от Чикаго. Имат насрочено изслушване за понеделник следобед. — Това беше всичко, което знаеше, но на Тими не й прозвуча оптимистично.

— Какво изслушване? — усети как паниката я пронизва до мозъка на костите.

— За временно попечителство и разрешение да го изведат от щата. Те живеят в околностите на Чикаго и явно от години са се опитвали да получат попечителство. При всеки техен опит дъщеря им се е поправяла за няколко седмици и съдът не й е отнемал Блейк. Знаеш, много обичат да оставят децата при биологичните им родители, дори при ужасяващи за другите обстоятелства. Не ми е ясно как сега съдията ще позволи да го изведат от щата. Но няма съмнение, че майка му ще е затворена за много дълго време. Разказах на социалната служителка за теб.

Всичко се бе развило толкова бързо, че Тими все още не бе предприела никакви законови стъпки. Мислеше си, че има много време, а сега ето ти, изслушване в понеделник и то на хора, които не познаваше, но които бяха кръвни роднини на Блейк.

— Мога ли и аз да присъствам на изслушването?

— Мислех, че точно това ще поискаш, затова попитах социалната служителка и тя каза, че няма проблем. Не очаквах, че ще има битка за попечителство. Случва се много рядко с децата при нас. — Обикновено никой не ги иска, а сега се явяват две семейства, очертават се два враждуващи лагера. А Тими нямаше намерение да губи.

— Мога ли да се явя с адвокат?

— Може би трябва. Не съм сигурна дали съдията ще ти позволи да говориш. Изслушването е заради тях, заради молбата им. Аз вече обясних на социалните коя си и за сериозните ти намерения към детето. Опасявам се, че трябваше да кажа, че ти си движещата сила на „Света Сесилия“. Надявам се, че не се сърдиш за това — взе да се оправдава тя, но Тими я погледна с облекчение.

— Радвам се, че си постъпила точно така. — Все пак тя беше самотна жена и не чак толкова млада, колкото повечето приемни родители и осиновители, макар че имаше предостатъчно средства да му осигури прекрасен живот. — Знаеш ли нещо за баба му и дядо му? — притеснено попита Тими. Имаше усещането, че някой се опитва да й отнеме собственото дете. Защото вече го чувстваше такова.

— Той е лекар от предградията на Чикаго, а тя — домакиня. Имат още три деца, всичките учат в колеж. Мисля, че са момче и две момичета близначки. Той е на четиридесет и шест, а тя на четиридесет и две. Изглежда са почтени граждани, а майката на Блейк е черната овца на семейството. Това е всичко, което знам. Служителката обясни, че едно от децата им учи в Харвард, а близначките — в Станфорд и Йейл.

— Умни деца — отбеляза Тими.

— Очертава се люта битка — каза сестра Ан със съчувствие, а толкова й се искаше да й спести всичко това. Тревожеше се за Тими. Всички трябваше да се надяват на най-добрия изход за Блейк, какъвто и да бе той. Семейството му явно не беше от онези, които може да пренебрегнеш.

Почивните дни преминаха като насън. Неделя следобед и вечерта прекара с Блейк. Не седна на стола до нея на вечеря, но няколко пъти се подаде изпод масата и й се усмихна. Хапна равиоли и кюфтенца и не спря да се подава за още, когато купата остана празна. Изчака го да си легне, поговори му тихичко, зави го и му пожела лека нощ.

Минавайки покрай стаята, сестра Ан с тревога се загледа в тях. Не само Тими се привързваше към детето, но очевидно и то свикваше с нея. Ако семейството му спечелеше изслушването, му предстоеше поредната травма. Сестра Ан се надяваше това да не се случи. Беше уверена, че от Тими ще излезе великолепна майка. Откриваше у нея качества, каквито не бе забелязвала преди. Тими вече обичаше Блейк като свое дете и не искаше тя отново да преживее ужасен шок. Сестрата знаеше, че Тими вече е загубила един син. Единственото, което им оставаше сега, бе да се молят.

Тими не можа да мигне цяла нощ. Постоянно прехвърляше в ума си възможните варианти. В понеделник не отиде в офиса, нито посети Блейк. Нямаше сили да го направи, докато не разбере какво ще се случи. Опита се да не мисли за това, докато се приготвяше за съда. Облече строг черен костюм и обувки на висок ток, опъна къдравата си червена коса на опашка. Изслушването беше насрочено за два часа. През почивните дни се обади на адвоката си и подробно му обясни обстоятелствата. Нямаха големи възможности за действие. Това дори нямаше да е между Тими и семейството. Въпросът бе дали съдията ще им даде попечителство над детето, макар и временно. Ако им откажеше, Тими имаше шанс. Но най-напред трябваше да оценят правата и възможностите на семейството. След това Тими можеше да претендира за приемен родител. Решиха, че би било добре съдията да е наясно, че Тими е сериозен кандидат и е наблизо, защото се интересува от съдбата на това дете.

Срещнаха се с адвоката на стълбите пред съда в два без петнайсет и двамата тихо заеха местата си в съдебната зала. Бабата и дядото на Блейк вече бяха там. Изглеждаха приятни, стабилни, почтени хора от Средния Запад. Жената беше облечена в пола и блуза, които Тими разпозна като свои модели, а дядото бе с блейзър, вратовръзка и спортни панталони, и с обувки, лъснати до блясък. И двамата изглеждаха добре и младееха за възрастта си. Тими осъзна, че са приблизително на нейните години. В много отношения бяха далеч по-подходящи кандидати от нея, при това Блейк беше техен внук. Тя можеше да му предложи единствено любов, себе си и комфортен живот, който вероятно не беше по техните сили, макар че явно и те се справяха доста добре.

Точно в два часа съдията влезе. На бюрото го очакваше досието на Блейк. Той вече се бе запознал с обстоятелствата и документите по случая. Всичко беше наред, имаше и референции, и свидетелски показания от уважавани хора от техния квартал. Не намираше нищо обезпокоително. Социалната служителка му бе изпратила писмо, в което обясняваше за проявения от Тими интерес към детето. Той бе останал впечатлен, особено заради връзката й със „Света Сесилия“, която отдавна му беше известна, защото бе изпращал там деца предишни години. Остана възхитен от интереса й към това дете.

Съдията дълго разпитва бабата и дядото. Жената се разплака, когато заговори за проблема на дъщеря си с наркотиците и закона още от ранна възраст. Беше кошмар дори само да я слушат. Останалите деца в семейството бяха съвсем различни и се справяха отлично. По време на разговорите съдията спомена присъствието на Тими и я поздрави с усмивка. Тя отвърна учтиво, макар че стомахът й се бе свил на топка, а дланите й бяха потни. Благодари му за милите думи и за признанието за „Света Сесилия“. Съдията не криеше възхищението си от работата, която вършеха в дома. После се обърна към роднините на Блейк. Не можеше да посочи нито една причина, за да им откаже попечителство. Тими също отговаряше на условията, но тя нямаше основание да претендира за него. В края на изслушването вече нямаше никакви съмнения какво ще бъде решението на съдията. Блейк трябваше да се върне при собственото си семейство, да отрасне със своите близки, защото те можеха да възстановят психическото и физическото му здраве.

Накрая съдията хвърли поглед към Тими и каза, че е убеден, че тя ще прояви разбиране. Колкото и да беше удивителен и трогателен интересът й към момчето, той бе уверен, че тя също би искала детето да израсне със своето семейство. Тими кимна и сълзи потекоха по страните й. Имаше чувството, че я простреляха. Очевидно това бе правилното решение, но страшно я заболя. Опита се да се държи мило с роднините след края на изслушването, бабата на Блейк я прегърна през сълзи. Дядото, адвокатът на Тими, дори съдията също се просълзиха. Съдията остана силно впечатлен от състоянието на детето, от факта, че не говори. Надяваше се с правилни грижи и любов Блейк да се възстанови.

Всички заедно напуснаха съдебната палата и поеха към дома „Света Сесилия“ в три отделни коли. Адвокатът на Тими бе останал в съда, почувствал се бе ужасно заради нея, но нищо не можеше да се направи. Ръцете му бяха вързани, а и си мислеше, че детето все пак принадлежеше на семейството. Разбираше какъв удар бе това за Тими. Тя се бе влюбила в детето, бе отворила сърцето си за него, а сега трябваше да се справя с агонията от раздялата. Отиваше в дома, за да се сбогува с него. Съдията бе подписал решението и бабата и дядото щяха да летят за Чикаго още същата вечер. Мисията беше изпълнена. Заповедта за постоянно попечителство щеше да бъде потвърдена след шест месеца. Едва ли Тими щеше да го види отново. Нямаше намерение да го преследва, знаеше, че би било объркващо за него.

Очичките му светнаха, когато я видя, а роднините си погледна с подозрение. Виждаше ги за първи път, за него те бяха напълно непознати. Служителката от социалната служба разказа на сестра Ан какво се беше случило в съда и тя веднага състрадателно прегърна Тими. Знаеше какъв удар щеше да бъде това за нея. Нямаше никакъв начин да й спести това, колкото и да й се искаше. Тими трябваше да се примири със загубата на още един любим човек.

Когато видя, че една от сестрите събира багажа му, Блейк стана неспокоен. Погледна към Тими, сякаш очакваше от нея обяснение, и тя се зае да му разказва, че това са баба му и дядо му и че искат да го заведат у дома. Той поклати глава, очите му се наляха със сълзи и се хвърли в обятията на Тими. За първи път изразяваше някакви чувства и така стана още по-трудно за нея. Едва не се разрида, докато го прегръщаше, но заради него си наложи да се овладее. Обясни му, че ще се качи с тях на голям самолет и че в Чикаго ще бъде много хубаво. Бабата и дядото също се разплакаха, опитаха се да му поговорят, да го успокоят. Разбраха, че няма да е лесно, особено за детето. Изведнъж се почувстваха чудовищно, че го отнемат от Тими, макар и с благородни намерения. Тими знаеше, че съдията е прав, но когато Блейк се вкопчи в нея и се разплака, й се прииска да умре. Прегръщаше го силно, предаваше му обичта си и се опитваше да го утеши, колкото е възможно.

Накрая настъпи ужасяващият момент на раздялата. Блейк плачеше с цяло гърло и когато стигнаха до външната врата, детето се вкопчи силно в ръката на Тими, обърна се към останалите и силно изкрещя: „Не!“. Това бе първата дума, която чуваха от него откакто бе в дома. Тими отново го прегърна. И двамата плачеха. Тя коленичи, погледна го в очите и се опита да го успокои.

— Всичко е наред, Блейк. Ще бъде хубаво. Там ще си щастлив. Повярвай ми. Баба и дядо те обичат и ще бъдат много добри с теб. И аз те обичам, но трябва да отидеш с тях.

Той не спираше да повтаря думата „не“ и да плаче неутешимо, докато накрая дядото го грабна на ръце и излезе през вратата, а в погледа му се четеше извинение към Тими.

— Съжалявам — прошепна той.

— Обичам те, Блейк — провикна се след него Тими, осъзнавайки, че скоро ще я забрави. Но това нямаше значение. Щеше да е добре в семейството си. Жената, която го бе обичала за няколко дни от живота му, нямаше значение. Тя знаеше, че никога няма да го забрави.

Остана в дома при сестра Ан още няколко часа и си поплака на воля. Детето се бе изплъзнало от ръцете и сърцето й както бе станало преди години с Марк. Явно съдбата не бе отредила да бъде майка. Докато се прибираше, имаше чувството, че отново е загубила Марк. Не можеше да си представи друга, по-ужасяваща болка от загубата на дете, независимо чие.

Вечерта се прибра вкъщи и се помоли за щастието и сигурността на момченцето, после за изгубения си син. Днес още една частица от нея бе умряла. Беше я погледнал с огромните си зелени очи, сякаш молеше да го спаси, а тя не можа нищо да направи. Цяла нощ плака. През следващите два дни не бе в състояние да отиде до офиса.

Адвокатът бе разказал на Дейвид и Джейд за случилото се и те тактично си замълчаха като я видяха. Трябваше да продължи живота си без него.