Сандра Браун
Специална съботна нощ (8)

Седма глава

Емъри пусна отново завесата върху прозореца.

— Навън е безнадеждно.

През нощта времето беше станало още по-лошо. Заваля сняг, който натрупа дебел слой. Което, разбира се, беше в негова полза.

Той седеше на масата за хранене и човъркаше тостера, който отказваше да изхвърля препечените филийки.

— На каква възраст е това нещо?

Свадливият й тон го накара да вдигне глава.

— Не знам. Вървеше с хижата.

— Защо просто не си купите нов?

— Този може да се поправи. Освен това обичам да ремонтирам. — Вече беше залепил счупените дръжки на слънчевите й очила. Беше ги оставил внимателно на масата, за да изсъхне лепилото.

— Роден сте за майстор?

— Справям се.

Несъмнено беше скромен, а също така и много сръчен. Можеше да си позволи да живее по начина, по който живееше — сам, на изолирано място, разчитайки единствено на себе си.

Джеф нямаше да знае как да си послужи с тостер, още по-малко пък да го поправи. Макар да не беше честно да мисли така за него. От него никога не се беше искало да ремонтира нещо вкъщи и би се изненадал много да разбере, че тя би се разнежила дори ако той само опита.

Доколкото си спомняше, никога не го бе молила да й помага с нещо, свързано с къщата. Може би е трябвало. Ако не разчиташе толкова много на себе си и бе настоявала той да върши нещо дребно, може би щяха да са по-щастливи.

Пукнатината между тях се бе отворила преди година, когато той не можа да стане партньор в инвестиционната фирма, в която работеше като младши съдружник. Беше се правил на безразличен, но тя знаеше, че да бъде отхвърлен е за него голямо разочарование и удар по егото му.

За да го увери в подкрепата си, му се обаждаше по няколко пъти през деня, понякога за глупави неща, само за да усети, че тя мисли за него. Но вместо да повдигне духа му, допълнителното внимание само го раздразваше. В един момент дори я бе помолил с хладна любезност да спре да го надзирава.

Тя смени тактиката и му предлагаше излети през уикенда, както и да правят неща, които му доставят удоволствие. Уикенд в Напа за дегустиране на вина. Филмов фестивал в Лос Анджелис. Нощувка във Френския квартал.

Идеите й бяха посрещнати с равнодушие или пълен присмех. Сексуалният им живот се сви, като в същото време той се оплакваше, че се любят рядко, а сам не проявяваше никаква инициатива. Гордостта й не й позволяваше да се опитва да го съблазнява. Стигнаха до задънена улица. Пропастта между тях се разшири. Месеците с повишаващо се напрежение завършиха със скандал заради неговото безразличие към предстоящия маратон. Ставаше въпрос за мероприятие за набиране на средства, предложено и до голяма степен организирано от нея. Освен липсата на интерес той показваше враждебност към събитието и й казваше, че е „вманиачена“ на тази тема.

Фактът, че отхвърляше нещо толкова важно за нея, беше симптом за емоционалната му затвореност като цяло и когато му го каза в четвъртък по време на скования им разговор на вечеря, ситуацията стана взривоопасна.

Това, което тя не каза, което запази в себе си, беше подозрението й, че той има любовница. Обикновено когато егото на един мъж е било потъпкано, не търсеше ли той възстановяващ, авантюристичен секс?

Но липсата на доказателства, които да потвърдят съмненията й, я накараха да премълчи. Беше тръгнала в петък следобед ядосана, но с надеждата, че като прекара една нощ далече, ще успее да види картината в перспектива, и може би ще разпали у себе си дух за борба да запази брака си.

Не беше очаквала да падне и да бъде „спасявана“ от безименен мъж, който — без дори да я докосне — снощи я беше възбудил сексуално повече, отколкото Джеф в продължение на цяла година.

— Студено ли ви е?

Въпросът му я откъсна от унеса й.

— Какво?

— Виждам, че разтърквате ръцете си. Студено ли ви е?

— Не.

Той остави изтърбушения тостер и отиде до камината. Когато дървата, които добави, пламнаха, сложи преградата и й направи знак да се приближи.

— Елате. Стоплете се.

— Кой ви осигурява дърва за огрев?

— Никой. Сам си ги сека.

— Ходите в гората и сечете дърва?

— Хората правят такива неща, както знаете.

Във всеки случай никой от познатите й не го правеше. Купуваха си дърва от някого, който им ги докарваше вкъщи и ги подреждаше, или си вземаха малки наръчи от супермаркета, заедно с хляба и млякото.

Доволен, че сложените дърва се разгоряха, той се върна до масата, взе слънчевите й очила и й ги подаде:

— Лепилото изсъхна. Мисля, че ще държи.

— Благодаря ви. — Тя провери здравината.

— Няма защо.

— Ръцете ви изглеждат прекалено едри, когато работите с нещо толкова малко и деликатно. Не бих допуснала, че сте толкова сръчен.

— Мога да съм сръчен, когато се налага.

Можеше да се закълне, че е развеселен от неволния й коментар и удовлетворен от многозначителния си отговор. Извръщайки се от него, тя пъхна очилата в джоба на ризата си. Той седна на масата и поднови заниманията си с тостера с изключително доволен вид. Тя имаше чувството, че кожата й се свива.

— Това не ви ли побърква?

— Кое?

— Тишината. Самотата.

— Имам музика на лаптопа си.

— Може ли да пуснем някаква музика?

— Добър опит, но без подмазване, док.

Тя отиде до другия край на стаята, после се върна.

— Скуката не ви ли докарва до умопомрачение?

— Аз никога не скучая.

— Как е възможно? Какво правите по цял ден? Имам предвид, когато не поправяте разни дребни уреди?

Беше подхвърлила забележката с ирония, но той не се засегна.

— Проекти.

— Като например?

— Строя барака за пикапа си.

— Сам?

— Не е трудно, но съм придирчив, което отнема много време. Надявах се да я завърша преди да дойде зимата. — Той погледна към прозореца. — Но още съм до никъде.

— Какво друго?

— Направих рафтовете за книги.

— Това ли е? Всичко, което правите? Въртите се наоколо и правите подобрения вкъщи?

— Ходя на лов. Не много, обаче. Понякога и за риба.

— Когато ви омръзне еленското?

— Не, не обичам риба, така че винаги хвърлям улова обратно. Планинарствам. Тук горе има великолепни гледки. Понякога излизам на палатка, но предпочитам леглото си пред спалния чувал на земята.

— Значи не сте пълен противник на материалните удобства?

Той се подсмихна.

— Не. Предпочитам душа и кафето си горещи.

Тя се огледа, опитвайки се да прецени размерите на скромното пространство, в което той живееше.

— Не мога да си представя да съм затворена тук, без да правя нищо.

— Аз имам какво да правя. И го правя.

— Ремонтирате стари тостери?

Този път той не отвърна на подигравката. Облегна се назад в стола си и я погледна замислено, докато потупваше с малката отвертка по дланта си.

— Има и други неща, които се нуждаят от поправяне.

— А какво се случва, когато тези неща свършат?

— Не виждам това да се случва.

Повече от потисната от предупредителния му тон, тя обиколи стаята, отиде до един от прозорците и отново дръпна завесата, за да погледне навън. Снеговалежът се беше усилил.

— На какво разстояние сме от Дрейкланд?

— На повече от един маратон, ако се каните да пробягате целия път.

— Прекарах петъчната нощ тук. Не видях много от града, обаче. Хубав ли е?

— Почти цивилизован. Има по един магазин на „Уенди“, на „Уолмарт“, кино.

Тя игнорира сарказма му.

— Колко често ходите?

— На кино ли?

— В града.

— Когато ми трябва нещо. Когато ми се ходи.

— Срещате ли се с приятели?

— Жената в „Дънкин Донътс“ винаги ме заговоря. Познава ме по лице.

— Но не и по име.

Той не отговори нищо.

— Без приятели. Без… — Останала без думи, тя отиде до огъня и седна. — Как си изкарвате прехраната? Какво правите, за да печелите?

— Справям се някак си.

— Това не е отговор.

— Стигат ми да съм облечен и нахранен, но нямам камара с пари. — Той млъкна, след това добави: — Не като вас.

— Аз нямам камара с пари.

Веждите му се вдигнаха.

— Богатството е нещо относително — каза тя с раздразнение. — Освен това откъде… — Тя спря и погледна към лаптопа в края на масата. — Проучвали ли сте ме?

— Следобедът, в който ви пренесох тук.

— Взели сте името ми от шофьорската книжка.

— Останалото беше лесно. Няколко удара по клавиатурата. „Шарбоно нефт и газ“ изскочи веднага. Богата наследница сте.

Не беше подготвена да говори за нещо толкова лично с него. Въпреки това се чу да произнася:

— Мразя тази дума.

— И защо?

— Защото означава, че родителите ми са мъртви. Предполагам, че сте прочели и това.

Той остави отвертката и я погледна с особено внимание.

— Приятелят на баща ви е пилотирал самолета.

— Беше опитен пилот, беше прелетял със собствения си самолет хиляди мили. Двете семейни двойки — изключително добри приятели — са били на път за Оклахома за футболен мач. — Тя разкопча копчето на маншета на трикотажната му риза, която бе облякла върху спортния си екип за допълнителна топлина. — Но така и не стигнали за началото на мача.

Зад нея огънят гореше буйно, топлеше гърба й, но достигаше до студената празнота, причинена от спомена за внезапната загуба на нейните родители.

— Дълго време бях истинска развалина. Молех се на Господ и го проклинах в същото време. Изтощих се от плач. В пристъп на гняв отрязах цялата си коса. Скръбта ме разболяваше. За съжаление, е нелечима. Наскоро се научих да живея с това. — Когато осъзна колко тиха е станала стаята, тя обърна глава и фокусира погледа си върху него.

Той седеше напълно неподвижно и я гледаше напрегнато.

— Нямате ли други близки роднини?

— Не. Само аз съм. Всички ни познаваха в Батън Руж. Не можех да отида никъде, без да се натъкна на някого, който искаше да говори за мама и татко и да ми поднесе съболезнования. Не можех да понасям повече напомнянията. Имах чувството, че оцеляването ми зависи единствено от това да замина, да започна начисто някъде другаде. Така че след като завърших стажа си, продадох семейната къща, дяловете си в компанията, и се преместих. Нов град. Нов щат.

— Тя шляпна бедрата си и прокара ръце нагоре-надолу по тях.

— Ето, сега знаете. Пропуснах ли нещо?

— Как се запознахте със съпруга си?

— Общи приятели ни запознаха.

— Любов от пръв поглед?

Тя се изправи на крака.

— Единственото, което е нужно да знаете за Джеф, е колко ужасно се притеснява той в момента.

— Откога сте женени?

— Три години и няколко месеца.

— Щастливи години ли бяха?

— Да.

— Боли ли ви скалпът?

— Какво? — После, осъзнавайки, че разтърква раната, тя свали ръка. — Не. Цицината е спаднала. Само ме сърби.

— Което означава, че минава.

— Означава, че трябва да си измия косата.

— Защо не използвахте душа?

— Вие как мислите?

— Защото не искате да се събличате гола.

Категоричният му отговор не се нуждаеше от уточнения.

Той завъртя още веднъж отвертката, след това изправи тостера в средата на масата и провери няколко пъти дали изхвърля филийките. Вече не заяждаше. Той стана и го пренесе на плота, слагайки го на мястото му, прибра и отвертката в едно чекмедже.

— Ами вие? — попита тя.

— Аз нямам нищо против да съм гол.

— Не говорех за това!

Той подпря ръце на плота зад себе си и кръстоса крака с далеч повече безразличие, отколкото би допуснала, че може да постигне мъж с неговите размери. Изглеждаше напълно спокоен и уверен в себе си и обкръжението си, в странната ситуация, във всичко, което я докарваше до лудост, особено мистерията, която той представляваше.

— А за какво говорим тогава, док?

— За семейство. Имате ли съпруга, която да сте скрили някъде?

Снощи изражението му практически я предизвика да любопитства. Твърдият му поглед я бе предупредил да действа на собствен риск. Сега я гледаше по същия начин.

— Не.

— Никога?

— Нямам годеница. Нямам съпруга. Никога не съм имал. — Той направи пауза няколко секунди, после каза: — Нещо друго?

Да. Стотици неща, но тя само поклати глава.

— Тогава ме извинете, ако обичате. — Той мина покрай нея и отиде в банята.

Разговорът я бе оставил много по-разтревожена от преди. Тя бе разкрила душата си за трагичната смърт на родителите си и как й се беше отразило това, тема, по която обикновено не говореше, защото бе прекалено болезнена.

Той бе продължил да отбягва въпроси, на които можеше лесно да се отговори с една-две думи. Вместо това я държеше в неведение и именно тази сянка я караше да се чувства неспокойна.

Отново я полазиха студени тръпки и тя отиде до камината. Добавените преди малко дървета бяха изгорели бързо. Тя дръпна преградата, взе една от по-малките цепеници и внимателно я сложи най-отгоре, след което се пресегна за още една. Когато я измъкна, останалите се разместиха, разкривайки нещо на дъното на щайгата.

Беше кафява хартиена торбичка, по-голяма от плик за храна. Любопитна, тя я извади изпод дървата. Беше сгъната няколко пъти, за да стои затворена. Отвори я.

Вътре имаше камък, приблизително двайсет и пет сантиметра в диаметър в най-широката си част, с назъбени краища, които оформяха миниатюрна планинска верига отгоре. Тези издатини бяха тъмночервени от засъхнала кръв. Тя беше проникнала в миниатюрните пукнатини като страховит поток от лава. В засъхналата кръв се виждаха залепнали няколко кичура коса с дължината и цвета на нейната.

Тя извика, когато ръцете — които бе забелязала най-вече заради тяхната големина и сила — я хванаха за раменете изотзад, завъртяха я и измъкнаха плика от нея.

— Не трябваше да виждате това.