Сандра Браун
Специална съботна нощ (40)

Тридесет и девета глава

С вид на хлапаци в костюми за Хелоуин, Уил и Норман пристигнаха в къщата на леля си точно когато Лиза щеше да излиза за училище.

— Мама е болна — обяви Норман. — Трябва да дойдеш с нас вкъщи.

— Какво й е?

Подминавайки въпроса, той попита чичо си дали може да вземе назаем пикапа.

— Как стигнахте дотук? — попита мъжът, когато му подаде неохотно ключовете.

— Един приятел ни докара.

— Изглеждате ужасно — каза Лиза. — Не трябваше ли да сте в болницата още няколко дни?

— Ще се оправим. Но мама може и да не успее. — Норман я хвана за ръката и грубо я блъсна към пикапа, паркиран на алеята. Уил й беше отворил вратата да влезе.

— Много си странен — каза тя.

Като я гледаше с повече злоба и неприязън от обикновено, той я блъсна вътре.

— Какво не е наред с мама? — попита тя, когато тръгнаха.

— Ние сме тези, които трябва да знаят, а ти — която трябва да си затваря устата — сопна се Норман, като се вля в трафика. — И без това приказваш прекалено много, сестричке.

— Лъжете, нали? Пуснете ме да изляза! — Тя хвана волана.

Уил я дръпна назад и я удари по главата с основата на дланта си, след което я стисна за китките, приковавайки двете й ръце една към друга.

— Само се опитай още веднъж да направиш това и ще съжаляваш — изръмжа Норман.

— Къде ме водите?

— Точно там, където казахме. Вкъщи.

— Но на мама й няма нищо, нали?

— Нищо друго, освен че е стара и грозна? Не.

Въпреки апаратурата, която поддържаше челюстта му, Уил успя да се изкикоти на шегата на брат си.

Лиза ги мразеше, не можеше да ги понася и се страхуваше от тях. Знаеше от опит, че не може да се измъкне от хватката на Уил, докато той не реши да я пусне. Беше го правил безброй пъти, за да има сега някаква надежда да се отскубне. Наистина, беше по-слаб заради раните си, но трескавия огън в очите му предупреждаваше, че му е останала още много лошотия и стръв за бой. А дори и да се освободеше от ръцете му, как щеше да излезе от пикапа?

Единствената й надежда беше в мъжа, който й бе обещал да й помогне, ако някога има нужда от него. Единственото, което трябваше да прави, беше да чака, докато се приберат вкъщи и се докопа някак си до телефон.

Но когато наближиха хижата му и тя видя, че жълта полицейска лента още огражда целия имот, извика невярващо:

— Какво е станало?

— Както си мислехме, онзи е беглец. Дал ти е телефонен номер, нали?

— Откъде знаеш?

— Не знаех — каза Норман и й се ухили. — Но предположих. Каза ли ти да му звъннеш, ако…

— Ако се опитате да ме изнасилите.

— Да, знаем, че това си надрънкала. Знаем, че повтаряш това, което ти каже твоята приятелка, докторката. Но да върви по дяволите. Мъжът й да се разправя с нея.

— Тя е омъжена?

— Така изглежда, но не е наша работа. Този, който ни трябва, е твоят висок, мрачен хубавец.

— Какво ще правите?

Той сви в алеята към тяхната къща и спря, раздрусвайки цялата кола. Веригата още беше увита около дървото.

— Мамка му, откраднал е и кучето ни — промърмори Норман, когато изключи двигателя и извади клетъчния телефон от джоба на мръсните си дънки.

— Ето какво ще направим сега, сестричке — каза той. — Ще се обадиш на твоя готин рицар и ще му кажеш, че сме те завели вкъщи и че се страхуваш да не разберем за лъжите, които си разпространявала.

— Той знае, че не са лъжи.

— Не, не знае. Просто ти е повярвал. Но ти ще му кажеш, че сме добри, но малко луди, и че заплашваме да превърнем лъжите ти в реалност, но че ти по-скоро ще се самоубиеш, отколкото да… да ни позволиш да го направим.

Уил изгрухтя одобрително.

— А после какво? — попита тя.

— После той ще дойде да те спаси. Когато пристигне тук, ще иска никога да не се е раждал. — Норман се ухили и размаха телефона. — Кажи какъв е номерът?

Тя го изгледа презрително:

— Когато адът замръзне.

Уил стисна челюстта й, забивайки палец в бузата й. Макар да му костваше болка в счупените ребра, Норман хвана ръцете й. Тя се извъртя и се усука, но колкото по-силно се бореше, толкова по-здраво я стискаше той. Болката в челюстта беше толкова остра, че очите й се напълниха със сълзи.

— Боли, а? — каза Норман.

Беше се изпотил и един от пластирите върху лицето му бе започнал да пропуска прясна кръв.

— Не можеш да си представиш болката, която трябваше да преживее Уил заради твоето приятелче. Но въпреки това още има силата да превие една мършава пачавра като теб. В края на краищата ще ни кажеш това, което искаме да знаем, затова по-добре си спести безпокойството.

Тя стисна очите си и поклати глава.

— Добре тогава — каза Норман, — ще опитаме нещо друго.

Застрашителната нотка в спокойния му тон я накара да отвори очи. Майка й беше излязла на верандата, с преметната кърпа през рамо, със закопчана накриво, проядена от молците жилетка, и Лиза загуби кураж, защото знаеше, че ще трябва да направи каквото искаха от нея.

— Сама си го изпроси, сестричке — прошепна Норман, — и ще е по-добре да се съгласиш. Иначе ще вържем мама за един стол и тя ще гледа.

* * *

Хейс изчака, докато другите трима мъже излязоха, после каза:

— Не си знаела, че е била Алис.

Очите на Емъри бяха напълно сухи, сякаш дори не бе мигнала, след като чу за предателството на приятелката си.

— Не.

— Не подозираше ли?

— Не.

— Ядосана си.

— Адски си прав. Ядосана съм. — Тя стана от стола, избута го настрана и започна да крачи в пространството между скрина и леглото. — Не изпитвам ревност. Дори не ме боли. Вбесена съм.

— Тя не заслужава енергията, която хабиш.

— Повече съм ядосана на себе си, отколкото на нея.

— За какво?

— Че съм била толкова наивна.

— Доверчива.

— Сляпа.

— Може ли да използвам друго прилагателно?

Тя спря да крачи и го погледна.

— Какво?

— Безразлична. Просто си я улеснила. Не те е било грижа достатъчно за Джеф, за да се разровиш и да разбереш кой стои от другата страна.

Тя се замисли над думите му, после каза:

— Престани да си все прав и ме остави да се наговоря.

Той й кимна да продължи.

— Това, което наистина ме вбесява, е, че й казах за прекараната нощ с теб. Това беше най-голямата ми тайна и исках да я запазя за себе си. Но трябваше да споделя най-личните аспекти от нея точно с тази жена. — Тя обясни защо, после го погледна смутено.

Той посрещна погледа й и каза сериозно:

— Надявам се, че си ме оценила по достойнство.

Това бе неочаквана реакция от него и тя се засмя.

— Конъл греши. Ти можеш да се шегуваш.

— Не се шегувах.

Но въпреки това тя забеляза следи от рядката му усмивка. Беше прав. Алис не заслужаваше енергията, която й отнемаше да се ядосва. Освен това сърцето й беше изпълнено с друга емоция. Тя произнесе тихо:

— Мисля, че приятелят ти Джак се досеща за нас.

— Не ми е приятел, но се досеща, да. Когато се върна със закуската, разбра, че е прекъснал или кавга, или любовна игра.

— Кавга ли беше?

— Със сигурност не беше любовна игра.

Знаейки, че рискува да усложни ситуацията, тя каза:

— Оставихме разговора недовършен, Хейс.

Точно както преди, настроението му се промени. Той стана и се обърна с гръб към нея.

— По-добре да остане така.

— Не мисля.

— Само ще превъртаме едно и също, док. Безсмислено е.

Тя отиде до него и го накара да се обърне.

— По време на един от първите ни разговори казах: „Винаги има избор“. А ти ме поправи: „Невинаги“. Помниш ли?

— Да.

— Беше прав. Направил си това, което е трябвало да направиш в Уестбъро, защото не си имал избор.

— Искаш да кажеш значи, че има мръсна работа, но все някой трябва да я свърши.

— Не бих използвала точно тези думи — отвърна тя.

— Но по същество това е логиката, от която тръгваш.

— А ти откъде тръгваш?

— От същата шибана логика — каза той напрегнато. — Но разбираш ли какво означава това? Означава, че има една част от мен, която няма нищо против да бъде мръсна. Което ме плаши. Би трябвало да плаши и теб.

Тя можеше да заключи от неумолимостта в очите му, че аргументите й нямаха успех.

— Ще изчезнеш отново, нали?

— Защо звучиш толкова изненадано? Казах ти, че ще го направя.

— Каза ми също, че нищо не се е променило. Грешиш, Хейс. Всичко се промени. Проклета да съм, ако ти позволя да го отричаш.

Тя се пресегна, обви врата му и притегли главата му надолу, за да достигне устните. Той се съпротивляваше и се опита да се отдръпне, но тя мина по чертата на стиснатите му устни с език и той не само й позволи целувката, но пое контрола над нея.

Внезапно превърнал се в агресор, устата му се спусна върху нейната. Той обхвана с ръце ханша й и я повдигна върху бедрата си, после я пренесе до най-близката стена, приковавайки я върху нея с тялото си. Краката й го обвиха, заключвайки го в долчинката на нейните бедра.

Тъй като нямаше пространство между тях, което да му позволи да се тласне, той приложи твърд и настоятелен натиск, който тя посрещна със сластна извивка. Копнежът им един за друг се равняваше само на тяхното безсилие, спъвано от дрехите, от времето и мястото, и от обстоятелствата.

Като откъсна уста от нейната, той зарови лице в извивката между рамото и шията й, дъхът му беше бърз и горещ срещу нейната кожа.

— Да, добре, нещо се промени. Когато съм сам в нощта, ще те искам.

Той наведе глава и намери зърното на гърдата й през дрехите, като местеше уста по него и шепнеше дрезгави, накъсани фрази:

— Да спя между бедрата ти, да намирам гърдите ти в тъмното, да слушам дишането ти и да вдъхвам аромата на косата ти върху моята възглавница. Ще искам всичко това, проклета да си. Проклета да си, док. Няма да ми е лесно да си тръгна.

— Тогава остани с мен.

— Не мога.

— Можеш.

— Аз…

Клетъчният му телефон изписука. Веднъж, два пъти, три. После спря.

Те замръзнаха задъхани и чакащи, и когато той отново се обади, тя смъкна краката си към пода. Той я пусна и отстъпи назад, ръката му отиде право към чатала му и като го масажираше и ругаеше цветисто, той измъкна телефона от джоба на дънките си и промърмори:

— В най-точния момент, Джак.

После се заслуша, изражението му се промени от върховно раздразнение до тревога.

— Лиза? Можеш ли да говориш? — Той избълва една ругатня. — Къде? Майка ти там ли е? — Миг по-късно изсъска друга ругатня, след това каза: — Направи каквото можеш, за да стоиш далеч от тях. Аз тръгвам. — И той затвори.

— Какво?

— Братята й са я взели и са я закарали у тях. Тя се е заключила в спалнята, но те я заплашват, че щели да превърнат лъжите, които била казала за тях, в реалност.

Емъри простена.

— А Полин?

— Повярвай ми, не искаш да знаеш.

— Ще звънна в шерифския офис.

— Недей — възпря я той. — Полицаите ще отидат, Лиза ще обвинява, братята й ще отричат и полицаите ще си тръгнат. И тя ще остане пак с тях. Не, това е една от онези мръсни работи. Ще я свърша.

— Това е работа на властите.

Той я гледа няколко минути замислено.

— Хубаво. Дай ми десет минути преднина.

— Хейс…

— Десет минути. — После тръгна към вратата.

— Идвам с теб.

— По дяволите. Не мога да се бия с тях и в същото време да те пазя.

— Преди го направи.

— Не и този път. Освен това трябва да чакаш Конъл да се обади за Джеф. Не забравяй да си заредиш телефона. — Той кимна към контакта на стената, където беше включено зарядното на Конъл. — Ако Джак не може да се свърже с мен, ще звънне на теб. Има номера ти, нали? Найт и Грейндж също?

— Да, но…

— Няма „но“, док. Джеф е на сигурно място, което е единствената причина да те оставя сама. Но работата ми точно сега е с Норман и Уил.

Когато отвори вратата, тя хвана ръката му.

— Каза, че няма да ги убиеш.

— Те не го знаят.

* * *

След една седмица, пълна с изненади, Джеф получи най-голямата от всички, когато отвори вратата на апартамента и видя Алис да стои на прага, вдигнала юмрук да почука.

— Алис. Колко ненавреме. Какво правиш тук.

— Мислех, че трябва да поговорим.

— Не сега. Бях тръгнал да излизам.

— Сега, Джеф. — Тя го избута, когато влезе в антрето. Забелязвайки, че вече е облечен за навън, тя попита: — Къде отиваш?

Той се намръщи и погледна часовника си.

— Давам ти пет минути. Хората ме чакат.

— Какви хора?

— Онези селяндури, братята.

— С които Емъри се забърка?

— Да. Същите. Емъри и Хейс Банък са шампионите на сестра им. Помислих си, че ако нещо ги подмами да излязат навън, това ще е тя.

— За какво говориш? Какво си направил?

— Няма значение. Сър Банък хукна да я спасява.

— А Емъри?

— Надявам се, че ще придружи кавалера си. Ако не, Норман ме увери, че ще се потруди над него, докато не издаде къде я е скрил. Освен това мисля, че е време да се запозная с този мистериозен мъж.

— Ти ми описа тези братя като истински негодници.

— Такива са.

— Но си планирал заговор с тях? Да не си полудял?

— Не.

— Мисля, обаче, че си, Джеф. Какъвто и да е планът ти, може да се обърка много лошо.

— Подготвен съм за всичко.

Той разтвори палтото си и й показа един вътрешен джоб. Тя зяпна.

— Имаш оръжие? Ти?

— Имам оръжие. Аз. — Той извади револвера от джоба си и го сложи върху дланта си. — Малък, но надежден.

Алис отиде до дивана и седна, разтърквайки слепоочията си, сякаш я боляха.

— Това е безумие. Ако стане някакъв скандал, Емъри може да бъде ранена или убита.

— И чия ще е вината за това? — вдигна вежди той. — Лично нейна. Защо тя продължава да е герой на деня? Цялата тази работа, всичко, което се случи, тя сама си го изпроси.

Алис го погледна, изражението й беше внимателно и обвинително. Той рязко се извърна.

— Трябва да вървя.

— Къде е украшението върху водача на ципа ти?

Той се обърна.

— Какво?

— Миналият петък вечерта, когато дойде у дома, беше с това яке. Направи ми впечатление, защото с него изглеждаше много привлекателен. Похвали ми се, че е ново и ми каза колко било скъпо. Спомняш ли си?

— Не съм изкуфял, Алис.

— Имаше запомнящо се дизайнерско лого, което висеше от ципа. Сега не е там.

— Изгубил съм го.

— Къде?

— Ако знаех къде, нямаше да е загубено. — Той с нетърпение пристъпи от крак на крак. — Да си се сетила за нещо друго тази сутрин?

— Ти и аз. Приключихме ли?

— Мисля, че дадох ясно да се разбере снощи.

— Да. Но исках да го чуя лично.

— Считай, че си го чула. — Той посочи към вратата. — Искам да те видя навън, след това да си вървя по работата.

Тя се изправи несигурно.

— Не се чувствам добре. Трябва да отида до банята.

Той въздъхна.

— На горния етаж през спалнята. Побързай, ако обичаш.

— Върви — каза тя тъжно. — Ще се погрижа да заключа, когато си тръгна.