Ники Пелегрино
Някъде в Рим (12)

Ден да мине, друг да дойде

От приземния етаж се носеше познатият шум, дрънчене на метални съдове и крясъци. Пепе отново бе побеснял и пет пари не даваше кой ще разбере.

— Купища храна и кой ще я яде сега? Пълна тъпащина. Как е възможно един готвач да работи при такива условия.

Икономката ме молеше да намеря начин и да го накарам да замълчи. Тя малко се страхуваше от Пепе, но бе убедена, че аз съм му слабост. Затова се престраших и влязох в горещата кухня при развилнелия се Пепе.

Заварих го да оглежда заредения до пръсване хладилник, страните му бяха поруменели от изблика на гняв.

— Моля те, по-тихо — опитах се да го успокоя аз. — Синьор Ланца ще те чуе. Ще те уволнят, ако продължаваш по този начин.

Пепе посочи гората от завяхваща целина, протегнатите пипала на октопода, бухналите самуни хляб.

— Погледни всичко това, Серафина. Щеше да нахрани цялото ми село през войната, а сега трябва да гледам как се разваля.

— Част от продуктите ще бъдат изядени от персонала, нали?

— Толкова много ще се развали. Поръчах тези продукти, за да подхраня апетита му, а сега той отново намери причина да се въздържа. Този ненормалник или яде прекалено много, или не докосва нищичко. Не може ли да се наслади на едно нормално ястие като другите хора? Не го разбирам. Всичко ще се развали…

Сякаш господин Тайтълбом беше щракнал с пръсти и животът във Вила Бадолио се промени за ден. Той успя да постигне онова, за което се надявах. Уискито бе изхвърлено от гарафите на шкафа и те бяха измити и прибрани. Повикаха бръснар, който да обръсне синьор Ланца и да измие косата му, за да заприлича на филмова звезда. Пиршествата бяха приключили и той отново се връщаше към монотонния живот на диета. Единствено по някоя и друга цигара от време на време, която димеше между пръстите му, напомняше за начина, по който бе живял досега.

Господин Тайтълбом не се отделяше от него, придружаваше го навсякъде, определяше какво да яде и пие. У този човек имаше нещо — изражението му, когато не предполагаше, че някой го наблюдава. Сякаш непрекъснато преценяваше колко струват хората. Бети ми беше казала, бе бил кожухар, освен че работел като мениджър на Марио, красивият, дълъг бял шал в гардероба й бил от него, освен това бил техен приятел от дълги години. Тя го наричаше „миличък Ал“ и често държеше ръката му. Така и не можах да разбера какво толкова му харесва.

Бети започна да се храни нормално и изглеждаше по-силна. Марио беше трезвен, а филмът — спасен, благодарение на господин Тайтълбом. Така говореха всички. Всеки ден двамата със синьор Ланца тръгваха заедно за снимачната площадка, а ние често ги придружавахме. Дори да предпочитах да остана във вилата, нямаше начин, защото Бети ме водеше, където ходеше.

Повечето време, което прекарахме на снимачната площадка на „Ариведерчи Рома“ беше отегчително. Марио не криеше досадата си, а господин Тайтълбом крачеше или драскаше нещо в тетрадка, която вадеше от джоба си. Единствено Бети се оживяваше, когато отидеше на снимачната площадка. Струва ми се, че й беше приятно да е част от събитията, да дава мнение за декорите или начина, по който трябва да бъде изиграна дадена сцена. Дръзката самоувереност, която проявяваше в студиото, не се забелязваше през останалото време.

Надявах се да ми помогне за сестра ми Кармела. На два пъти подхвърлих името й в разговори, тъй като от Луиза ди Мео нямаше и следа. От студиото дори се обърнаха към полицията с молба да издирят момичето, но те така и не успяха, за огромно разочарование на Марио.

— Толкова ли е трудно да намерите един просяк? — не спираше да пита той. — Не може да няма места, на които редовно ходи.

— Невъзможно е — настоя господин Тайтълбом. — От студиото твърдят, че не могат да я открият. Трябва да си избереш друга певица.

— Не искам друга. Искам малката неаполитанка. Тя ми носи късмет.

— Стол се тревожи, че гласът й е доста ограничен.

— Значи ще й помагам и ще пея в нейната гама, ако се налага. Стол трябва да я намери.

Бети се опита да го разубеди.

— Скъпи, има толкова много красиви момичета с прекрасни гласове. Стотици са. Защо не прослушаш няколко?

— След като ти се струва, че всичките са еднакви, върви ти да пееш с тях — сопна й се Марио.

След като съпругата и мениджърът му не успяваха да променят мнението му, то какъв шанс имах аз? Затова един следобед се опитах да поговоря с господин Тайтълбом, когато ми се стори, че моментът е подходящ.

— Синьор, успяха ли да открият малката неаполитанка? — полюбопитствах аз.

— Никакъв шанс — отвърна той.

— Може би аз ще успея да ви помогна.

— Да не би да знаеш къде е? — наостри уши той. — Как да я намерим?

— Мисля, че лете ходи на плажа, за да пее на туристите, но плажовете са много. Може да е на всеки от тях.

Той сви рамене.

— Значи Марио ще трябва да се примири с ново момиче. Няма друг избор.

— Ами сестра ми Кармела? Тя пее прекрасно и е много красива. Какво ще кажете за нея?

— Дадено. Заведи я на прослушване при Джордж Стол. Той е музикалният режисьор, ще прослушва и други момичета, така че може да чуе и сестра ти.

Поколебах се.

— Не трябва ли синьор Ланца да я чуе?

— Не. Стол е човекът, който ти трябва. Говори с кастинг екипа. Те ще организират каквото трябва.

Де да знаех, че е толкова лесно. Само че нямах представа, че съществува понятието „кастинг екип“ и си въобразявах, че с удоволствие ще прослушат Кармела, особено когато им казах, че тя пее по улиците от години.

— Тя истинска ли е? Късче от истинската Италия? — попита ме груба жена на средна възраст. — Синьор Ланца иска точно това.

— Да, знам. Тя е точно каквото искате — обещах.

— Тогава ще я прослушаме в петък. Кажи й, че няма нужда да си носи музика… искаме да чуем гласа й без акомпанимент.

— Тя ще има ли възможност да попее пред синьор Ланца? — попитах с надежда.

— Ако господин Стол я хареса, тогава със сигурност ще пее пред него — отвърна жената. — Това е най-важната сцена във филма. Ще вземем единствено човек, когото той одобри.

Цял ден се радвах за постигнатото и се питах как ли ще реагира Кармела, когато научи. Представих си я как репетира часове наред, докато Розалина не запуши уши и не я помоли да престане. Стига гласът й да беше в добро състояние в деня на прослушването, Кармела със сигурност щеше да бъде избрана за дуета. Ако Луиза ди Мео стоеше настрани, никой друг не можеше да се конкурира със сестра ми.

Развълнувана и горда, аз нямах търпение да споделя новината с някого. Успях да се сдържа, докато се върнем във вилата и тогава, докато Бети си почиваше, аз забързах към кухнята.

Пепе беше там, както се бях надявала. Той правеше кюфтета за вечеря на децата, оформяше ги, после ги сплескваше с едрите си длани.

— Пропуснах обяда — оплаках му се аз. — Останало ли е нещичко? Малко прошуто или сирене?

— Да, да, разбира се. — Неочаквано Пепе се оживи. — Сядай и ме остави да ти сервирам.

Избърса пръстите си и започна да вади чинии от хладилника и ги постави на масата — тиквички на скара, хлъзгави от зехтин, ароматизирани с розмарин, дребни лукчета, задушени с кафява захар и балсамов оцет, перлено бяла биволска моцарела, толкова прясна, че от нея все още течеше мляко. Притворих очи от удоволствие, когато лапнах първата хапка.

Пепе ме наблюдаваше как ям.

— Открай време мисля, че моцарелата е най-подходящата храна, когато искаш да целунеш някого — рече тихо той.

Стъписах се.

— Как е възможно яденето да е като целувките?

— Свързано е с усещанията в устата ти — меко, нежно, почти копринено. Моцарелата доставя наслада на всеки, който я яде с удоволствие. — Той се разсмя. — Само когато е прясна и свежа, разбира се.

Изядох всичкото копринено меко сирене и вилицата ми се насочи към другите чинии, които той беше оставил пред мен.

— Искам да ти кажа една новина — признах пред Пепе, докато опитвах храната. — Днес се случи нещо хубаво.

— Наистина ли? Казвай.

— Сестра ми ще се яви на прослушване за дует със синьор Ланца. След три дена има среща с музикалния режисьор господин Стол. Не е ли прекрасно? Аз го уредих.

— Сестра ти певица ли е? — Пепе не беше никак заинтересован. — Каква музика обича да пее?

— Кармела може да изпее всичко, което пожелае. Гласът й е наистина специален.

— Всички гласове са различни — изтъкна той. — Някои са ниски и звучат като уиски, подходящи са за джаз, други пък носят бистротата на водата или дълбочината и наситеността на шоколад… но да не забравяме истинските певци, за които съществува единствено операта.

Попих уста с хартиената салфетка, която той ми подаде.

— Ти откъде знаеш толкова много за пеенето?

— Всички в семейството ми обичат музиката. И дядо, и татко, и мама. Израснах с операта. Дори днес, когато чуя Верди, си представям как мама меси тесто за хляб, а в кухнята й звучи музика.

— Моята майка предпочита американските певци — признах аз. — Обожава рокендрол.

— Забавно е да се танцува на тази музика — съгласи се Пепе. — Ако обаче искаш да слушаш музика и да я чуеш истински, тогава трябва да бъде опера. Затова не разбирам синьор Ланца. Талантът му е невероятен, дикцията, контролът на дъха са неповторими. Слушам плочите му и усещам как косъмчетата по врата и гърба ми настръхват. А той да предпочете да пее в Холивуд.

Пепе бе толкова сигурен във всичко, че бе трудно да споря с него. Въпреки това се опитах да защитя синьор Ланца.

— Че какво му е на Холивуд? — учудих се аз.

— Той пропилява таланта си — заяви недоволно Пепе.

— По този начин го слушат много хора — изтъкнах аз. — Холивуд отвежда гласа на синьор Ланца на места, където няма опери, до хора, които не могат да си позволят да ходят на опера.

— Така е, но като е предпочел да стане филмова звезда, е навредил на себе си. Пропуснал е възможността да стане един от великите тенори на своето време. Жалко, че не е бил роден грозен, тъй като тогава Холивуд нямаше да го иска.

— Много се радвам, че синьор Ланца не е роден грозен — разсмях се аз. — И не разбирам каква е цялата тази работа с операта. Защо е чак толкова по-добре да слушаш глас по радиото, отколкото във филм?

— Ако видиш една опера, ще разбереш.

— Никога досега не съм имала възможност. Иска ми се някой ден да отида на опера.

— Тогава ще те заведа — предложи Пепе. — Ще отидем в Театро дел Опера и ще чуем заедно Пучини.

— Наистина ли? — Бях във възторг. — Наистина ли ще ме заведеш?

Той се усмихна.

— Ще бъде чудесно да те наблюдавам как слушаш опера за пръв път. Всичко в операта ще ти хареса — и действието на сцената, и хората, облечени в най-хубавите си дрехи, накичени с диаманти. Преживяването е невероятно.

— Облечени в най-хубавите си дрехи, накичени с диаманти. — Сърцето ми се сви. — Нямам такива неща, само една хубава рокля и много се съмнявам дали тя е подходяща.

— Никой няма да забележи — увери ме Пепе. Те няма да се занимават с теб, интересува ги единствено операта.

Тази вечер мислих единствено за обещанието на Пепе. За пръв път се запитах дали икономката не е била права и дали наистина не съм негова слабост. Докато Бети си почиваше, аз се захванах с работата си — закачих дрехите й, почистих лицето й с крем и други козметични препарати — не се сдържах и запях тихо, почти недоловимо, въпреки това тя отвори очи и се усмихна.

— „Златни дни“. Колко красива песен. Струваш ми се щастлива, Серафина — прошепна сънено тя.

— Да, така е.

— Браво, миличка. Харесва ми. И се чувствам щастлива.