Сандра Браун
Специална съботна нощ (38)

Тридесет и седма глава

Джак Конъл се опита да намести челюстта си, когато седна на ръба на леглото. Той хвърли на Банък опасен поглед.

— Това боли.

— Такъв беше замисълът. Посещението ти е разстроило Ребека.

— Мен също ме разстрои — промърмори Джак. — Лъжеше ли, когато ми каза, че не знае къде се намираш?

— Тя никога не е знаела къде съм. Така че цялото ти душене е било напразно.

— Не съвсем. Наслаждавах се на компанията й повече от петнайсет минути. Не съм се забавлявал толкова, откакто минах с гол задник през дупка с пепелянки.

Хейс знаеше, че от него се очаква да се усмихне. Не го направи.

— Виждал ли си новата й прическа? Прекрасна. Стои й идеално.

— Както знаеш, Джак, това не е приятно парти. Когато тази среща свърши, всичко се връща по начина, по който е било.

— Ще заминеш.

— Точно така.

— Хм. Помислих си, че може би ти е дошъл умът и ще искаш да останеш, където си. — Конъл погледна към Емъри, намекът му не можеше да се сбърка.

— Изчезвам веднага, щом видя съпруга й зад решетките.

— Нейният съпруг? Какво е направил?

— Оставил я е да умре.

На Конъл му отне миг, за да прецени доколко сериозен е Хейс.

— Не се шегуваш.

— Бих ли се шегувал за това?

— Не, не би. Ти рядко се шегуваш, точка — каза Джак, правейки физиономия. — Започни отначало.

— Катерех се по един хребет в деня, в който Емъри изчезна. Забелязах я през бинокъла си. Стана ми любопитно.

— Защо?

Хейс я погледна, но не каза нищо.

— Е? — подтикна го Джак, вдигайки вежди.

— Беше руса, в черен клин за бягане, имаше тяло динамит и беше сама.

Джак я погледна отново.

— Абсолютно вярно.

— Това, което е важно — каза Хейс нетърпеливо, — е, че по времето, когато стигнах пътеката, тя лежеше насред нея в безсъзнание и почти замръзнала. Вдигнах я и я отнесох у дома.

— Защо не в болница?

— По няколко причини.

— Освен черния спортен клин.

— Не знаех какво й се е случило. Ако беше паднала, е едно. Ако беше нападната, щеше да е в по-голяма безопасност с мен.

— Това е спорно, но продължавай.

— Тя се възстанови достатъчно, така че когато времето се оправи, я откарах…

— Знам тази част. Найт и Грейндж ме информираха. Бензиностанцията. Медийната лудост.

— Не знаех до момента, в който не се върна при своите, че съм я върнал на човека, който иска да я убие.

— Джеф.

— Същият.

— Така че — провлече Конъл думата като кимаше, събирайки две и две, — си знаел, че тя е в смъртна опасност.

— Да.

— Но като се има предвид какъв си и че искаш да останеш под радарите, не си можел да привлечеш общественото внимание и да обявиш това.

Хейс предположи, че мълчанието му беше достатъчно потвърждение.

— Вместо това — продължи Джак, — си ми изпратил сигнал да дойда.

— Пръстовите ми отпечатъци върху крана на чешмата.

— Идеален отпечатък от палец в една иначе първобитна хижа — каза Конъл иронично. — Знаех, че не би бил толкова небрежен.

— Колко време ти отне да го разбереш?

— Пет-шест минути най-много.

— Загубил си тренинг. Или си адски стар.

— Карай по-кротко. Не съм си почивал от Сиатъл.

— Започнах да мисля, че е трябвало да не съм чак толкова изтънчен, че е трябвало да направя нещо като боядисана в червено табелка със стрелка, която да те насочва в моята посока: Към Банък: насам, загубеняк!

— Осъзнавам, че би било досадно, конвенционално и съвсем не а ла Банък, но можеше просто да вдигнеш телефона и да ми се обадиш.

— И да те лиша от тръпката на преследването?

— Мамка ти.

— Да ти се връща.

Те неохотно се ухилиха един на друг.

* * *

Докато се шегуваха, Емъри се люшкаше между невярата и яростта. Тя ги погледна и попита направо:

— Вие приятели ли сте?

Отговорът на Джак беше:

— Полуприятели.

— Откога се познавате?

— Вербувах го веднага след армията — каза Джак.

— За?

— За спецчастите.

Тя погледна Хейс с удивление.

— Ти си от ФБР?

— Бях.

— Ти си неизвестният спецполицай, който произведе невъзможния изстрел и ликвидира убиеца от Уестбъро? Ти си легендата?

Хейс не каза нищо.

— Отговори ми!

Той извика:

— Ще отговоря, когато ми зададеш въпрос, на който си заслужава да се отговори.

Звукът, който наруши последвалата тишина, дойде от Конъл, който пляскаше голите си колене.

— Имаме много, за което да си говорим. Подай ми панталоните.

Хейс се извърна и видя стола, на който бяха струпани дрехите на Конъл, заедно с пистолета му и кобура за през рамо.

— Трябва да държиш оръжието си така, че да можеш да го достигнеш, агент Конъл.

— Тъй вярно. Току-виж някой се появил и ме нападнал.

Хейс хвърли панталоните към леглото. Конъл ги хвана и ги изтръска.

— Извинете ме, д-р Шарбоно. — Той стана и пъхна крака в крачолите. Закопча панталоните и каза: — А, преди да съм забравил.

Извади клетъчен телефон от джоба си и й го подаде:

— Вашият е. Намерихме го в спалнята снощи, след като избягахте. Помолих да го задържа, да видя кой ви търси. Мисля, че вече не ми е нужен.

— Благодаря.

— За ваша информация, батерията е издъхнала напълно. Трябва да се зареди. — Той приключи с обличането, преметна през рамо ремъка на кобура и пъхна крака в чехлите. — Емъри, вярно ли е това, което Банък каза за съпруга ви?

— Защо не питаш мен? — каза Хейс.

— Защото питам нея.

— Сигурна съм, че е истина — отвърна тя.

— Базирано на предположения, или на доказателства?

— В цялата бъркотия… — Тя се наведе и взе кафявата хартиена торбичка с камъка, която бе пуснала на пода по време на стълкновението. Подаде я на Конъл. След като я отвори и погледна вътре, той я обърна към Хейс:

— Нейната коса и кръв?

Той кимна.

— Открита на местопрестъплението, заедно с дизайнерското лого върху водача на ципа от скиорското яке на Джеф.

На Джак му бе нужно известно време за смилане на информацията, след това каза:

— Преди да се захванем с работа, ми трябва едно силно черно кафе и гореща храна, и тъй като съм единственият тук, който не се издирва в момента от местните сили на реда, предлагам да отида да купя. — Той им даде време да възразят, или да предложат алтернатива. И когато никой не го направи, си надяна палтото и ръкавиците, и взе от скрина ключовете на наетата под наем кола. — Връщам се скоро. — Той затвори вратата след себе си, но дори нахлулият отвън студен въздух не разсея напрежението в стаята.

Нито тя, нито Хейс проговориха. Хейс отиде до леглото, дръпна покривката над чаршафите и седна на мястото, на което до преди малко беше седял Конъл. Едва тогава я погледна.

— Как влезе тук толкова бързо?

Той рязко обърна глава.

— От всички важни въпроси точно този ли избра да ми зададеш?

Без дори да се опитва да смекчи гнева си, тя каза:

— Аз се движех бавно.

— Аз заобиколих с колата от другата страна на сградата, карах бясно, и влязох през прозореца на банята.

— Защо просто не ме придружи до вратата? Той пак щеше да е толкова изненадан.

— Трябваше да съм сигурен за теб.

— За мен?

— Трябваше да съм сигурен, че ще направиш това, което е правилно, и ще спазиш закона.

Тя се изсмя дрезгаво.

— Осъзнаваш ли колко нелепо звучи това твърдение от твоята уста?

— Мой избор е да заобиколя закона, когато е целесъобразно. Но не исках да съм отговорен, ако ти го нарушиш.

— Превърна ме в крадец.

— Това беше изключение. Дори ти прокарваш разлика между епизода с Флойд и това да излъжеш федерален агент, за да помогнеш на един беглец, когото правосъдието търси.

— Значи всичко, което каза тази сутрин е било, за да видиш в каква посока сочи моралния ми компас?

— Нещо такова.

— Ами, радвам се, че минах изпита.

— Разбирам защо си саркастична, док, но и аз се радвам, че го мина.

— Прекара ме през ада за нищо!

— Не съвсем за нищо, но съжалявам, че трябваше да съм толкова суров с теб.

— Не суров, ужасен.

— Трябваше да те накарам да повярваш, иначе номерът ми нямаше да проработи.

— Иска ми се да те убия в този момент.

— Имам такъв ефект върху хората.

Той посрещна възмущението й спокойно, което само я разгневи още повече.

— Значи изобщо не си планирал да ме оставиш и да офейкаш?

— Мислиш ли, че щях да поверя твоята безопасност, живота ти на Найт, Грейндж или дори на Джак? По дяволите. Не.

— Все пак трябва да вярваш на Конъл до някаква степен, иначе нямаше да си тук. Не се ли страхуваше, че ще те арестува на място?

— Да ме арестува? Той ме преследва лично, не официално. В неговия тефтер единственото ми престъпление беше бягството.

— Какво?

— Изчезнах. Изпарих се.

— Не си извършил ужасно престъпление?

Той рязко поклати глава.

— Тогава от какво се криеш?

— От това да бъда легендата, която ликвидира масовия убиец от Уестбъро.

Тя остана със зяпнала уста, загубила дар слово. Когато бе отново в състояние да говори, гласът й беше тънък:

— Свършил си си работата.

— Вярно е. Но не виждах това като повод за празнуване. Това не беше най-добрият ден за нашия екип. Спасихме човешки животи — това също, без съмнение. Но загинаха невинни. А аз не можах да го предотвратя. Не мисля, че заслужавам някакво специално признание. Исках да си остане така.

— Но не е било.

— Не и от тези, които ме познаваха. Медиите искаха името ми, но слава богу, никой от отряда, включително Джак, не го издаде. Винаги ще съм им благодарен за това.

— Оставайки анонимен, това само те е направило още по-интригуващ.

— Предполагам — промърмори той. — Това било най-търсеното интервю, казаха по един телевизионен канал. Някои от семействата на жертвите искаха да се срещнат с мен, така че лично да ми благодарят. Разбирам го. Завършек. Приключване. Око за око. Всичко това. Но дори не прочетох писмата, които те изпратиха на Джак да ми предаде. Шумотевицата, поради липса на по-добра дума, трая месеци наред. Изглеждаше като че ли всеки проклет ден е в новинарските емисии. Различен аспект на инцидента. Стрелбата. Труповете на хората, които закъснях да… Направо ми писна от това и си помислих, по дяволите, ако това не се махне, аз ще се махна. Така че си подадох оставката и хванах пътя. Ребека също. Оттогава Джак ни търси и двамата.

Обяснението му я обезоръжи. Но предвид близостта, която бяха споделили, физическа и емоционална, тя се почувства засегната от това, че не е споделил всичко това пред нея по-рано.

— Защо не ми каза? Или и това е било тест?

— Тест?

— За да видиш дали ще повярвам на най-лошото за теб и въпреки това ще отида да си легна с теб?

— Не. — След това повтори натъртено: — Не!

— Тогава защо не ми каза?

Той отметна косата си назад с две ръце и когато те се срещнаха на тила му, той ги задържа там за момент, преди да ги отпусне.

— Убих онова хлапе, Емъри. Пронизах главата му и то умря.

— Изпълнил си дълга си — каза тя убедено. — Направил си го, за да спасиш животи.

— Това не го прави по-лесно за приемане. Той не беше някой закоравял престъпник, нито яростен фанатик, нито дори психопат. Беше също жертва.

Той стана и отиде до прозореца, където завъртя палката на щорите, за да ги отвори. Погледна навън и каза:

— Казваше се Ерик Джонсън. Джак гледаше на него като на гневен, озлобен млад мъж, но той току-що бе навършил седемнайсет години. Седемнайсет. Работеше през лятната ваканция и щеше да започне последната си година в гимназията. Повечето хлапета биха били развълнувани. Не и Ерик. Той не би понесъл мисълта за училище и още тормоз.

— Бил е тормозен от съучениците си?

— Направо от всички.

— От родителите си?

— Не. — Той се обърна да я погледне, подпрян на перваза. — Честно казано, не мисля. Той беше единственото им дете и всичко показваше, че го обичат. Може би е трябвало да усетят нарастващата му необщителност и да се посъветват за него, може би не са разчели признаците за надвисналия разпад, но небрежността им не е била злонамерена. Освен това човек винаги си мисли, че точно на него никога не би му се случило подобно нещо. Те бяха потресени от това, което той направи и шокирани да научат; че се е сдобил с оръжието на убийството без тяхно знание. Баща му никога не бил притежавал каквото и да било оръжие. Ерик си купил оръжието онлайн и се научил да го използва тайно. Разкритието дойде твърде късно, когато разследващите от всички сектори на правосъдието обърнаха къщата на Джонсънови и живота им надолу с главата, търсейки отговори на въпроса защо е направил това. Специалисти започнаха да развяват нагоре-надолу различни теории. Но причината е ясна.

— Тормозът.

— Да. Ерик е бил със свръхтегло, класически зубрач. Затворен и неуверен. Никакви умения за общуване с хора. Никакви специални таланти или атлетизъм. В опит да го запали, баща му го окуражил да се запише на футболен лагер едно лято, и през следващата есен той всъщност е играл в юношеския тим. В един дневник описва тортата, която майка му е декорирала с цветовете на футболния отбор, за да отпразнуват това постижение.

Емъри преглътна с усилие.

— Нещата не се развили особено добре, обаче. Той бил бавен и нямал влечение към играта.

— Тогава защо са го избрали в отбора?

— За да бъде удобната изкупителна жертва на треньора. Ако загубят, треньорът наказва отбора, но е особено суров към Ерик.

Тя промърмори:

— Футболният треньор в Юта.

— Той вече не е треньор и никога няма да бъде.

— Погрижил си се.

— Не съм го докоснал и с пръст. Единственото, което направих, е да му дам една дълга тръба, същата като тази, която е счупил в коляното на Ерик.

— Означаваща заплаха.

Той не отговори.

— Най-често тормозът върху Ерик е бил психологически. Посещавал е частно енорийско училище. Било предадено на директора, че са го хванали да мастурбира в тоалетната. На следващата сутрин по време на богослужението директорът е използвал инцидента, за да илюстрира що е морално падение.

Сърцето й се сви от жалост за публично унизеното момче.

— Този директор е бил свещеник?

— Да. Божи човек — каза той с ненавист. — Когато се заех с него, той беше преназначен в едно училище в Лексингтън.

— Разбрах, че се е преместил… по принуда.

— Бях сред хората сутринта, когато той призна за сексуалната си пристрастеност от амвона.

— Бил е сексуален маниак?

— Не знам, но дадох ясно да се разбере, че ще е по-добре да признае греха си.

— Морално падение. — Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно. — Имаше и друго. Конъл спомена нещо в Тексас. Някаква фризьорка?

— Лъжлива кучка. Подстригвала е Ерик. Бил лапнал по нея. А тя му се подигравала във Фейсбук.

— И?

— Няколко седмици, след като се свързах с нея в Уичита Фолс, тя постна една своя снимка в страницата си във Фейсбук. Бръсната глава. Без грим. — Той въздъхна и каза: — Схващаш идеята.

— Наказанието им съответства на тяхното престъпление.

— Не толкова престъпление, колкото прегрешение срещу една лесна мишена. Но да, направих, каквото смятах, че трябва да направя.

— Братята Флойд?

Той се усмихна с крива усмивка.

— Беше особено удовлетворяващо.

— Те били ли са Ерик?

— Само няколко седмици преди стрелбата. Всъщност, те може и да са били последната капка. Заяждали са се с него още откакто е бил нает — малшанс за Ерик да се хване на лятна работа едновременно с тия отрепки. По време на една обедна почивка на Ерик му дошло до гуша от тормоза им и посегнал на Норман. Което им послужило за повод да си излеят злобата върху него. Били са го до безсъзнание.

— Както ти ги би.

— Да. — Той добави мрачно: — И ми се иска да го направя отново заради стореното от тях на Лиза.

— За това съм съгласна с теб.

Очите му намериха нейните с акуратността и интензивността на лазери.

— Но не си съгласна с останалото.

Тя вдигна ръце, опитвайки се да предаде безпомощността, която чувстваше.

— Раздвоена съм.

— Защото сега аз съм побойникът.

Тя бе доволна, че той го каза, а не тя.

— А не си ли?

— Ето затова не ти казах. — Тонът му беше студен и рязък. — Ето защо не исках никога да научиш.

— И щеше да ме оставиш да изляза от живота ти, без никога да разбера…

— Да. Защото никога няма да разбереш.

— Опитай.

— Да извиня действията си пред теб?

— Не, да ги извиниш пред себе си, Хейс. Защото мисля, че това е, от което бягаш.

Той се полюляваше напред-назад, изражението му беше гневно и тревожно. Тя помисли, че сигурно не за първи път се мъчи да се справи с това.

— Ерик Джонсън ще бъде запомнен с убийството на седем души. Но никой няма да си спомня, или дори да знае имената на хората, които го тласнаха да застане зад онази тухлена стена в оня ден, снабдиха го с оръжие и амуниции, и с унищожителна омраза срещу човешкия род. На тираните, бездушните егоисти, тъпаците, които внедриха тази омраза в него, никога няма да им се поиска сметка. А мисля, че трябва! Трябва, защото в онзи ден той също умря. — Той заби пръст в гърдите си. — А аз бях този, който трябваше да го убие.

Погледът му я прониза, сякаш я предизвикваше да влезе в спор. След това се отдалечи от перваза на прозореца и започна да обикаля безцелно из стаята, сякаш се чувстваше затворен в клетка, може би в тази на собствената си съвест.

— Защо наистина мислиш, че Конъл те е преследвал всичките тези години?

Той направи игнориращ жест.

— Един господ знае. Може би иска да успокои собствените си опасения за това как онази мисия е била… разрешена. Може би не ми е намерил заместник в отряда си. Може би няма какво друго да прави, или пък е инатлив като муле.

— Това не са причини.

Той спря да обикаля и се обърна към нея.

— Добре, док, осветли ме, тогава.

— Грижа го е за теб и не му е приятно да знае, че се хабиш, живеейки сенчест, самотен живот. Смята, че потъваш.

Той наклони глава.

— Гледай ти, гледай ти. Разбрала си всичко това за… колко? — Той погледна театрално ръчния си часовник. — Десет минути? Трябва да си вземала курс по психиатрия за напреднали в медицинското училище?

— Пак ме предизвикваш.

— Добре де, ти също ме предизвика. Кой казва, че съм самотен? Точно ти да ми говориш за самоналожена самотност. Ти, дето си омъжена за човек с ледена висулка на мястото, където трябва да има пенис. А какво ще кажеш за бягането си на дълги разстояния? Аз не съм психиатър, но това ми се вижда като натрапчива мания. Какво ти е нужно, че не можеш да стоиш на едно място? Към какво бягаш? Или от кого? А?

Намерението му беше да я разгневи или да прехвърли разговора от себе си към нея, но тя отказа да се обиди.

— И аз си задавах тези същите въпроси наскоро.

— Ами тогава да продължим с тях и да спреш с опитите да ме анализираш.

— Кога за последно се видяхте със сестра ти?

— Говорихме преди две вечери, докато стоях на нощно бдение пред болницата.

— Не за това питах. Тя те обича, Хейс.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Конъл.

— Този човек има голяма уста.

— Ребека те обича.

— Това е основната слабост на характера й.

— Племенницата ви ви обича.

Челюстта му се раздвижи, но той не отговори, само се извърна от нея и отиде до скрина. Подпря длани върху него и се наведе към огледалото, макар тя да забеляза, че не поглежда в него.

— И аз те обичам.

Той вдигна глава. Очите им се срещнаха в огледалото.

— Ами, недей.

— Прекалено късно е. Обичам те.

Тя стана от стола и когато се приближи до него, опря буза в гърба му и го обгърна, сплитайки ръце отпред на гърдите му.

— Явно искаш да бъдеш наранена, док.

— Вероятно. Но това не променя чувствата ми. — Тя разтърка чело по вдлъбнатината на гръбнака му и лявата й ръка се вдигна към рамото му. — Логично е, ти знаеш, че си направил това, което е трябвало, в онзи злополучен ден в Уестбъро. Иска ти се само Ерик Джонсън да е бил някой друг, когото можеш да презираш и ругаеш, а не да го съжаляваш.

Той не я опроверга, нито й възрази, затова тя продължи:

— Използваш ръста си и строгото си изражение, за да държиш хората на една ръка разстояние, да се боят от теб. Но аз съм една от малцината, които са имали шанса да надникнат в сърцето ти. — Тя притисна ръка към сърцето му, развълнувана от силните удари срещу дланта си. — И това, което видях, ми хареса.

Тя не очакваше открито признание в любов, нито някаква романтична изповед от него. Когато той се обърна да я погледне, изглеждаше все тъй заканителен, както преди.

— Мислиш се за умница, нали? Мислиш си, че си ме разгадала напълно?

— Мисля, че съм на прав път, иначе нямаше да си ядосан.

— Искаш ли да знаеш защо не мога да гледам в огледало, док? Искаш ли да знаеш, от какво бягам, защо не мога да се отдалеча достатъчно от Уестбъро?

Разбрала, че са достигнали до дъното на неговия личен ад, тя вече знаеше какво ще каже.

— Защото при същата ситуация, в същите обстоятелства, с Ерик на мушката, пак щях да натисна спусъка.

До вратата се приближиха стъпки. Ключът в ключалката се завъртя. Влезе Конъл. Тя и Хейс бързо се отдръпнаха един от друг, но Конъл долови нагнетената атмосфера веднага.

— Какво съм пропуснал?

— Затвори проклетата врата — промърмори Хейс.

Когато се пресегна зад себе си да дръпне вратата, Конъл повтори:

— Какво съм пропуснал?

— Не че е твоя работа, но й казах какво съм правил след Уестбъро.

Конъл бе донесъл няколко плика с храна за вкъщи. Сложи ги на масата и се обърна към Емъри:

— Казал ви е за списъка с хората, на които е вдигнал мерника, и защо са там?

— Да.

— Хм — изсумтя Конъл. — Мислех, че ще обсъждате Джеф.

— В известен смисъл, го правехме — каза Хейс. — Той е следващият в списъка ми.