Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (76)

76
В очакване на магия

Очакваха ги.

Онези, които останаха в пещерите, сигурно бяха разположили часови постоянно да следят за тяхното завръщане, защото щом изникнаха в нощта — много предпазливо, ако в тяхно отсъствие нещо се беше объркало — всички вече се бяха скупчили при входа на пещерите да ги приветстват и това ги стопли. Все едно се прибираха у дома.

Кару се хвърли право в прегръдките на Исса и остана там толкова дълго, че змийското гнездо, което жената ная беше привикала за компания — слепи скални змии от калните коридори под тях — също напълзяха по нея, бледи и лъскави, за да се присъединят към прегръдката.

— Сладко момиче — прошепна Исса, — всичко добре ли мина?

— Повече от добре — отвърна Кару и пламна от вълнение, давайки си сметка, че почти същото би казала и на Бримстоун, за да го извести за началото: на една неправдоподобна мечта, най-сладката от всички.

След първите радостни възгласи и приветствия двете страни имаха много още какво да си кажат, затова гледаха да бъдат по-кратки. Едва ли обаче разказите, догадките и предположенията щяха скоро да свършат, ако Исса не беше прихванала един поглед между Кару и Акива.

Този поглед беше така възпламеняващ, че въздухът между двамата буквално затрептя от жега, а устните на Исса се разтегнаха в усмивка. Двамата не забелязаха, че ги видя — не виждаха нищо наоколо, освен един другиго — и когато тя каза: „Е, сигурно нашите пътешественици са изморени и трябва да си починат“, с което даде знак всички да се разотиват, изобщо не заподозряха, че го е направила само заради тях.

Изглежда, всички имаха чувството, че се завръщат у дома, даже извънбрачните — новопристигнали и посрещани се смесиха и тръгнаха заедно навътре по скалните коридори. А когато стигнаха централната пещера, откъдето химерите трябваше да продължат към тяхното селище, те останаха с ангелите, за да приготвят заедно гощавката под сталактитите.

Кару не беше гладна. Във всеки случай не и за отмъкнатите от Доминиона припаси.

Връхлетя я усещането за коледно утро. Е, не че имаше кой знае колко коледни утрини в живота й. Онази с Естер приличаше по-скоро на представление — бляскаво и много специално, но по-скоро нещо, което се очакваше тя да наблюдава отстрани, а не да участва в него. Две Коледи беше прекарала със семейството на Зузана и те бяха къде-къде по-хубави; макар и двете отдавна вече да не бяха деца, тогава се държаха точно по детски. Празничните ритуали в семейство Новак бяха нещо неизменно и дори по-големият брат на Зузана, който иначе толкова се стараеше да впечатли Кару със съмнителната си мъжественост, в коледното утро се втурна като същинско дете надолу по стълбището, нетърпелив да разбере каква магия му е донесла тази свята нощ.

Сега усещането бе като за очакване на предстоящ финал. В това очакване нямаше нищо страшно и притеснително, по-скоро сладък трепет: очакване на нещо магическо.

Сега обаче магията, която Кару очакваше — хем я очакваше, хем посягаше, усещайки, че тя също се протяга към нея като огледално отражение малко преди върховете на пръстите да докоснат своите близнаци от стъклената повърхност — определено беше от много по-зрял вид.

Не можеше да откъсне поглед от Акива. Дори за миг да отделеше очи от него, още в следващия момент или срещаше очакващия му поглед, или той долавяше инстинктивно нейното присъствие и тръгваше насреща й, за да се съберат по средата на пътя. Всеки техен поглед беше сияен, всепоглъщащ и жив. В ъгълчетата на устните му се таеше смях, защото цялото това очакване най-сетне му беше станало забавно. Просто забавно, защото почти беше свършило, а всичко останало… различно от тях… беше пречка. Сега всичко се превърна в закачка, цялото това протакане, в игра някаква — да се види кой ще издържи още минута; в танц. Телата им — две сред множество други — се движеха по силата на едно и също магнитно привличане, независимо кой или какво е между тях.

Кару имаше усещането, че кожата й се е събудила. Досега сякаш е била дълбоко заспала, без дори тя сама да си дава сметка за това, но след целувката в небето — по-скоро, когато устните на Акива докоснаха мястото под ухото й — сякаш някакъв ключ се превъртя. Някакви електрически потоци взеха да сноват из тялото й, караха кожата й да настръхва, лазеха я тръпки, заливаха я горещи вълни. Вече не можеше да укроти ръцете си. Явно в нея бушуваха „любовните химикали“, за които научи още в ученическите години: допамин, норепинефрин. В един от уроците се казваше, че някакъв учен ги нарекъл „коктейл за любовен екстаз“ и тя си спомняше как двете със Зузана не спряха да хихикат заради това. Точно в момента тялото й преливаше от тях. Цялата беше поруменяла и трепереща, а пеперудите в стомаха й бяха вдигнали същински бунт. Papilio stomachus. Пулсът й отмерваше чаткащия ритъм на степа^[1], а дишането й беше плитко. Опитваше да поеме дълбоко дъх, за да се успокои, но всеки път ефектът беше като от шамандура, която отказва да потъне. Намираше се на ръба на хипервентилация^[2], но в добрия смисъл на думата — звучеше глупаво, но иначе чувството беше като за пълна гама от вълнения: от тръпките при световъртеж до плътната и мудна басова нотка на предвкусвана наслада, бавна, сладка и сочна.

Казано накратко: в Кару гореше пожар.

Акива отново улови погледа й. Появи се искра и пламък. Светлина и жега, които предизвикаха възпламеняване. Вече не се смееха. Тя забеляза, че и неговите отпуснати покрай тялото ръце не могат да намерят покой. Затова ги сви в юмруци. После пак ги отпусна, но те нямаше да се успокоят, докато не се подчини на тяхното желание да я докоснат. Цялото му тяло беше изопнато като струна. Нейното — също. Двамата приличаха на струните на цигулка, готови да зазвучат.

В очите му се четеше въпрос, както и в ъгъла на наклонената настрани глава, в позата на раменете. Цялото му същество излъчваше само един въпрос.

А отговорът бе толкова прост. Кару кимна и онзи невидим електрически ключ явно се превъртя на още по-висока степен. Сега кожата й буквално жужеше.

Най-накрая. Най-накрая.

Обърна се с намерението да се шмугне незабелязано в някой от скалните коридори, които водеха към къпалните с термална вода — къпалните? Откъде изведнъж дойде това странно усещане? Лицето й пламна. Усещането беше едва доловимо, но щом се обърна, зърна Лираз.

Лираз, която стоеше настрани от всички, висока и изпъната, винаги така дяволски изпъната, сякаш някой — Елай може би — я е завързал с връв за темето и не й позволява да се отпусне. Дали заради нейната строга скованост, дали заради агонията от неизвестността по лицето й, но току-що изнамереният електрически ключ в Кару прещрака. И енергията секна. Електрическите потоци замряха, температурата се нормализира, ефектът от „коктейла за любовен екстаз“ беше неутрализиран. Никакви тръпки повече, а дъхът й потъна в нея като котва, хвърлена в морето.

Боже, какво й ставаше?! Тя примигна. Душата на Зири висеше окачена на колана й и тя тъкмо се канеше да…?

Кару тръсна силно глава — рязко, бързо — и отново дойде на себе си. В отсрещния край на пещерата Акива свъси вежди. Тя го изгледа безпомощно, докосна манерката и той разбра. Погледът му отскочи към Лираз — тя беше забелязала всичко, което премина между тях двамата, и изглеждаше стъписана.

Събраха се при изхода, към който по-рано се беше упътила Кару, но вече по съвсем различна причина и тръгнали в съвсем различна посока.

— Няма да отнеме много време — каза Кару.

— Ще ти помогна — отвърна Акива и тя кимна.

Готвеше се за този момент много преди Зири сам да пререже гърлото си, за да се превърне малко след това във Вълка. Още когато той не се върна с останалите патрули, тя събра всичко необходимо, всички съставки, от които да създаде тяло на кирин, силно и отговарящо на оригинала, доколкото й позволяваха уменията. Човешки зъби и зъби от антилопа, цеви от кости на прилеп, желязо и нефрит. Дори диаманти, пазени като зеницата на окото само за него. Събра всичко в малка кадифена кесийка за скъпоценности заедно с инструментите за възкресяване и го скъта навътре в пещерите при кадилниците и тамяна.

Най-ценната съставка обаче се намираше в манерката. Желанието й беше да придаде на новото му тяло истински облик на кирин. Една мисъл я накара да отметне глава.

— Почакай за минутка — каза на Акива и се върна обратно в пещерата на мястото, където стоеше усамотена Лираз.

— Не е нужно точно сега… — започна Лираз.

Кару я прекъсна с махване на ръка.

— Пазиш ли още онова парче рог, което ти дадох?

Лираз й го подаде колебливо, сякаш не искаше да се разделя с него; Кару усети, че се моли, тихо и от сърце, чувствата на жената ангел да са споделени, не само заради доброто на Лираз, но и заради Зири, който сега беше по-самотен дори от нея самата навремето. Защото тогава тя поне имаше Бримстоун, имаше спомените си за своите родители и за племето. А кого си имаше Зири?

Дано това също се превърне в едно невероятно, славно начало, помисли си.

— Искаш ли да дойдеш? — попита, но Лираз тръсна категорично глава. Тогава я остави, далече от скупчените войници, за да свърши това последно нещо.