Ники Пелегрино
Някъде в Рим (29)

Ариведерчи, Рома

Животът, който Марио си беше създал в Рим беше опакован в денкове и готов да се върне в Америка с тялото му. Аз отговарях за вещите на Бети и се отнасях към тях с особено внимание: загръщах роклите в тънка хартия, тъпчех хартия в чантите и обувките, за да не се смачкат при пренасянето, сгъвах и подреждах копринени и вълнени тоалети, заключвах накитите. Опитах се да си представя мястото, където ще бъдат разопаковани и прибрани, също и американската прислужница, която щеше да види как добре съм подредила всичко. Тъй като не исках никой да ме съди и да ми намира недостатъци, аз сложих всичко така, сякаш Бети щеше да го използва утре, макар да не можех да си я представя толкова да се развесели, че да облече отново тези прекрасни дрехи.

Тя ме наблюдаваше, докато работех, не казваше почти нищо, единствено кимваше или поклащаше глава, сякаш я питах нещо. Не че имаше някакво значение, защото аз следвах нарежданията на Мария Кокоца, а те се сипеха едно след друго. Майката на Марио обикаляше коридорите на Вила Бадолио със списък в едната ръка и химикалка в другата. Отнасяше се подозрително към персонала, убедена, че някои неща са били задигнати: спомени от Марио, някои от партитурите и записите му. Не вярвах някой от хората, които работеха тук да открадне от Бети, не и по онова време. Сърцата ни се свиваха заради нея и мъката ни бе все още твърде болезнена.

Аз взех само едно нещо от вилата, снимката, на която бях с Марио в деня на първото причастие на дъщерите му. Намерих я в едно чекмедже и я отнесох у дома, за да я пъхна в кутията с вещите, която все още пазех под леглото на мама. Това не беше кражба, тъй като той самият бе казал, че е за мен.

Същия ден се прибрах вкъщи неочаквано, докато мама все още спеше. Тя изглежда се събуди, когато ме чу да плача, и ме завари на масата в кухнята, надвесена над снимката, прегърна ме през раменете и отпусна лице в косата ми.

— Преди години си представях, че ми е баща — признах аз с изтънял глас. — Толкова ми се искаше, че дори завиждах на децата му. Мислех, че са най-щастливите деца на света.

Тя ме притисна по-силно, но не каза и дума.

— Така беше, преди да дойде в Рим, преди да го опозная. А сега вече го няма. Всички го изгубихме.

— Твоят синьор Ланца имаше прекрасен глас — рече тихо мама. — Истински талант. Смъртта му е ужасна загуба.

— Ужасна загуба за човека, не просто за таланта. — Вдигнах снимката. — Правена е скоро. Тогава можех да протегна ръка и да го докосна…

— Трудно за вярване.

— Дори невъзможно.

Мама запали печката, за да направи кафе, разрови шкафа за зърна и захар.

— Завинаги ли се прибираш? Освободиха ли те от работа? — полюбопитства тя.

— Още не са. Скоро обаче ще съберем всички вещи и тогава оставам без работа.

— Какво ще правиш?

Този въпрос си задавахме всички във вилата. Икономката и една от прислужниците вече си бяха намерили нова работа, също и Антонио, портиерът. На останалите ни предстоеше да търсим.

— Нямам представа — признах пред мама. — Нямам никаква представа.

Тя се замисли.

— Можеш да се прибереш и да се грижиш за нас както преди.

Това ми се струваше жалък край на живота, който водех в дома на семейство Ланца. Бях така обвързана с тях, толкова обичах Бети и децата, че сбогуването с тях щеше да е поредната загуба, поредната причина да скърбя и да се чувствам празна.

— Ще остана с нея, докато има нужда от мен — вдигнах очи към мама.

— Много си лоялна, cara.

— Обещах му, това е. — Докоснах лекичко снимката. — Първия ден, когато се запознах с него, се заклех, че няма да го разочаровам. А в последния, когато той ни напусна, помоли единствено за това.

— Тя ще се оправи — успокои ме мама, взе чашата си и се отпусна на един стол до прозореца. — Тя ще се върне в Америка, за нея ще се грижат близките й, вярно, ще й бъде нужно много време, но един ден ще се почувства по-добре. Ще си изгради нов живот, ще си намери нови причини да бъде щастлива.

— Може — отвърнах с нескрито съмнение.

— Мъката е като останалите болести. Трябва да намериш лек за нея.

— Какво става, ако не намериш? — поинтересувах се аз. — Ще те убие ли?

— Тя си има децата — напомни ми мама. — Ще остане силна заради тях.

— Не си я виждала. Сякаш си е изгубила ума от мъка. Мисли, че мафията го е убила, че от много време замислят подобно нещо. Има един Лъки Лучано, чието име непрекъснато споменава. Пепе разправя, че нямало никакъв смисъл, защото синьор Ланца щял да бъде много по-ценен за тях жив, отколкото мъртъв. Той обаче беше ангажиран за един благотворителен концерт в Неапол, който отложи в последната минута и тя мисли, че те са поръчали убийството му тъкмо заради това.

— Съгласна съм с твоя Пепе. Няма смисъл.

— Сега разбираш ли защо не мога да я оставя? Тя не е с ума си. Страхувам се да не се нарани сама.

— Ако подобно нещо се случи, вината няма да е твоя.

— Но аз мога да го предотвратя, ще бдя над нея…

Мама остави чашата си и отново ме прегърна. Усетих топлината на тялото й, вдъхнах мускусния аромат и мириса на пури, полепнал снощи по косата й.

— Тя не е твоето семейство, а ние — напомни ми тя.

 

 

Сякаш самата вила скърбеше. Картините бяха свалени от стените, снимките махнати от полицата над камината, мебелите покрити. Останаха единствено костите на къщата. Благодарение на Пепе все още миришеше като дом. Ароматът на храната, която той приготвяше, нахлуваше в празните коридори, оживяваше стаите. Мисълта, че в кухнята къкри сос от зрели домати и босилек, че се пържи чесън в зехтин, че се пекат чушки, докато почернеят и се надуят, носеше истинско облекчение. Никой нямаше апетит, въпреки това Пепе ни готвеше.

Бети почти не се хранеше, колкото и да я убеждавах. Ако ме видеше с чиния ризото с гъби или все още гореща паста с боб, тя се мръщеше и обръщаше глава като инатливо дете. Всяко хранене бе истинска битка и аз започнах да се страхувам от дрънченето на тиганите, които предвещаваха новото време за ядене. Обикновено я увещавах, докато не хапнеше малко, но никой друг нямаше моето търпение. Когато Мария Кокоца се опита да я накара да изяде порция печени макарони, се чу трясък от счупена чиния и гласовете се повишиха.

— Тази работа трябва да престане — изкрещя побеснялата Мария. — Трябва да ядеш, да станеш от леглото, да започнеш да се грижиш за себе си и децата си. Стегни се.

— Остави ме. — Бети зарови глава във възглавницата. — Просто си върви.

Мария беше упорита. Погледна ме, както бях коленичила на пода, за да събера счупеното, и се разпореди:

— Върви в кухнята и донеси още храна. Ще я натъпча в гърлото й, дори това да е последното, което ще направя.

— Синьора, позволете да опитам, когато се успокои — помолих я аз. — В това състояние няма да хапне нищичко.

— Казах ти да донесеш още макарони — тросна се Мария. — Върви и не се обаждай повече.

Събрах разсипаната храна в един поднос, преглътнах отговора, който напираше, и се подчиних.

Пепе се намръщи, когато видя какво се е случило с пастата му.

— Вината не беше нейна — обясних бързо. — Онази жена непрекъснато дудне и натяква. Не трябва да се държи така с нея, но не иска да ме чуе.

Той извади покрит с фолио поднос от топлата фурна, загреба от печените макарони с доматен сос и разтопена моцарела.

— И на синьора Кокоца не й е лесно — отбеляза Пепе. — Тя изгуби единствения си син и цялата отговорност за семейството сега лежи на нейните рамене.

— В такъв случай е напълно разумно да ме остави да се грижа за Бети — реших аз.

— Много скоро горката жена ще трябва да се справя без теб, нали така? Предполагам, че синьора Кокоца се тревожи, дори е уплашена и това я прави по-груба… затова крещи непрекъснато.

Пепе ми подаде нова купа паста.

— Да видим в какъв вид ще ми върнеш тази — подхвърли сухо той.

На горния етаж заварих Мария седнала в креслото, отпуснала глава в ръцете си, изтощена и отпусната. Без да й кажа и дума, аз се настаних на обичайното си място до Бети и прошепнах да пробва хапка, преди да е изстинала, че е безкрайно вкусно, че Пепе много се е старал и ще се зарадва, когато му кажа, че тя е опитала.

— Ако не се храните, няма да имате сили да се приберете у дома — напомних й аз. — Пътуването е дълго. Затова всички се тревожат толкова много за вас.

Последва мълчание, а лицето на Бети си остана скрито.

— Обещах му да се грижа за вас — изтъкнах в отчаянието си. — В последния ден, когато замина за клиниката, той се интересуваше единствено за вас с децата. Направих всичко по силите си, за да не го разочаровам. Какво ще стане в Америка, когато не съм до вас? Ако вие не сте в състояние да се грижите за себе си, тогава кой ще го стори?

Бети се обърна към мен и аз зърнах лицето й, белязано от гънките на възглавницата и сълзите.

— Ти ще дойдеш с мен в Америка — заяви тя с дрезгав глас.

— Не, синьора, оставам в Рим.

— Идваш — настоя тя.

— Не, синьора…

— Не помниш ли, че обсъждахме този въпрос? — прекъсна я уморено Мария. — Гувернантките на децата идват с нас, но Серафина остава.

Бети седна в леглото, рошава, с блеснали очи.

— Ще дойде — натърти тя с изненадващо силен глас.

— Невъзможно. Не сме планирали подобно пътуване… ще й трябват билети, документи… — опита се да спори Мария.

— Накарай Мърт Блъм да се погрижи — сопна се Бети. — Нали се нарича бизнес администратор на Марио? Нека да си изработи петте процента.

— Можеш да наемеш друго момиче, когато се прибереш.

— Искам тази. Тя се прибира у дома с нас заедно с гувернантките и домашните любимци на децата и изобщо не ме интересува какво казваш.

— За кучетата нищо не казвам, но за канарчето не съм съгласна — започна Мария.

Лицето на Бети се изпъна, тя изви вежди и стисна устни.

— Не можеш да вземеш цялата къща — опита се да я вразуми отчаяната Мария.

— Марио купи канарчето. Той нае Серафина. Сигурна съм, че би искал да останат с мен. Абсолютно сигурна съм.

— Добре, добре. Вземи ги всички, ако искаш. Само хапни нещо, за бога, друго не искам.

Бети се насили да преглътне няколко хапки макарони, въпреки че от усилието й се догади. В продължение на половин час останах при нея, докато тя се колебаеше дали да преглътне поредната хапка. Когато заяви, че не може повече, аз попих доматения сос полепнал около устата й със салфетка. Очите ни се срещнаха и тя ми отправи полуусмивка, сякаш бе доволна от себе си. За секунда ми се стори, че видях искра от старата Бети.

— Отиваме си вкъщи — рече тя. — Слава богу, че се прибираме.

 

 

Много хора мечтаят за Америка, но не и аз. Защо ми е да мечтая за подобно нещо? В Америка имат ли си фонтани на всяка крачка, могат ли да виждат от куполите на църквите морето? Има ли там места, на които можеш да си купиш толкова силно еспресо, че да потръпнеш от него? Има ли там музика и история навсякъде? От всичко, което бях видяла във филмите, там беше чудесно, но Рим ми се струваше по-хубав. Рим беше моят дом.

Докато траеше данданията около подготовката на документите и билетите, не можех да си представя, че наистина заминавам. Едва когато и последните вещи на Бети бяха събрани в денкове и изпратени, след като документите ми бяха в ръцете, разбрах, че наистина заминавам за Америка.

Повтарях си, че нямам избор. Сега вече не можех да изоставя Бети; тя едва ли щеше да оцелее сама. Бях решена да остана там единствено, докато тя се настани и вдигне на крака. След това се връщах в Рим.

Страхувах се да съобщя новината на Пепе, защото знаех, че няма да му е никак приятно. Същата вечер се разходихме до Фонтана ди Треви. Духаше силно и нямаше много туристи, но ние бяхме омотани в шалове и се опълчихме заедно на студа. Пепе си беше намерил работа в един ресторант близо до Стационе Термини, малко заведение на приземен етаж, където сервираха традиционни римски ястия като шкембе сварено в бяло вино на бавен огън, тънко нарязано телешко с препържена салвия навито на руло, месест артишок изпържен в зехтин, фасул задушен със свинско и лук. Изглежда беше доволен от работата, щастлив, че си е осигурил бъдеще.

— Само че ще работя до късно вечер, така че може и да не се виждаме много — рече той с нескрито съжаление. — Вече няма да е същото.

— Пепе, трябва да ти кажа нещо — започнах, но той не ми обръщаше внимание.

През ръкавицата потри мястото, на което годежният пръстен беше образувал ръбче.

— Мога да ги попитам дали имат нужда от сервитьорка — предложи той. — Може би няма да е веднага, ами след като видя как върви. Така ще работим по едно и също време и ще ни е по-добре.

Отпуснах лице в бодливия вълнен шал на врата му, вдъхнах познатия мирис, земен, леко сладникав, кожата му топла от деня, прекаран в кухнята. Той ме привлече към себе си.

— Пепе, изслушай ме — вдигнах лице към него.

— Какво има, cara?

— Бети иска да замина за Америка.

— Какво?

— Помоли ме да замина с нея.

— Тя какво каза, когато й отказа?

Прехапах устни и извърнах поглед, загледах фонтана с извисените колони и крилати коне, докато не чух как Пепе изсъска следващите думи.

— Кажи ми, че си й отказала, Серафина.

— Не мога да й откажа — опитах се да му обясня аз. — Не и след като имат толкова голяма нужда от мен.

— Ами ако и аз имам нужда от теб?

— Ще бъде за кратко. Само докато тя се установи, след това се връщам. Нали ще ме чакаш, нали? — стиснах ръката му аз. — Много ще ми липсваш.

— Ако заминеш за Америка, никога няма да се върнеш — заяви убедено той. — Там ще си създадеш нов живот, без мен. Ще ме забравиш.

— Ще се върна — отвърнах ведро. — Разбира се, че ще се върна.

— Почти никой не се връща. Америка ги поглъща, хората получават по някое и друго писмо или снимка. Погледни дядото на синьор Ланца. От колко години не се е връщал? Повече от петдесет, почти цял живот. А когато най-сетне се върна, се чувстваше като чужденец.

— Моля те, прояви разбиране — умолявах го аз.

— Има и други хора, които могат да се грижат за нея — сопна се гневно той. — Да не би да имаш толкова голямо мнение за себе си, че си въобразяваш, че си единствената?

— Не е това. Просто искам да й помогна, след като мога. Държа на нея.

— Повече отколкото на мен ли?

— Не, разбира се.

— Сигурно е истина. В противен случай щеше да поставиш мен на първо място.

Не намирах смисъл в думите му, бях прекалено обсебена от загубата на Бети и не виждах нещата от неговата гледна точка.

— Нека не се караме — умолявах го аз.

— Трябва да избереш — настоя той и се отдръпна от мен. — Или тя или аз. Кой е по-важният? Кой от двамата избираш?

Зяпнах Пепе. Вече познавах всяка частица от лицето му, извивката на устните, на носа, тънките бръчици до ушите, които се набираха, когато се засмееше.

— Нали разбираш, че трябва да спазя обещанието си? — напомних му аз.

— Обещанието, което даде на мен… или на Бети?

— На нито един от двамата… Говоря за обещанието, което дадох на Марио.

Пепе се намръщи.

— Значи за мен надежда няма. Как мога да се съревновавам с мъж като него… особено след като вече е мъртъв и всички говорят за него като за някакъв светец?

— Не се дръж така… той ти беше приятел.

Пепе ме стисна за раменете.

— Събуди се, Серафина. Ние работехме за тези хора, те се отнасяха добре към нас, но никога не са ни били приятели и ние не им дължим нищо. Мислиш ли, че Бети Ланца би се отказала от целия си живот заради теб? Не, разбира се. Никой не очаква да направи подобно нещо.

Не очаквах да чуя подобни думи. Може и да беше истина, че семейство Ланца не са ми приятели, но аз бях важна за тях. Докато бяхме заедно, те свикнаха да разчитат на мен, имаха нужда от помощта ми, аз се бях превърнала в неразривна част от ежедневието им. Как бе възможно Пепе да не вижда всичко това? Защо се държеше толкова неразумно, след като единственото ми желание беше да придружа Бети до Америка, а след това да се върна при него?

— Обещала съм. Не мога да пристъпя думата си… Не искам — настоях аз.

— Това означава, че вече си направила избор — заинати се Пепе. — Заминаваш с нея… между нас е свършено.

— Моля те, нека не постъпваме по този начин. Не може ли да поговорим по-късно, след като се успокоим?

— По-късно ще се чувствам по абсолютно същия начин — погледна ме остро той. — Нищо няма да се промени.

Аз също побеснях и ми се прииска да го нараня колкото той бе наранил мен. Дръпнах ръкавицата, свалих пръстена от ръката и му го подадох.

— В такъв случай, вземи си го — сопнах се аз. — След като така искаш.

Не очаквах той да посегне, за да вземе пръстена, да го стисне в ръка и да го пъхне в джоба си. Не мислех, че ще ми обърне гръб с думите: „Сбогом, Серафина, и късмет“, след което да си тръгне, без да каже и дума повече.

— Пепе — провикнах се след него, неспособна да повярвам на онова, което се случваше. — Пепе…

Наблюдавах го, докато завиваше зад ъгъла. Дълго стоях така и не помръдвах. Туристите около мен хвърляха монети във фонтана с надеждата да се върнат отново някой ден. Никога досега не бях изпитвала нуждата да сторя същото, но сега бръкнах в джоба, открих няколко монети и ги пуснах във водата една по една.

— Arrivederci, Roma — прошепнах на себе си.