Сандра Браун
Специална съботна нощ (13)

Дванадесета глава

С идването на октомври отоплителната система в жилищния блок на Джак Конъл вдигаше някъде към 30 градуса и си оставаше така до май. След като влезе вътре от студения вятър, който вееше между измазаните с хоросан тухлени каньони на Манхатън Мидтаун, той смени костюма и палтото си с къси панталони и тениска, отвори си бира и я взе със себе си до домашния офис, малка стая, спартански обзаведена с бюро — една врата върху две магарета — и стол втора употреба, на колелца, едното от които се клатеше.

Набра номера на телевизионния репортер, който отразяваше протеста в Олимпия, Вашингтон, който Гриър му беше дал.

Телефонът иззвъня няколко пъти и когато отсреща вдигнаха, шумът в слушалката беше оглушителен. След няколко погрешни опита, младият мъж обясни, че е навън, че пийва след работа с приятели. На западния бряг явно работният ден приключваше в три и половина следобед.

Джак извика:

— Говорили сте с моя колега по-рано днес. Уес Гриър.

— О, агентът от ФБР?

— Точно така. Казахте му, че групата, снимана във видеорепортажа ви, е пристигнала от Сиатъл, за да участва в демонстрация. Интересува ме дали са отделни хора с обща идея, или са организирана група.

— Група. С име. Не мога сега да си спомня какво точно. В бележките ми е. За кога ви трябва?

— За вчера.

— О! Мога ли да ви потърся? Ще звънна в нюзрума и ще помоля някой да провери в бюрото ми.

Джак му даде номера на клетъчния си телефон. Докато чакаше да му се обади, отиде до кухнята и си направи сандвич от стар ръжен хляб, люта горчица и печено говеждо, което още не беше напълно мухлясало, отвори си втора бира и беше преполовил и нея и сандвича, когато репортерът звънна.

— Групата се казва „Граждани, на които им пука“, ГНП.

— Има ли лице за връзка?

— Организаторът. Негов роднина — мисля, че племенник, — е бил прострелян и убит, докато си купувал ледена напитка в магазина. Оказал се на пътя на въоръжен крадец. Във всеки случай този тип е голям активист. Имаше някакво дълго име, като на полски хокеист или нещо такова. Готов ли сте да си запишете?

Репортерът произнесе буквите, повечето от тях бяха съгласни. Джак попита дали разполага с телефонния му номер.

— Предположих, че ще го поискате. — Той продиктува и него. — Я ми кажете, да не би да се опитвате да го проследите? Има ли някаква история?

Горкият глупак, нямаше никаква представа.

Джак скалъпи някакво тъпо обяснение, че Бюрото се интересувало както от групите или персоните, поддържащи закона за ограничаване на оръжията, така и от противниците на правителствените ограничения на личните свободи.

— О, пълна скука. — Репортерът прозвуча изпълнен с досада и готов да се върне към разговорите с приятелите си. — Запазете номера ми и ми се обадете, ако нещо си заслужава да бъде направено на новина. Под секрет, разбира се. Никога не бих ви разкрил като мой източник.

Джак даде обещание, което не се канеше да спази, благодари на репортера и затвори. След това взе един предплатен мобилен телефон и звънна на мъжа със странното име. Човекът отговори веднага. Джак се представи с фалшиво име.

— Не правя проучване и не се опитвам да ви продам нищо. Търся една отдавна изгубена съученичка.

Той се впусна в пространни обяснения за предстояща среща на гимназията.

— Аз отговарям за намирането на хора от класа, на които сме изгубили дирите. Човек би си помислил, че е лесно, с интернет и всички тези социални мрежи. Но някои успяват да се изплъзнат през пролуките. Снощи двамата със съпругата ми гледахме новините и — кълна се в Бог! — забелязах Беки Уотсън във вашата група по време на демонстрация в столицата. Още от гимназията Беки беше политически активна и все се бореше за някакви справедливи каузи, като например контрол над оръжията. За което съм и аз, между впрочем.

— Беки ли казахте? Нямаме Беки в нашата група.

— Може би сега се нарича Ребека.

— Не, съжалявам. Нямаме нито Ребека, нито Уотсън.

— Боже, бях съвсем сигурен, че е тя. Острата бяла коса беше съвсем като нейната.

— Това ми звучи като да е Грейс.

— Жената, за която говоря, беше облечена в червено палто.

— Казва се Грейс Кент.

Сърцето на Джак заби ускорено и той си записа името. Искаше му се да попита господина и други неща за Грейс, например с какво се издържа Грейс? Има ли дванайсетгодишна дъщеря? Има ли брат, който редовно я посещава? Човек не би могъл да го сбърка: едър, мрачен, с тъмна коса и светли очи.

Но успя да се сдържи. Не искаше да възбужда любопитството на мъжа. Може би човекът щеше да се почувства задължен да предупреди Грейс, че някой се е интересувал от нея.

Той въздъхна с преувеличено разочарование.

— Е, явно не е нашата Беки. Но си заслужаваше да проверя. Съжалявам, че ви обезпокоих. Благодаря за отделеното време.

— Няма проблем. Късмет с организирането на срещата на класа.

Пръстите на Джак не можеха да се движат толкова бързо по клавиатурата, но беше напразно. В телефонния указател на Сиатъл нямаше регистриран човек на име Грейс Кент. Той направи издирване чрез Гугъл, но не намери нищо. Така че звънна на Уес Гриър и му възложи задачата, след това седна и разсеяно довърши сандвича си, като дъвчеше механично и мислеше.

Не минаха и две минути, когато го осени една мисъл и той грабна отново телефона: запази си ранен полет, осигури си такси, което да го закара до „Ла Гуардия“ в шест сутринта и си резервира кола под наем в Сиатъл. Когато опакова оборотния си костюм осъзна, че пътуването вероятно ще е последното в дългата поредица от безплодни опити за лов на диви патици.

Последното беше до Солт Лейк Сити, предшествано от Уичита Фолс, Тексас. Преди него Лексингтън, Кентъки. Привидно произволни места и личности, между които нямаше нищо общо, освен един мъж.

Той вече беше в леглото, макар още да не беше заспал, когато Гриър — който, както изглежда, никога не спеше — му звънна.

— Намерих един адрес. Грейс Кент всъщност живее от другата страна на Саунд, не в самия Сиатъл.

— Как се стига дотам?

— С ферибот.

Чудесно.

Джак записа улицата и номера й в телефона си, даде на Гриър маршрута си и затвори, казвайки:

— През това време никой не бива да знае, че ме няма. Болен съм от грип.

— Разбрано.

Докато лежеше и се взираше в тавана на спалнята си, разсъждаваше над вероятността доколко е възможно Грейс Кент да е Ребека Уотсън. Не разполагаше с нищо, освен с увереността на приятелката на Ребека, Елинор Гаскин, която не я бе виждала от четири години, но която твърдеше, че я е съзряла сред тълпа демонстранти, показани по новините. Въз основа на което той се канеше да предприеме пътуване до другия край на страната. Щеше ли да е прекалено много да се надява на късмет и обратът в кариерата му да се окажеше Ребека? Можеше ли да се надява, че тя ще сътрудничи и ще му каже къде е брат й? Или дори брат й да я посещава и именно той да отвори вратата, когато Джак позвъни?

Можеше да разчита на дискретността на Гриър, така че поне ако това се окажеше поредната погрешна следа, поредната задънена улица, никой да не гледа на него като на пълен глупак.

Освен самия той.

Но той беше свикнал на това.

* * *

— Кога ще сме там?

— Когато стигнем.

Емъри хвана ръба на седалката, когато той насочи пикапа по поредния остър завой. Фаровете бяха единственият им източник на светлина след внезапното тръгване от хижата. Ако имаше луна, то облаците я скриваха напълно.

До този момент не бяха минали покрай нито една къща или каквато и да е постройка. Нищо. Никога не беше пътувала по толкова отдалечен и опасен път. Имаше заледени участъци под натрупания сняг, невидими, докато пикапът не изгуби контрол.

Докато вземаха завоите, фаровете преминаваха бързо по скалите, които се издигаха отстрани, покрити с лед на местата, където водопадите бяха замръзнали. Масивните стволове на дърветата не биха отстъпили и на танк. Но най-ужасяващо би било фаровете да угаснат. Едно поднасяне и щяха да излетят в нищото.

Искаше й се да затвори очи, за да не вижда рисковете, които ги заплашваха, но не смееше, заради нелепото допускане, че волята й за живот би могла да помогне на пикапа да остане върху пътя.

Той й беше казал, че е свикнал с тези планински пътища, с техните завои и стръмни серпентини, но той шофираше целенасочено, не безгрижно. Облечените му в ръкавици ръце стискаха волана, очите му бяха вперени в пътя.

Отговорите на въпросите й за братята Флойд бяха резки и едносрични, ако изобщо отговореше. Каквото и да се бе случило между него и съседите му грубияни, го бе накарало да я закара до вкъщи или най-малкото да я остави някъде, откъдето да може да се прибере. Това беше всичко, което я интересуваше.

Каза си, че това е всичко, което я интересува.

— За какво са всичките оръжия?

— За какво обикновено са оръжията?

— За да се стреля…

Той сви рамене, сякаш с това дебатът беше изчерпан.

— Опасно е да са наоколо. Ами ако случайно ви бях застреляла?

— Щеше да е чудо.

— Голяма мишена сте. При онова разстояние не бих могла да пропусна.

— Вероятно не, само че в него нямаше патрони.

— Не е бил зареден?

Той почти се усмихна.

— Док, един съвет. Ако се целите в някого с намерение да го застреляте, първо се уверете, че оръжието е заредено и готово за стрелба. Ако не искате да го застреляте, на първо място не насочвайте проклетото нещо към него.

— Звучите като експерт по въпроса.

Той не каза нищо в отговор на това, нито после, докато вземаше следващата серия завои.

Накрая тя не се сдържа и попита:

— Колко още остава?

— Няколко мили.

— Имате ли нещо против да увелича малко отоплението?

— Давайте.

Преди да напуснат хижата, той бе наметнал едно свое палто върху нея, казвайки й, че спортният й екип няма да е надеждна преграда срещу студа. Тя потъна в палтото, разбира се, но беше доволна и сега се загърна по-плътно в него.

— Наистина щях да замръзна без палтото ви. Благодаря.

— За нищо.

Тя не искаше да го отвлича с разговор, но отчаяно искаше да разбере какво предстои.

— Ще… Какво ще направите?

— Кога?

— Когато пристигнем.

— Ще видите.

— Не може ли просто да ми кажете, за да знам какво да очаквам?

— След малко ще разберете.

Наистина, само след един километър стръмното шосе се изравни и те започнаха да отминават покрай къщи. Бяха на големи разстояния една от друга, но бяха първите признаци за цивилизация, които виждаше от четири дни. След завоя фаровете осветиха малка табелка с име на селище.

Тя се обърна към него изненадано:

— Това не е Дрейкланд.

— Не.

— Дрейкланд още по-нататък ли е?

— В обратната посока. Този път не води до там.

— Мислех, че ме карате към Дрейкланд.

— Какво ви накара да си го помислите?

Какво я е накарало да си го помисли? Не й беше казал къде отиват, но след като това бе нейната стартова позиция, логично бе предположила, че ще я върне там.

Селището, през което се движеха сега, трудно можеше да се нарече град. То имаше два светофара, включени на „внимание“, по един в двата края на тясната главна улица, която разделяше на две града. От едната й страна имаше банка, бензиностанция и малка сграда от две части, вероятно поща. Едно кафене, фирма за препариране на животни и универсален магазин от другата страна. Всичко беше затворено през нощта.

Емъри бе предполагала, че ще бъде върната на някое място със светлини, с движение, с хора. Потискайки надигналата се паника, тя попита:

— Тук ли ще ме оставите?

— Не.

Краткият му отговор не успокои мрачните й предчувствия кой знае колко.

На втория светофар с предупредителни светлини завиха надясно, пропътуваха две преки, след това отново завиха надясно в една алея, която продължаваше по дължината на нещо, прилично на малък магазин и офиси.

— Какво правите? Къде отиваме? Ще се срещаме с някого ли?

— Ще спрем за малко, това е всичко. — Той отби колата до малката врата на едноетажна тухлена постройка, изключи фаровете и двигателя. — Останете тук за секунда. — След което излезе и заобиколи пикапа. Тя погледна през задния прозорец и го видя да вдига капака на сандъчето с инструменти в купето, и да изважда железен лост с гаечен ключ в единия край и остра, двурога кука в другия. Занесе го до задната врата на офиса. Преди Емъри да осъзнае какво се кани да прави, той вече го беше направил. Използва инструмента, за да изкърти бравата, заедно с целия заключващ механизъм, оставяйки кръгла дупка в метала. След това се върна до пикапа и остави инструмента в сандъчето, отвори пасажерската врата и измъкна Емъри отвътре.

— Вие сте на ред, док. Бързо.

— В първия момент тя беше прекалено слисана, за да реагира. Но след като се окопити, се опита да се измъкне от хватката му.

— Какво правите?

— Разбиваме и влизаме.

— Защо?

— За да откраднем нещата, които са вътре.

— Да не сте луд?!

— Не.

— Ще извършите углавно престъпление!

— А-ха.

Неблагоразумният му отговор я изненада. Ужаси я. Лудите хора често пъти изглеждаха напълно нормални, но… не бяха. Тя навлажни устните си и бързо си пое въздух.

— Вижте, ще ви дам пари. Знаете, че разполагам с много. Аз… Ще ви дам всичко, каквото искате, само…

— Мислите, че ми е за парите? Исусе!

Мъжът, който бе взел лост, за да разбие вратата, с цел да влезе и да краде, всъщност изглеждаше обиден.

— Тогава защо, за бога…

— Това е лекарски кабинет.

Осени я нова догадка.

— Дрога? Искате дрога?

Той въздъхна и я побутна към вратата.

— Нямаме много време за такива глупости.

Тя заби токове в земята.

— Не искам да участвам в това. — Замахна към него със свободната си ръка, но той се извъртя. — Пуснете ме!

— Тихо! — Сега той хвана двете й ръце, огледа се да види дали високият й глас не е събудил някого, но алеята остана тъмна, с изключение на една самотна улична лампа, която блестеше неприятно в очите му, докато се взираше в нейните. — Момичето в пикапа.

— С-сестрата на Флойд?

— Зле е и се нуждае от помощта ви.

— Какво й е?

— Ще ви обясня по обратния път.

— Не може да говорите сериозно.

— Ще се върнем да й помогнем.

— Аз няма да се върна. — Тя се опита да се отскубне от него и започна отново да се дърпа.

— Емъри.

Онова, което я накара да притихне, беше не толкова силата, с която той я разтърси, а използването на първото й име и властния начин, по който го бе произнесъл.

— Можем да стоим тук и да се караме, рискувайки да ни хванат и да ни тикнат в затвора, или…

— Вас ще тикнат в затвора. Не мен.

— Или ще спазите Хипократовата клетва, която сте дали, ще влезете и ще вземете каквото е необходимо, за да я лекувате.

— Няма да извърша престъпление.

— Дори когато е за добра кауза?

— Нищо не може да ме застави.

— Скоро ще сте принудена да си вземете думите назад. — Той я бутна към вратата на офиса. — Минавате за човек, който прави добро. Ето ви шанс да направите добро.