Сандра Браун
Специална съботна нощ (37)

Тридесет и шеста глава

Ароматът на прясно кафе я събуди. Беше още тъмно. Тя светна лампата до леглото. Дрехите й, разхвърляни хаотично предната вечер, бяха сгънати и сложени на един стол. Тя ги взе, взе и обувките си и се пъхна в банята.

Десет минути по-късно, когато влезе в главната стая, Хейс вдигна очи към нея от масата за хранене, където седеше и пиеше кафе. Беше спал до нея през нощта, но не бяха разменили ни дума, ни докосване, след стряскащото му изявление: Само седем от тях бяха невинни.

Това бе издигнало една невидима бариера, която никой от тях не наруши през нощта. Сега, на сутринта, тя изглеждаше още по-непробиваема. Сякаш снощната близост не се беше случила, очите му бяха безизразни, изражението му — безстрастно.

— Чашите са в шкафа от дясната страна на мивката — каза той.

Тя си наля кафе и седна срещу него на масата, преструвайки се, че до дясната му ръка няма пистолет.

Забелязвайки мократа й коса, той каза:

— Съжалявам. Нямам сешоар.

— Ще изсъхне сама.

— Оставил ли ти бях достатъчно топла вода?

— Да, благодаря. Как успя да се пъхнеш под този душ?

— Придобито умение.

Дотук с любезния разговор. Тя отпи от кафето.

Той каза:

— Взех решение.

Тя го погледна, слушаше.

— Няма да направя удоволствието на Конъл да ме хване.

— Ще се предадеш?

— Не точно.

Той избягваше да я гледа в очите и това я накара да се почувства неловко.

— Тогава какво ще правиш? Точно.

— Ще те предам на него.

Несигурна, че е разбрала, тя почака да й обясни. Очите му се отместиха към редицата бледочервени белези отстрани на шията й.

— От теб зависи много или малко ще му разкажеш за това. И за всичко останало. — Той посочи към спалнята. — Можеш да бъдеш колкото желаеш картинна или сдържана. Той ще е дискретен. И при всички случаи ще се интересува от мен, не от нас. Ще те разпита за душевното ми състояние. За плановете ми. Такива неща.

— Той вече го направи.

— Ще държи да си спомниш и най-малките подробности. Неща, които съм казал, неща, които си забелязала. А докато смила всичко това и чертае следващия си план за действие, аз вече ще съм се изпарил.

— Ще избягаш.

Той вдигна рамо, безсловесен, неангажиран отговор.

Тя впери очи в кафето си.

— Може и да се махнеш, но никога няма да избягаш от смъртта на онези хора.

— Е, хубаво, тъкмо ще има за какво да си говорите с Конъл.

С треперещ глас тя попита:

— Защо би го направил?

Той вдигна чашата си, после я върна на масата, без да отпие от нея. Пренебрегвайки въпроса й, произнесе:

— Кажи на Конъл каквото знаеш за Джеф. Той ще се погрижи съпругът ти да бъде основно разследван. Да се надяваме, че това ще завърши с приземяване на студения му задник в затвора.

— Откъде знаеш, че Конъл ще предприеме разследване?

— Той е агент на ФБР. Това му е задължение.

— Но случаят не е негов. Няма ли да го остави на шерифския офис?

— Не.

— Кое те кара да си толкова сигурен?

— Посланието, което ще му предадеш.

— Което е?

— Ако прецака това и нещо ти се случи, независимо дали в близко или далечно бъдеще, аз ще го убия. — Той я изчака няколко секунди, докато регистрира думите му, след това попита: — Къде е отседнал?

— За да ме зарежеш там?

— Къде е отседнал?

— Защо да ти казвам?

Той облегна ръце на масата и тя се разклати, когато той се наведе напред към нея.

— Виж, док, можем да пилеем време, въртейки се около това, може да спориш с мен разпалено, но това няма да ти донесе нищо добро. Няма да допусна този федерален да ме направи трофей в кариерата си. Освен това…

— Какво? Освен това, какво?

— Образно казано, аз ще отида в пъкъла и не мога да те взема със себе си. Ти тепърва има да живееш и този живот не може да включва мен. Беше забавно, но е време да си кажем сбогом и да се разделим, независимо колко добре ни е било заедно.

— Защо си такъв?

— Прям?

— Отвратителен.

— Не, отвратителен щях да съм, ако ти кажех, че си страхотна за чукане.

Лицето й пламна от гняв.

Той трябва да го забеляза, защото потисна смеха си.

— Не е ли малко късно да се изчервяваш, док? Знаеше в какво се включваш миналата нощ и то не беше цветя и рози. Нощта в хижата, също. И двамата получихме, каквото искахме. Аз получих едно хубаво чукане, а ти… как да го кажа? Първични емоции?

След тези думи той се измъкна от стола си, стана и пъхна пистолета в колана на дънките си.

— Да тръгваме. Искам да стигнем там преди съмване, а до мотела са десет минути шофиране.

— Защо ме попита къде е отседнал Конъл, щом вече си знаел?

— За да проверя дали ще ме излъжеш.

— Как разбра къде е?

— В Дрейкланд няма много голям избор. Обадих се тук-там, докато една рецепционистка потвърди, че се е регистрирал там снощи.

— Обаждал си се? Мислех, че нямаш телефон.

— Вече нямам. — Погледът й проследи движението на брадичката му. На края на масата лежаха парчета от счупен телефон. Когато облече връхната си дреха, той каза: — Ще ти заема палтото.

— Не го искам.

Тя отиде до вратата, свали резето и излезе, оставяйки го да я последва.

Или да пукне. Наистина не я беше грижа.

Беше спряло да вали, но мъглата беше още гъста и въздухът студен. Купето на колата се стопляше бавно, въпреки че той включи отоплението. Когато наближиха края на града, тя каза:

— Не заключи караваната.

— Тя си свърши работата. Няма да се върна там.

— Ще изоставиш просто така вещите си?

— Вещите, които имат значение, не са в караваната. Ще ги взема и…

— Ще отплуваш към изгрева?

— В общи линии.

— Даваш ли си сметка, че мога да опиша тази кола на полицията?

— Да.

— Имаш резервен план?

— Винаги.

Пропътуваха останалата част от пътя в мълчание. След това свиха до тротоара на една улица, която минаваше зад мотела, и паркираха. Тя погледна през замреженото от водни струйки предно стъкло. Размразителят едва сега започваше да топи скрежа, натрупан през нощта. Съзнанието й се фокусира върху разпадащите се ледени кристалчета, вместо на буцата в гърлото й.

— Облекчена съм. И всъщност, малко изненадана.

— От какво?

— Мислех, че лично ще накажеш Джеф.

Пръстите му се стегнаха около волана.

— Такъв беше първоначалният ми план. И нищо не би ми донесло по-голямо удоволствие. Но преспах с мисълта и реших да го поверя на правосъдната система. Не за да спася неговата кожа, разбира се. А моята. Заниманията с вас и с Джеф ще държат известно време Конъл зает.

— Което ще ти даде преднина.

— Точно така.

Тя се поколеба, после каза:

— Честно предупреждение. Ще кажа на Конъл всичко, което знам за теб. Трябва да го направя. Преди, когато единственото ти провинение беше забъркването с онези ужасни братя Флойд, те покрих, защото споделях гнева ти за това, което са причинили на Лиза. Но не мога да те подпомагам да избягаш от правосъдието.

Той задържа погледа й няколко секунди, после се пресегна под шофьорската седалка и извади кафява хартиена торбичка.

— Твоето доказателство — каза, подавайки й я. — Не я отваряй. Не докосвай камъка. Предай я на Конъл така, както е. Още ли носиш талисмана?

— Да.

— Добре, тогава. Знаеш какво да правиш.

С ясното съзнание, че мъката й е явна, но неспособна да я прикрие, тя произнесе името му умолително.

— Достатъчно бе казано, док. Конъл е в стая 110. Върви.

Неспособна да издържи и секунда повече, тя излезе от колата. Едва затвори вратата след себе си и той отпраши. Тя остана да гледа със замъглени от сълзи очи как стоповете изчезват зад най-близкия ъгъл.

След като колата изчезна от поглед, тя се затътри към мотела. Беше същият, в който бяха настанили Джеф от шерифския офис, и точно толкова непривлекателен, колкото той го беше описал. Двуетажна сграда с отворени коридори. Вратите на стаите бяха боядисани последователно в червено, бяло и синьо. Близо до асансьора в центъра на сградата имаше машина за сладолед. Над нея проблясваше неонова стрела.

Стая 110 беше третата врата в дъното на първия етаж. Тя вдигна юмрук, спря и погледна през рамо към ъгъла, зад който Хейс беше изчезнал. Тази сутрин се беше направил на жесток грубиян, което — осъзна тя сега — бе неговият начин да се справи с неотменимото сбогуване.

Да ти се свива сърцето от мъка не беше просто метафора.

Като се опита да се стегне, тя почука на мотелската врата с побелели от студ кокалчета.

Отвътре се чу сънлив глас:

— Да?

— Агент Конъл, Емъри Шарбоно е.

Тя го чу да спуска краката си на пода. Последва дръпване на завесата, съвсем леко, колкото да надникне и да я види, тракане на веригата на вратата, стържене на металното резе и федералният агент, с подпухнали очи и стърчаща във всички посоки коса, открехна вратата. Беше по карирани боксерки, бяла тениска и черни чорапи.

— Какво има, по дяволите? — Погледът му обходи паркинга с търсещ поглед. — Откъде дойдохте?

— Той ме остави тук.

— Банък?

Когато тя кимна, той мина покрай нея и се втурна навън, изтича към паркинга, като се оглеждаше трескаво. Насочи се към най-близкия ъгъл на сградата.

— Не насам.

Той се завъртя кръгом.

— Тогава накъде?

Тя посочи:

— Шофира зелена кола. По-стара. Запомних номера й.

Той се потупа отстрани, търсейки телефона си, преди да осъзнае, че дори не е облечен.

— Мамка му! Преди колко време?

— Ей сега.

Докато тичаше назад, той плесна с ръце, показвайки й към стаята. Тя се обърна, влезе през отворената врата и се озова срещу Хейс, който стоеше непоклатим като дърво. Той я вдигна и я остави настрани.

— Хейс, не!

Но Джак Конъл не беше предупреден навреме. Когато мина през прага, нямаше нищо между него и юмрука на Хейс, който се заби в челюстта на агента.

— Това е задето досаждаше на сестра ми.

Отхвърлен от удара, Конъл залитна назад към отворената врата, но Хейс го хвана за тениската, дръпна го навътре и го запрати към леглото. Когато агентът се опита да запази равновесие, пищялът му се блъсна в металната рамка на леглото. Кракът му отказа и той падна.

Емъри дръпна силно Хейс за ръкава в опит да го задържи, но той я отхвърли. Затвори вратата и пусна резето, след това се наведе рязко над другия мъж. Конъл успя да се изправи на крака, преди Хейс да стигне до него. Той разпери ръце, с обърнати към Хейс длани.

— Искаш да добавиш нападение над федерален агент към всичко останало?

Думите възпряха Хейс. Той стоеше, гледаше кръвнишки агента, докато гръдният му кош се издуваше като мях.

Уплашена и бясна в същото време, Емъри удари ръката на Хейс с юмрук.

— Защо се върна? Защо просто не продължи?

— Въоръжен ли е? — попита Конъл.

— Да!

Хейс каза:

— Бъди мъж, Конъл, и ме попитай сам. — Той вдигна палтото и ризата си, разкривайки пистолета, запасан в колана му.

— Носене на оръжие. Нападение над федерален агент, влизане с взлом, заплаха и побой. Да съм пропуснал нещо? — Погледът му се отмести от Хейс към Емъри. — Отвличане?

— Не ме е отвлякъл.

— Сигурна ли сте? — попита Конъл, сякаш не беше убеден дали тя лъже или е ужасно наивна.

— Не ме е отвлякъл снощи — заяви тя. — Тръгнах с него доброволно.

— И му помогнахте да ми спретне изненада тази сутрин.

— Отново грешиш, задник — каза Хейс. — Скроих й номера, за да те подредя така.

Конъл я погледна за потвърждение.

— Съжалявам — отвърна тя. — Той ме убеди, че ще ме предаде на вас, а после ще изчезне. Това са думите му.

— Защото няма смелостта да каже какво наистина прави. Бяга — каза Конъл. — Бяга от онова, което е направил в Уестбъро.

Когато чу за Уестбъро, спечелило си позорна слава за един следобед, Емъри ахна:

— Уестбъро?

Хейс я погледна строго, лицето му беше като маска, очите — студени.

Ужасена, тя отстъпи назад.

— Уестбъро… ти си този, който е стрелял там?

От самото начало мозъкът й бе отказвал да приеме, че той има нещо общо с каквато и да е масова стрелба. Никога не го бе свързвала с Уестбъро, дори когато се споменаваше Вирджиния. Премести очи от него към Конъл, после погледът й безцелно обходи стаята, сякаш събираше разпилените факти, които си спомняше за акта на необуздано насилие. Спря се на Конъл, мълчаливо умолявайки го да отрече това.

Но очите му бяха заковани върху Хейс и не го изпускаха.

— Един гневен и безмилостен млад мъж влиза на работното си място с автоматична пушка и огромно количество амуниции. Заема позиция, която му дава добро прикритие и хладнокръвно и методично започва да разстрелва хората един по един.

Образите, които той провокира, накараха Емъри да потрепери. Тя, като почти всичките си сънародници, беше гледала телевизионния репортаж за разгърналата се драма. Хора тичаха с все сила. В локви кръв лежаха мъртви тела. Разтревожени близки чакаха съобщения кой е умрял и кой по чудо се е спасил, а след това тъгуваха и празнуваха в равна мяра след обявяването на имената на пострадалите.

— Мелето трая почти два часа — продължи Конъл. — Което си беше цяла вечност за онези, които се бяха прикрили, чудейки се дали някой от куршумите му ще ги намери. Някои използваха телефоните си, за да се обадят на своите близки, да ги успокоят, да се сбогуват с тях.

Тя се блъсна в стола до прозореца и седна, като разтъркваше челото си, сякаш да прогони ужасните образи и да ги направи по-лесни за понасяне.

— Почакайте за минутка — каза тя. После отпусна ръка и озадачено погледна първо Хейс, чието лице оставаше непроницаемо, след това Конъл. — Аз мислех… Не беше ли… стрелецът не беше ли убит на място?

Конъл кимна, после вдигна глава към Хейс:

— Банък го очисти.