Сандра Браун
Специална съботна нощ (27)

Двадесет и шеста глава

Телефонът във вътрешния му джоб завибрира.

Той го извади и погледна дисплея: скрит номер. Натисна бутона за приемане на разговор, но не каза нищо.

— Аз съм — чу в слушалката гласа на Ребека.

Той беше излъгал Емъри, че няма клетъчен телефон. Имаше дузина остарели модели, които беше купувал от супермаркета, практически за по долар на бройка, за еднократна употреба. Беше ги използвал единствено да се свързва със сестра си.

Всеки път, когато й се обаждаше, й даваше номера на следващия телефон, след това счупваше този, който вече е използвал. По този начин тя винаги имаше непроследяем номер, на който да му се обади, ако иска да се свърже спешно с него.

Той се подготви да получи лоши новини.

— Какво е станало?

— Дойде специален агент Джак Конъл.

Той не го бе очаквал и за миг остана без думи. След това прошепна:

— Занасяш ли ме, по дяволите?

— Иска ми се.

— Кога се случи?

— Днес.

След четири години Конъл се беше появил днес. Денят, в който Емъри се беше върнала при съпруга си, в който бе заобиколена от полицаи и медии. Случайно съвпадение? Двете събития се бяха случили на разстояние от три хиляди мили. Каква можеше да е евентуалната връзка между тях? Само една. Той.

— Какво искаше?

— Ти какво мислиш? Теб.

— Кучи син.

— Още гледа с онзи тъжен кучешки поглед — каза тя.

— Не му вярвай.

— О, не му повярвах. Нито за миг. Манипулативен е както винаги, но наистина трябва да усъвършенства шпионските си умения. Беше паркирал по-надолу на улицата, когато се прибрах онзи ден вечерта от работа.

— Защо не ми се обади тогава?

— Помислих си, че ще се откаже и ще се махне.

— Надяваш ли се.

— Изчаках двайсет и четири часа, преди да избухна.

— Сам ли дойде?

— Да.

— Колко време остана?

— В къщата беше за около петнайсет минути.

— Пуснала си го да влезе?

— За петнайсет минути — отвърна тя сприхаво. — След това го отпратих.

— Това означава ли, че вече не те следи?

— Не мисля, че ме следи.

Трябваше да й повярва за това. Тя загряваше бързо и беше неуловима. Най-малкото досега. Той зададе най-съществения въпрос:

— Как те е открил в Сиатъл?

Тя обясни как бившата й колежка в „Мейсис“ я е забелязала по новините и това го накара да започне да се отпуска, осъзнавайки, че няма връзка между Емъри и невъзвестената визита на агента от ФБР при сестра му.

— Беше глупаво от моя страна да участвам в протеста — казваше тя. — Сега го осъзнавам, но никога не съм си мислила, че могат да излъчат този репортаж по националните новини.

— Но ти сега си с различен външен вид.

— Явно не достатъчно променен, за да заблуди Елинор.

— Помня я. Двете бяхте близки.

— Мисля, че тя много те харесваше. Преди… — Тя се канеше да каже „преди Уестбъро“. Всичко се беше променило след това, но нямаше смисъл да обсъждат това, което и двамата вече знаеха, а и не трябваше да говорят прекалено дълго. Особено предвид скорошната поява на Джак Конъл. — Не си го оставяла сам, нали?

— Само за да отиде в тоалетната и — преди да се паникьосаш — подслушвах отвън до вратата. Използва тоалетната и пусна водата. Не беше вътре достатъчно дълго, за да направи друго. Но аз основно проверих помещението, след като си тръгна.

Добро момиче.

— Какво си говорихте през петнайсетте минути?

— Той спомена Солт Лейк Сити. Тексас и Кентъки също.

— Не мисля, че са били от списъка му с неща, които да направи, преди да умре.

— Престани да се шегуваш. Попита ме какво знам за един футболен треньор. Направих се на тъпа, но, разбира се, той не се хвана.

Никакво споменаване на Северна Каролина или дори района. Никакво споменаване на лекарка от Атланта, която е изчезнала за четири дни. Като си пое дъх по-спокойно, той смени темата:

— Как е Сара?

— Ще стигнем и до нея. Ти как си?

— Добре.

— Не, не си.

— Напротив, добре съм.

— Какво се е случило?

— Нищо.

— Не ме прави на глупачка. Не звучиш както трябва. Да не си болен?

— Здрав съм като бик.

— Тогава какво става?

Ребека винаги бе успявала да долови, когато някой извърта. Надушваше лъжата от една миля разстояние. Той трябваше да приключи разговора, преди да е станало късно.

— Виж, трябва да вървя. Благодаря ти за предупреждението за Конъл.

— Трябваше да го направя. Да знаеш, че още е по следите ти.

— Ако беше надушил нещо, нямаше да ти досажда. Въпреки това искам да те попитам: сигурна ли си, че приятелката ти му се е обадила да пита за теб? Може да те е излъгал.

— Не, не е излъгал. Проверих. След като си тръгна, звъннах на Елинор.

Ребека беше педантична в прикриването на следите си, както и на неговите. Изненада го това, че се е свързала с приятелката си от Ню Йорк.

— Тя потвърди, че Конъл е отишъл при нея едва след като му е позвънила. — След което добави оправдателно: — Беше ми приятно да си поговоря с нея. Сега е омъжена. Бременна е с първото си дете. Беше хубаво да я чуя толкова щастлива.

Той наведе глава, забивайки брадичка в яката на якето си, наранен, че сестра му изпитва нужда да се оправдава, че й е било приятно да си побъбри със стара приятелка. Лоялността й към него й струваше скъпо. Той вероятно знаеше само част от жертвите, които е направила, и все още прави, за да го предпази.

— Радвам се, че звънна — каза той дрезгаво. — Благодаря. Пак ще се чуем.

— Да не си посмял да затвориш!

— И без това говорих прекалено дълго.

— Попита за Сара.

Сърцето му се сви.

— Добре ли е? Исусе, Конъл не е…

— Не. Заплаших го с кастрация, ако припари до нея.

— А след това аз ще трябва да го убия.

— Засега не е необходимо. В отговор на въпроса ти, Сара е много добре.

— Още ли свири на чело?

— Има рецитал след няколко седмици. Иска ми се да можеше да дойдеш.

Последва мълчание и то се разтегна повече, отколкото една обикновена пауза в разговор.

— Какво не ми казваш, Бекс?

Когато тя беше дванайсетгодишна, а той на четиринайсет, го плясваше всеки път, когато я наричаше с галеното й име. С времето, обаче, беше започнало да й харесва, въпреки че използването му сигнализираше за смяна на хода на разговора им. Това беше вербалният еквивалент да се стигне до същността на нещата.

— На мен и на Сара ни харесва тук — каза тя. — Тя обича училището си. Има безброй приятели. Магазинът ми върви добре. Надхвърли очакванията ми. Създадохме си дом тук. Ако трябва отново да се махнем…

— И първия път не съм те карал да се махате.

— Не, решението да напуснем Ню Йорк беше единствено мое. Но след като попаднах в радара на Джак Конъл, той няма да ме остави на мира, а аз мразя да следят под лупа живота ми. Тогава и аз, и Сара се нуждаехме от ново начало, далеч от онази мижитурка, за която бях омъжена. Не съжалявам, че оставих Манхатън.

Тя спря, за да си поеме дъх.

— Но ако трябва да се местя в друг град сега, да приема ново име, да трябва да лъжа всички, за да си създам нова идентичност… не искам да го правя отново.

— Нито пък аз искам от теб да го правиш — каза той. — Остани там, където си, Бекс, и си живей живота. Не мисли за мен всеки път, когато вземаш решение. Твоето щастие и това на Сара… само с това трябва да се съобразяваш.

— Но сега, когато Джак Конъл знае къде съм…

— Не можеш да ме издадеш, защото не знаеш нищо.

— Не го вярва. Сигурен е, че знам къде се намираш.

— Тогава той греши, нали?

— Както и ти.

— Аз… какво?

— Грешиш. Нещо става. Какво?

Боже, колко неотстъпчива беше.

— Не се тревожи за мен. Аз съм добре.

Чувствителна и към най-лекия нюанс, тя попита:

— Какво си направил този път?

— По-добре не питай.

— Просто ми кажи, за да не се притеснявам.

Той се поколеба, след това каза:

— Кръстосах шпаги със съседите си.

— В множествено число?

— С двама.

Тя издаде тих звук на съжаление.

— И доколко кръстосахте шпаги?

— Още дишат, ако за това питаш.

— Не бъди нагъл. Просто искам да знам какво е станало.

— Всъщност, Бекс, не искаш. Ако не знаеш, няма да се наложи да лъжеш за това.

— За бога, кога ще спреш?

— Когато свърша.

— Или когато някой теб те свърши.

— Винаги съществува такава вероятност.

Тя се засмя безрадостно.

— Но аз не трябвало да се тревожа?

Той нямаше отговор на това.

— Ако си направил нещо там, където и да е това там, този път ще те открият.

Той погледна към сградата срещу улицата, на която беше сега, облегнат на един стълб. Часовете за свиждане в болницата бяха минали, така че нямаше много хора.

Двамата мъже, ескортирали Емъри в спешното по-рано през деня, си бяха тръгнали с джипа. Новинарските микробуси се изнесоха веднага след пресконференцията. Малко след десет часа Джеф Съри направи същото с европейска кола последен модел.

Някъде в сградата Емъри беше сама и щеше да е сама през останалата част от нощта. Това би трябвало да успокои ума му. Но не го успокояваше.

На сестра си каза:

— Не мога да се преместя точно сега.

— Винаги го правиш. Веднага.

— Не и този път.

— Кое е различното този път?

Не можеше да й каже, иначе щеше да се разтревожи и да се страхува още повече. Ако й кажеше за Емъри, щеше да го посъветва да се обърне с гръб, да се отдалечи, да остави всичко както е, и то веднага. Но не искаше да чуе тези думи от Ребека. Вече ги знаеше.

— Трябва да опаковам нещо тук, преди да се преместя, това е всичко.

— Няма да ми кажеш, така ли?

— Не.

— Да не е свързано с Уестбъро?

— Не. Това е нещо друго. — Преди тя да му поиска още информация, която не искаше да сподели с нея, й даде номера на следващия предплатен телефон. — Някои правила. Звъни само ако се налага.

— Добре. Ще ми се обадиш ли?

— Разбира се.

След малко тя каза:

— Навличаш си още неприятности, нали?

Той не отговори.

— Кълна се — каза тя, — че ако знаех къде си, щях да се обадя на Джак Конъл в този миг и да му кажа.

— Не, нямаше.

Тя издиша шумно и отчаяно прошепна:

— Така е, нямаше. Но той ми каза днес нещо за теб, което не мога да си избия от главата.

— Трябва да е било хубаво.

— Каза, че за теб може би ще е облекчение да те открият.

— Облекчение?

— Точно тази дума използва.

— Тогава е пълен глупак. Ако се появи отново, кажи му да си го начука.

Тя се засмя.

— Не бих могла да го кажа по-добре.

Смехът й беше подходящ момент да се прекрати разговорът. Преди някой от тях да започне да сантименталничи, преди да си кажат довиждане, той прекъсна. След това извади батерията от телефона, сложи го на земята под обувката си и го счупи.

Клекна и събра парченцата в ръка и ги прибра в джоба си, за да ги изхвърли по-късно. После бръкна в джоба на дънките си и извади малката сребърна дрънкулка, спомена, който бе задържал като реална връзка с Емъри, без да осъзнава до днес колко жизненоважен е той.

Като го разтърка замислено между пръстите си, той погледна още веднъж болницата и убеден, че нищо неприятно няма да се случи тази вечер, тръгна към мястото, където бе паркирал пикапа си. Тази вечер го чакаше много работа. Работа, която трябваше да държи ума му далеч от Емъри.

Но не се получи.

В продължение на четири години беше живял в самота и се беше примирил с това.

Но само за четири дни търпимостта му беше свършила. Започна да му причинява болка.