Сандра Браун
Специална съботна нощ (39)

Тридесет и осма глава

Двамата изглеждаха дори още по-зле, отколкото Джеф беше очаквал да са. По грубите им лица имаше синини, превръзки и приспособления, които да държат счупената челюст на единия на място.

Лежаха в допрени едно до друго болнични легла, подутите им и кървясали очи бяха вперени в телевизора, монтиран на стената, откъдето се носеха безсмислени реплики от някакъв глупав ситком.

Когато влезе в стаята, той им се усмихна приятно.

— Здравейте. Казвам се Джеф Съри.

Норман го изгледа отгоре до долу.

— Е?

— Ти си Норман, нали? — Джеф се приближи до леглото. — Чух, че Уил е пострадал по-сериозно. — Той погледна към Уил с гримаса на съчувствие.

— Правилно си чул — каза Норман. — И брат ми обича да си страда насаме. Ти не си медицинска сестра. Ако си доктор, вече имаме достатъчно. Ако си дошъл от отдела по плащанията, всичко това ни е безплатно, защото сме безработни и сме на социални помощи.

— Не съм от болницата.

— Тогава какво, по дяволите, искаш?

— Хейс Банък.

— Какво е това?

— Не какво. А кой. Аз съм съпругът на Емъри Шарбоно.

Името докосна някаква струна. Явно гледаха не само повторенията на тъпите филми, но и новините. Норман погледна към брат си и нареди:

— Изключи го.

Уил, който очевидно отговаряше за контрола над телевизора, взе дистанционното и спря звука. Джеф беше спечелил вниманието им.

— Може ли да седна?

Норман направи жест на съгласие. Джеф довлече един стол, оставен до прозореца, седна и небрежно кръстоса крак върху крак.

— Казаха ми за необикновените обстоятелства, при които сте се срещнали с жена ми.

— Представи се като д-р Смит.

— Излъгала е за името си. Изобщо напоследък лъже много. Още след като е била отвлечена от вашия съсед.

— Банък, ли каза? Не искаше да си каже името. Не го знаехме.

— Имал е основателна причина, както се оказа. Издирвали са го от ФБР.

— Без майтап?

— Без майтап.

Норман погледна към Уил.

— Ти предположи правилно. — Норман отново върна вниманието си към Джеф. — Усещахме, че нещо не е наред около него. За какво го издирват федералните?

— Знаете какви са, когато стане дума за случаите им. Държат устата си стисната. Но аз се срещнах с агента, който от години се опитва да хване Банък.

— Години? Значи това, което е направил, трябва да е било много лошо.

— Не смея да си помисля — каза Джеф. — Нападението му над вас беше проява на психопат. А сега отвлече жена ми. За втори път.

Норман размени поглед с брат си, сякаш мълчаливо се консултираше с него. Когато се обърна отново към Джеф, той го изгледа с присвити очи, настанявайки се по-удобно в леглото. На устните му се появи усмивка, правейки лицето му да изглежда зловещо грозно от нанесените поражения върху него.

— Сигурен ли си, че просто не е избягала? Щото не ни се видя да е с Банък против волята си.

— Промил й е мозъка.

Норман се изкиска:

— Я стига.

— Може би не в буквалния смисъл — каза Джеф, — но нещо такова. Мога да ви кажа със сигурност, че тя не е същата. Държи се ирационално и… боя се, че ако някога се върне, няма да е жената, която беше преди. Тази, която познавах и обичах.

Той прикри леката кашлица — или ридание — с юмрука си и се помоли театърът да е бил убедителен. Надяваше се също така тези двамата да са разбрали поне няколко от многосричните думи.

Бяха схванали достатъчно. Норман вече не се хилеше.

— Той накара майка ни и сестра ни да го гледат с ококорени очи. Кучият му син само влезе в къщата ни и започна да се разпорежда, сякаш си е у дома.

— Ето защо аз…

— Но истината е — продължи Норман, прекъсвайки го — че той е подла змия и не искаме да имаме повече нищо общо с него, особено след като го търсят федералните и тъй нататък. Не искаме този боклук. Не, благодарим.

В съседното легло Уил потвърди това с кимане на глава, доколкото му беше възможно.

Подкрепен от одобрението на брат си, Норман продължи:

— Виж, съжалявам, че жена ти е предпочела него. Гадно е, така е. Но не е наш проблем, а твой. Така че… — Той повдигна брадичката си към вратата. — Гледай да не те блъсне в задника, докато излизаш.

Джеф остана където беше и изчетка въображаем мъх от крачола на панталона си.

— Разбира се, семейните ми проблеми са напълно лични и аз не бих ви занимавал изобщо с тях, ако не беше фактът, че те стават ваш проблем.

— Как така?

— Подготвих се да оставя съдбата на Банък на федералните. Съпругата ми също си е моя грижа. Влиянието му я превърна в престъпница и тя стана душевно и емоционално неуравновесена. Например, вчера каза на детективите от шерифския офис, че бебето, което сестра ви е пометнала, е било… — Той отмести очи, сякаш неспособен да изрече противното твърдение.

— К’во било?

— Било… — Той изпусна дълга въздишка. — Заченато от един от вас.

Въпреки счупените си ребра, Норман се надигна рязко:

— Дрънкаш глупости!

Джеф вдигна ръце отбранително.

— Не аз, Норман. Емъри.

— Ами това е проклета лъжа! — каза той, разцепвайки въздуха с показалец.

— Надявам се. Кръвосмешението все пак, както и всеки сексуален контакт с Лиза, би бил разглеждан от закона като изнасилване заради нейната възраст. За което съм сигурен, че знаете.

Норман погледна към брат си, чиято реакция бе трудно да се разгадае, но Джеф реши, че тя съдържа равни части страх и ярост.

— Лиза е била разпитана от жена полицай. Не съм присъствал на разпита, но въз основа на това колко нежно говори Емъри за сестра ви, добих впечатлението, че те двете доста са се сближили.

— Лиза мисли, че слънцето изгрява и залязва с д-р Смит.

— Хм. — Джеф захапа долната си устна, сякаш намираше това за много обезпокоително. — Предполагах го донякъде. Боя се, че сестра ви ще подкрепи всичко, което Емъри каже на властите за вас. Ето защо се почувствах задължен да ви информирам, че докато сте изолирани тук, семейното ви име се безчести. Вие сте обвинени в най-лошия вид извратеност и ненадминато престъпление.

Той умишлено използва още повече високопарни думи този път. Братята вероятно не ги знаеха всичките, но езикът изигра ролята на камбанен звън за надвиснала беда, което беше и намерението на Джеф.

Норман стрелна очи към Уил.

— Трябва да изчезваме оттук. Да спрем това, преди да е стигнало по-далеч.

Уил вдигна одобрително палец нагоре и започна да изритва чаршафите от себе си.

Джеф стана.

— Почакайте! Не можете да напускате болницата. Състоянието ви е прекалено сериозно. Нямаше да ви кажа, ако мислех…

— Не се тревожи за нас, мистър. — Норман започна да къса лепенката, която прикрепяше шунта на системата към ръката му. — Благодаря, че дойде и ни каза. Ние ще се погрижим нататък.

— Ами — каза Джеф — тъй като настоявате да предприемете незабавни действия… Хрумна ми, че можем да си помогнем един на друг.

Норман спря да дърпа лепенката. Уил измуча нетърпението си да научи какво има наум Джеф. Той направи въртеливо движение с ръка, сякаш да каже: давай да чуем.

Джеф запази изражението си замислено и сериозно, но тайно се смееше.

* * *

Твърдението на Хейс накара сърцето на Емъри да спре за миг.

— Джеф е следващият в списъка ти? Какво означава това?

— Аз знам какво означава — каза Джак. — За бога, Хейс, не можеш да вземеш това в свои ръце.

Хейс се извърна от тях и отиде до масата.

— Какво си донесъл за ядене? — Той извади един сандвич от плика, разви фолиото и инспектира съставките между дебелите филии хляб.

— Чу ли какво казах? — произнесе Джак.

— Че не мога да взема това в свои ръце.

— Преди да те оставя да направиш нещо глупаво, ще трябва да те хвърля в затвора заради Флойд. Кълна се в бог, ще го направя.

— Стига с тези заплахи, Джак. Яж.

Той седна на масата и посочи на Емъри втория стол.

— Ти се настанявай на леглото — каза той на Джак, когато му подаде сандвич и една стиропорена чаша с кафе.

Емъри седна, както бе инструктирана, но остави храната недокосната.

— Няма да направиш нищо незаконно, нали?

— Като например да разкъсам Джеф на парчета? Нищо друго не ми се иска повече. Но вие казахте ключовата дума. Незаконно. Отказвам да му дам вратичка за измъкване в съда. Нашата работа — обърна се той към Джак — е да сме дяволски сигурни, че имаме непробиваеми аргументи за прокурора. — Чувайки да се приближава кола, Емъри се обърна да погледне през отворените щори. Познатият джип спираше на паркинга точно срещу стаята. — Найт и Грейндж.

— Кавалерията пристига — каза Хейс.

— Те знаят кой си — каза Джак и в отговор на гневната реакция на Хейс, добави: — Трябваше да им кажа. Снощи, след като ти отвлече Емъри от онзи балкон, всички полицаи в района се втурнаха да те търсят. Ако не им бях казал кой си, нямаше да можеш да си покажеш носа.

Когато се почука, Емъри попита:

— Да им отворя ли?

— Планът ни беше да се прегрупираме тук в осем часа — каза Джак. — Пристигнаха точно навреме. Отворете вратата.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, тя щеше да се разсмее на втрещените изражения на детективите, когато я видяха.

— Добро утро. — Тя се дръпна встрани, за да влязат. Двамата се заковаха, когато видяха Хейс да седи на масата със закуска пред себе си.

Найт първи се окопити и възвърна способността си да говори.

— Трябва да кажа, че вие двамата не пропускате да ни изненадвате.

— Сам Найт, Бъди Грейндж, това е Хейс Банък — представи ги Джак.

Емъри забеляза, че Грейндж се приближи да стисне ръката на Хейс с уважение и благоговение.

— Вие сте истинска легенда. Никога не съм мислил, че ще имам честта, сър.

Хейс поблагодари кратко и след като се ръкува с Найт, продължи да се храни.

— Откъде е тази синина на брадичката ти? — попита Найт Конъл.

— Подхлъзнах се под душа.

Емъри можеше да се закълне, че нито Найт, нито Грейндж повярваха. И двамата гледаха към Хейс, чиято единствена реакция на предположенията им беше да направи на топчета опаковката от сандвича си и да я хвърли в торбичката.

— Искам да ви кажа — започна Найт, — че умирам да разбера как се стигна до тази малка сбирка.

Джак се зае да обяснява. Първо им разказа най-общо, след това започна да допълва подробностите.

— Когато пристигнахте, тъкмо разговаряхме колко сериозни доказателства има срещу Джеф Съри. Вие първи го заподозряхте. Какво ви накара?

Найт замислено опъна ластичето около пръстите си. Обърна се към Хейс:

— Нямаме сцена на престъпление, но дори да имахме, компрометирали сте я, когато сте взели онзи камък.

— Осъзнавам го. Не съм забравил напълно тренинга си. Но там се намеси и времето, което така или иначе щеше да заличи всичко. Или камъкът просто нямаше да бъде забелязан. Джеф можеше да започне да мисли за това, да се върне на мястото и да го махне. По-добрата опция беше да го взема със себе си. Бях с ръкавици, така че последният, който го е докосвал, е бил човекът, който го е използвал като оръжие.

— Защо камък? — попита Грейндж. — Не е особено надеждно оръжие за убийство.

— Джеф е искал да изглежда като инцидент — каза Хейс. — Като че ли Емъри е паднала.

— Сигурна ли сте, че не сте падала, д-р Шарбоно? — попита Грейндж.

— Не. Първия път, когато ме питахте, ви казах, че не мога да си спомня точно какво се е случило, и все още е така. Ако се стигне до процес, не мога да се закълна, че не съм паднала.

Това разочарова детективите и Хейс забеляза. Той каза с видимо раздразнение:

— Покажи им какво се е откъснало от якето на Джеф.

Емъри извади от джоба си сребристата висулка на ципа.

Докато детективите я разглеждаха, Хейс обясни как я е намерил.

— Не е ли възможно вие да сте я изпуснали?

— Не, сигурна съм. Последния път, когато я видях, беше не снощи, а предишната вечер, когато висеше от скиорското яке на Джеф.

— Какво се случи снощи?

— Хейс ми я показа от балкона на хотела.

— Хм — изсумтя по-възрастният детектив. — Значи това ви е убедило да тръгнете с него.

— Да. Осъзнах веднага какво означава и че все още съм в опасност от Джеф.

Хейс каза:

— Не си е довършил работата на онази пътека, но е бил там.

— А вие какво сте правили там миналата събота?

Той обясни, този път, без да споменава черния й клин за бягане.

— Отне ми известно време, за да заобиколя. Когато я намерих, беше минал най-малко половин час, може би дори повече. Тя беше замръзнала.

— Достатъчно за Джеф да я пресрещне, да направи каквото е решил и да избяга, без никой да го види — каза Грейндж.

— Така изглежда.

Найт изплющя с ластичето.

— Добре, да допуснем… оптимистично, защото се страхувам, че адвокатът от защитата ще омаловажи тази хронология… да допуснем, че ако можем да го поставим на онази пътека, имаме класически мотив. Вие сте богата.

Емъри трепна при думата, но не направи въпрос.

— Джеф освен това е имал извънбрачна връзка.

Грейндж каза:

— Значи знаете? Не бяхме сигурни.

— Предполагах. Сега ми призна. Каза ми, че е приключила, но в този момент не вярвам на нищо, което казва.

— Романсът може да е приключил, но той още се нуждае от нея за алиби. Алис Бътлър ми се закле, че тя и Джеф са били заедно от петък вечерта до неделя следобед.

По-късно Емъри се учуди как се е сдържала да не се разплаче и да не се издаде. Без да осъзнава гафа, който е направил, Грейндж продължи да говори, но тя беше глуха към това, което той казваше, и безчувствена към всичко, освен към предателството.

Усещаше болката от предателството на Алис дори по-силно, отколкото тази на Джеф. Алис беше доверената и уважавана колежка, с която бяха създали практика. Беше изляла сърцето си пред нея за Хейс. Нещо по-лошо, Алис беше приятелката, пред която сподели съмненията си за верността на Джеф, за бъдещето на брака им и подозренията си за неговата виновност.

Сякаш прочел мислите й, Хейс прекъсна Грейндж:

— Алис знае, че Емъри го подозира. — Всички се обърнаха към нея, но когато тя не тръгна да обяснява, Хейс им каза за телефонния й разговор с Алис. — Тя отдала стреса на Емъри на умора, лекарства, на такива неща. Отхвърлила подозренията й, казала, че Джеф не би могъл да я нарани.

— Любовта може да те накара да оглупееш — каза Конъл. — Може би тя наистина го вярва.

— Може би. Но тя продължава да лъже, за да го предпази.

— Ние трябва да докажем, обаче, че лъже — обади се Найт.

— Да подложим любовта й на тест. Ако Джеф е арестуван и обвинен, тя може и да премисли историята си.

Грейндж явно хареса предложението на Хейс.

— Да вземем заповед за арестуването му и да видим какво ще стане.

— Знаете ли къде е той? — попита Джак.

— В хотела — отвърна Найт. — Спряхме там на път за насам, попитахме го дали се е чул със съпругата си през нощта. Не че сме очаквали — каза той, като местеше смешно очи между нея и Хейс. — Но искахме да изпробваме реакцията му. Каза ни, че е обезумял от тревога. Толкова, че веднага щом съмна, отиде в болницата да види дали не е била приета в спешното, пребита до смърт.

— Разиграва театро — каза Джак.

Грейндж извади телефона си.

— Ще изпратя полицай до хотела да наблюдава стаята му, за да сме сигурни, че няма да отиде някъде, докато чакаме за заповед за задържане.

Той се отдалечи, за да проведе разговор, а Найт каза на Джак:

— Ако агент от ФБР поиска такава заповед, това може значително да ускори издаването й.

Джак хвърли поглед към Хейс, питайки го мълчаливо. Хейс сви рамене:

— Няма да навреди.

— Какво ще правите?

— Ще стоим тук, където е безопасно.

— Отменихме препоръката за бдителност — каза му Найт. — Причината, която изтъкнахме: снощният инцидент е бил домашно недоразумение. Не казахме кой сте. Агент Конъл предупреди, че адски ще се ядосате, ако се разчуе и стане голям въпрос. Във всеки случай сте в безопасност.

— Не съм искал безопасност за себе си — каза Хейс, като едва мърдаше устни. — А за Джеф. Ако го видя, напълно съм способен да го убия.

В този момент Грейндж се присъедини към тях и докладва, че има полицай пред хотела.

— Държи апартамента на Джеф и колата му под наблюдение.

Когато Конъл облече палтото си, каза на Хейс:

— Ще се обадя, когато го отведем в ареста. Какъв е настоящият ти телефонен номер?

Хейс се поколеба.

Конъл завъртя очи.

— Виж, знам, че си казал на Ребека по какъв начин да се свързва с теб.

Хейс извади клетъчен телефон от джоба си и когато номерът се изписа на екрана, го обърна така, че Конъл да го види и да го запомни.

— Това е.

След това се обърна към детективите:

— Да свършим това, джентълмени.

Грейндж отвори вратата и се отдръпна встрани, за да мине Конъл.

— Можете да пътувате с нас. — Тримата излязоха и затвориха вратата. Никой от тях изглежда не забеляза, че Емъри не е промълвила и дума след споменаването на Алис.

Но Хейс забеляза.