Сандра Браун
Специална съботна нощ (23)

Двадесет и втора глава

— Не знам.

Полукръгът от лица около болничното легло на Емъри изрази различни степени на същото изражение — невяра. Това на Джеф беше примесено със смайване. Д-р Бътлър и д-р Джеймс се държаха съчувствено. Двамата детективи я гледаха със скептицизъм.

Тя повтори:

— Не знам. Дори името му. Нито местоположението на хижата му. Съжалявам. Знам, че очаквате да ви дам пълно обяснение, но истината е, че не си спомням много.

Джеф се наведе и прошепна в ухото й:

— Това не е тест, Емъри. Не се разстройвай. Ако не можеш да си спомниш, нищо. Това, което е най-важното, е, че си отново тук.

— Съпругът ви е прав, д-р Шарбоно — каза сержант детектив Сам Найт.

Той се беше представил като водещия следовател по случая с нейното изчезване. Имаше изражение на дядо и добродушен маниер. Тъй като го беше харесала веднага, не й се искаше да го лъже. Въпреки че дори да оголеше фактите до кокал, тя не знаеше името на мъжа, при когото бе прекарала четири дни. Нито можеше да ги заведе до хижата му, нито да я намери на карта.

Найт й се усмихна окуражително.

— Починете си. Ние не бързаме. Нека подходим по различен начин: като ни кажете това, което можете да си спомните, не което не можете.

— Помня, че паркирах колата си близо до хълма в събота сутринта и тръгнах да тичам. Но по-късно спомените ми са неясни. Дори не знам дали са последователни. Те са откъслечни. Спомням си, че се събудих с изключително силно главоболие. Бях замаяна и ми беше лошо. Повърнах най-малко веднъж, това си спомням. Но не мога да определя времето. Ту идвах в съзнание, ту го губех. Докато не се събудих тази сутрин.

Това беше лъжа и сигурно всички го заподозряха, защото известно време никой не проговори.

След това Найт каза:

— Да се върнем пак към събота, казахте ни, че сте тичали по пътеката Беър Ридж. По някаква определена причина ли?

Тя най-после можеше да отговори на това искрено.

— Бях я маркирала на една карта с туристически пътеки, която имам. Картата показваше, че е с много завои, но накрая завършва на височина от другата страна на върха. Това трябваше да е мястото, на което да обърна.

— Беър Ридж се разклонява. Бихте ли ни показали картата си, така че да знаем къде точно сте отишли.

— Не съм сигурна, че поех по пътеката, която бях запланувала. Както се оказа, картата ми не беше толкова надеждна, нито точна. На нея беше обозначено, че Беър Ридж е павирана. Беше, но зле. Дълги участъци от нея са сведени до малко повече от чакълеста пътека. Мисля, че трябва да съм паднала на хлъзгавия чакъл и съм си ударила главата на камък.

Джеф стисна ръката й.

— Чудо е, че си оцеляла.

Те изразиха единодушно удивление от като цяло доброто й физическо състояние. Тя ги бе уверила, че не е необходимо да я откарват в болница, но възраженията й бяха отхвърлени. Детективите, Джеф и персоналът от спешното бяха настояли да й направят скенер на мозъка, а когато той потвърди, че е претърпяла сътресение, бе решено да остане за нощно наблюдение.

Тя се възпротиви, но когато колегите й от клиниката в Атланта пристигнаха, подкрепиха мнението на местните медици. Тя оставаше през нощта в болницата. Точка.

Прегледаха раната на главата й. Заздравяваше. Независимо от това бе щателно почистена със силен антисептик и й дадоха антибиотици, за да предотвратят евентуална инфекция.

Спринтът до къщата на Флойд бе влошил стрес — фрактурата й. Тя го обясни като злополучен резултат от напрегнатото си тичане в събота. Сложиха на крака й леден компрес, и сега той бе повдигнат на възглавница.

Сложиха я на системи. Тази мярка бе напълно излишна, но не би могла да откаже, без да ги убеди, че е била адекватно хидратирана през последните четири дни.

Не беше нужно да имитира главоболие. Не я измъчваше пробождащата болка от скорошното сътресение, а тъпото пулсиране на класическо напрегнато главоболие, усилено от силни и противоречиви емоции. По нейна молба щорите на прозорците бяха спуснати. Беше казала, че блокирането на светлината облекчава главоболието, докато всъщност се страхуваше, че блясъкът на слънчевата светлина ще освети лъжите й.

Да лъже не й беше в природата. Срамуваше се, че е неискрена с колегите си и с детективите. А с Джеф беше още по-трудно. От момента, в който той влезе в бензиностанцията и я взе в прегръдките си, не искаше да я изпуска от поглед.

Той се пресегна и я погали по бузата с опакото на дланта си, без да знае, че събужда спомен за докосване от друг мъж.

Док? Ще се събудите ли, или ще спите още?

Неспособна да се справи с този спомен и обожаващата усмивка на съпруга си, тя погледна към крака на леглото, където колегите й стояха рамо до рамо.

— Джеф ми каза за наградата, която сте обявили.

Те вярваха, че това е било новина за нея. Не беше, но това, че знаеше от вчера, не намаляваше нейната благодарност.

— Не мога… — Гърлото й се стегна така, че едва говореше. — Не знам как да ви благодаря за вашата готовност да го направите.

Д-р Джеймс каза:

— Бихме удвоили сумата, за да те върнем. Като стана дума за това, по повод завръщането ти, дарихме въпросните двайсет и пет хиляди долара на Лекари без граници.

Завладяна от емоции, тя подсмръкна.

— Трябва ми кърпичка. — Джеф взе кутията от страничната масичка и й я подаде, след това сложи ръка на рамото й, докато тя попиваше мокрите си очи. След миг се засмя смутено. — Обикновено не съм ревла.

— Емоциите, които си сдържала през последните четири дни, сега избиват.

Колко грешеше. През изминалите четири дни тя беше имала безброй емоционални изблици, всички от тях изпълнени със страст. Но му се усмихна слабо.

— Сигурна съм, че си прав.

Найт я изчака да се съвземе, след това каза:

— Бихте ли ни оставили за няколко минути с д-р Шарбоно?

— За какво? — попита Джеф.

— Трябва да изясним някои подробности за рапорта, който ще попълним. Освен това служителят ни от офиса за връзки с обществеността ни чака за изявлението, което трябва да даде пред медиите, а за това ни е необходима информация от нея. Не иска да каже нещо невярно. Няма да трае дълго.

Обяснението му остана без отговор, но тъй като не искаше да дразни детектива, Джеф нямаше друг избор, освен да се подчини. Той се наведе и я целуна по челото.

— Ще бъда в коридора, ако ти потрябвам. Обичам те.

— И аз те обичам.

Той хвърли към полицаите най-ледения си и непокорен поглед, след това се присъедини към колегите на Емъри, когато излязоха.

Найт отбеляза презрението на Джеф.

— Не е особено любезен към нас.

— Можете ли да го обвинявате? Подозирали сте го в бог знае какво.

— Толкова ли е било очевидно?

— Явно да. Каза ми, че сте се отнасяли към всяка негова дума с подозрение. — През краткото време, докато стояха зад завесата в спешното и чакаха резултатите от скенера, Джеф й беше разказал как са го третирали детективите, докато я е нямало.

— Ами — каза по-възрастният детектив — признавам, че двамата с Грейндж имахме някои теории. В ситуации като тази често престъпникът е единият от съпрузите. Извинявам се на двама ви.

Той придърпа един стол до леглото й и седна. Грейндж остана да стои прав. Той не беше толкова общителен като партньора си, но го наваксваше с изключителна наблюдателност, която караше Емъри да е нащрек.

Найт започна:

— Не знаем много повече от това, което знаехме, докато ви нямаше, д-р Шарбоно.

— Осъзнавам колко неудовлетворително може да е за вас.

— Да започнем с мъжа, чието име не знаете.

Споменаването му я изпълни с такова отчаяние, че се уплаши да не забележат.

Найт продължи:

— Казал ви е, че се е натъкнал на вас, докато сте лежали на пътеката, на студа.

— Докато се е разхождал.

— И ви е отнесъл до хижата си.

Тя кимна.

— Не можете ли да ни насочите към нея?

— Не. За четири дни вселената ми се състоеше от едно легло зад параван.

— Параван?

— Параван от дъсчици със заострени краища. Сложи го, за да ми създаде уединение.

— Много мило от негова страна.

— Да.

— Но не си го спомняте много добре?

— Само това, че се отнасяше към мен с изключителна добрина.

— Като добър самарянин.

— Да, от каквото се нуждаех…

Съжалявам, док.

За какво?

Че те държа будна.

Не се оплаквам.

Значи не искаш да спра?

Не.

Да не спирам ли?

Не. Господи, не. Не… не спирай.

Ти трябва да ми кажеш, че ти е достатъчно.

Още не.

Добре. Защото не мога да спра.

Детективите я гледаха с любопитство. Тя прочисти гърлото си.

— Той беше много грижовен. Внимателен.

Никой от мъжете не направи коментар.

Тя облиза устните си.

— Грижеше се за моите нужди. Чувствах го. Но не. Разбирате ли? През повечето време ме оставяше сама. Да… да се възстановя.

Найт скръсти ръце върху порядъчно голямото си шкембе.

— И през всичкото това време той така и не ви предложи да се обади на 911?

Тя разтърка челото си.

— Не мисля. Може би. Не си спомням. Нямаше ли буря? Мъгла? Пътищата не бяха ли непроходими?

— А-ха.

— Той ми каза… обеща… че ще ме върне невредима щом разчистят пътищата.

— Но не го е направил — отбеляза Грейндж. — Повечето пътища бяха чисти вчера.

— Сигурна съм, че щеше да го направи, ако се бях чувствала по-добре.

Исусе, толкова си хубава. Сладка. Перфектна.

Печелейки време, преди да продължи, тя се пресегна да премести торбичката с лед на вдигнатия си крак.

— Но не бях в състояние до вчера. Но тази сутрин се събудих. Главата ми беше ясна. Помолих го да ме докара тук, в Дрейкланд, и той го направи.

— Всъщност ви е оставил извън Дрейкланд — каза Грейндж. — Защо?

— Не знам.

— Защо не ви докара до шерифския офис?

— Не знам.

— Можел е да вземе наградата.

— Може да не е знаел за нея.

Грейндж премести тежестта си от единия си крак върху другия. Найт прокара ръка по лицето си.

— Какъв вид кола караше? — попита Грейндж.

— Пикап.

— Имам предвид марката: Форд, Шеви, Рам…?

— Не забелязах. Не знам много за пикапите.

— Цвят?

— Синя. Нещо сребристо синьо. И… високо.

— Високо?

— Високо от земята — каза тя.

— Ами той? И той ли е висок? — попита Найт.

— Описах ви го по-рано.

— Да, но в цялата бъркотия може да сте забравили нещо.

В магазина на бензиностанцията сцената беше хаотична. Срещата й с Джеф. Вълнението сред персонала в заведението. Клиенти, които я снимаха с клетъчните си телефони. Един мъж, който доставяше тютюневи изделия, се опита да си направи селфи с нея.

Сред всичкото това двамата детективи я бяха притиснали да им обясни как се е озовала тук, а когато им каза, че един мъж я е оставил недалеч, те, естествено, поискаха да разберат името му. След като не можа да им го каже, поискаха от нея да му направи пълно описание. Отговорът й беше прекалено общ: кавказки тип.

— По дяволите, този цирк, който се разигра в „Шеврон“, и мен почти ме накара да забравя как изглежда госпожа Найт. — Широката усмивка на Найт не я успокои много. — Да започнем с основното — каза той. — Като например възрастта му.

— Беше възрастен. Сравнително. Имаше сиви кичури.

— Ръст? Тегло?

— Не можех да преценя. Аз лежах; той стоеше.

— Поне приблизително? По-висок ли беше от мен, или от Грейндж? Или значително по-нисък?

— Не по-нисък. Може би малко по-висок от сержант Грейндж.

Най-малко с една глава.

— Добре — кимна Найт. — Нещо поне се изясни. Има ли шкембе като моето? — попита той и го потупа. — Или е железен като партньора ми?

— Нещо по средата.

Той повтори думите беззвучно, сякаш да ги запомни.

— Отличителни черти?

— Например?

— Големи уши? Брадавица на носа? Косми по лицето, белези, татуировки?

Целуваш светкавицата ми на свой риск, док.

Защо? Какво става?

Удря ме в гръмоотвода.

Тя се извърна от умните очи на Найт.

— Не си спомням нищо отличително.

— От коя посока влязохте в града?

— От север, мисля. Не съм сигурна. Правихме много завои.

— Хм.

Настъпи кратко мълчание, после Грейндж каза:

— След като разбрахме със сигурност по коя пътека сте тръгнали в събота сутрин, изпратихме неколцина колеги да видят дали не могат да проследят стъпките ви.

— Но защо?

— С надеждата да локализираме този мъж, който се е погрижил за вас — каза Найт. — Да му благодарим и т.н.

Тя не повярва нито за миг, че това е причината да се опитат да проследят стъпките й. Сърцето й затупка силно.

— Не мисля, че той би искал да му се благодари.

— Как така?

— Направи ми впечатление на човек, който би избягвал да е в светлините на прожекторите. Беше… срамежлив.

— Хм.

Повторното използване на тази сричка от Найт беше повече от красноречиво. То загатваше, че той не вярва на онова, което чува.

Грейндж беше по-директен.

— Схванали сте характерна черта като срамежливост, а не сте преценили ръста му или цялостното му телосложение?

Тя погледна от единия към другия.

— Защо се интересувате толкова от него?

— Без някаква определена причина — отвърна Найт. — Просто изглежда странно, че след като ви е приютил за четири дни и нощи, грижил се е за вас, после ви е оставил край пътя, вместо да ви предаде в ръцете на съпруга ви или на органите на правосъдието.

Тя се бореше да намери отговор, който макар и малко вероятен, би изглеждал правдоподобен.

— Споменахте цирка в бензиностанцията — каза тя. — Той осъзна, че появата ми, срещата със съпруга ми ще доведе до точно такъв резултат. Очевидно този човек цени уединението си. Живее усамотено и иска да остане така. Мисля, че всеки трябва да уважава това и да го остави на спокойствие.

— Значи той знае, че имате съпруг, който се е побъркал от тревога за вас?

Тя погледна към Грейндж, осъзнавайки, че току-що сама е влязла в капана. Наистина беше ужасна лъжкиня.

Когато не отговори, детективът продължи:

— Дори пътищата да са били замръзнали или рисковани за шофиране, защо поне не звънна на някого, за да му каже, че сте на сигурно място?

— Може би телефонът му не е работил?

— Имал е вашия, д-р Шарбоно. Той работеше тази сутрин.

Тя не можа да измисли какво да каже, затова мъдро премълча.

— Защо не се обадихте на съпруга си? — попита Грейндж.

— До тази сутрин ту идвах на себе си, ту губех съзнание.

— Но сте имали периоди на яснота.

— Не бих го нарекла яснота. Бях будна, но мислите ми бяха замъглени.

— Прекалено замъглени, за да се обадите по телефона?

— Мина ми през ума, разбира се. Но за кратко. Теоретично. Не го направих, защото телефонът ми не ми беше под ръка, а не исках да моля за него, нито да стана и да си го взема.

— Той е знаел коя сте, къде живеете. Никога ли не ви предложи да се обади вместо вас?

— Може да го е направил и да не си спомням. Но пак ви казвам, аз…

— Имате стотици номера, записани в телефона си — притисна я сега Грейндж. — Няколко докосвания по екрана и той можеше да съобщи на някого, че още сте жива.

Тя сведе очи. Много време никой от тях не каза нищо, но тя чувстваше погледите им, които дълбаеха наведената й глава.

Найт наруши напрегнатото мълчание.

— Не сте напълно откровена с нас, нали д-р Шарбоно?

— Казах ви, каквото знам.

— Ами това, което ни разказахте, ни безпокои.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Защо? Върнах се. Добре съм. Не е ли това единственото, което има значение?

— Би могло да бъде. Само че имаме субект, който ни интересува. Той се отказва от голяма награда и се изплъзва, за да не му бъде благодарено за гостоприемството. Смятаме, че има причина да се крие от медиите и да иска да остане анонимен, че може би не е чак такъв добър самарянин. И че може би сътресението на мозъка ви не е било причинено от падане, че не ви е намерил на пътеката, а ви е нападнал там, ударил ви е по главата и после — по причини, които само той знае — се е уплашил да ви убие.

Камъкът.

Не биваше да виждате това. Знаех, че ако го видите, ще се разстроите.