Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (6)

6
Преселението на зверовете

Кару веднъж вече беше ръководила преминаването на една малка армия от един свят в друг, при това не в най-добрите времена. Тогава повечето воини бяха без крила и на летящите се налагаше непрекъснато да правят курсове, ето защо Тиаго предложи да „освободят“ голяма част от тях, да съберат душите им и да ги пренесат в кадилници. „Бреме“, така наричаше той безкрилите им тела; неговото, това на Тен и на още неколцина от неговите лейтенанти, разбира се, бяха изключение — те трябваше да бъдат пренесени от по-едрите летящи ревенанти.

Този път обаче Кару беше щастлива да строи всички в двора и да установи, че малкото „бреме“ може да бъде поето от останалите и няма да се налага да го освобождават.

Ямата вече беше пълна догоре с тела.

Зърна я за последно от въздуха, докато се издигаше с останалите, и тя привлече погледа й като с магнит. От високо изглеждаше толкова малка, в дъното на виещата се пътека откъм казбата. Просто тъмна дупка в хълмистата земя с прашносив цвят, заобиколена от купчини изровена пръст и забити в тях лопати. Стори й се, че разпознава мястото, където я нападна Тиаго и даже тъмните ивици, които нищо чудно да бяха кръв. В най-далечния край на насипите, неразличим за никой от оцелелите, имаше още едно парче разровена земя — гробът на Зири.

Той беше плитък, въпреки това дланите й се покриха с мехури, докато го изкопае — нищо обаче не можеше да я накара да захвърли тялото на последния истински кирин в ямата при мухите и непоносимото зловоние. Все пак не успя да се отърве така лесно от мухите и зловонието. Наложи се да се надвеси над този кълбящ се към нея мрак с кадилницата на Зири, за да събере душите на Амзалаг и Оживелите сенки, убити от Вълка и неговите приближени само защото бяха застанали на нейна страна.

Щеше й се отново да са на нейна страна, а не в кадилницата, скътани на сигурно място, но се налагаше да останат там — поне засега. За колко дълго? Нямаше отговор. Все още не беше способна дори да си представи кога: едва след като всичко е приключило, в едни по-добри времена, когато измамата вече няма да е от значение.

Дали изобщо някога ще настъпи такова време?

Ще настъпи, ако ние му помогнем, каза си тя.

Съгледвачите на Тиаго докладваха, че в радиус от няколко километра около портала към Ерец не се виждат никакви серафими — това си беше облекчение, но въпреки това тя не можеше да се успокои. Докато Разгут е в ръцете на Яил, нищо не беше сигурно.

Не беше редно да тръгват — да бягат — от онова, което тепърва предстоеше, но какво друго им остава? В момента наброяваха едва осемдесет и седем химери — осемдесет и седем „зверове“ в очите на тукашния свят, които щяха да се превърнат в „демони“, ако Яил успееше да прокара някак идеята за своята святост. Твърде малобройни, за да го победят или да го принудят да се върне обратно. Ако сега го атакуват, не само щяха да загубят, но и щяха да помогнат на неговата кауза. Достатъчен беше само един поглед към воините — творения на Кару, за да предадат хората доброволно командването на ракетните установки в ръцете на Яил.

Заедно с извънбрачните на Акива обаче си струваше да опитат.

С този съюз той буквално се беше насадил в гнездо на стършели. Подхвърляйки идеята за него на химерите. И движейки се по бръснача на предателството, ако убеди бунтовническата армия да тръгне срещу най-дълбоко заложените си инстинкти. Кару си даваше сметка, че всяка следваща стъпка от тук нататък ще среща яростен отпор у по-голяма част от войската. За да стигнат мечтаното бъдеще, те трябваше да го отвоюват крачка по крачка. И кои бяха тези „те“?

Освен те двамата с „Тиаго“ само Исса и „Тен“ — всъщност Хаксая, не толкова свиреп воин, но същата буйна глава като истинската Тен — бяха посветени в тайната. Е, сега вече и Зузана и Мик.

— Какво ти става? — попита я недоумяващо Зузана щом оставиха Акива и Тиаго да преговарят. — Да не си се сдушила с Белия вълк?

— Нали ти е известно какво в случая означава „сдушила“? — уклончиво отвърна Кару. — Все едно да сипеш кръв във водата, за да привлечеш акулите.

— Вярно, използвах „сдушила“, но тая дума има и метафорично значение. Какво ти е направил? Добре ли си?

— Сега — да — отвърна Кару и макар да се почувства облекчена, задето може да осветли приятелите си по въпроса за „сдушаването“, не й достави никакво удоволствие, докато им разказваше истината за Зири. Те двамата се разплакаха, което сякаш отприщи и нейните сълзи и така окончателно затвърди увереността на всички присъстващи в своята слабост.

Тя това можеше някак да го преглътне, но, богове и звезден прах, Акива беше съвсем различно нещо. Мигар и него трябваше да убеди, че се е „сдушила“ с Белия вълк? Какво друго й оставаше? Сега химерите не я изпускаха от очи. Погледите на някои бяха просто любопитни — дали тя все още го обича? — но други я гледаха с подозрение, бяха готови да я заклеймят и виждаха заговорнически искри във всеки неин поглед. Не можеше да им направи такава услуга; ето защо в казбата трябваше да стои далече от Акива и Лираз и дори да не ги поглежда, докато лети в противоположния фланг на малкото им формирование.

Тиаго яздеше начело на войнството, възседнал воина Утем. Утем беше от вида виспенг, химери с тяло между кон и дракон, дълъг и змиевиден. Той беше най-едър и страховит сред химерите, а на гърба му Тиаго изглеждаше царствено като същински принц.

Редом с Кару Исса яздеше воина дашнаг Руа, а точно в средата на множеството, нелепи като врабчета, кацнали върху гърба на граблива птица, бяха Зузана и Мик.

Зузана беше с Вирко, а Мик — с Емилион, и двамата ококорени и здраво вкопчени в кожените ремъци, едва удържайки се върху могъщите тела на химерите, които се виеха под тях, порейки въздуха. Рогата на Вирко, извити като на овен, напомняха на Кару за Бримстоун. Тялото му беше на котка, но огромно: набъбнали котешки мускули, същински лъв на стероиден режим, а от горната част на дебелия му врат стърчеше грива от шипове, от които Зузана се предпазваше с дебело вълнено одеяло; то, според думите й, миришело на немити крака. „Излиза, че имам две възможности — да търпя тая воня през цялото пътуване, или шиповете му да ми извадят очите. Страхотно, няма що!“

— Нарочно го правиш! — изрева тя на Вирко, когато той рязко изви наляво, при което Зузана с обезумял поглед се изхлузи от импровизираното си седло; той направи още по-рязък завой в обратната посока и я закрепи на гърба си.

Вирко се смееше, но на Зузана никак не й беше до смях. Изви сърдито врат да погледне Кару.

— Имам нужда от нов кон — изкрещя. — Този се мисли за много остроумен!

— Ще трябва да го изтърпиш — провикна се в отговор Кару. Приближи, летейки до тях, като при това й се наложи да заобиколи два претоварени грифона. Самата тя също се беше нагърбила с тежък денк и дълъг наниз закачени една за друга кадилници, в които се съхраняваха десетки души. Той дрънчеше при всяко нейно движение, а тя никога не се беше чувствала така лишена от грациозност. — Той е доброволец.

Всъщност ако Зузана не беше толкова лекичка, групата им нямаше да стигне далече с тези хора на гръб. Вирко я носеше заедно с целия товар, който му се полагаше; колкото до Емилион — двама-трима воини безмълвно поеха част от неговия багаж, за да може да се справи с Мик, който, без да е много едър, за разлика от Зузе не беше и лек като перце. Пък и дума не можеше да става да се раздели с цигулката си. По всичко личеше, че приятелите на Кару спечелиха искрената привързаност на групата химери, което не можеше да се каже за нея самата.

Е, не съвсем. Защото го имаше Зири. Дори вече да не изглеждаше като Зири, той пак си беше Зири, а Кару знаеше…

Тя знаеше, че той е влюбен в нея.

— Защо в тая компания си нямате и Пегас^[1]? — попита Зузана пребледняла, щом зърна отдалечаващата се земя. — Един хубав и добре обучен хвърковат кон, който има мека и пухкава грива, а не шипове; с него сигурно ще е като да се носиш по облаците.

— Защото няма по-ужасяващо нещо за врага от един Пегас — вметна Мик.

— Ей, животът е нещо повече от това да плашиш врага — отбеляза Зузана. — Като например да не се хвърляш от хиляда стъпки височина право към смъртта — ааа! — изписка тя, щом Вирко внезапно се гмурна във въздуха, за да мине под ковача Ейгър, който едва крепеше денка с оръжия. Кару повдигна единия край на денка, за да го облекчи, и двамата бавно се издигнаха отново нагоре, а Вирко се стрелна напред.

— По-добре бъди мил с нея! — провикна се на химерски след него Кару. — Иначе ще те направя на Пегас при следващото ти прераждане!

— Не! — изрева в отговор той. — Само това не!

Той веднага уравновеси полета си, а Кару отново преживя един от онези мимолетни мигове, в които животът все още можеше да я изненадва. Замисли се какви бяха доскоро двете със Зузе, при това не толкова отдавна, само преди няколко месеца — пред триножниците в часовете по рисуване от натура, или пък качили крака върху масите ковчези в „Отровната магерница“. По онова време Мик все още беше само „цигуларчето“, просто любовна забежка, а ето го сега — лети заедно с тях към един непознат свят, докато Кару заплашва да накаже някакво чудовище за лошо поведение при следващото му прераждане!

За миг, въпреки тежестта на денка с оръжия, кадилниците и собствения й багаж — отделно бремето на дълга, вината заради сторената измама и неясното бъдеще на двата свята — Кару се почувства с олекнала душа. Обнадеждена.

После долови смях, пропит от позната злоба, с ъгълчето на окото зърна махване на нечия ръка. Оказа се Кейта-Ейри, чакалоглавата жена саб, и Кару на мига осъзна какво е намислила. Държеше хамсите си — татуираните върху дланите й „дяволски очи“ — насочени към Акива и Лираз. Редом с нея Рарк правеше същото и двамата се заливаха от смях.

С надеждата, че серафимите са извън обсега на хамсите, Кару рискува да погледне към тях точно в мига, когато Лираз се преобърна във въздуха насред едно замахване с криле — дори на такова разстояние от позата на тялото й можеше да се види, че е бясна.

Явно серафимите не бяха извън обсега на хамсите. Акива бързо приближи сестра си и я удържа да не се нахвърли върху нападателите им.

Още смях — явно химерите ги бяха взели на подбив. Дланите на Кару се свиха в юмруци, скривайки нейните собствени хамси. Едва ли можеше да прекрати това — само щеше още повече да влоши положението. Със стиснати зъби проследи как Акива и Лираз се отдалечават на безопасно разстояние; случилото се приличаше на лоша поличба за това иначе дръзко начало.

— Добре ли си, Кару — дочу тя приглушен съскащ говор.

Извърна се. Лиссет размахваше криле редом с нея.

— Чудесно — отвърна Кару.

— Я гледай! Виждаш ми се напрегната.

Макар и от вида на Исса, Лиссет и нейният другар Ниск бяха два пъти по-тежки — дебели като питони, макар иначе усойници, с бичи вратове и широки плещи, смъртоносно бързи, снабдени с отровни зъби и неприсъщи за породата им криле. И всичко това беше дело на Кару, на нейните собствени ръце. Глупачка, глупачка.

— Ти за мен нямай грижа — сопна се тя на Лиссет.

— Там е работата, че не мога. Как да не се притеснявам за ангелската блудница?

Имаше време, при това съвсем не толкова отдавна, когато тази обида все още можеше да я жилне. Но вече не.

— Всеки от нас има много врагове, Лиссет — отвърна Кару, удържайки ведрия си тон. — Повечето са ни по рождение, нещо като наследствен дълг, но тези, които си създаваме сами, са друго нещо. Трябва много внимателно да ги подбираме.

Челото на Лиссет се набръчка.

— Ти заплашваш ли ме? — попита тя.

— Теб ли да заплашвам?! Не, как е възможно да си помислиш точно това. Говоря за враговете, които сами си създаваме, а не мога да си представя някой воин ревенант да е толкова глупав, че да настрои възкресителя срещу себе си.

На ти сега, добави наум, когато лицето на Лиссет се изопна. Пък ти си прави каквито искаш изводи.

Летяха така още известно време, носейки се уверено рамо до рамо сред останалите химери, после телата отпред образуваха коридор и Тиаго, яхнал Утем, рязко обърна назад и полетя право към тях. Химерите наоколо се прегрупираха и забавиха полета си.

— Господарю! — приветства го Лиссет и Кару буквално видя какво се кани да избълва тя по неин адрес. Господарю, ангелската блудница си позволява да ме заплашва. Трябва да й стегнем юздите.

Е, късмет тогава, помисли си Кару, но Вълка не даде шанс на Лиссет — нито на който и да било друг — да обели дума. Вместо това заговори ясно и високо, за да бъде чут, без дори видимо да повишава тон.

— Нали не си мислите, че щом като яздя отпред, не виждам какво си позволява моята армия? — Той замълча. — Вие сте като кръвта в тялото ми. Долавям всяко потрепване и въздишка. Усещам болката и радостта ви и със сигурност чувам смеха.

Той обходи с поглед наобиколилите го воини и чакалоглавата Кейта-Ейри вече не се смееше, когато очите му се заковаха в нея.

— Ако исках да предизвикаш нашите… съюзници… щях да ти кажа. Ако според теб съм забравил да ти наредя такова нещо, тогава любезно ме осветли. И аз на свой ред ще те осветля. — Посланието беше адресирано към всички. Просто на Кейта-Ейри се падна злата участ да стане прицел за смразяващия сарказъм на генерала. — Как ти се вижда тази уговорка, войнико? Приемаш ли?

— Тъй вярно, сър — прошепна с изтънял от унижението глас Кейта-Ейри.

На Кару за малко да й дожалее за нея.

— Радвам се. — Сега Вълка извиси глас. — Воювали сме рамо до рамо и заедно понесохме загубата на падналите в боя. Кървили сме и сме крещели. Следвали сте ме в огън и смърт, даже към един съвсем непознат свят, но не и като сега — в нещо, което сигурно ви се вижда съвсем необяснимо. Търсим убежище заедно със серафимите? Може и да е неочаквано, но бих бил много разочарован, ако загубя вашето доверие. Не му е нито времето, нито мястото за разкол. Затова всеки, на когото не понася сегашния курс на действие, може да напусне още щом преминем портала и сам да си търси късмета.

Той огледа лицата около себе си. Неговото изражение беше сурово, но чертите му сякаш бяха озарени от някаква вътрешна светлина.

— Колкото до ангелите, не искам от вас нищо друго, освен търпение. Сега не можем да воюваме с тях като преди, разчитайки на числено превъзходство дори при големи загуби. Не чакам от вас разрешение, за да потърся нов път. Но останете ли с мен, очаквам да сте ми верни.

Бъдещето е неясно и аз нищо не мога да ви обещая, освен едно: ще воюваме за нашия свят до последната душа и ако се покажем много силни, извадим голям късмет и действаме умно, може и да доживеем да възстановим част от онова, което сме загубили.

Той се взря поред в очите на всеки един от воините си, давайки им да разберат, че са забелязани, зачитани и оценени. Погледът му утвърждаваше неговата вяра в тях, нещо повече — увереността му в тяхната вяра към него. После продължи.

— Всичко е съвсем просто: ако не се справим с надвисналата заплаха, идва краят. Краят на химерите. — Той замълча. Погледът му направи пълен кръг и отново се върна на Кейта-Ейри; той й заговори с ласкава благост, която придаде на укора му още по-голяма изобличаваща сила. — Работата изобщо не е за смях, войнико.

След това пришпори Утем напред, двамата си проправиха път между химерите и заеха отново челното място в редиците. Кару проследи как останалите воини отново заемат позиции в строя и вече знаеше, че нито един от тях няма да изостави командира си, както и че до края на пътуването Акива и Лираз ще бъдат в безопасност от напосоки запратено проклятие на хамсите.

А това беше добре. Зири я накара да усети внезапен прилив на гордост, примесена със страхопочитание. В рожденото си тяло този млад воин беше тих, почти срамежлив — самата противоположност на красноречивия и убедителен мегаломан, чиято плът населяваше сега. Докато го наблюдаваше, тя за първи път се запита — сигурно е било глупаво да не се замисли за това досега — до каква степен ролята на Тиаго би могла да го промени.

Но тази мисъл отлетя също толкова бързо, колкото се беше и появила. Та това беше Зири. Сред многото тревоги, които измъчваха Кару, изобщо не влизаше въпросът дали властта би могла да му повлияе зле.

Не така стоеше въпросът с Лиссет обаче. Кару отново се загледа в нея, докато се носеше наблизо във въздуха, и по погледа на тази ная разбра, че си прави някакви сметки, докато наблюдава как генералът заема мястото си начело на войската.

Какво ли й минава през ума? Кару знаеше, че няма никакъв шанс лейтенантите на Тиаго да дезертират, но, богове, така й се искаше това да стане. Никой не ги познаваше по-добре от нея и никой друг нямаше да ги наблюдава толкова зорко. Колкото до това, което каза на Лиссет за превръщането на възкресителя в личен враг, то не беше нито на шега, нито празна заплаха. Ако имаше нещо сигурно за воините ревенанти, то бе, че колкото по-често влизат в битка, толкова по-скоро ще имат нужда от ново тяло.

Вол, помисли си Кару. Една голяма и мудна крава ти се пада. А когато отново срещна погледа на Лиссет, в главата й прозвуча едно почти весело мууу.