Сандра Браун
Специална съботна нощ (17)

Шестнадесета глава

— Достатъчно топло ли е там отзад? — Сам Найт погледна към Джеф в огледалото за обратно виждане.

Седнал на задната седалка на джипа с официални полицейски маркировки на вратите и буркан на покрива, той се чувстваше като животно в клетка на цирков парад, част от панаирджийска атракция, която адски ненавиждаше.

— Добре съм. Благодаря.

— Тази сутрин е кучешки студ. Добре поне, че снегът спря. Кажете ми, ако имате нужда да усиля радиатора.

— Ще ви кажа.

— Ето го Бъди.

Найт отби от пътя към входа на една местна пекарна, пред която Грейндж чакаше. Той държеше плоска кутия и бяла хартиена торбичка, и пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Веднага щом пикапът спря, той се вмъкна и седна на предната седалка до шофьора.

— Боже! Студено е.

— Благодаря за предложението да ни донесеш закуската — каза Найт. — Кафето мирише хубаво. Подай една чаша на Джеф. Какви донъти си взел?

— От всички видове.

Найт се върна на магистралата, но остана във външното платно, шофираше внимателно. Толкова внимателно, че влудяваше Джеф.

Грейндж раздаде кафето и предложи кутията с донъти. Найт, ободрен от хапката, се обърна към Джеф в огледалото.

— Тази сутрин ни звъня д-р Джеймс.

Грейндж го поправи, мърморейки, докато дъвчеше:

— Д-р Бътлър.

— А? — Обърна се Найт към партньора си.

— Д-р Бътлър, жената. Д-р Джеймс е мъжът.

— О, точно така — кимна Найт. — Все бъркам имената им. Както и да е, Джеф, искам да кажа, че тя звъня.

— И на мен звъня.

— Така ли?

Той кимна, докато духаше кафето си.

— За да ми каже, че клиниката предлага награда за информация.

— Това е нещо, нали? — възкликна Найт. — Двайсет и пет хиляди долара.

— Трогнат съм от щедростта им. Като си помисля, че колегите й правят такова нещо за нея. За мен.

— Което говори добре и за двама ви.

— В клиниката уважават Емъри много.

— Четох, че е ходила в Хаити след урагана — каза Найт. — Работила е като доброволка в продължение на седмици.

— Направи три пътувания и планираше да отиде отново, когато може да го вмъкне в графика си.

Грейндж избърса захарната глазура от пръстите си с хартиена кърпичка.

— А какво прави с практиката си, когато заминава?

— Заместват я други педиатри, и нямат нищо против, защото тя никога не забравя да им върне услугата, когато на тях им се наложи.

— Звучи като много сърцат човек — каза Найт и се пресегна да си вземе още един донът от кутията. — Истински човеколюбец.

— Такава е и това е една от причините да я обичам. Но с цялото ми уважение — каза Джеф, когато сгъна изядения до половината донът в една салфетка и захлупи капачката на стиропорената чаша с кафе — вие ми казвате неща за съпругата ми, които аз вече знам. Кога ще ми кажете нещо, което не знам? Като например защо не я намирате и какво е направено да се промени това.

— Работим по въпроса.

— Да, казахте го. Дузина пъти. Но не виждам доказателства.

— През нощта не е имало развитие. Надяваме се на по-добър късмет днес.

— Разчитате на късмет? Исусе.

Той се извърна от огледалото за обратно виждане, предпочете да гледа през прозореца, вместо към скръбните очи на Найт. Бяха излезли от главната магистрала и сега се намираха на път само с две противоположни ленти и една аварийна. Беше с много извивки, завоите бяха толкова на често, че от пътуването на задната седалка на Джеф му прилошаваше.

— Не се обезкуражавайте — каза Грейндж. — Работим върху различни ъгли.

— Споменахте за това снощи — каза Джеф. — Пропуснахте да кажете какви точно са тези ъгли.

— Ами, например, един от тях са парите.

Главата на Джеф се извърна рязко към Грейндж, който го гледаше над облегалката на седалката си.

— Парите на Емъри — поясни детективът, сякаш Джеф не знаеше за чии пари говори.

— Съпругата ви е паралия — обади се Найт. — Фамилно богатство. Би могла да напусне и никога да не се налага да увещава някое хлапе да каже „а-а-а“. — Той се разсмя. — Ако аз бях толкова богат, за нищо на света не бих се трепал толкова.

— Това е обидно — сопна се Джеф.

Найт го погледна в огледалото.

— Съжалявам, Джеф, не исках…

— Емъри би се обидила силно от подобни забележки. Тя работи усилено заради наследството си.

— Така ли?

— Никога не споменава богатството си, още по-малко да парадира с него. Всъщност, тя едва ли не се оправдава заради него.

Грейндж каза:

— Което обяснява защо раздава толкова много от него.

— Тя е обещала двеста хиляди за предстоящ маратон. — Найт адресира информацията към партньора си, но Джеф осъзна, че по-възрастният мъж го е казал заради него. — Може да отнеме известно време — продължи той, — но предполагам, че ако се посвети сериозно на това, може накрая да раздаде всичките си пари.

— И да не остане нищо за наследника й. — Грейндж се извърна отново към Джеф. — Който в случая сте вие, нали?

Той отвърна на самодоволния офицер със студен поглед.

— Сигурен съм, че вече знаете отговора на този въпрос.

— Е, Джеф, трябва да проверим тези неща. Рутинно е, когато единият съпруг изчезне.

Колкото по-дружески ставаше тонът на Найт, толкова по-малко го харесваше и му вярваше Джеф. Тези двамата не осъзнаваха ли, че е достатъчно умен, за да разбира кога го разиграват? Той каза:

— Щом сте проучвали финансите на Емъри, би трябвало да знаете, че аз не управлявам портфолиото й. Всъщност, всичките й инвестиции са в друга фирма.

— Да, шефът ти ми каза.

Той изгледа свирепо Найт в огледалото.

— Моля?

— Накарал си компанията, в която работиш, да повярва, че след като се ожените Емъри ще прехвърли всичките си финансови дела към вашата фирма. Но тя не го е направила. Във всеки случай така ми каза шефът ти.

— Казал е на вас?

Найт кимна:

— Когато му се обадих вчера и го попитах кой държи юздите на състоянието на Емъри.

Джеф имаше чувството, че нещо го блъсва, когато научи, че вчера, докато е търкал подметки нагоре-надолу по коридора на енския полицейски участък, е бил проучван и са говорили за него с фирмата му.

Което означаваше, че колегите му знаеха, че не болест му е попречила да отиде в офиса. Трябва да знаеха и характера на „семейните причини“, още преди да са чули за изчезването на Емъри по новините тази сутрин. Тези дръвници го бяха изкарали лъжец пред главния партньор във фирмата и това го накара да побеснее.

— Вие не управлявате парите й — казваше в момента Грейндж, — но ще ги вземете, ако тя умре преди вас, прав ли съм?

— Ако ме бяхте попитали, щях да ви кажа — отвърна Джеф, едва сдържайки яростта си. — Не беше нужно да звъните във фирмата и да безпокоите колегите ми с въпроси, които нямат нищо общо с изчезването на Емъри.

— Трябваше да покрием всички ъгли — каза Грейндж.

— Като заговорихме за това — обади се Найт, — какво е името на онова лекарство, което Емъри трябваше да одобри?

— Откъде знаете за това?

— На компютъра й има много имейли по темата. Разменяни между теб, фармацевтичната компания, съпругата ти. От повече от година. За какво е било това?

— След като явно вече знаете, защо не ми кажете?

— Ще е по-лесно, ако просто ни го преразкажеш накратко — каза Найт. — И без това нямаме какво друго да правим, докато пътуваме.

Джеф си помисли, че може би е подценявал тези двамата. С усилие на волята той се опита да се успокои и когато заговори, направи така, че да прозвучи отегчен.

— Компанията беше преодоляла всички стъпки с Агенцията за храните и лекарствата — а те са много — и бяхме получили одобрение да проведем изпитания върху пациенти.

— За какво беше лекарството?

— Да помогне за предотвратяване на затлъстяване у децата, които са генетично предразположени към това. Емъри бе поканена да е един от участващите лекари.

Грейндж каза:

— Но когато изпитанията са минали, тя не е подписала одобрение.

— Според нея страничните ефекти не си заслужаваха ползите от лекарството.

— С други думи, повече вреди, отколкото помага.

— Тези други думи са ваши, детектив — сопна се Джеф. — Не на Емъри.

— Окуражавал си клиенти да инвестират големи суми в това лекарство — обади се Найт.

— Не — отвърна Джеф, наблягайки върху думата. — Окуражавах клиенти да инвестират в компания, която е водещото острие на фармацевтични постижения, насочени към текущи медицински проблеми, като детската пълнота, която засяга милиони хора по земята, не само здравословно, а по всякакъв друг начин. Културно, социално, финансово и т.н.

Найт се подсмихна.

— Спри рекламното клипче, Джеф. Комисията по ценни книжа не ни чува. Преведено на човешки език: вдигнат палец от страна на съпругата ти би помогнало на твоите клиенти, а с това и на теб, да направите едни мно-о-ого големи пари.

— Емъри все още не е вдигнала палец нито нагоре, нито надолу. Не го е направила единствено заради предстоящо изследване.

Найт и партньорът му размениха погледи, които подсказваха, че изследването на този въпрос също е предстоящо. Джеф отмести очи невъзмутимо.

— Да, между другото — каза Найт, — ще имаш ли нещо против да изпратим няколко момчета до мотела да надникнат в колата ти?

— В колата ми? За какво, по дяволите? Имате ли съдебна заповед?

— Трябва ли?

— Не. Претърсвайте каквото искате. До дъно. През това време можете да претърсите и къщата ми. Изпратете кучета за търсене на труп. Не забравяйте да проверите и боровата гора в края на имота ни. Тя е отлично място за гроб.

Найт погледна към Грейндж.

— Казах ти, че ще се разстрои.

— Не съм разстроен!

Но дори за собствените си уши Джеф прозвуча разстроено. Вместо да им направи удоволствието да го гледат ядосан, той обърна глава и се взря през прозореца. През следващия половин час докато пътуваха, размениха само няколко думи.

С покачването на височината и завоите на пътя на Джеф му прилоша още повече. Стръмните наклони, край които нямаше мантинели, увеличаваха още повече притесненията му. Искаше му се да бе отказал да пътува с тях. Денят беше започнал зле.

Не беше спал добре, беше станал още преди алармата и бе включил телевизора. Както и очакваше, всички канали в Атланта се занимаваха с изчезването на Емъри. Само минути след началото на предаването, телефонът му започна да звъни. Познати — някои от които едва си спомняше — настояваха да научат повече. Той отговори само на няколко от обажданията, оставяйки повечето на гласовата си поща.

Докато чакаше Найт да мине да го вземе, размишляваше над всичко, което беше казал, и се опитваше да не отдава прекалено голямо значение на явното недоверие на детективите. По собственото признание на Найт проверяването на съпруга под лупа беше нещо рутинно. Ако позволеше на намеците му да го стреснат, щяха да го помислят за виновен.

Но след целия този разговор за парите на Емъри, а сега и претърсване на колата му, той вече преосмисляше решението си да не взема адвокат, както Алис бе предложила.

Тя се бе обадила тази сутрин въпреки предупреждението му да не го прави. Разговорът им беше кратък, но й беше ядосан, че не го е послушала, и още по-ядосан на себе си, че е отговорил, когато е видял нейния номер на дисплея си.

Беше ядосан и на двамата второразредни детективи, които явно си мислеха, че той е прекалено тъп, за да прозре абсурдната игричка в стил „Закон и ред“, която разиграваха с него.

А най-вече се ядосваше на Емъри. Тя беше виновна, че го бе накарала да страда по такъв начин.

* * *

— Знаеш ли какво не мога да схвана? — Норман, който ядеше купа зърнена закуска на масата, наклони стола си на задните му крака. — Това, което не мога да схвана, е защо толкова се стискаш за името си. Предполагам, че ще трябва да ти викам „съсед“.

— Майка ти ме нарича пазач на д-р Смит. Пазач, съсед, каквото и да е, нямам нищо против. — Той беше приел предложението на Полин за чаша кафе, защото загря водата до точката на кипене и сам изми чашата за себе си. Той духна кафето и отпи от него под замисления поглед на Норман. — Не се напрягай да мислиш толкова за това, Норман. Може да си изкълчиш нещо.

Норман с добродушна усмивка вдигна купата и си гребна.

— Това, което си мисля, е, че бягаш от закона.

— Това ли си мислиш?

— Аз също — обади се Уил, който му хвърли поглед от мястото си на дивана.

— На нас можеш да кажеш — произнесе Норман с ласкателен тон. — Ние самите сме се сблъсквали със закона.

— Така ли?

— Няма да повярваш какви номера сме правили.

— Млъквай, Норман — обади се Уил.

Но Норман беше в добро настроение.

— Лежах три месеца в града, задето съм задигнал портмонето на една бабичка от пазарската й количка в бакалския магазин.

Той не реагира.

— Един друг път откраднахме регенерирани гуми от един тип, който държи склад за отпадъци. После — кълна се в Бог, ако лъжа — му ги продадохме обратно седмица по-късно за двайсет кинта. Старият глупак така и не разбра, че е бил ограбен.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш беше напълно безразличен.

— Уил пък се сби с един тип заради игра на покер. Нападнахме го хубавичката. Трябваше четирима души да ни издърпат от него. Но онзи още съжалява, че е нарекъл малкия ми брат измамник. Нали, Уил?

— Но ние още не сме свършили с него — изсумтя Уил.

— Така ли? — попита той и вдигна едната си вежда, чувствайки, че е време да покаже някакъв интерес към геройствата им. — Какво сте планирали за него?

— Не е твоя работа.

— Не бъди толкова докачлив, Уил — сряза го брат му. — Той просто води дружелюбен разговор, не помниш ли? — После, обръщайки се обратно към него, каза: — Отвърни ни със същото. Хайде. Да не си очистил някого?

— Зърнената ти закуска ще се вкисне.

Откъм дивана Уил каза:

— По дяволите, Норман, той не се кани да ти признава нищо. Освен това кълна се, че няма нищо за признаване. Не е и наполовина толкова як, на колкото се прави.

— Може би си прав. — Но Норман продължаваше да го гледа несигурно, когато вдигна купата със закуска и натъпка устата си.

Взирайки се в кафето си, той попита:

— Ами вие?

Норман спря да дъвче.

— К’во?

Той вдигна глава и премести очи от единия върху другия брат.

— Някой от вас убивал ли е някого?

Норман сви рамене.

— Не се е налагало.

— Все още — добави Уил.

— Не бих бил толкова нетърпелив, ако бях на ваше място.

— Със сигурност. — Норман се изкиска. — Виждаш ли, Уил? Казах ти.

— Той само се прави на велик.

Норман го изгледа отгоре до долу и каза:

— Познавам много хора, които е нужно да бъдат убити.

— Аз също.

— Но не го препоръчваш. Защо?

— Убийството не е нещо, с което да се хвалиш, както ти каза по повод щата Вирджиния. — Беше пуснал стръвта. С привидно безразличие отиде до кухнята и си наля още кафе. — Така и не ми каза що за работа сте работили там.

— Работехме в една товараческа фирма с тирове.

— Вие ли шофирахте?

— Не. — Норман избърса млякото от устните си с опакото на ръката. — Работехме в склада.

— Гадна работа — допълни Уил. Беше изключил звука на телевизора и прехвърляше с дистанционното един след друг каналите. Накрая намери „Островът на Гилиган“^[1] и остана да гледа. Пушката още стоеше подпряна на облегалката на дивана с дулото нагоре, близо до главата на Уил.

Норман вдигна една люспа от закуската си, паднала на ризата му.

— Онази фирма, в която работехме, обаче, направи история.

С бавно, премерено движение той върна каната с кафе на горещия котлон.

— Как така?

— Беше в Уестбъро. Чувал ли си за това? За стрелбата там? Един ядосан тип влиза, взривява всичко и убива сума ти народ.

Той се обърна и кимна на Норман.

— Чух за това.

— Е, нас ни уволниха не повече от седмица преди да се случи. Изпуснахме данданията.

— Мен да питаш, всичките мъже на онзи остров бяха кучки — изсмя се Уил без връзка с разговора, явно подразнен от филма. — Щях да пипна готината Джинджър веднага щом стигна на сушата. — Той смени канала.

Норман изсърба млякото направо от купата.

— Ако бях на мястото на онзи Гилиган, задникът на Мери Ан нямаше да има никакъв шанс.

Уил издюдюка от другия край на стаята:

— Винаги си предпочитал задната врата, нали?

— Леле, с какъв кеф бих влязъл през задната врата на д-р Смит, а-а-а…

Двамата братя го изгледаха като се подхилкваха, чакайки да видят как ще реагира. Но вместо да се вбеси, той ги игнорира и погледна през мръсния прозорец над кухненската мивка, сякаш проверяваше времето. После, носейки кафето със себе си, той се насочи към спалнята.

— Абе какво става там? — попита Норман като кимна към вратата, която бе останала затворена през нощта.

— Трябваше да се погрижат за сестра ти.

— Знаем това — промърмори Уил. — Само че защо продължи толкова дълго?

— Изчерпа ли ви се гостоприемството?

— Страхувам се, че никога не си бил канен.

— Скоро ще си тръгнем — каза той. — Ей, Норман?

— А?

— По-добре си гледай стола.

— Ъ?

Той изби задните крака на стола. Норман полетя назад, падна тежко и разплиска върху разяреното си лице остатъка от мляко в купата си.

Уил, реагирайки прекалено бързо, за да мисли за пушката, се изтърколи от дивана и долетя за миг.

Той пусна чашата си с кафе, за да цапардоса брадата на Уил изотдолу, което го накара да залитне. След това, като се движеше бързо, той грабна пушката, вдигна я нагоре и я насочи към братята, карайки ги да замръзнат по местата, на които бяха.

Емъри отвори вратата на спалнята.

— Какво става?

Без да изпуска от очи братята, които все още бяха готови да нападнат, той се изтегли заднишком към отворената врата, в рамката на която стоеше Емъри.

— Мислите ли, че няма проблем да оставите Лиза?

— Да, мисля, че ще се оправи.

— Добре.

— Адски съм сигурен, че ще те убия — изсъска Уил през стиснати зъби.

— Не днес, днес няма да го направиш.

Той взе пистолета от колана на панталона си и го подаде на Емъри.

— Ако някой от тях шавне, не губете време за мислене. Дръпнете спусъка. Разбрахте ли?

* * *

Смаяна, тя кимна. Той влезе покрай нея в спалнята.

Норман и Уил стояха и я гледаха, задъхани от възмущение, напомняха й на разярени бикове. Норман каза:

— Кой е този кучи син?

— Не знам.

— Глупости — каза Уил. — Вие двамата сте комбина. Разпореждате се тук като че къщата е ваша. Какво правите?

— Единственото, което направих, е, че дойдох да се погрижа за сестра ти.

— Тя и без теб щеше да се оправи.

— Възможно е, но съм доволна, че можах да помогна.

Норман попита:

— Наистина ли си доктор?

— Да.

— Ами, аз мисля, че лъжеш — обади се Уил, вдигайки заядливо брадичка, на която се беше образувал вече голям оток. — Каква му е историята на онзи?

Предметът на разговор застана зад нея, сключи лявата си ръка около бицепса й и я избута напред.

— Не изпускайте този пистолет. — Емъри държеше ръцете си протегнати напред, когато той я изтласка през дневната и после навън. — Влезте в пикапа.

Преди да отпусне ръката си, той леко я побутна и тя тръгна по стъпалата надолу. Чу Уил да казва:

— Онзи краде пушката ни!

Под дървото кучето се изправи и размаха опашка. Явно беше започнало да възприема и нея като приятел. Когато стигна до пикапа, тя отвори пасажерската врата и се обърна назад. Той още беше на верандата, гледаше я и охраняваше вратата с пушката.

— Защо не идвате? — попита тя. — Какво ще правите?

— Влезте в пикапа и не излизайте.

Тя се поколеба.

Той произнесе натъртено:

— Влезте и затворете вратата!

Тя се подчини. Той изчака, за да се увери, че тя ще остане вътре, след това се обърна и изчезна през входната врата. Няколко секунди по-късно се чу изстрел, който прозвуча като експлозия в утринния въздух.

След малко бе последван от втори.