Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (72)

72
Император за няколко дни

Чувствайки как настроението му постепенно се покачва, Яил грубо си проправи път към своята шатра, помъкнал след себе си свитата охранители. Войниците от стражевите кули го приветстваха, докато приближаваше, а един от тях дори скочи долу и тръгна редом с него.

— Докладвай — излая Яил, смъкна шлема си и му го хвърли. — Бунтовниците?

— Хванахме ги в капан при Аделфите, сър…

Яил рязко се извърна към него.

— Сър? — повтори той. Не познаваше войника. — Не съм ли аз император, както и твой генерал?

Войникът уплашено сведе глава.

— Ваше Величество? — осмели се да продума след малко. — Господарю мой, императоре? Приклещихме бунтовниците в Аделфийските планини. Извънбрачни и химери заедно, ако щете, вярвайте.

О, Яил определено му вярваше. Съскащо се разсмя.

— Не ви лъжа, сър — побърза да добави войникът, погрешно изтълкувал смеха му. И пак това сър.

Очите на Яил се превърнаха в цепки.

— И?

— Те оказаха доблестна съпротива — продължи войникът и Яил прочете останалото в самодоволната му усмивка. Доблестната съпротива е била обречена съпротива. Тъкмо това очакваше да чуе, особено след като видя трупа на Белия вълк и засега то му беше напълно достатъчно. Кръвта на Яил бучеше в ушите от накипялото неудовлетворение, а мускулите му бяха напрегнати от ярост. Дни наред се беше държал като плашлив заек — кастриран заек — в оня пъклен дворец, притеснен да не накърни репутацията си, ако си позволи да задоволи своите потребности. И то за какво?! За да го изритат накрая като бясно куче. Даже не посмя да пререже гърлото на Падналия, за да не наруши забраната на копелето Акива да се пролива кръв.

Огледа се за прислужника си.

— Къде е Мечел?

— Не мога да знам, господарю императоре. Ще позволите ли аз да ви обслужа?

Яил неохотно изгрухтя.

— Прати ми някоя женска — каза и се обърна да си ходи.

— Вече е сторено, сър. В шатрата ви вече има една, която ви очаква. — И пак тази самодоволна усмивка. — Трофей по случай победата.

Яил замахна и с опакото на ръката зашлеви войника, чието лице почти не трепна, когато главата му се отметна от изток на запад. От разцепената му устна потече кървава струйка, но той не посегна да я избърше.

— Да ти приличам на победоносец?! — изсъска с пяна на устата Яил. После вдигна празните си ръце. — Да виждаш тук новите ми оръжия? Едвам ги нося, толкова са много! Ето, това е моята победа! — Усети как лицето му става пурпурно и си спомни за братовите си пристъпи на бяс, колкото прословути, толкова и смъртоносни. Яил се гордееше, че при него водещо е коварството, не избухливият нрав, а това означаваше да убиваш не в пристъп на ярост, а хладнокръвно и с трезва мисъл.

Ето защо просто блъсна войника настрани от пътя си — самодоволната усмивка запомни, та по-нататък да я удостои с достойно наказание — и закрачи към своята шатра, като в движение раздираше нелепото в своята пищност бяло одеяние; изсъска от болка, щом стигна мястото, където овъглената коприна беше залепнала о наранената плът, и дръпването отвори раната отново.

Изруга. Пулсиращата болка дойде като напомняне за неговия провал и уязвимост. Имаше нужда да си върне собствената мощ. Имаше нужда кръвта му да кипне, дъхът му да стане огнен, за да си докаже кой е всъщност…

Закова се на място. Леглото беше празно.

Присви очи. Къде тогава беше жената? Скрита? Уплашена? Хубаво. Това още повече го разпали. Началото се очертаваше да е чудесно.

— Излез, покажи се, където и да си — дрезгаво прошепна той, въртейки се бавно около себе си.

В шатрата цареше полумрак, платнените стени бяха уплътнени с кожи, за да спират вятъра и светлината. Нито един фенер не беше запален. Единственото осветление идваше от крилете на Яил…

… и тези на жената.

Пред него.

Тя не се криеше. Нито беше уплашена. Седеше пред неговото писалище. Яил настръхна. Тая никаквица се беше разположила на неговото походно писалище, обтегнала се беше на собствения му стол и пред нея лежаха всичките му военни планове и карти, докато търкаляше с едната си длан някакъв хартиен свитък. Другата й ръка — той не пропусна това — почиваше върху дръжката на меча.

— Какво правиш?! — изръмжа той.

— Очаквам те.

В гласа й нямаше страх, нито свян или покорност. Осветена беше от собствените си криле, но в същото време я обгръщаше някаква тъмна неподвижност, така че Яил различи само някакъв силует, докато приближаваше с едри крачки към нея, готов да я сграбчи за косите и да я събори от стола. А това беше къде-къде по-хубаво, отколкото да се беше скрила или да беше уплашена. Току-виж дори започне да се съпротивлява…

Тогава видя лицето й и замръзна на място.

Ако беше трудно да схване смисъла на такава визита, то беше само защото тя бе непостижима за ума му. Той имаше на разположение четири хиляди доминионци, за да смаже бунтовниците, наброяващи по-малко от петстотин, и неговите войници го бяха изпълнили, бяха се върнали с тялото на Белия вълк като доказателство за успешно свършената мисия, а освен това стражите…

Откъм входа зад него войникът, когото не беше разпознал, заговори, без да е повикан или да е поискал позволение.

— О, сигурно трябваше да поясня — каза той със същата самодоволна усмивка. — Не говорех за трофей по случай вашата победа. Сър. А за нашата.

Яил взе да пръска слюнка.

Измъквайки меча от ножницата само с едно плавно движение, Лираз се надигна от стола.

 

 

— Кару? — обади се Акива, докато тихо се промъкваха през лагера.

— Да? — прошепна тя. Изоставеният лагер имаше зловещ вид, но тя знаеше, че няма да остане задълго така. Войската щеше скоро да пристигне и после нямаше да е безопасно да останат тук. Ако искаха да приключат с Яил, трябваше да го направят още сега.

За неин ужас обаче Акива внезапно развали заклинанието и стана видим.

— Какви ги вършиш?! — изшептя уплашено тя. Намираха се на открито място, оголено за всички стражеви кули, а и личната охрана на Яил още не беше успяла да се разотиде. Можеха да са навсякъде наоколо. Тогава защо Акива не изглеждаше никак притеснен?

Защо беше… смаян?

— Този войник — каза Акива, сочейки към стражника, който току-що се беше вмъкнал в шатрата на императора след Яил. — Това беше Ксатанаил.

* * *

Лираз. Яил трябваше да примигне няколко пъти, защото странната завеса от сенки се раздвижи и сякаш я последва, когато излезе иззад писалището. Дълги крака, едри крачки, никаква припряност. Лираз от извънбрачните приближаваше, заобиколена от мрак, и ръцете й бяха почернели от татуираните върху тях отнети животи, а мракът, който я обгръщаше, беше отнел още повече живот. Подвижен като живак, той постепенно прие форма от двете й страни.

Силуетите бяха два: крилати и с котешки очертания, но с женски глави и шии. Сфинксовете, които се усмихваха.

— Извънбрачни и химери заедно, ако щете, вярвайте — обади се войникът зад него.

— Братко Ксатанаил — обърна се към него Лираз толкова спокойно, сякаш беше домакиня, която любезно посреща гостите си. — Познаваш ли Тангрис и Башаис? Не? А може би са ти известни със своето прозвище — Оживелите сенки?

Яил не можеше да повярва, макар да го виждаше със собствените си очи: Лираз, колкото ослепителна, толкова и смъртоносна, застанала между Оживелите сенки. Оживелите сенки. По време на химерските атаки нищо не всяваше по-голям ужас в лагерите на имперските войски от тези мистериозни убийци.

Усети как се вледенява. Тъкмо се канеше да извика охраната, когато отгоре му се стовари цялата истина, но вече много късно, едва когато щракна като капан: лагерът беше превзет от врага, той самият беше пленник, както сигурно и неговата охрана.

Охраната — да, но не и неговата армия. Надеждата на Яил отново оживя. Неговото спасение идваше насам, значително по-многобройно от жалките сили на бунтовниците. Многобройни. Пък нека сега дори самият Акива се опълчи срещу такава многобройна армия. Втори път Яил нямаше да попадне в същия капан — да позволи да го използват като лост за техните цели. Срещна погледите на сфинксовете. Единият от тях му смигна и от това го полазиха тръпки.

— Дръзка стратегия — каза той, печелейки време. — Обединен враг.

— Това е твоят дар за Ерец — отвърна Лираз — и аз ще се погрижа да бъдеш запомнен заради него. Ще те наречем Император за няколко дни, защото само толкова се задържа на престола, но по време на твоето управление не само Империята се разпадна, ами и смъртните врагове се обединиха в името на един дълготраен мир.

— Дълготраен — презрително изсумтя той. — Щом умра, вие пак ще се хванете за гушите.

Крайно неподходящ избор на думи.

— Да умреш ли, чичо? — Лираз го изгледа изненадана. — Защо, зле ли се чувстваш? Скоро ли имаш намерение да умираш? — Нещо в нея се беше променило. Това не беше оная съскаща и разфучала се котка, която се опита да вземе за своя наложница в Кулата на завоевателя. „Няма такова яхане на света — беше казал той тогава подигравателно, — като язденето в окото на бурята.“ Тук обаче нямаше никаква буря, нито оная фурия стоеше насреща му. Сега тя беше необичайно притихнала, но това не я правеше по-слаба или безволева. Напротив — сякаш прибавяше още към нейната мощ. Вече не беше бездушно оръжие, за каквото я бяха обучавали, а жена, владееща изцяло своята мощ, не огъната и непрекършена, и това беше нещо много опасно.

Яил наостри слух, очаквайки да долови някакъв знак, че армията му наближава. Тя явно забеляза това. Поклати печално глава, сякаш й беше жал за него, после погледна въпросително към оня със самодоволната усмивка и той кимна.

— Хубаво. — Тя се обърна отново към Яил. — Ела, има нещо, което трябва да видиш.

Яил не искаше да вижда нищо от онова, което тя настояваше да му покаже. Мина му през ум да измъкне меча, но сфинксът, който му намигна, се плъзна към него като неясно петно на полукотка-полумрак и го обви. Внезапно го обзе сънливост — сладък мек унес — и той пропусна шанса си. Лираз го обезоръжи като да беше някакво дете или пияница, захвърли меча му настрани и го блъсна към изхода, а после го изтика на открито насред лагера.

Първото, което забеляза, беше Бича за зверовете — право пред себе си. Неволно трепна. Явно е дошъл да го убие, както обеща, а охраната на Яил сигурно е пръсната и прогонена?

Бича за зверовете дори не го погледна.

— Лираз! — извика той и в гласа му имаше радост, която би трябвало да опари Яил, но той дори не обърна внимание, вторачен в онова, което Лираз му сочеше.

Като буреносен облак над главите им се спускаше сянката на приближаваща армия. Страховита сила, която закриваше видимата част на небосвода.

Но това не беше неговата армия.

Той вдигна поглед с отметната назад глава, забравил за всичко друго, опитвайки се трескаво да изчисли приблизителната бройка на тази войска. Сред бунтовниците трябва да имаше най-много триста извънбрачни, дори всичките да бяха оцелели при засадата в Аделфийските планини. Освен ако…

Войникът със самодоволната усмивка. „Те оказаха доблестна съпротива“, беше казал той и, изглежда, наистина е станало така. Сред армията, надвиснала над главите им, ясно се очертаваха редиците на извънбрачните в черни одежди и брони. Ами останалите? Вярно, сред тях имаше и химери. Техният строй не бе така изряден като на серафимите, но точно това и трябваше да се очаква: диви зверове, които не са еднакви нито по вид, нито по ръст, нито по облекло. Сякаш някой зверилник беше разтворил врати и звездните богове да са на помощ на ангелите, съюзили се с тая менажерия.

С други думи, звездните богове да са на помощ на Втори легион, доколкото успя да види Яил през замъглилата погледа му ярост, защото именно неговите воини представляваха по-голямата част от тази летяща армия: покрити със стомана и изглеждащи като един в еднаквите си брони, без никакви отличителни цветове, знамена и гербове. Само щитове и мечове. О, толкова много щитове и мечове.

А някъде откъм планините в този момент приближаваше неговият облечен в бяло Доминион, числено превъзхождан и неподготвен за изненадата, която го чакаше. На Яил не му оставаше друго, освен да остане на земята и да наблюдава как двете сили се изправят една срещу друга в този небесен залив. И двете страни проводиха свои парламентьори, които се срещнаха по средата, а Яил се изхрачи върху тревата и се изсмя в лицата на копелетата и зверовете.

— Доминионът никога няма да се предаде! — заяви той. — Това е против тяхното верую, което съм написал със собствената си ръка!

Нека се бият, пожела си той с плам, който много приличаше на молитва. Нека изгинат до крак — не е важно кой ще победи, важно е предатели и бунтовници да идат в гроба.

Преговарящите бяха твърде високо, за да види Яил кой го представлява, нито пък можеше да предположи какво се говори там, но резултатът стана ясен, когато Доминионът взе да се спуска — оттатък полегналите от вятъра треви и извън неговото полезрение — а по полета му личеше, че се… предава.

— Може пък и да не се предават — подметна войникът със самодоволната усмивка. — Току-виж изведнъж всички са почувствали нужда да се изпикаят.

Яил не ги видя как слагат оръжие. Не му и трябваше. Той вече знаеше, че е загубил.

Негово превъзходителство, Яил второродният, Разполовеният Яил — Императорът само няколко дни — беше загубил и армията, и империята си. А със сигурност и живота.

— Какво още чакаш?! — изкрещя той, хвърляйки се към Лираз. Тя само отстъпи крачка встрани и с париращ удар го прати по лице на земята, после с добре премерен ритник му изкара въздуха и го обърна по гръб. — Хайде, убий ме! — взе да се дави той. — Знам, че го искаш!

Лираз обаче само поклати глава и се усмихна, а на Яил му се прищя да завие високо, защото в нейната усмивка имаше… замисъл и този замисъл, проумя той, не включваше неговата бърза смърт.