Георги Божинов
Калуня-каля (7)

V. … Но светът не иска да се оправя

… На поляната, от двете страни на потока, запушиха огньовете — бяха започнали да въртят чеверметата вече. На тумби прииждаше народ, млади момичета и момчета, дечурлига, пременени в ново. Старите ще додат по-късно, по икиндия някъде, като се захлади и почнат гюрешите, музиките, хората, когато се събере целият панагир. Музиката се бе разположила на сянка под орехите, недалеч от чеверметата. Две зурни, два тъпана. Един дебел кръвен циганин с голяма къдрава глава, почнала да олисява, и един по-слаб от него, с дълги мустаци и чер като въглен — бяха зурнаджиите. Две млади момчета, синове техни може би, държаха тъпаните — по-малък и по-голям, двата криви и оплетени с върви; по кожата на тъпаните още имаше неоскубана вълна… По пладне запищяха свирките, залумкаха тъпаните. Започваше панагирът на Черяша…

Цял свет се събираше на тоя панагир, цели три дни траеше, всичко имаше на него, и на всекиго даваше по нещо. На младите — да се оглеждат, любят и земат. На децата — да се радват на пищялки и червени шекерни петлета. На старите — само да гледат и да си спомнят младото време. А на възрастните и темелни стопани, които въртяха къщи и имот — да направят по някой алъш-вериш. На всекиго се падаше по някаква радост, очаквана цяла дълга година. Панагирът беше годишен празник и годишен календар, по него се броеше времето: „На съм панагира“, „преду панагира“, или — „по панагира, ланския, по-ланския…“ Селата идваха на тоя панагир да се повидят, понаприкажат, да продадат и купят стока, да пазарят грозде от черяшовските лозя — защото само тук ставаше грозде, в рохките припеци на Черяша. От гроздето правеха лангюр — сладко вино без шпирт, налагаха туршии, вареха петмез, а понякога тайно — и ракия. Грозде — благодат…

 

 

Времето тихо и топло, още е лято, но лятната работа попревалила криво-ляво, идеше и ден човек да дигне глава, да се огледа и отдъхне. Па после пак. Че иначе селската работа не свършва никога. Тоя ден е черяшовският панагир, стар като Черяша и ведър като поляните й. Идваха тук сергиджии от касабата, продаваха пръстенчета и обички, белила и дребни лъскави украшения за момите, къна за жените, рахат локум и петлета за децата, шурупи и шербети за старците; шарени гледки за всички. Всичко има на тоя панагир, и всякакво се случва, всичко може да продадеш и да купиш, което го има тук, или тряба за тук. Няма много, и много не тряба. Но е пъстро и весело, има тъпани и дандании, привечер гюреши, на орехите люлки, три дни хора. Има да ядеш, да пиеш, да гледаш и слушаш, да наситиш очи, ръце и гърло — ден, че два, че три. Да подигнеш очи от земята и да рахатясаш, да се видиш у ново и да станеш малко по-нов. Селски панагир. Сбор селски…

 

 

Говеждият пазар беше на долния край на падината, там, дето тя се стесняваше и завиваше малко встрани като рог. Равна поляна, оградена с брегове, бреговете обрасли долу с габър, огризан от козите, и с бели брезови горички нагоре. Там бяха седнали старият Аджия, пъдарят, един от църънците с вила в ръка и двете момчета. Момчетата бяха без пушки и само пъдарят държеше изправена нагоре тънката си гегалийка. Когато се появиха първите говеда на жежлевци, старецът стана и ги проводи навътре в поляната, в дъното на рога, скрит зад шубраците и невидим за панагира. „За да не калят тревата с лайна — каза той, — че по икиндия тук ще наченем порешите…“ Надойдоха още чарди, повечето от Жежла — и Аджията все ги отпращаше навътре в рога. Понабраха се доста говеда, а пазар още нямаше, джамбазите още не бяха дошли. Работата по едно време увисна на косъм: стоката бе тук, стоеше готова, мучеше и преживяше, а купувачът се бавеше. Жежлевци почнаха да се оглеждат неспокойно, Аджията ги успокояваше. „Не бойте се — викаше им, — кога е било стока без пазар и пазар без стока! Панагир е това — тогава парата е луда и крастава, сърби я и не стои на едно място, все гледа да минава от ръка на ръка…“ Малко преди пладне наведнъж се изтърси на коне збуната на джамбазите, седем-осем човека и два пъти повече карани и слуги — народ охолен и салтанатлия, големски народ, който не подпитваше и не си губеше времето в обиколни приказки, а направо се ловеше за рогата, опашките и зъбите, хвърляше цената си отсечено като зар и без всякакви пазарлъци.

 

 

— Защо бре не извадите стоката на видно място, ами сте я наврели в тия дракалаци?! — подвикна един от джамбазите.

— Така е нам властта заръчала, чорбаджи! — отвърна пъдарят.

Търговците не се маяха повече, те наскачаха от конете и веднага се налепиха за добитъка. Пазарлъците тръгнаха бързо, оживено и весело, с викове и друсане на ръцете. Селяните, които бяха вече продали, изненадани от бързината, още се навъртаха около добитъците си. Па току се загърбваха някъде нзстрана да преброят още веднъж грошовците, броени вече. Те се изчакваха да свършат всички, та и заедно всички да се прошетат из панагира, или да поемат към селата. Панагирът за такива беше дотук, от тук на там — за младите. Вече се бяха понабрали една-две такива тайфици, чакаха само едного — Мървака. Който бе докарал два вола и крава с теле, беше продал воловете и кравата, оставаше само телето, но търговците не го искаха — слабо било. Момчетата се изправиха заедно с пъдаря и църънеца с вилата и застанаха пред жежлевци.

— Тряба да почекате малко! — каза Нано.

— Оти да чекаме, кво има? — обърна се Мървака.

— Кятипина да доде… писаря…

— Че кво ще дири тука вашия писар? Я се разкарайте!

Мървака посегна да махне момчето от пътя си, Нано го хвана за ръката. Задърпаха се. Хвърли се и Менчо да лови Мървака. Дигна се врева, натрупа се народ да гледа сеир. „Чакайте бе, момчета, не ставайте резил, кво има, кво е станало… ше се избиете бре!…“

Екна изстрел. Мървака се отскубна от навалицата, побегна към улея на падината, който водеше за реката, момчетата се пуснаха подпре му. Чу се нов гръм, от пищов. Менчо се препъна и падна, но стана отново — Мървака бе хвърлил тоягата си назад, та тя го удари и се заплете в краката му. В пазара настана смут.

— Никой да не мърда оттук! — извика Нано, след което пазаргатите се размърдаха още повече и по-неспокойно.

В китката брезова горичка над пазара седеше потулен Калуньо и гледаше какво става долу. Когато Мървака побегна, а другите почнаха да се озъртат накъде да бягат — той стана. Хвана кончето и полека тръгна надолу из драките.

— Какво има, ефендилер — обърна се той към търговците, — каква е таз дандания и защо са така наежени всички? — Не му отговориха, навярно го мислеха за очаквания писар. — Спокойно, ефендилер, гледайте си алъш-вериша…

Но никой не беше спокоен.

— Само да приберем данъка ресим — добави Калуньо. — Я! Той погледна към Нано. Момчето сне ямурлука си и го разстла на земята.

— Трупайте тука всичко!

Гледаха го втрещени, никой не помръдваше от мястото си.

— На вас думам! — викна Калуньо сурово и скръцна със зъби. Приближиха се плахо двамина селяни и с треперещи ръце изсипаха кърпите си. По тях приближи още един, като се озърташе. Другите стояха и пристъпваха от крак на крак.

— Айде, не се помайвайте!

До Калуньо застана един от джамбазите.

— За какъв ресим е думата, господине? — попита тихо.

— Щом се продава стока — тряба и данък. Мигар ви е за пръв път?

— Но тая стока няма тапии…

— А, тъй ли било? Я чакайте. Крадена демек, а? Че как ще я продавате?

Търговецът не намери какво да отговори и смутено замълча.

— Янко!… Къде е Янко? — И Янко изскочи, по него и двама с вили. — Наглеждайте добитъка, никой да не припарва до него! А вие, агалар — Калуньо се обърна към селяните, — алъш-веришът не е редовен. Докато оправим работата и се разберем — дайте парите тука!

На ямурлука се изсипаха още няколко кърпи. Народът се разшава, забъбри тихо, зашумя, някои се провлякоха по пътеката, други поглеждаха нататък, но още не знаеха какво да правят. Повечето бяха жежлевци.

— Къде?… — Калуньо изтегли мартината от седлото. — Спрете ги!

Спира ли се народ? Жежлевци, които се промъкваха крадешком по пътеката към реката, уж един по един — сега изведнъж се юрнаха на збуна.

— Дръжте!… Вардете!…

На пътеката се препречиха неколцина църънци с вилите.

— Удрете на месо!…

Сботурясаха се там, объркаха се, размешаха се, развъртяха се вили и тояги, захвърчаха юоляфи и гъжви; един-двама паднаха, в тях се спънаха и попадаха други, дигна се олелия, някой пищеше като заклан. Жежлевската збуна се измъкна от теснината на пътеката и потъна в дола на реката. Калуньо се сбързи и погледна надолу. Жежлевци бяха прецапали реката и вече се възземаха, драскаха из баира нагоре — леки като сърни.

— Изтървахме ги, Калуньаа…

— Нема къде да бегат, и далече нема да избегат…

Търговците връзваха добитъка за рогата и се готвеха вече да — се махат от това неспокойно и опасно място.

— Не пипайте добитъка, ефендилер!

Гледаха го, спогледаха се:

— Като как ще бъде таз работа, господине? Отнесоха ни сермията, сега и стоката ли не можем да вземем?

— Стоката нема тапии и не е ваша. А сермията ще върнем. Янко!…

— Янко беше прибрал ямурлука заедно с грошовете, насипал ги в торбичка.

— Върни парите на хората!

До Калуньо приближи най-старият от търговците, видимо най-тежкият, добре облечен човек, от черната му жилетка висеше двоен златен ланец.

— Не ви познаваме, ваша милост — рече той, — кой сте и що сте. Но това, което правите тук, не е ни пътно, ни редно. И ние, да прощавате, смятаме още утре да ви обадим на каймакамина.

— Може да обадите, джамбаз ефенди. Обадете. Но вие нема да му обадите, че сте дошли да купувате крадена стока. Това ще му обадя аз…

Търговецът преглътна и замълча. Калуньо продължи:

— Може да ви оставя сами да си гоните сермията. Не съм длъжен да ви я връщам аз. Но казвам: стойте тука и ще ви я донеса аз. До довечера. Обещавам.

Търговците се спогледаха:

— Нека да остане и добитъка тогава…

— Добитъкът не може да остане, защото не зная дали ония айдуци нема да се върнат да си го земат. Тогава ще останете с пръст в устата.

Търговците премълчаха и това.

Янко забра добитъка и го подкара напреко през баира, по права посока за Стублата. Стояха и гледаха подире му доскорошните негови стопани. Гледаха и търговците, които щяха да му стават стопани — салтанатът им беше съвсем помръкнал и спарушен.

— Ние къде да чакаме? — попита един, също с такъв спарушен глас.

— Тука. Докато се върна. А вие, чорбаджилар — обърна се той към селяните, — одма да си обирате крушите и да се пилеете. Докато не съм ви подбрал с някоя некастрена!…

Гузно подвиха опашки и се изнизаха накъде панагира и се стопиха в навалиците му. Калуньо гледаше подире им:

— Говеда ниедни… Че па ищат и да им се плати отгоре на всичко! Море намерили сте ме у мек сефер, а то аз хубаво щех да ви платя…

Не беше доволен. Не стана, както трябаше. Ония с вилите не си свършиха работата. А и стоката не беше чак толкоз много. А сега случката ще се разчуе и няма да докарат нищо… Калуньо се обърна към възрастния джамбазин:

— За сермията гайле да нямате. Ей ония сенки там… излегнете се на сенките, пийте си ичкията. И чакайте!

— Не ни е до сенки сега, господине — отвърна човекът. — Ни до ичкии. Гечинмекът ни стои, път ни чака. Дайте баре онова, от ямурлука дето.

Калуньо изсипа торбичката в капелата на джамбазина, грошовете му се видяха сега по-малко от преди. Но за грошовете той не мислеше. Мислеше за жежловци, айдушкия им инат и как да го превие. Ах, онова копиле, Мървака… само да ми падне на ръка, аз да го побарам веднъж…

Той прати зет си да купи чеверме, да хапнат. А пъдаря прати да търси имама.

— Кажи му, че го моля да ми направи чест. За две думи само.

— Само имамът. Дали ще се съгласи? Тряба леко и без много притискане.

Донесоха чевермето, цял овен, заедно с кола му, туриха го на дебел пласт шума, която нашмулиха от орехите. Разкъсаха го, разположиха се наоколо. Дойде и пъдарят. Имама го няма, каза той, но за борбите ше доде… На момчетата Калуньо даде пари и ги пусна да се разшетат из панагира. Каза им да се държат един въз друг и да се не делят. А вечерта да се прибират в Църън. Момчетата скокнаха и скоро потънаха из панагирските навалици. Калуньо и зет му и неколцина от църънците с вилите останаха на сянката да подремнат малко.

 

 

… Събуди се, облян в пот — сянката се бе преместила и лежеше опечен на слънцето. Зет му бе станал и поеше конете на потока. Седна да свие цигаро, хвърли поглед към говеждото пазаризце, но там сега нямаше никой. И търговците си бяха отишли. Рано беше, музиката не свиреше. Навалиците се бяха поразбили, панагирът притихнал, обаждаха се тук-там само детски пищялки. Той стана и мина през панагира. На единия край имаше група момчета, разсъблечени до пояс, с тесни кожени гащи до колене. Имамът стоеше сред тях и нещо им говореше. Бяха пехливаните. Калуньо ги огледа — имаше и някои добри. Край тях се навъртаха Менчо и Нано. Дали не се канят и те?… Па нека, нека опитат… Той взе имама настрана. Седнаха и поприказваха малко. След това замина със зет си за Жежла. Не беше зет му човек за тая работа. За тая работа тряба човек гъвкав, усталия и ченелия, да зине и главата да ти замае с приказки, акъла да ти земе. А той — темерутин. Езикът му спънат с букаи. Другите ще кажат сто, той ще каже една, и то ако си я изтеглиш с кука. Па и друго: църънци и жежлевци се караха за една гора, не можеха да си я поделят, мразеха се, а него го знаеха, че е от Църън. Враждата минаваше от прадеди на праунуци и не затихваше никога. Всяка година по един или по двама, от едната и другата страна, отиваха зян за тая гора. Сечеха се като тикви… Не, не беше зет му за тая работа. За тая работа — друг. Гърка може би. Гърка бе отворил сергия на панагира. Калуньо го взе настрана и му прошепна няколко думи. Гърка кимна съгласен. После мина през лозята, Аджията седеше на чардака.

— Сабайле те искам на воденицата! — каза му.

— А лозята?

— Остави тия лозя, вълци ги яли твоите лозя.

— Те, вълците, и без това не ги ядат…

Двамата със зет си минаха край воденицата, завиха нагоре по пътеката, вдълбана като улей от магарешки копита и пепелясала от жегата.

Ще изберем двама-трима почтени старци с бели бради, най-темелни и честни хора, от тях ще почнем. Ако имаш приятели — още по-добре…

Къде приятели у зет му, у тоя темерутин… Честни и почтени. На размирицата се изрина цялата Жежла, с децата и старците. Селото се напълни с яма. А сега от инат и на панагира няма да слезе. Така е. Кой открадне от комшията си гердан — нощем го носи… И ето ги пак къщите, наредени като подкова, сиви каменни, сиви дървени, сиви тикли и зелени ръженици, поникнали от ръженичавите покриви. По в трапа, сред подковата — джамийката с късо дървено минаре, щръкнало като чибуче. Ходжа си нямаха. Урука идваше по някой път, от Рамазан на Курбан, да отслужи…

 

 

Минаха из няколко къщи, приказваха с неколцина. Приказваше Калуньо, зет му стоеше настрана и държеше конете, сигур само за това го и биваше. Слушаха го, навели глави, климаха с главите и не казваха нищо. Ни да, ни не. Спря пред една група старци, седнали на земята и подпрени на дувара, с тояжките между коленете — на бавен старешки моабет. Калуньо стъпи на колене пред тях, направи теманета, даде тютюнец на ония, които имаха загаснали чибучета — да ги натъпчат. Старците млъкнаха и го загледаха любопитно: такъв каяфетлия човек, пък прави теманета на дриплювци.

— Слушайте, ей, вие — каза им, — вие, такива-онакива, стари хора, мъдри хора, хора видели и патили… Бива ли? Може ли? Разсипахте цяло едно каурско село, ометохте го, със земята го сравнихте, рало да мине през селото… Ислямът има шест заповеди, шестата е мерхамет. Милосърдие. Върнете нещо на селото, дайте на сираците му, ако ги има — нали и те са живи души?… Бива ли така, може ли така? Ами ако утре с вас стане така? Помислете!…

Старците, навели глави, мислеха.

— Квото рече селото… — прекосила се обади един.

— Селото сте вие!

Ни дума повече. Мълчат като пукали. Забили очи в земята, чоплят с тояжките, онемели като тояжките. Той усещаше как играе в корема му някаква жила, играе и се обтяга докрай, ще се скъса. И стана.

— Помислете хубаво. Пак ще да дода. Утре, другиден, да ви чуя…

По-скоро да се маха оттук, че не може да ги трае. Боеше се да не изтегли железото и да ги почне наред по белите глави, без да гледа. Разбра, ясно му беше, че нищо няма да излезе от тая работа. Но ще опита още веднъж. Ще опита. Ще види. Па после, квото каже железото. Не селото…

 

 

… Гюрешите бяха в силата си, когато Калуньо слезе на панагира. Зурните пищяха непрекъснато, с пиян, пронизителен гъши крясък. От зурнаджиите ручеше пот. Народът се бе струпал на колело — и то все се стесняваше. Задните напираха да гледат и се бутаха напред, предните се теглеха назад, за да се завардят от пръта на един старец, който ходеше вътре, въртеше пръта и викаше: „Не гледам!“ Наистина не гледаше, махаше оня прът и удряше къде кого закачи. Вътре в колелото се търкаляха на тревата, счепкани здраво, пехливаните. Отсреща на нисък миндерлък седяха имамът, Гърка и двама старци — те трябаше да решат кой е байтът за днес. Гюрешите продължаваха до третия ден и на третия щяха да посочат главния баш, най-баша, победителя на всички пехливани. Калуньо разрина навалицата и се наведе над Гърка:

— Е? Утре сабайле. Всички женени…

Имамът не откъсваше поглед от борците, беше се навел и гледаше стръвно, цял вдаден в борбата.

 

 

… Калуньо намери момчетата си, подбра ги и тримата поеха за Църън. Сестра му го заяде още от вратата:

— Я сакам да си ми върнеш детето. Калушко! Зел си ми човека, сега и детето ми зимаш. Детето си сакам я!

— Детето!… — озъби се презрително под мустак мъжът й, темерутинът.

— Я си го сакам при мене да си бъде. Детето си ми е едно, сакам си го, че то забрави къщата ми биля. Нема да кукувам се сама…

— Бая дѐте е, ще го женим вече — засмя се Калуньо.

— Не е лъжка. Я и мома съм му огледала веке. Ние веке не сме млади, както що сме били, Калушко. Почнахме веке да не можем. Отмена ми треба.

— Нека момчето походи, како, нека се поотърка у свет малко. Па има време. Ще се върне и при тебе. А сега дай да видим какво ще ни гощаваш.

 

 

… За премеждието, което стана на другия ден в Жежла, после се разправяха какви ли не приказки и измислици. А работата беше така:

Джамията беше препълнена с народ, когато Калуньо влезе вътре. Влезе без оръжие, искаше да се помоли и той като хората. И му се струваше, че тоя път Аллах непременно ще го чуе. Имаше голяма нужда от Аллах. Той остана до края на службата, бе коленичил на нечия протъркана овча кожа и гледаше гърбовете на жежлевци. Позна широкия гръб на Мървака, темето, от което косите висяха на рошави фъндъци. Тия, които оцеляха, после разправяха всякакви ужасии. Но един-двама казаха как точно е било. Те не бяха успели овреме да избягат през високото прозорче с дървени решетки, счупени от първите — ами се намазали с кръв и легнали между посечените. Когато всичко било свършено, а джамията още незапалена — тогава избягали през прозорчето… Други пък казваха, че цялата вина е на църънци, заради старата им вражда с Жежла. И че Калуньо щял да запази селото от огън. И у всичко имаше по малко истина, но някои истини се губеха… Калуньо, като свършила службата, взел под мишка имама, нещо му казал, извел го навън и пратил го да си върви. Тогава затворил вратата и бил казал на народа да донесе всичко, донесено от каурското село. С добром да го донесе. А двама старци уж се били изтъпанили пред него и му казали, че ако той донесе мляко от майка си, тогава и те ще донесат онова; и че плячката от война се не връща нивга… „А, тъй ли било?“ — питал Калуньо народа. „Тъй.“ „Чухте ли бре?“ „Чухме…“ „И вие ли ще кажете така?…“ Па те, оно, ний кво да кажеме, и ний така… Тогава Калуньо уж се обърнал към своите хора и им рекъл да теглят ножовете и вилите… Други разправяха, че не е рекъл нищо, ами църънци направо се набутали вътре и почнали с вилите наред. А с ножове работили момчетата. С тях бил и оня старец от Черяша, Аджията… Но кои били намушени, кои посечени — не могло да се познае, защото после всичко изгоряло, кокалите така си останали там, мястото после буренясало и почнали да му викат торта. Заградили го и не пускали добитък да го гази това място… Още като почнала сечта, между първите избягал Мървака. На пепел станало и селото после. От жените и децата не закачали никого, също и от неженените. Само им казали да изнесат гьоновете и покъщнините навън. И дали огън на къщите. Духал вятър, тук винаги духа вятър, че е високо и открито, и огънят зализал двата края на подковата. Оцелели само две къщи. А една жена, като видяла, че къщата й гори — сама се хвърлила в огъня. Други две видели от нея — и те… А кехаята на Калуньаа карал магаретата. Едни разправяха, че били от сто магарета нагоре, други слизаха до четиресет, трети казваха трезво: десетина. Каракачанинът ги натоварил с гьоновете. Отбирал повече пендари, пафти и други такива, дето имало. Църънци карали добитъка. А жените и децата, сбрани накуп в падината, гледали как гори селото, скубели си косите и ревели на глас. Проклинали Калуньо и църънците: хаир да не видят на тоя и оня свет и в земята да се не стопят… Селото горяло два дни и две нощи и от зарята му цялата околност се гледала като денем. После жените и децата се прибрали. Тук-там някой дувар не бил паднал, до някое кьоше между два дувара наредили пръти като колиби. Там се свирали. За завивка пак се намирало нещо. За ядене — нищо. А идело зиме…

 

 

… Калуньо се прибра на Стублата с църънци. Менчо той остави на майка му, да я успокои малко. Но му заръча да не се бави много, след два-три дни да хваща и той мекия за Стублата…

 

 

Страшната вест за Жежла се разнесе по целия край. Панагирът секна изведнъж. Тъпаните и зурните млъкнаха, огньовете угаснаха, спряха гюрешите, замряха песни и веселби. Поляните опустяха и по тях се търкаляха разпилени разни панагирски боклуци. Опустя без време и чардакът в лозята. Кръвта на пъдаря, Аджията, се бе подпалила на стар замай като старо бунище. Хвана го мерак стареца, заряза чардака и замина за Стублата и той. Дърт беше старецът, минал му беше вече байрамът и трябаше да дири вече място къде да умира, а не да се реди до младите. Но дъртият се примоли, аман-заман… и Калуньо помисли, че ако не го прибере — сигурно ще го пречукат някъде. Взе го. Защото вече бе плъзнала дума за Мървака. Меркал се тук-там из околността с двама-трима чапкъни като него. Обикалял. Нека обикаля. Къде и да ходи, рече си Калуньо, пътищата му ще се съберат при мене. Нека си обикаля той. И не бързаше да го гони. Църънци по цели дни се излежаваха на двора, ядяха и пиеха. Костанда едва смогваше да им принася. И по цели дни малката се занимаваше с коня си.

— Чичо Кале, виж кви хубави гащи си имам, нали са хубави?

Костанда й бе ушила гащи за езда — вместо ония, старите, дънестите, чуждите тантурести шалвари. Тия бяха с тесни крачоли, разперени долу, при глезените, и точно по мера. Малката се въртеше пред него, оглеждаше гащите и не можеше да им се нагледа, нарадва. Задничето й окръглено, изпъкнало. И той я плесна. Но веднага усети, че плесна жена, а не дете. Детето се смееше, а той се смути.

— Нали са хубави, а, чичо Кале? Нали са много хубави?

— Хубави са. Но не са за тебе, пиле. Ти не си нашенско…

— Кво като не съм. Голяма работа. Мен си ми харесват. Виж кви са шаренки.

Момичето обикаляше около него, подскачаше, тупаше се по гладките, набъбнали бедра, гледаше го и се смееше със звънък сребърен гласец. Калуньо забеляза, че някои от младите църънци се заглеждат в момичето — стана му неприятно. Само да посмее някой да го закачи…

— Изведи сега Дорчо да видя какво можеш.

— Уха! — Момичето рипна към яхъра.

— Я ти… я ела сам! — каза той на едното от двамата църънци, които зяпаха подир момичето. — Сладкото кладенче в Църън знаеш?

— Как да не го знам, чорбаджи, знам го!

— Ага го знаеш… Ей това бъкле — да ми го напълниш с вода от него.

— Ма как… да ида чак там? Сега ли, чорбаджи? И пеш?

— Пеш. И сега, сега!

Младият човек преметна бъклето през рамо и тръгна. Обърна се и погледна назад, да види дали не му се смеят — беше изненадан от тая необикновена заповед на своя чорбаджия. Чак до Църън и обратно пеш!… Ехе, отиде половин ден. И то за едно бъкле вода, която може да се налее от извора на две крачки… А другарят му сви нанякъде и се запиля — да не намерят и нему някаква работа…

Ленка изведе кончето.

— Само не мога да му се качвам сама, чичо Кале!

— Нали поставихме камъни?

— Ма те се клатят… Чичо Кале, хвани ме сега и ме дигни.

— Охо, ти си станала тежка, дангалачка такава!

— Па ти, я виж какъв си голем и силен, чичо Кале! Като перце ме меткаш. Хайде, метни ме. Ей така ме хвани, чичо Кале, ей тука, през кръста…

Чичо Кале… Тя го гледаше и се смееше. Чичо Кале… Той я гледаше и като че я виждаше за пръв път. Гледаше я, смаян и поразен, като че тя наистина бе порасла изведнъж, а той не бе съгледал това. Дявол дете, което не знае, че вече не е дете. Или се прави, че не знае? Той я хвана през кръста и над коленете отдолу, тя се извъртя и го прегърна, зарита с крака и се залюля от смях:

— Гъделичкаш ме така, чичо Кале! Охо!

— Карай сега, па после ще ти кажа едно нещо.

— Какво нещо ще ми кажеш, чичо Кале? Искам още сега да ми кажеш!

— Хайде, друм! Бягай!

— Леле, чичо Кале! Знаеш кво? Хайде да се надбързваме с твоя Арап!

Той я гледаше и нещо в него тихо ликуваше. Така просто и гордо седеше на кончето това хлапе, с това златисто сияещо личице. Така го гледаше с тия бистри очи… И кончето бие на златисто, по косъма му играят и бляскат къси светкавици. Той се предаде:

— Добре де, ще видим… — Не знаеше защо го прави това. Ръцете му трепереха и не го слушаха. Хващаха каишите и ги изпущаха, кечето се смъкваше и никак не можеше да го подравни. Също и седлото.

— Ти карай напред, напред, аз подире…

Бялата кърпа. Бялата ризка. В която остро и пъргаво напираше женското у това хлапе… Бялата кърпа и бялата ризка се носят и люлеят плавно напред, падат и се дигат с лекота. Червените гащи, обхванали уверено жълтия гръб на кончето. Пускай сега!… Тя само се наведе, стрелна се напред изведнъж, той гледаше как трепкат и пърпорят от вятъра краищата на кърпата й, снишено до гривата, как се издува ризката, напълнена с вятър. И не се люшкаше, както преди, летеше равно и право. Бялата кърпа се вейна като крило и падна там някъде. „Още, още!…“ Той я настигна, изравни се с нея, гледаше лицето й, заострено изведнъж и сериозно, устата стисната стръвно, стръвно запалените очи, устремени напред… златната коса, която играеше на вятъра, разбъркана и развяна като байраче. „Още, още!… Още, чичо Кале: не спирай!… Надбързих те, видя ли?“

— Олеле, колко е хубаво! Видях тука една полянка, чичо Кале, ела да ти я покажа… Нали беше много хубаво, чичо Кале, нали? Ела, ето тук!

Като звънче пееше гласът й. Тя скочи пъргаво, откачи юздата веднага и пусна кончето да пасе. Стоеше пред него и очите й се смееха.

— Чичо Кале, мож ли ме стигна сега?!… Стигни ме деее! — И побегна.

— Нема да те гоня. И стига си бесняла, ела тук.

— Ууу, какъв си стар… като дедо… стар дедо. Дедо Калуньо!…

— Дедо съм я.

Смехът й кънтеше в гърдите му. Тя скокна да избяга, но не успя и запърха уплашено в ръцете му.

— Пусни ме, а така и баба знае!…

— Нема да те пусна. Седни и мирясай най-после.

— Ох, уморих се… Виж как ми лупа сърцето, чичо Кале! Пипни тука да видиш как лупа… — Тя улови ръката му с две ръце и я постави на сърцето си. — Видя ли?… Ще се откъсне. Ей, ама аз имам две сърца, чичо Кале! И тука лупа, от тая страна… Пипни и тука, чичо Кале, да видиш!…

Той полека издърпа ръката си.

— Лелей, ква ти е голяма ръката, чичо Кале! Колко моите две, виж!… — Беше прилегнал на една страна, тя седеше срещу него на тревата и си играеше с ръката му, тупаше с нея по коляното си. — И тежка като… като… като лопата!

— Седи и мирувай, пиленце. Треба да се връщаме вече.

— Ама кво да правя бе, чичо Кале, като не ми се мирува!?

— На колко си години ти, Ленке?

— Не знам. Що? А ти?

— На сто.

— Пък аз на деведесе и девет. Лелей, какъв си смешен, чичо Кале!

Тя се търкаляше по тревата и се смееше, смехът й звънеше тъничко и крехко, нежно и сладостно — като грех звънеше.

— Боже, какъв е смешен тоя чичо Кале! На сто, вика… Дедо, дедо. Пък аз баба! Баба Ленка!… — Тя се изправи изведнъж, дъвчеше шумка и заешките й зъбчета бяха позеленели. — Кажи ми го онова нещо сега!

— Кое нещо?

— Нали щеше да ми казваш едно нещо, забрави ли? Хайде, кажи ми го!

— Ми това, на колко си години… и не е ли време да ходиш на школя.

— Ма аз съм ходила бе, чичо Кале! Аз знам да чета. Глей: аз, буки, веди, глаголи, зело, ест… Видя ли?

— Но треба пак сигур… то не стига… треба още.

— А ти ще додеш ли с мене? Ако ти додеш с мене…

Ще дода. Но къде? Тя знае ли какво е там? Тя нищо не знае. И по-добре. Сърцето му се сви:

— Слушай, моето момиче. Имаш ли си баща, майка?

— Имам си. И дедо, и баба си имам.

— Добре де, не искаш ли да ги видиш?

— Искам… — каза момичето глухо и се извърна настрана.

Той хвана малката златна главица, надигна се и с опакото на дланта полекичка изтри сълзата, която внезапно се бе търкулнала.

— Хайде стига, гургуличке… Скоро ще ходим на твоето село…

Къде ще ходи, къде? Защо я лъже!… Тя се примъкна до него седешком, наведе се и го прегърна.

— Ще ми бъде мъчно за тебе бе, чичо Кале…

— Е, ти си още дете. Ще ти мине и бързо ще забравиш.

— А ти ще забравиш ли? На тебе нема ли да ти бъде мъчно, чичо Кале?

— Ще ми бъде.

— Ууу, как миришеш на кон!

— А ти… ти миришеш на кобила.

— Ами, на кобила… — Тя се смееше звънко. — Аз мириша на ливанто. На, помириши да видиш! Я чакай, чакай, да ти кажа аз на тебе! — Тя ненадейно се хвърли и възседна гърдите му: — Дур, дур, кончо!… — Друсаше се на гърдите му и се смееше. Дете. Което прилича на жена, но не е. Жена, която прилича на дете, но не е. Женска кожа, обвила дете. Жена-дете, която прилича на грех. Грех като отрова, изгаряща и сладка.

— Не си играй, гургуличке, защото…

— Защото какво? Кажи де! — Беше го прегърнала и се смееше.

— Защото… пусни ме, ще ме задушиш…

— Нема пък! Щото и защото! У, какъв си бодлив… да се обръснеш!…

— Добре, ще се обръсна. А сега ме пусни.

— Нема пък! Ха де! Нема! Да видим кво ще правиш!…

Грехът идва като придошла река… грохоти и бучи, надига се, набухва, мътна и страшна; той се напряга да я мине, а тя го влече… Да откъсне ли това зелено стръкче? Той гали стръкчето с груби, ужасно големи и груби, грапави длани — и трепери да не го одраска и нарани. Спрял дъх, не смее да диша.

— Знаеш кво, чичо Кале? Хайде да се борим! Сега ще те надборя!…

Боже мой, да откъсне ли зеленото стръкче, едва напъпило, още неразцъфтяло, още съвсем зелено, още толкова прозрачно и нежно — толкова невинно и чисто — само да го пипнеш, и ще помръкне??!… Да наведе ли зеленото стръкче?… Стръкчето се бе впило в него, топло и туптящо под тънките прости дрешки, така невинно-греховно, така наивно, така по детски незнаещо греховност, неузряло да знае грех? Грехът прииждаше, бучеше в ушите…

 

 

… Не може да премине реката. Реката мъкне тежки водни валма, талази един подир друг, и го залива. Водите се усукват около него и спират дъха му, ще го задавят. Ей, ей, ей, чичо Кале!…

Някъде протътна гръм. Плисна огън, болезнено и остро. В небето — или в него…

… Той я взе на ръце и рязко я постави настрана. Рязко стана. Погледът замътен, светът се върти и бавно се прояснява, бавно спира и застава на мястото си. Лошата вода бе отминала, вече отминаваше, отшумяваше, той се бе измъкнал на другия бряг — мокър и зъзнещ, изнурен. Тя стоеше до него, беше се хванала за ръката му и го гледаше уплашено:

— Какво има, чичо Кале? Какво ти стана? Защо си такъв?

— Нищо, нищо. Заболя ме глава, пиленце. Хайде да си ходим!

— Толкова хубаво беше… Айде пак, чичо Кале, да си поиграем така още.

— Друг път, гургуличе мое златно… Сега ме боли глава. Други път… Па и дъжд иде, виж какъв облак се е задал, ще ни затече. Да си ходим!

Наистина го болеше глава и наистина идеше дъжд. Първите едри капки притупаха в шумата, изрядко и тежко. После се сгъстиха и зашумоляха. Облакът избоботи глухо и продължително. Грозната вода бе отминала. Опази го Аллах, слава на Аллаха… А снагата разнебитена… Прибраха се мълчаливо. Малката се бе залепила за него, държеше се за ръката му и шепнеше:

— Тоя чичо Кале… тоя чичо Кале…

Дъждът ги настигна, усили се, разлигави пътя съвсем И докато стигнат до портата, станаха вир-вода.

Малката остана долу, в мутвака, да се суши, а той подвикна на Костанда да му донесе малко ракия и се качи в горницата. Студено му беше, оджакът студен. Запали го. Костанда се забави, той почака и слезе долу. Все така го болеше главата.

— Девойчето има огън, го втриса, гори цяло… — каза Костанда.

Той надникна в другата одая. Момичето лежеше завито, лицето зачервено.

— Ела, ела, чичо Кале. Студено ми е. Болничка съм малко, чичо Кале. — Тя хвана ръката му и я притисна до пламналата си бука. Гореше.

Той отметна завивката — момичето беше голо. Сви се зиморничаво и закри с ръце настръхналите си гърдички:

— Срам ме е, не ме гледай, чичо Кале.

— Ти си мое дете… мое момиче… — Той бързо я зави отново. — До довечера искам да оздравееш, чу ли?

— Добре, чичо Кале, ще оздравея. Охо, до довечера аз ще оздравея!

— Свари й чай — каза на Костанда. — Разтрий я с газье и като се изпоти — преоблечи я. А сега наточи малко ракия и донес горе…

Оджакът се разгаряше, ставаше топло. Напъха още дърва в огъня и седна пред него, припече се загледан в пламъците. Беше мокър, тръпки го лазеха Костанда влезе тихо, не я чу, подаде му бъкличката. Пое няколко пълни глътки.

— Ела, Костанда… — Пак пи и я потегли към миндера.

— Какво… Не, рано… Не, чака, врата отворена… влезе някой…

Бутна я на миндера и я взе, свирепо и бързо. Главата болеше все така, тежеше като куршум.

Костанда слезе долу при Малката. Миришеше на лук и прокиснато мляко. Пи пак, дълго и жадно, беше жаден. Опази го Аллах, опази го от грех… Тежък, смъртен грех — да счупиш фидана, напъпила да цъфне, още нецъфнала. Ще го опази ли Аллах?… Ракията се влива само в главата, главата тежи непоносимо. Свиня. Да изядеш цвят, преди да се е отворил. Да стъпчеш кълн, преди да се е разлистил. Да осланиш стъбълце крехко. Свиня. То агънце, нищо не знае. То само блее: чичо, чичо… Малко, играе му се. Дете, срама нема, срама не знае, прави каквото си иска, на игра му всичкото. А ти? Да всакатиш дете, да го разсипеш. Не смей, свиньо!… Но тя си е една малка жена — не е ли? Само че мъничка още. Неузряла още…

Беше прилегнал на миндера, бъкличката до него, слушаше дъжда, който плющеше вън равно и не спираше. Първият дъжд след дългата суша. Дано помогне на пролетниците барем… Заспа изведнъж. Но денят продължаваше и в съня… Цялата му гора около сарая изсечена, изтребена, открило се на мястото й голо поле. А в полето изкопани множество тесни и дълги трапчета, като гробове… Събуди се потресен и вече не можа да заспи до сутринта. И минаваха пред погледа му последните дни…

 

 

… Ето го, задава се Злото, тъмно и зловещо, настръхнало, с бодли. Иде, иде насам. Да му легне ли, да се престори на умрял, за да го омилостиви? Или да се изправи и да го пресрещне със Зло, по-голямо от него? Той не иска ни онова Зло, което иде, ни Злото, което се надига у него. Той иска да е тихо и в тишината да се чува само шумоленето на гората и гласовете на горските птици. Нищо друго. Но онова Зло неумолимо иде насам… Какво да го прави? Не, той нема да му легне, нема да му стъпи на колене, нема да го омилостивява. На Злото — по-голямо Зло! На Силата — по-голяма Сила, за да й извие врата. На бодливата круша — още по-бодлив прът!… Така, така. Добре. А нема ли опасност по-силното, наказващото Зло, след като смачка Злото — да заеме неговото място и да стане постоянно Зло? А после да оправдае своето постоянство с това, че Зло има още, че винаги е имало и винаги ще има — значи и противозло тряба да има винаги? Оправдание дебелашко и тъпо — просто защото противозлото иска да скрие, че му се усладило да бъде противозло…

Какво да се прави? Къде е истината? Калуньо не знаеше. Калуньо не можеше да реши. Калуньо, който никога не бе се колебал така — сега се колебаеше и не знаеше какво да прави. Това го мъчеше много, то съсипваше дните и нощите му. Той забеляза: винаги след игрите с Малката, в които се опитваше да забрави нещо, а не можеше да го забрави — това нещо изплуваше винаги, неизменно, и мъстеше за миговете на забрава.

 

 

… И дойде Джума една сутрин, сама, едвам я отвардиха от подрасналите зли кутраци. Припряна, разчумавена, наорлена, развика се от двора още:

— Камо те бе, братко!? Кам да ти видя белите бейски сараи!

— Я излез и тебе да видя!… Изведи си и гевендията!…

Наизлязоха от одаите си църънци и се изправиха да гледат. Излезе и мъжът й:

— Кво има ма? Кво си се разврякала като луда?!…

— Ти бре, дом немаш ли си? — нахвърли се тя на мъжа си. — Ами си се наврял тука да измекяруваш на брат ми!…

Чул виковете, Калуньо слезе от горницата, дето преглеждаше пушките.

— Какво е станало, како? Ела вътре, влез де!

— Нема да влазам аз, братко, немам работа вътре… Току я ми кажи ти мене оти пак си подмамил детето ми?!…

— Не съм го подмамил, како.

— Къде е мой Менчо?

— Нали остана при тебе, како, на село?!

— Нема го там!

— И тука го нема. Не е идвал, откакто…

За миг замълчаха и двамата, гледаха се. Джума прошепна тихо, замислено:

— А че къде ще е тогава… А че какво може да… — Тя гледаше с широко отворени очи, очите се наливаха с ужас. — Олеле, майчице! — изрева жената. — Къщата ми запалихте!… Детето ми изгорихте!… Олеле, майчице!… — Джума се притръшка, заскуба косите си, запищя и зави на умряло.

Насъбра се целият сарайски народ.

— Чакай, како!… Ще видим… Я ела вътре да не ни слушат… Ще разберем какво е станало… Не бой се!…

Какво да не се бои… Не слушаше никого, пищеше и виеше:

— Детето ми!… Къде е детето ми?!… Детето ми изгорихте, огин да ви гори!… Детето да ми намерите!… Сакам си детето!… Айдуци!… Детето ми затрихте, чумата да ви затрие вдън земя дано!…

Църънци стояха наоколо мрачни и слушаха. Дигнаха я, въведоха я вътре, туриха я да седне, дадоха й вода да се успокои. Умириха я някак. Джума все плачеше, ревеше равно, хълцаше и само от време на време извиваше глас нависоко и нареждаше. Поразпитаха я. На пресекулки и засечки между плачове и ревове тя криво-ляво разказа каквото знаеше. Пратила го да смели жито на воденицата, от новото жито, той слязъл с магарето, върнал се и докарал мливото. Постоял малко, па излязъл пак, с коня. После конят се върнал вечерта сам, без седло и юзда. А него го нема.

Тълкуваха какво може да е станало. Дали не е отишъл по ергенлък в Скрибеня, или при леля си Гюла? Или се запиля с приятели нанякъде? Но кончето, кончето как се е върнало само и защо само? Тъмна работа.

Калуньо даде знак на зет си: да я води на Църън и да стои въз нея. Прибра от пушките пет-шест и ги даде на тия църънци, които боравеха с оружие. Другите останаха с вилите. Всички да заминават за Църън, но не заедно, не на збуна, а по един, по двама. Да чакат там готови. Да поразчоплят, ако могат, тая тъмна работа. На воденицата никой да не слиза. Назобиха конете, оседлаха ги. Отнякъде надзърна Малката, в дълга и широка бяла риза:

— Чичо Кале, къде ще ходиш?

— Ти кво дириш тука мари? Я скоро да се прибираш вътре!

— Искам да дода с тебе, чичо Кале!

— Не може, косенце. Болничка си ми.

— Не съм, чичо Кале! Аз вече оздравях. Глей!

Той подигна брадичката й с пръст, наведе се и каза тихо:

— Не е за тебе, гургуличе. Там може да има пукотевица…

— Ма аз се не боя бе, чичо Кале! — Очите на момичето се ококориха, възхитени. — Щом съм с тебе. Хайде, земи ме, искам да бъда с тебе! Водица ще ти принеса, хляб ще ти сложа да ядеш. Хайде бе, чичо Кале!

— Не е за жени там. Камо ли за деца. Не, не!

— Чичо Кале!… — Лицето на момичето притрепера, аха да заплаче.

— Ето, разциври се, видя ли? Ами ако и там ми се разцивриш?!

— Нема.

— Добре… Търчи сега при леля си Костанда, да те облече хубаво.

— То топло сега времето…

— Може да завали. Летно време без дреха и зимно време без хляб се не ходи.

Малката триеше с юмрук очите си и припна радостно да се приготвя. Калуньо оседла и нейното конче и подвикна на Янко, който минаваше през двора с копаня в ръцете:

— Остави това. Извади берберските си такъми, наточи ги. Ще ме бричиш…

Той седна на едно дървено трупче, примижал срещу слънцето, и около него обикаляше Янко с една ножица за стрижба на овци, подрязваше косата му. После почна да сапунисва четината. Малката, пременена, летеше през двора и застана пред него, зачервена и сияеща. Червените гащи, зелен кушак над тях, отгоре дебел вълнен елек с подпретнати ръкави, червен и той. А на главата бяла кърпа, усукана като гъжва.

— Цял хайдутин, башибозук… Сега остава да те вооружим някак…

— Искам пушка и нож като тебе, чичо Кале!

— Че пушка, че и нож… Като манго: на гол корем — чифте пищови. Посмали, манго! Детинска му работа! — добави той строго. — Сега ще те върна. Току да помислим за нещо дружко…

Той бе помислил за дружкото, но трябаше да обърне сандъците в одаята долу, за да го намери. Беше едно малко пищовче барабанлия, баща му навремето го бе купил за него; пищовче с шест фишечета.

— Ето така ще го държиш с двете ръце… И здраво ще стискаш, че то рита като магаре. И нема да му се плашиш, като гръмне!

— Нема, чичо Кале!

Той се премери в близкото дърво и дръпна, пищовчето изпляка слабо и парченца от кората на дървото се пръснаха настрана.

— Дръж сега и ти. Ето това железце ще дръпнеш. Мери в дървото…

Тя хвана пищовчето с две ръце, дигна го и зажумя. Пищовчето изпляка.

— Юнак! Чичовото башибозуче! Само няма да жумиш! Оттук излиза смърт. Помни: веднъж на годината то гърми само. И веднъж на годината гърми празно… Разбра ли? Ма ти май че се разтрепера…

— Не съм, чичо Кале, нищо ми нема…

— Ще го обърнеш срещу човек само тогава, когато тоя човек е обърнал срещу тебе оружие и иска да те убие. Убий го ти него по-напред!

— Добре, чичо Кале!

Той се усмихна тъжно:

— Добре, вика… Много сме убави… Щом и децата почнахме да учим как да убиват…

Момичето приближи до него, хвана го за ръката и каза тихо и сериозно:

— Чичо Кале, ти защо все ми викаш, че съм дете? Аз не съм дете…

— Добре де, не си, не си… Нали разбираш, пиленце? Тия ръце не са за пушка и нож. Те са за коса и овчарска гега. Но какво да се прави, такова дошло времето. Нали разбираш? — Той я гледаше и като че я молеше.

— Аз сичко разбирам, чичо Кале. А ти си мислиш, че не разбирам…

— Добре, моето момиче! — Той я погали. — Ти нали си мое момиче?

— Твое момиче съм, чичо Кале!

— Добре, башибозуче, добре… — И така му домиля изведнъж, че усети как се намокриха очите му. Но то беше само за миг. А в следния миг той откачи каишката с пищовчето от рамото на малката, отнесе го пак в одаята и го захвърли в сандъците. „Не е за деца… нема да учим децата си на това…“

 

 

… И тръгнаха. Костанда остана сама и не излезе да ги изпрати. Старият Рушко и Малоумния не се брояха, те още се мотаха из сарая, но само те си знаеха какво правят. А Янко беше изкарал воловете на паша. Църънци бяха заминали напред. Сега вървяха само тримата: Нано, Малката, отзад Калуньо. Вървяха мълчаливо, ходом. Калуньо беше мрачен. Анджак сега му трябаше човек близо до него. Тия, които бяха сега около него, не ставаха за тая работа. Трябаше му акъллия човек, който да му подаде съвет, когато е нужно, където е нужно, близък нему човек, с когото да обсъжда и решава, който може да го предпази от грешна стъпка. Дерменджията можеше да бъде такъв човек… но Дерменджията, хм, Дерменджията… сега ще да видим колко му чини капата… И имамът можеше да бъде такъв човек. Но имамът избра друг път… Ще опитаме да го върнем от тоя път. Ще опитаме. Може и да го върнем. С имама тряба да се разберем. Иначе съм много сам. Много сам. Ако тряба — ще отцепя половината бранише за селска мера и гора…

Тримата конници минаха по безлюдните улички на Скрибеня. Хора се меркаха само тук-там край плетищата и щом съглеждаха тримата, бързаха да се потулят някъде… „Какво има, какво става?“ Калуньо се чудеше.

В средата селото беше разбунено като кошер. От къщата на имама се носеха плачове и писъци, влизаха и излизаха хора. Калуньо дръпна едного настрана. „Що ще рече това?“ Човечецът промърмори с половин уста: „Ми те това… сабайле намерили имама пред вратата на джамията с прерязано гърло… И нож в гърлото…“ „Не думай, вярно ли? Защо, как, кой?…“ Калуньо стоеше като попарен насред улицата и не знаеше какво да прави. „Сега ще рекат, че аз съм уработил това с имама, а аз и хабер си немам…“ Язък. Една надежда угасна кат боринка, едва тлееща и припламваща. Нужен му е сега човек, който да разгадае тая работа, но в Скрибеня нямаше такъв. Може би Гърка?… Не смяташе да се отбива вкъщи, нямаше работа там, но се сети, че Гюла може да е подочула нещо около имама. Но Гюла не знаеше нищо. Човекът бил дома си, вечерял и легнал, никой не го чул да излиза навън през нощта. А сутринта го намират пред джамията… Тя не му каза, че подозрението за тая кръвнина може да падне на него, или че вече е паднало — защото и това не знаеше. Но той го усещаше, просто от въздуха го ловеше. Въздухът тежеше… Избързали са, имамът няма вина. Той зрееше за тая участ, но още не беше узрял. Може би щяха да се разберат с имама, сигур щяха да се разберат… Тогава другите пак ще дирят да го очистят. И от едната страна, и от другата — имамът беше белязан. Каза на Гюла да разнесе из махалата и по село, че на имама мъстят зарад Жежла — уж че той нарочно събрал мъжете в джамията. Той не знаеше колко ще помогне това. Знаеше само, че и с Менчо е свършено, но още не губеше надежда. Те са тъдява някъде, те шарят някъде наоколо. Може и да го гледат отнякъде сега. Той ще ги намери, няма къде да бягат, ако са още тук. А, тук са, и едва ли мислят да бягат, или да се крият по миши дупки. Вчерашното не иска да се нагоди гузно към днешното и да се присламчва незабелязано към него — ни лук яло, ни мирисало. О, не, не. Вчерашното иска да стане утрешно. Да видим дали ще може.

В Черяша Гърка вече знаеше за случката с имама. Горе-долу знаеше и кои може да са забъркани в нея. Не знаеше само къде са, но това не беше толко важно. Важното е, че са тук, значи, и че ще се намерят… Гърка затвори дюкяна и го въведе в една от стаите на горния кат, отдето може да се гледа на три страни. Там говориха. Гърка се боеше, така и направо си каза: че се бои да говори открито с него и да ги виждат заедно. В това мътно време не знаеш откъде какво може да те сполети. Той беше прав и Калуньо не се и опита да го успокоява. Само го посъветва вечер да залоства вратите, рано да се прибира, а ако си има и някакво оружийце — да го почисти и смаже. Пита го знае ли нещо за Менчо. Описа му как изглежда момчето, коня му. Да го е виждал и чувал? Гърка се подосети нещо… идвало такова момче с извит крак и една вечер си купило халва от него… Защо, какво има? Гърка се стегна малко и застана нащрек, косъмът на това питане не беше съвсем чист. Калуньо смяташе да остане на конак при Гърка и да свърши една работа през нощта. Но като видя, че Гърка си стяга душата, а и за да не му направи наистина някоя беля — отказа се.

Като се посмрачи, той излезе от задния двор и потърси Аджията на чардака му в лозята; старецът се беше поуспокоил и пак се бе върнал на стария си пъдарски занаят — да не пукне от съклет в Калуневия сарай. Останаха на колибата му до среднощ. Малката се крепеше насила, но най-сетне се предаде и заспа край огъня. Преместиха я да спи в колибата, а Калуньо и Нано останаха вън да чакат стареца — бяха го пратили да повика Калуневия дядо; да провери дали е дома си, а ако го няма — къде е. Старецът бързо се върна и обади: дядо му го няма, жена му казала, че откарал преди два дни мливо на воденицата и още не се е върнал. На воденицата под Богулите… Воденицата е на един час път — защо не се е връщал поне да преспи вкъщи?… Да се е боял, че може да му крадат от мливото?… Калуньо размисляше. Погледна небето — ясно, звездно. Мечката бе слязла ниско и драскаше далечния хребет. Среднощ.

— Дай — каза той на стареца — едно шише да ти пресипя малко… — Наля му с бъклето малко от бялата и една меджидия звекна глухо отгоре на стъклото. — Виж, дедо Аджи… бих пратил това момче, но то не знае път, а и човека не познава. Нема как, пак ще да идеш ти…

— Одма, разбраф!

— На долната воденица, под Богулите. Грехота е да пращам тебе, стар човек, да се буташ из тъмниците. Но друг колай нема…

— Ич не го мисли това и на сърце го не турай. Готово. Тръгнаф!

Да отиде на долната воденица и да види дали дедо му е там.

Само това. Да се нарече там за нещо — за ред или за друго и — веднага назад. Калуньо предложи на стареца да си избере кон, но той отказа — не е бинеджия човек и пеша ще отиде по-бързо.

— И гледай да се не напиеш!…

— Нема, знам аз… — Старецът вървеше като паяк, бавно уж, не тича, а ѝта — и не мож да го стигнеш: камо ли да го уловиш. Той хвана напреко за реката, по негова си прека пътека, и тутакси потъна в дърмите.

— Полегни малко и ти — каза Калуньо на момчето. — Има време.

— Не ми се спи сега.

Огънят беше загаснал. Нано искаше да го запали отново, че нощта беше хладничка. Калуньо не му даде — да не свети нищо, каза му. Говореха шепнешката Нано пита кога ще карат воловете на село. Скоро. Тия дни.

— То и къде да вървим в това пусто село…

— Някои може да са се върнали. Всички не са загинали.

Замълчаха. Калуньо примъкна бъклето, пийнаха малко и двамата.

— Знаеш ли, бате Калуне, ти може и да ми се смееш, ама, сърбят ме ръцете… Ей така, не мога да седя празен, да ям ляб залудо. Ще ми се да пипна я гега, я рало… Що, ти може и карез да гониш някакъв…

Никакъв карез, какъв карез. Да върнат стоката — това е. И друго, щото са влекли. Та да си го дадем на селото. Умрелите са умрели, бог да ги прости, те не могат да се завърнат. Но живите могат.

— Това, дето стана в Жежла, бачо Калуне, като видох какво страшно беше…

Жежлевци сами си изядоха главите, никой не им е крив. Нали видя? — … оттогава като че душата ми се обърна. Сяка нощ гаче порой ме влече… И ни лябът ми ляб, ни сънят. Ей такава една…

— Всичко ще се оправи, Нанко. Търпение. Пороят ще се оттече. И пак ще хванем гегите и ралата… Иде ми по някой път да махна ръка на всичко — продължи той след малко, — да си трошат главите там, какво съм седнал аз да им оправям света. Цяла царщина не може да го оправи, та аз ли? А не мога така… не мога, не ми е мил живота така…

— Разбирам, бачо Калуне.

— Не разбираш, къде ще разбереш. Па и не мога да ти го кажа убаво. Ти видя твоето село. Къде ще се върнеш там, къде глава ще свреш? И си викам на ума… не е ли по-добре… — Калуньо замълча малко. Добави: — … да си останеш при мене, а? Па ще ти намерим някоя мома…

Момчето гледаше бача си Калуня, който пушеше, загледан в мрака и замислен. Цигарото му светкаше и гаснеше, осветяваше набързо измъченото му лице, изрязано остро сега и хлътнало под скулите. И му дожаля за този човек, непознат и близък. Мислеше за него, за Гюла, за стаичката им в хамама… Нищо не можеше да му каже и му беше малко жал за него. Не можеше да го разбере напълно. Сигур беше добър човек. Но след онова, което стана в Жежла, знаеше, че не е точно добър, но не е и лош, че е друг някакъв, но не знаеше какъв. Нещата тук бяха толкова мътни, че всичко го объркваше.

… Тревата наблизо зашушна, двамата се изправиха седнали и уловиха пушките. Беше старецът. Завърна се бързо и неусетно, като че ли само бе мръднал настрана за малко. Но той наистина беше ходил на воденицата, наистина се връщаше от нея и бе плувнал в пот. Почна да се бърше.

— Бил е — каза. — Смлял още вчера и се върнал. Жена му го крие. Или сама не знае къде е.

— Аз знам къде е. Хайде! — Калуньо стана рязко. Малката постави на коня пред себе си, да не я буди. Беше се отпуснала и натежала. „Белята си взех с туй хлапе, що ми трябаше?!“ — Старче, тук повече не бива да оставаш. Защото нема да усетиш кога ще умреш, и даже нема да знаеш, че си умрял. Тръгвай с нас. Яхни тоя кон, да не блъскаш пак пеша.

Старецът отказа и тоя път.

— Не е за мене — рече. — Бинеджилъкът се учи на млади години. Пешак съм бил и като аскерлия.

Най-удобната пътека беше край реката. Не взеха нея. Дигнаха се направо през баира, без път, и сутринта малко преди разсъмване бяха в Църън. Джума беше съсипана и като видя брат си, отново приплака и почна да нарежда. Но той й скръцна със зъби и тя се затаи. Зет му отиде да събира хората. Оставиха конете на село, а натовариха пет-шест магарета с малко мливо, в чувалите замотаха и оръжията. Малката се събуди и приписка да доде и тя. Не може. Да седи на село и да чака. Но тя отвърна, че където е за него, там и за нея — и той пак отстъпи. Смъкнаха се право надолу по баира към воденицата, спряха над реката. Калуньо прати зет си с неколцина да минат реката незабелязано и да заемат пусия срещу воденицата. Да не пукат, докато не им даде знак. Сам той с Нано, Аджията и Малката спряха на отсамната страна, над воденицата, снишени зад камъни и храсти. На полянката долу имаше едно-две магарета, вързани да пасат. Кречеталата трещеха на разни гласове — значи работеха и двата камъка. Калуньо обмисляше кого да прати долу. Нано не бива, стареца — също. Сам не може. Малката? Огледа я, тя лежеше до него. Дете, кой ще го спре…

— Ако те пита коя си и що си — ще кажеш, че си момиче на Левицата, доведеното; а сега слугарче на Иоргакя ефенди, Гърка… За дедо Дерменджи ще питаш, той сам ще се обади. Старец един, с побеляла коса. Иоргаки ефенди те вика, му кажи, има нещо да ти казва… Ако те пита защо Иоргаки сам не слезе — кажи, че оня иска да поговорят на четири очи. Разбра ли? И ще ми го доведеш право тука. Страх ли те е? Я погледни ме в очите, май страх те е малко, а?

— Малко… — Момичето гледаше решително, погледът му запален.

— Не бой се от нищо, аз съм тук. Ако стане нещо — тичам веднага.

— Не го пращай ламето на таз работа, чорбаджи! — шепнешком се обади зад гърба му Аджията. — Дете е, не го ли видиш, може и зян да иде!

— Нема. Не е дете.

— Не съм! — каза обидено и Малката.

Но когато тя тръгна надолу, той се разколеба: може наистина да стане някоя беля… Следваше я как върви полечка, боязливо, как се озърта и ако някой й подвикне изведнъж отнякъде — ще подскочи от страх. Но беше тихо наоколо. Момичето слезе на полянката, стъпи на минушката от две дървета, които прехвърляха вадата, застана там и се загледа във водата. Калуньо бе спрял да диша. „Хайде още малко!“ — в себе си я окуражаваше той.

— Трябаше аз да ида… — прошепна Нано. — Не е за нея…

— Нищо, така е по-добре… — Той гледаше напрегнато към минушката, Малката още стоеше там, и по корема му сякаш котки драскаха.

Но ето, тя пристъпи напред и застана пред старата оглозгана врата на воденицата. Ето, хвана връвта на мандалото… Вратата се отвори, момичето надзърна и хлътна вътре… Гледаха към вратата, чакаха. Воденицата си тракаше, както преди. На Калуньо се стори, че чака часове, сърцето му лупаше лудо. Стори му се, че момичето много се забави. Че е направил грешка. И сам се ругаеше. „За дете ли е това? Ах, говедо с говедо, ах, глупаво говедо, акъл немаш. Отиде момичето!“ Но вратата на воденицата пак се отвори, от нея излезе Малката, подире й и воденичарят. Тя потичваше напред и подскачаше, като да играеше дама пътем. Калуньо си отдъхна и усети, че го изби силен пот. Момичето дойде близо до него, той му направи знак да се дръпне настрана и да легне. Воденичарят се помая малко и почна да се изкачва полека по пътечката нагоре, огледа се да види човека, който го вика, но като не го видя, сам повика:

— Къде е, мари? Къде си бре, девойче!

— Тука, тука, Дерменджи… ела насам — отзова се тихо Калуньо, потулен в седловинката на пътеката, но не се показа. Воденичарят тръгна колебливо нагоре.

— Ела, ела, аз съм — обади му се Калуньо.

— А, Калуньаа… — Старецът беше изненадан, хвърли бръз поглед назад, но не мръдна от мястото си.

— Ела, дедо Дерменджи, не бой се. Седни тук. Един тютюн ще изпиеш?

Старецът отказа и остана прав:

— Какво има, Калуньаа? Ти ли ме викаш? Защо ме викаш? — Той стоеше спокойно, но гласът му трепна.

— Кой като тебе — водата ти аргатин, и не му плашаш. Мливари има ли?

— А че… понамирват се.

— Дай боже да се намират, това да се чува. Сега. Дерменджи, кажи на мливарите да си дигат партакешите и да доведат магаретата тука! А после кажи на другите, дето лежат в другата соба — да излязат и те. И да фърлят оружието на поляната.

— Други нема, Калуньаа…

— Нищо, че нема. Ти само това им кажи. И си гледай работата.

Старецът го гледаше мълчаливо. После погледна към Нано и Аджията.

— Виж, Калуньаа… тука нема никакви други…

— Ти това им кажи: че е по-добре да направят, шото ги рекох.

— Достове сме с тебе, Калуньаа.

— Ние пак ще си бъдем достове, дедо Дерменджи. А сега върви!

Старецът бавно слезе по пътеката, навел глава, и се прибра във воденицата. Калуньо се обърна към своите: Нано да се смъкне по-надолу и да варди черяшовската пътека! Аджията да остане при седловинката на църънската!… Сам Калуньо пролази ниско зад камъните, колкото можа незабелязано, и се измести вляво. Защото от мястото, на което лежеше, не можеше да се гледа една от двете страни на воденицата — пречеха едни гъсти чинарови и сливови храсти, които растяха в подножието на скалите, между него и воденицата. Като задмина храстите и воденицата се откри по-ясно — спря. Някой дишаше задъхано зад него, обърна се — беше Малката. Бе се претъркулила подпре му, усмихна му се. Потупа я по задничето.

— Добре, гургуличе. Стой тука и не шавай. Не дишай!

Тя пак му се усмихна, беше пребледняла и като че наистина се стараеше да не диша… Двете стаички бяха една срещу друга, деляха ги улуците. В отсамната живееше Дерменджията, там отсядаха и мливарите, тя имаше малко прозорче откъм пътеката.

В другата, оттатъшната, воденичарят държеше уема и разни свои потреби. Калуньо застана така, че да гледа и двете. Но гледаше повече оттатъшната. Кречеталата все така тракаха на два разни гласа, водата съскаше в улуците равно. Никакъв живот, никакъв друг шум, никакво раздвижване наоколо. Калуньо чакаше. На двайсетина крачки вляво от него растеше орех, разделен още от дънера на два едри клона — оттам можеше да се гледа и другата страна на стаичката. За да мине към ореха, трябаше да пробяга открито място — камъни там нямаше. Той полека се надигна, огледа се и пропълзя по откритото нататък. Тъкмо се готвеше да се изправи, за да дотича до ореха — писна куршум. Над него мина, но бе хвърлен по него. Той бързо се върна назад при Малката. Гърмежът се чу слабо, заглушаваше го воденицата. Но видя пушека — излизаше от прозорчето на отсамната стаичка. Стаичката на воденичаря. Така… Храстите закриваха воденицата, но закриваха и него от воденицата. Той повтори на Малката да лежи на мястото си и да не мърда. Сам излезе иззад камъка и залази напред и надолу, по-близо до храстите. Имаше там стара, зарасла вада, широка и плитка, беше вадата за долната воденица, която не работеше. Калуньо легна в нея и зашари с поглед, търсеше пролука между храстите. Докато намери прозорчето. Той гледаше това запрашено, паспаливо прозорче с решетки, покрити с нещо пожълтяло и дрипаво като стар окърпен чувал… Стори му се, че чувалът трепна и се размърда. Напрегна очи: под долния край на чувала се подаваше нещо тънко, което приличаше на цев. Премери се и гръмна и видя как цевта бързо се дръпна назад и изчезна. Улучи ли? Кой знае… Стреля още два пъти, по-ниско. Видя как от старите цепени букови талпи, от които бе скована стаичката над каменния темел, и двата пъти отхвръкваха трески. Талпите не бяха много тънки, но стари, надупчени от дървояди и куршумът тряба да ги прокарва… Тутакси се обадиха и отсрещните пушки, но по гърмежите им не можа да познае къде точно са, а и дим не се виждаше от мястото му. Той чуваше около себе си куршуми, които бръмчаха, отскочили от камъка, и се безпокоеше за Малката — дали няма да й скимне да се смъкне при него сега. И тъкмо си помисли това — чу я как се присламчи към него, задъхана:

— Страх ме е сама, чичо Кале!

Той стисна зъби.

— Като те е страх, да си седела дома! — Дигна ръка и й зашлеви един як по врата, да й хвръкнат сополите. Малката забоде глава в земята и се притаи.

Гърмеше се отвсякъде, но още рядко. Над реката се провлече тънък барутен димец. „Тая може да продължи до края на света — помисли Калуньо, — така нема да стане…“ Той пресегна към една избуяла изсъхнала китка лански пелин, смачка я на топка; сложи вътре малко барут, увит в цигарена книжка, отцепи фитилче прахан, запали го и го затъкна в топката. След това я метна към воденицата. Но топката беше лека и не достигна целта си. Все пак съгледа как от нея излиза тънка струйка пушек. Но веднага трябаше да забие глава в земята — откъм воденицата изтрещяха една през друга няколко пушки, куршумите писнаха ниско над него. Пак леко надигна глава — топката още пушеше, но не се запали. Сви нова топка, тури и камъче в нея. Тя се удари в стената близо до прозорчето и отскочи долу. Пламна, но беше далече от сухите талпи, на тревата беше. Така си и изтля на влажната зелена трева, без да направи нищо. Да опита ли още една топка? (Малката беше натрупала купчинка суха трева пред него.) Но в тоя миг вниманието му бе привлечено от друго — от вратата на воденицата се измулиха двамина с пушки и приведени, озъртайки се боязливо, излязоха на полянката. Магаретата там продължаваха да си пасат спокойно. Двамината се огледаха наоколо и дигнаха ръце с пушките нагоре. Това стана така бързо и ненадейно, че Калуньо не можа да съобрази изведнъж какво да прави.

— Хвърлете оружието и елате насам! — извика той.

Двамата послушно хвърлиха пушките на земята и тръгнаха колебливо по пътеката нагоре, като се озъртаха назад. Не бяха направили и няколко крачки — откъм воденицата сухо изпращяха два-три изстрела и двамината се повалиха на тревата. Единият се обърна и полази назад към воденицата. Но оттам екна нов гърмеж — раненият клюмна глава в тревата и повече не мръдна. Пукотевицата спря за миг и всичко утихна. Кречеталата — като че и те бяха заглъхнали — сега отново се чуха, продължаваха вечната си еднообразна работа. Калуньо усети, че Малката се бе доближила до него, бе се притиснала в него, държеше се с две ръце за лявата му ръка и трепереше. Той освободи ръката си и силно я блъсна настрана, изшътка й ядно да не му пречи и тя се сви на място… Той гледаше напрегнато надолу. Колко има, колко са останали? Има ли останали?…

Изведнъж в отсрещната страна, от шубраците зад реката, припукаха пушки, често и една през друга. Той се надигна, вгледа се, но храстите му пречеха. Изправи се и хукна приведен надолу, надясно, дето имаше проглед. Трескаво прошари мястото с очи, но пак не видя нищо. Ето там, около мостчето на пътеката за Жежла, съзря, че храстите се заклатиха. И нещо като че се преметна през тях… Човек… и още един — бягаха надолу по пътеката. Свои ли са, чужди ли?… Ако бяхме заложили пусия и там… Ах, изтървахме ги, тяхната мамица!… Нов залп отекна в скалите. Той не разбра какво стана, отде се гръмна, видя само как единият от двамата скърши рязко надолу към реката, дето беше открито, но тясно място; слезе до реката, като скачаше от камък на камък, и побегна надолу приведен. Нано е там, Нановата пусия е там… защо не пука Нано, какво чака още?!… Ах, Нано, Нано, спиш ли, кьорав ли си, не видиш ли?… Калуньо се спусна надолу да пресече пътя на бягащия, спъва се в камъните, пада, но не сваляше очи от него. Реката тук правеше остър лакът, ако оня свие зад лакътя — отиде и се не видя, гони го! По-бързо, по-бързо!… Двамата тичаха, но оня тичаше по равно, а Калуньо се спускаше през камънаците и бързаше да се надвеси над лакътя преди него. Ах, ще избяга кучето!… Оня не го виждаше още. Пред Калуньо се изпречи скалата над речния лакът, реката се блъскаше в нея, свита на тясно гърло. Другият спря за миг, двоумеше се къде да мине, обърна се и го видя. Беше Мървака. Двамата се гледаха. „Стой, спри!…“ Калуньо дигна пушката и стреля — и веднага разбра, че не е улучил. Мървака се хвърли във водата, която го грабна и повлече към вира — и там изчезна. Калуньо с два скока се намери над вира. Мървака се мъчеше да излезе от дълбоката вода, бе дигнал пушката в едната си ръка. Нов гръм. Той изтърва пушката и се улови за ръката, погледна към Калуньо. В очите му пламтеше дива омраза и страхът на животно, прикарано на тясно в капан, отдето няма излаз. Калуньо бавно насочи пушката отново. Не успя да тегли — оня бързо се гмурна във водата и само гъжвата му остана отгоре. По пътеката отдолу тичаше Нано. — Къде е?…

Калуньо гледаше вира и не му отговори. Къде е? Няма го. А под водата не може да остане… Нано го побутна леко и кимна с поглед. В скалите отсреща, зад увисналите клонаци на някакъв храст, се бе прилепила човешка глава с нож в зъбите и гледаше зорко към тях. Потъна във водата, преди да дръпнат пушките. Чакаха го да се покаже отново, с готови пушки в ръце. Главата пак се подаде, на друго място и без нож, и пак гледаше към тях. Калуньо се прицели. Нано го спря:

— Чакай, бачо Калуне, недей… Виж как гледа… Пожали го!

— Така са гледали баща ти и майка ти под ножа му…

— Недей бе, бачо Калуне!

Екна гръм. Главата не се показа повече. Във вира остана да се върти само гъжвата, докато натежа от водата, разви се и течението я повлече надолу…

Един беше паднал убит на пътеката за Жежла — същият, който бе побегнал с Мървака. Друг убит намериха във воденицата, освен двамата на поляната. Имаше до него и един ранен, възрастен човек, когото доубиха с приклади. Когато Калуньо се вгледа в него — позна тъста си от Черяша. Познаха го и църънци и замълчаха смутени.

— Нищо — каза той. — Пада му се. Той си го диреше това.

Ранен бе и един от техните, в бедрото, и не можеше да ходи, та двамина го носеха на ръце. Жив и здрав беше останал само Дерменджията, намериха го между чувалите с мливо и го доведоха. Оръжие нямаше у него.

— Къде е момчето?

— Кое момче?

— Знаеш кое. Одма го казвай къде е!

Намериха Менчо в собата срещу воденичарската, беше тъмно там и запалиха борина. Менчо лежеше по очи на голите дъски, с вързани отзад ръце и запушена уста, в плешката му забит нож. Измъкнаха го, беше едно късо ханджарче. Скоро беше станало това, кръвта още течеше. Калуньо го прегледа.

— Жив е още…

— Бере душа…

— Пътник е… не става човек от него…

Бързо натовариха момчето на едно от магаретата, баща му и Нано веднага потеглиха за Църън. Аджията Калуньо прати в Богулите да вика врача. После се обърна към воденичаря:

— Е, старо, доде ред да поприказваме малко и с тебе сега.

Седнаха вън на едно дърво, довлечено от реката, ожулено и огладено от камънаците. Свиха по цигаро.

— Къде са двата чувала? Ония дългите, дето бяха пълни, но не с мливо?

— Нема ги.

— Сам виждам, че ги нема, но къде са?

— Вече знаеш къде са…

— Аха… Ами… куршума, дето ти дадох по-рано? Плочата куршум?

— И това знаеш.

— Знам… Май ще развалим калимерата и достлука с тебе, Дерменджи.

— Нема достлук там, дето има душманлък, Калуньаа.

— А, това е вече друга дума. Ясна дума. Достлук — дотук. И сега какво да те правим?

— То си е твоя работа, Калуньаа.

— Тряба да умреш, дедо Дерменджи.

— Всички умираме.

— Ти ще умреш сега.

— Сега или дочас — се тая. Наживях се. Стига ми. Не ми е жал.

— А на мене, да ти кажа право, дедо Дерменджи… на мене ми е малко жал… Ама ще кажеш — защо?

— Защо?

— Защото верувах в тебе… И ти ще умреш не заради двата чувала. Не заради плочата куршум. И не задето си дал конак на тия айдуци. А защото посече вярата ми. Защото заради тебе вече не верувам никому… Затова тряба да умреш, дедо Дерменджи…

Калуньо говореше меко, като че увещаваше, като че молеше за прошка, и гласът му трепереше.

— Е, айде, айде. Секи умира от нещо. А сички глави ти не мож да свалиш.

— Защо сички? Не ми трябат мен сички. Само тъй, някоя и друга ще сваля. От най-размирните. Та да миряса светът.

— Светът може да миряса, Калуньаа. Но ти нема да мирясаш никога. Никога — заповни го това от деда си Дерменджи!

— Добре, дедо Дерменджи. Ще го запомня. Запомних го. Има ли какво да си кажем още?

— Има. Да се приготвя…

— Приготви се, дедо Дерменджи, приготви се. Ще те почакаме…

Старецът влезе във воденицата — пуснаха го сам. И доста се позабави. Беше паспалив, вечно паспалив от воденичен прах, посивял и вехт. А излезе като нов. Измит, изчистен. Като че и косата му не беше така бяла, както преди. Нито брадата му. Беше подмладен с тая чиста бяла риза, с новия червен пояс, новите черни потури и кундури. Не приличаше и на старец сега, а на някой позастарял левент, но още левент.

— Какво става с тебе, старче? — учуди се Калуньо. — На младоженец си замязал!…

— Готов съм! — каза старецът сурово, без да обръща внимание на закачката. — Тука ли да легна?

— Не, не… седи си, седи си…

— Само ще потраеш още малко… да изпия още един тутун… Може ли? И една глътка от твоята, върлата… ако има… ако може…

Имаше — и можеше. Едната глътка стана две-три добри и пълни глътки. Пийна и Калуньо.

— Мене наистина ми е мъчно за тебе, старче…

— Е, стига де, стига!

— Истина! С тебе оредяха човеците, на които верувах. А може и да се довършат…

 

 

… Той умря леко, изведнъж, и даже не усети. Главата му падна на коленете му, а той все така си седеше на дървото, ръката му още държеше димящото цигаро, и само леко потръпваше. Но някой го побутна с крак отзад — и тялото се смъкна до дънера…

Калуньо се обърна — зад гърба му стояха църънци и гледаха мълчаливо. Замотана сред тях, надзърташе и Малката — той бе забравил да я отведе настрана, не се сети за нея, не беше я виждал още от пукотевицата. Сега стоеше уплашена и гледаше…

— Махайте се сички… ще ви избия! — изрева той диво и дигна ножа си с двете ръце. Беше освирепял и страшен, с тия кръвясали недоспали очи, хлътнали навътре, такъв настръхнал и разтреперан — можеше наистина да ги избие.

И сурнаха се всички назад, бутурясаха се един друг, един през друг, ужасени и гузни.

… Той седна на дървото, на което бе седял воденичарят, беше омекнал изведнъж и изнемощял. Улови главата си с две ръце. И заплака…