Сандра Браун
Специална съботна нощ (26)

Двадесет и пета глава

Пресконференцията се проведе в преддверието на болницата. Служителят от връзки с обществеността направи кратко и приятно изявление, съобщавайки не много повече информация от дадената вече от самата Емъри Шарбоно.

След официалното изявление Джеф Съри излезе на подиума и поблагодари на правосъдните органи и на дузината доброволци, участвали в издирването на неговата съпруга. След това помоли представителите на медиите да ги оставят на спокойствие, докато тя продължи да си почива и да се възстановява.

— Тя няма търпение да се върне към медицинската си практика и да поднови нормалните си занимания.

— Това включва ли бягане на маратона? — попита един репортер.

— Разбира се — отвърна Джеф. — Но след това преживяване може би ще премисли къде да тренира. — Това предизвика добродушни смехове. Той отговори на още някои въпроси, свързани с благотворителността на Емъри. — Всъщност, това преживяване само увеличи още повече ентусиазма й. Тя ме вдъхнови да я придружа на следващото й пътуване до Хаити.

Това съобщение дойде като голяма изненада за всички, но най-вече за Алис Бътлър. Найт, застанал от края на тълпата, забеляза реакцията й. Той и Грейндж се измъкнаха веднага след приключването на конференцията и се върнаха в шерифския офис. Грейндж отиде до бюрото на Найт, понесъл за всеки от тях по един шоколадов сладкиш с големината на чиния.

— Това може да ти развали вечерята, но майната му.

— Няма начин. Госпожата ми звънна преди малко и ми обеща пиле и кнедли. — Найт си отхапа от сладкиша. — Забеляза ли реакцията на Алис Бътлър при съобщението на Джеф за Хаити?

— Гледах Джеф.

— Имаше вид на човек, глътнал цяло яйце.

— Е, съпругата се е върнала. Джеф я отрупва с обич и внимание. Алис сигурно се е почувствала пренебрегната.

— Не се съмнявам, че е доволна, задето колежката и приятелката й се е прибрала невредима.

— Нито пък аз — кимна Грейндж. — Но и тя е човек. От друга страна, трябва да е облекчена, че не е била замесена в разследване на престъпление. — Той сдъвка последната хапка от сладкиша си. — Защо, според теб, лъже? Не Алис. Емъри.

Найт се облегна назад в стола, подпря крака в ъгъла на бюрото си и се пресегна за любимото си ластиче.

— Защото не иска съпругът й и останалият свят да разберат, че се е чукала с някакъв тип, докато на добрите хора са им мръзнали задниците в студа да я търсят.

— Връща си за аферата на Джеф с Алис?

Найт сви рамене.

— Може неговата афера да е отмъщение за тази на Емъри. Кой знае? Някак си се уплаши, когато романтичното й бягство се превърна в разследване на безследно изчезнал. Тъй като е умна, е решила да се върне вкъщи.

Грейндж се намръщи несигурно.

— Не мисля, че ситуацията е толкова еднозначна, Сам.

Найт също не мислеше.

— Тогава говори.

— Мозъчното сътресение е било неотдавна — каза Грейндж. — Лично аз питах лекарите. Раната на скалпа й е също неотдавнашна. Претърпяла е тези наранявания по време на четиридневното й отсъствие. Остава неясно как е станало.

— Мислиш, че лъже, че е паднала и си е ударила главата?

— Възможно е.

— Защо да лъже?

— Не знам. Но мисля, че трябва да има нещо общо с добрия самарянин. Как може да прекара при него четири дена и да не знае името му?

Найт усука ластичето.

— Джеф изглежда се хваща на историята й „не си спомням“.

— Което все пак го прави виновен.

— За какво?

— За глупост.

Найт се засмя.

— Казах, че той изглежда се хваща на историята й. Единственият начин, по който може да запази репутацията си, е да се преструва, че й вярва. Няма да започне да я сочи с пръст и да вика: „лъжкиня, лъжкиня!“, пред всички.

— Въпреки всичко, той според мен е един негодник.

— Не бих спорил с теб. — Найт се изправи, протегна се и облече палтото си. — Пилето и кнедлите вече ме зоват.

— И какво, затваряме случая?

— Изчезналата личност се намери, Бъди.

— Вярно е.

Усещайки неохотата на партньора си да приеме положението, Найт се подпря на края на бюрото.

— Искаш да арестуваш д-р Шарбоно за създаване на фалшива тревога, при положение че тя има два медицински документа за наранявания на главата?

— Не.

— Хубаво. Защото никой прокурор няма да я пипне. Като се изключи това, че е ужасно некадърна лъжкиня, тя е един от най-непоколебимите и разумни хора, които съм срещал.

— Съгласен.

— Така че какъв би бил мотивът й да разиграе изчезване?

— Внимание? Известност?

— Не й трябват — завъртя глава Найт. — Тя вече е имала цялото внимание на света, фокусирано върху нея и добрите й дела.

— Да си отмъсти на някого.

— Искаш да кажеш, освен на неверния си съпруг? Дори не знаем дали тя е наясно, че той й изневерява. Не е известно тя да има врагове. Досега щяхме да сме намерили все някой, който да каже нещо лошо за нея. Дори д-р Бътлър, любовницата на съпруга й, хвали Емъри. Кажи ми, какво ще спечели от подобна сензация?

— Съвсем нищо — каза Грейндж. — Което прави лъжите й още по-странни. Ако не беше съчинила тази интрига, нямаше да е необходимо да лъже. Но го прави. Защо?

— Мамка му. Пак се връщаме на първоначалния ми въпрос. — Найт прокара ръка през лицето си и когато Грейндж понечи да заговори, той го сръчка. — Съгласен съм, съгласен съм. Пропускаме нещо.

— Какво, според теб?

— Убий ме, не мога да кажа. Само се надявам, че когато и ако то подаде грозната си глава, няма да е прекалено грозна.

* * *

Джеф погледна подноса с недокоснатата вечеря на Емъри.

— Не те виня. Изобщо не изглежда апетитно. Искаш ли да изляза и да ти купя нещо?

— Не съм гладна, но ти благодаря за предложението.

Той дръпна количката с подноса в края на леглото й.

Както винаги, беше в перфектен вид, но тя беше убедена, че е не по-малко изморен от нея. Изминалите четири дни го бяха изтерзали, въпреки че всеки път, когато му се извинеше за това, което е трябвало да преживее, той я уверяваше, че е забравил премеждията си в мига, в който е чул гласа й в телефона си и е разбрал, че е добре.

— А твоята вечеря? — попита тя.

— Ще си взема нещо.

— Трябва да помолиш Алис и Нийл да те вземат, когато тръгват за Атланта.

— Не искам да те оставям сама. Освен това те изглеждаха облекчени, че не съм приел поканата. Искаха да се приберат, преди да е станало късно. Алис ще следва Нийл с твоята кола.

Джеф бе помолил един от тях да я върне в Атланта, така че Емъри да може да пътува с него утре.

Преди да тръгне, Алис се промъкна при нея да й остави противозачатъчните таблетки, както бе обещала. Беше казала на Емъри, че не очаква да предизвикат някакви странични ефекти, но я накара да й обещае, че ще звънне, ако има. Алис също така тактично й напомни, че макар хапчетата да могат да предотвратят бременност, те не предотвратяват заболявания, предавани по полов път.

Джеф размаха ръка пред очите й.

— Тук ли си?

— Съжалявам.

— Казвах ти, че си спомних и взех брезентовата ти торба и обувките от багажника на колата ти, преди да тръгне Алис. Всичко е в гардероба, включително лаптопа ти, който върнаха от шерифския офис. Върнаха ми и пистолета ми.

— Пистолет?

— Просто формалност, така ми казаха. Но съм сигурен, че са проверили дали не е стреляно скоро с него. — Той се засмя. — Шегобийци, нали?

— Нещо не виждам хумора.

— Аз също. Слава богу, че това изпитание и за двама ни свърши — той взе дланта й и я стисна между своите. — Емъри, няма да те притискам да ми кажеш къде си била или какво си правила след събота сутрин.

— Джеф…

— Не, не казвай нищо. Не искам да те принуждавам да ме лъжеш. Фактът е, че напълно си заслужавам случилото се. Бях негодник. В най-добрите дни бях затворен и необщителен. В най-лошите бях направо непоносим.

Той млъкна, сякаш да й даде възможност да му възрази. Когато не го направи, той продължи:

— Знаеш колко силно исках да стана партньор в компанията. Но освен това имаше и други разочарования.

— Не мога да одобря и да подпиша онова лекарство, Джеф. Може би…

— Не е за това. Кълна се. Това, което се опитвам да кажа, е, че тези разочарования не са извинения за начина, по който съм се държал, за начина, по който се отнасях с теб.

— Не съм го планирала, за да те накажа.

— Добре, ще го приема — каза той, но със забележителна липса на убеденост. — Искам да знаеш, че когато едва не те изгубих, осъзнах колко жизненоважна си ти за моето щастие. Не, не само за щастието ми. За моя живот. Искам да започнем наново. Искам…

Клетъчният му телефон го прекъсна. Той го измъкна от калъфа на колана си, прочете името на човека, който го търсеше, и промърмори раздразнено:

— Не е истина.

Вдигна и попита троснато:

— Какво има?

Слуша няколко секунди, после каза:

— Нямам представа. Да, ще я попитам веднага. А-ха. Окей, довиждане. — Връзката прекъсна. — Онзи дебел детектив. Найт.

— Какво искаше?

— Попита дали картата с маршрута, която си използвала в събота, е у теб?

— Във вътрешния джоб на якето ми е.

Той стана и отиде до тесния гардероб, където по-рано бе складирал брезентовата й торба. Там беше и найлоновата торбичка, която й бяха дали, за да смени дрехите си с болнични. Джеф занесе торбата до леглото и изсипа съдържанието й.

— Синьото яке ли?

Тя кимна, после облегна главата си назад и впери очи в тавана.

— Джеф, защо съобщи на пресконференцията, че планираш да дойдеш в Хаити с мен?

Тя нямаше желание да я гледа, но една от сестрите, която беше в стаята по време на излъчването, включи телевизора. Една част бе излъчена на живо, водещ сегмент от вечерните новини.

Той каза:

— Исках да има черно на бяло, че обръщам нова страница.

— Достоен за възхищение жест. Но не виждам как ще издържиш горещината и мизерните условия. Как ще раздаваш паста за зъби на децата и ще ги инструктираш как да я използват. Това просто не е в характера ти.

— Но искам да бъде. Искам да съм по-ангажиран в нещата, с които се занимаваш, и… Сигурна ли си, че картата е била в този джоб?

— Да.

Той го обърна навън и й го показа.

— Няма го. Проверих и останалите джобове.

Тя вдигна рамене.

— Спомням си, че там я сложих. Сержант Найт каза ли защо я иска?

— Във връзка с разследването на маршрута ти в събота. Каза, че може да им потрябва. Ще му се обадя по-късно и ще му кажа, че не сме я намерили. — Той започна да пъха нещата обратно в найлоновата торбичка. — Кой ти поправи слънчевите очила?

Мога да бъда сръчен, когато е необходима сръчност.

Усетила как вината затопля страните й, тя отклони поглед.

— Някоя от сестрите, предполагам. Имаше няколко в спешното, помогнаха ми да се съблека.

— Хубаво е, че са ти дали дрехи, с които да можеш да се преоблечеш утре. Тези изглеждат и лъхат на лошо от дълго носене. Сигурна ли си, че не искаш да ги изхвърля?

— Не. Ще се изперат.

— Добре тогава. — Той върна торбата в гардероба и седна отново на края на леглото. — Така — каза той и си пое дълбоко дъх, — докъде бях стигнал?

— Че ще започнем на чисто. — Преди да се впусне наново в обсъждането, тя каза: — Имаш ли нещо против да започнем утре? Имаме да си говорим за толкова много неща, а съм прекалено изтощена тази вечер. Съжалявам.

— Не, аз съжалявам. Трябваше да се досетя. — Той я повдигна и я притисна силно към себе си. Прокара ръце нагоре-надолу по гърба й, като галеше голата й кожа през отвора на болничната нощница. — През изминалите няколко дни имаше моменти, когато се страхувах, че никога повече няма да те държа така. Липсваше ми… липсваше ми това… ти ми липсваше. — Той я целуна по слепоочието, след това по устните, нежно и целомъдрено. Върна я на възглавницата и каза: — А сега си почивай. Ако промениш мнението си и огладнееш, или искаш нещо, обещай, че ще ми се обадиш.

— Обещавам. Почини си хубаво. Ще се видим утре сутринта.

— В ранна сутрин. Нямам търпение да се махна от този град. — Той й изпрати въздушна целувка от вратата.

След като вратата се затвори след него, отчаянието се спусна над нея като тъмна, отмъстителна птица, разпери криле и я покри напълно. Винаги ли щеше да се чувства така ужасно виновна заради лъжите, които бе наговорила и щеше да продължава да казва?

Отхвърляйки лекото одеяло, тя стана от леглото. Дръпна стойката със системите със себе си и отиде до гардероба; извади найлоновата торбичка с принадлежностите си. Измъкна от нея лявата си обувка и като повдигна стелката отвътре, извади картата.

Найт бе забравил да я вземе от нея, преди да си тръгне. Веднага щом бе останала сама в стаята, тя бе извадила картата от джоба на якето си, и я бе пъхнала в обувката си, единственото място, на което се сети да я скрие, докато се махне от болницата и може безопасно да се отърве от нея.

Всъщност, не беше скрила нищо. Беше искрена за името на пътеката, по която бе тичала, макар и не точна за тесните пътеки, по които беше тръгнала, някои от които се отклоняваха от маркирания от нея маршрут.

Независимо от това тя щеше да задържи картата, не искаше да улесни разследващите да проследят точния й курс и евентуално да открият нещо останало, следа, която да ги отведе до нейния спасител или до хижата му.

Сам Найт, въпреки провинциалния си срамежлив маниер, беше човек на закона. Въпросите без отговор и липсващите подробности го измъчваха. Беше я накарал да повярва, че случаят е приключен. Но ако това бе истина, тогава защо се интересуваше и искаше да види картата? Защо продължаваха да търсят пътеката?

Детективът продължаваше да проявява любопитство към добрия самарянин.