Сандра Браун
Специална съботна нощ (31)

Тридесета глава

Със зашеметяваща бързина Емъри беше изведена навън и вкарана в джипа. Седнаха по същия начин, както вчера по пътя от бензиностанцията към болницата. Найт беше зад волана, Грейндж до него, а Джеф на задната седалка с Емъри.

Днес, обаче, настроението в купето беше значително по-различно.

Когато влезе, Джеф се пресегна и хвана ръката й. Като говореше тихо, той й преразказа краткия си диалог с техния адвокат.

— Той ще намери някой, който се занимава с углавни престъпления. — При произнасянето на думата „углавни“ й намигна.

— Благодаря ти, че го правиш.

Той не каза нищо повече, но чувствайки неодобрението му, тя извърна глава и се загледа през прозореца. Пейзажът горе е великолепен. Тя се опита да прогони всичко от съзнанието си, освен пейзажа, докато се движеха по криволичещия път в планината.

В ясен ден панорамната гледка спираше дъха. Днес мъгла покриваше долините. Най-високите върхове бяха закрити от ниски облаци. Тя позна пътя, пътеката в националния парк, по която бе поела миналата събота сутрин, но я отминаха, без някой да направи коментар.

Всъщност, никой не заговори през цялото пътуване. Направиха завой.

— Изглежда ли ви познато? — попита Найт през рамо, когато намали и джипът мина бавно през отворената порта. — От другата страна на шосето е пикапът на Флойд. Всичките му гуми са нарязани.

Не я попитаха какво знае за съсипаните гуми; и тя не прояви самоинициатива.

Изпитваше такъв прилив на емоции, че щеше да й бъде трудно да говори. Около оградата от тараби имаше полицейска лента. Дворът беше пълен с полицейски коли с отличителните знаци на различни агенции. Полицаите, навлечени със зимни дрехи, се мотаеха, пиеха от термосите и си говореха. Двама излязоха от хамбара, единият носеше кутия с боя, другият ролка с жица. Вратата към хижата стоеше отворена.

Найт излезе и й помогна да слезе от колата.

— Това ли е мястото?

Какъв беше смисълът да лъже? Но тя не го потвърди гласно. Зададе въпроса, който я ужасяваше най-много:

— Той в ареста ли е?

— Не.

Коленете й омекнаха от облекчение. Джеф застана до нея и я хвана за лакътя.

— Това е лоша идея. Не трябваше да я водите тук.

— Не, добре съм, наистина.

Той беше на ръба да започне спор, когато телефонът му се обади:

— Алис е — обяви той, след като погледна дисплея. — Какво да й кажа за това?

— Все още нищо.

Той кимна.

— Ще измисля нещо.

Допря телефона до ухото си и се отдалечи от тях. Тя беше доволна. Не мислеше, че би могла да понесе присъствието му вътре. Найт и Грейндж я побутнаха към вратата и й направиха знак да влезе пред тях.

Обгорените цепеници в камината бяха студени. На плочата долу щайгата за дърва беше празна и преобърната. Книгите му, преди старателно подредени по азбучен ред, лежаха на голяма купчина на пода, сякаш приготвени за изгаряне.

В центъра на пода скривалището беше разкрито и сандъкът беше изваден оттам. Сега стоеше отворен и празен. Лампата още беше на масата, но абажурът й беше свален, разкривайки гола крушка. Мъже в униформи претърсваха чекмеджета и шкафове. Матраците на леглото бяха без чаршафи и дръпнати настрана.

Найт казваше:

— Когато нашите хора пристигнали тук, нямало следа от него и хижата била почти празна. Изчистена. Не е оставил и листче хартия. Нищо. Но ще го намерим.

Тя не мислеше така. Той винаги правеше, каквото кажеше. Както обеща, я върна невредима. Беше спасил Лиза от братята й, които я изнасилваха. Бе оставил Флойд живи, но не и преди да си получат заслуженото за несправедливостта, която му бяха причинили.

Емъри премести очи от тежките обувки към закачения обезпокоителен прът отгоре и от гърлото й се откъсна нещо средно между полусмях, полуридание.

Найт погрешно възприе това като израз на стрес.

— Емъри, това болезнени спомени ли ви причинява? — Той вдигна поглед нагоре към тавана. — Това да не е нещо извратено? Той нарани ли ви?

— Колко пъти да ви казвам? Не!

Той я изгледа изучаващо за момент, след това извика един полицай.

— Дръжте съпруга настрана — каза той. — Всъщност, защо не си починете всички за малко навън?

Стаята се изпразни, останаха само тя и двамата детективи.

— Да седнем — каза Найт. След което се отпусна на кожения диван.

Грейндж дръпна един стол и като седна на него, посочи към скривалището в пода.

— Мирише на оръжейно масло.

Те я погледнаха. Тя запази лицето си безизразно. Когато стана ясно, че тя няма да разкрие нищо доброволно, Найт попита:

— Колко огнестрелни оръжия имаше той?

— Не съм ги броила.

— Какви бяха?

— Не ги различавам.

— Пистолети? Пушки?

— И пистолети, и пушки.

Мъжете се спогледаха, след това Найт продължи:

— Казвате, че не ви е наранил?

— Не ме е наранил.

— Добре, но като се има предвид какво е причинил на братята Флойд, е ясно, че този мъж е способен на насилие. Той също така ви е подтикнал — ако не и принудил — да извършите углавно престъпление. Емъри, ако погледнете на това от строго законова гледна точка, не мислите ли, че е вероятно той да ви е нападнал на туристическата пътека?

— С каква цел?

Грейндж се обади:

— Може би просто така.

Тя погледна към кухнята, където чекмеджетата зееха отворени и претършувани. Помисли си той колко подредени ги държеше и колко педантично извършваше всяка работа, като ремонта на един тостер.

— Прищявка? Не, сержант Грейндж. Той никога не би направил нещо просто ей така. Освен това ви казах, че се отнасяше любезно към мен.

— Аз не бих нарекъл любезност това да ви направи крадец — каза Найт. — Но нека допуснем, че този взлом е бил за добра кауза. Да кажем, че е бил необходим, за да помогнете на момиче, нуждаещо се от лечение. Да кажем също, че тези братя Флойд са си заслужили боя, който са отнесли. Ако се съди по досиетата им, това не е било прекомерно наказание за тях.

— Тогава защо сме тук и водим този разговор?

— Защото все още мисля, че сте били своего рода заложница, а не доброволна участничка в онзи обир. Бъди и аз не искаме да ви видим наказана за нещо, което сте била принудена да направите под натиск.

Той се наведе към нея, стигайки до основния момент в техния спор.

— Дори да не можете да си го спомните, не е ли възможно този мъж да ви е ударил по главата и да ви е изтеглил от пътеката? Както и да го погледнете, това си е нападение, нанасяне на побой и отвличане.

— Не вярвам, че той е виновен за тези престъпления.

— Ако не е виновен за нищо, защо не ви е довел в града и не се е представил?

Тя отвори уста, но не намери думи да възрази.

Сякаш отговорила, Найт каза:

— Точно така. Да стои под радара си е заслужавало двайсет и петте бона. Което ни кара да вярваме, че се крие от нещо. Трябва да ни помогнете да го заловим.

— Защо съм ви нужна? Претърсили сте всеки сантиметър от хижата му.

— Която не е негова. Под наем е.

— О.

— Звучите изненадана.

Тя погледна към оголените рафтове за книги.

— Грижеше се за нея както би го правил собственик. Но щом я е наел, тогава сигурно името му е в договора?

— Наемът се плаща от адвокат в Сиатъл.

— Сиатъл?

— От името на едно ООД, а основният съдружник в ООД-то е корпорация. Опитваме се да съберем всички червени нишки, които биха ни отвели до човека, който стои зад корпорацията, но междувременно нашият заподозрян изчезва.

Грейндж се намеси:

— Братята Флойд твърдят, че не си спомнят как изглеждал. Майка им също. Описанието, което Лиза даде на колегите, би могло да бъде както за мен, така и за Бионсе. Наистина ни е трудно да повярваме, че паметта им е чак толкова лоша. Мислим, че вие си спомняте за него в много по-големи подробности, отколкото ни казвате.

— Което би могло да бъде изтълкувано като възпрепятстване на правосъдието — допълни Найт.

— Как можете да докажете какво си спомням или не си спомням за него? — поиска да знае тя. — Имах мозъчно сътресение и скенерът го потвърди.

Разочарован, Найт смени тактиката. Той въздъхна, сякаш примирен, и каза:

— Не постигаме нищо бързо. Мога да чуя как съпругът ви се кара с полицаите отвън и съчувствам на нетърпението му. Вече не може да ни понася. И, да ме прощавате, че го казвам така, Емъри, но изглеждате немощна. Може би не трябваше да ви изписват толкова рано от болницата. А ние трябваше да помислим, преди да ви домъкнем тук… Но след като така и така направихме това пътуване, кажете ни едно. Само едно нещо, което ще ни помогне. След това ще се върнем в Дрейкланд, ще ви настаним някъде на приятно място, за да можете да си починете.

Тя изчака слабостта й да премине и каза:

— Моля ви, престанете да ми говорите като на слабоумна.

— Последното, което бих помислил, е да ви смятам за слабоумна.

— Нито съм немощна. Изморена съм обаче от вашето преследване и притискане да ви дам информация, каквато нямам.

— Мисля, че имате.

— Тогава значи грешите.

Грейндж каза:

— Можем да ви обвиним в подпомагане и съучастие на престъпник.

— Не сте сигурни, че е престъпник.

— Разполагаме с видео, на което той извършва обир.

— Не, не разполагате. Имате видео, на което съм аз.

— Той заплашвал ли ви е, както и братята Флойд, да не разкривате самоличността му?

— Не ми е известна самоличността му.

— Всяка минута, докато седите тук и отказвате да сътрудничите…

— Не отказвам.

— … той се отдалечава все повече.

— Кажете ни името му.

— Не го знам.

— Емъри…

— Не знам името му!

* * *

— Хейс Банък.

— Какво за него? — попита Джак.

— Свалили са негови отпечатъци върху една кухненска мивка в Северна Каролина.

Малко преди шест и петнайсет вчера вечерта Джак беше напуснал къщата на Ребека Уотсън, изпълнен с желание да я удуши.

Ако се изключи намирането й, пътуването до Западния бряг беше пълен провал. Като прецени, че вече няма смисъл да виси наоколо и да подлага мъжествеността си на риск, той си тръгна веднага от къщата й, качи се на мокрия ферибот, пресече Сиатъл и хвана едно от малкото свободни места за полета към Ню Йорк. Беше убивал времето на летището с четенето на някакъв калпав роман за добро ченге, докато чакаше излитането на самолета, който закъсня с час и половина. Той друсаше до такава степен, че ограничиха храната и напитките, а пътниците бяха предупредени да не разкопчават коланите на седалките си.

После заради времето самолетът беше оставен да кръжи часове, докато най-после получи разрешение за кацане. Джак беше принуден да изчака на летището половинкилометрова опашка за такси, като потропваше с крака, гърбом към полярния вятър. Сега тъкмо влизаше в апартамента си, влачейки куфара си на колелца, чувствайки се мръсен, разочарован и тотално разбит.

Почти бе игнорирал обаждането на Гриър. Пусна дръжката на куфара си. Той се прекатури.

— Я пак?

Греър повтори смайващото твърдение.

Джак застина напълно неподвижен, очаквайки финала на майтапа — да падне втората обувка, да чуе възклицанието „Пипнах ли те!“ — въпреки че не можеше да си представи надеждния си помощник да му върти такива мръсни номера.

След петнайсет секунди смаяно мълчание, Гриър предпазливо се обади:

— Джак?

— Да, тук съм. — Сърцето му започна да бие отново. Успя да поеме кислород. — Кога?

— Кога са ги свалили ли? Тази сутрин. Бяха изкопирани в имейл до теб. Преди петнайсет минути. Мислех, че си ги видял.

— Занимавах се с таксито и влизах в сградата. Стой на телефона.

Джак щракна и влезе в електронната си поща. Последното съобщение в кутията му беше от сержант детектив Сам Найт. Той го чете толкова време, сякаш беше написано на суахили. Погледът му мина по обръщението и той започна отново, насилвайки се да не бърза.

Думите се разбягваха пред очите му. Влизане с взлом. Нападение и побой. Отвличане. Установено от закона похищение.

— Исусе. — Той извика отново Уес Гриър.

Гриър каза:

— Направо останах без думи. Ами ти?

— Изплува отново и явно ни най-малко не е отпуснал газта. Колко бързо можеш да ми организираш пътя до там?

— Пътувал си цяла нощ. Използвай днешния ден да…

— Не, веднага. Вземам си един бърз душ. Ще се чуем пак след пет минути.

Беше чист и избръснат и тъкмо смени мръсните дрехи с чисти, когато Гриър се обади пак.

— Изпратих ти маршрута ти.

— Очаква ли се някакво закъснение на полета?

— Тук не. Но междинният ти полет може да бъде задържан в Шарлът, ако мъглата в Ашвил не се вдигне.

— Мъгла? Да не би в Ашвил да има планини?

Летенето над планини в мъгла беше още по-непривлекателно, отколкото забуленото в мъгла пътуване с ферибот. Той наистина трябваше да хване този нехранимайко.

По време на пътуването до „Ла Гуардия“ той набра телефонния номер, оставен в края на имейла, който бе получил. Отсреща му отговори мрачен глас с провлачен южняшки маниер.

— Сам Найт.

Те се представиха с по няколко думи, после Найт каза:

— Току-що се върнахме от хижата му. В имейла написах всичко, което знаем при тези обстоятелства.

— Няма ли го?

— Не, откакто е оставил Лиза Флойд до къщата на леля й тази сутрин; никой не може или не иска да даде описание на пикапа му.

— Какво имате предвид под „не иска“?

— Всички от семейство Флойд се правят на тъпи по въпроса, както впрочем и д-р Шарбоно. Това надминава всичко, което някога съм виждал. Той като че ли пръска хората с прах за амнезия, вместо с вълшебен прах. Да не е някой като Чарлз Менсън^[1]? Или Джим Джойс^[2]?

— Не бих го описал така. Но той наистина има влияние над хората — каза Джак, мислейки си за сляпата преданост на Ребека към брат й.

— Очевидно. Сега ще пуснем бюлетин за издирването му.

— Почакайте с това.

— Да почакаме?

— Разбере ли, че го търсите, нямате никакъв шанс да го намерите. Повярвайте ми, знам.

— А как изглежда?

Джак му даде описание, получавайки серия хъмкания в отговор.

Накрая Найт каза:

— Ръст сто деветдесет и три сантиметра, тегло сто и два килограма, тъмна коса, необикновено сини очи и било много трудно да бъде запомнен или описан?

— Внушава лоялност.

— Или страх.

— Или страх — призна Джак.

— Кой е този човек? Какво прави? Когато пуснахме отпечатъците в базата данни, бяхме смаяни. Но всичките му досиета са запечатани, класифицирани и недостъпни, с изключение на тия от вашия офис. Защо?

Джак не искаше да го разгласява, докато не види що за човек е този Сам Найт. Дори да му вярваше безусловно, не вярваше на останалите полицаи, а споменаването на Уестбъро щеше да се разпространи сред полицаите с низши чинове мълниеносно. Това щеше да е катастрофално.

— Не бързайте да пускате никакъв бюлетин — каза той. — Ще ви обясня всичко, когато дойда там.

Или може би не. В зависимост от това как се развиеха нещата, сержант детектив Сам Найт може би никога нямаше да научи кой всъщност е мъжът, когото търсеше.

Преди да приключи разговора, Джак се поинтересува за времето там.

— Гъста мъгла и сняг. Очаква се по-скоро да се влоши, отколкото да се оправи.