Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (44)

44
Извънредни новини

Предимството на серафимите беше, че сами се погрижиха за блясъка на своето пришествие. Водеха си музика, имаха специални костюми за случая и за още по-голям ефект предварително бяха проучили маршрута. Но дори да го нямаше всичко това, пак си оставаха красиви и грациозни. Утвърждаваната с векове митология на техните посрещани им беше постлала пътя. Почти нямаше начин нещо да се обърка.

„Зверовете“ се появиха на сцената не така бляскаво. Одеждите им бяха измачкани и вкоравени от засъхналата кръв; музиката за тях беше подбрана от продуцентите на сензационните новини по телевизията и на всичкото отгоре някак им липсваха красота и грациозност.

Просто защото бяха мъртви.

Два дни след стъписващото обръщение на водача на ангелите, че „зверовете идват за вас“ — два дни на размирици, масови самоубийства и масови покръствания в претъпкани църкви; два дни на навъсени чела, хъкане и мъкане от страна на световните лидери по въпроса какво обсъждат на закритите заседания — и ето че новинарските емисии, надпреварвайки се едни други, пак взривиха колективното съзнание на човечеството със сила, равна на силата на самото пришествие, ако не и по-голяма.

„Извънредни новини.“

Треската в медиите вече достигаше своя пик — навсякъде цареше някаква журналистика с метаболизма на колибри: бързо, бързо, бързо и ненаситно. Различните видове страх бяха щедро подправяни с нездраво ликуване; времена като тези бяха същинска сбъдната мечта за телевизионерите. Треперете от страх. Не. Още по-силно се страхувайте! Това не е учебна тревога.

На фона на всичко това последната емисия извънредни новини се отличаваше по своята сериозност и премерено достолепие.

Случаят беше поднесен от най-скъпоплатения телевизионен водещ в света, превърнал се в нещо като висококалорично угощение, поднасяно всяка вечер директно в холовете на американските семейства, година след година; младежкото му лице оставаше недокоснато от възрастта, с изключение на лекото издължаване, дължащо се на бавно покачващото се към темето чело. Притежаваше достолепие — вродено, не само привидно заради благородно прошарената коса (друг е въпросът дали прошарването беше естествено, или постигнато с чужда намеса). И ако не беше волята му да използва влиянието си в служба на журналистическата етика, положението щеше да стане значително по-зле.

„Драги мои американски съграждани, обитатели на Земята… — О, какъв шанс именно той да произнесе това обитатели на Земята! По-второстепенните телевизионни водещи направо се разтрепериха от завист. — Нашият телевизионен канал току-що се сдоби с доказателства, които, изглежда, потвърждават казаното от посетителите. Вие разбирате за кое твърдение говоря. Извършената независима експертиза потвърди, че следващите фотоси са неподправени, макар, както ще видите, те да предизвикват множество въпроси, на които все още нямаме отговори. Трябва да ви предупредя, че следващите кадри не са подходящи за деца. — Пауза. Милиони се привеждат към екраните, затаили дъх. — Възможно е да са неподходящи и за всички останали, но това е светът, в който живеем, и ние не можем да си затваряме очите.“

Никой дори не помисли да го прави и малцина бяха ония, които отпратиха децата в другата стая. После, без повече предисловия, той показа снимките на фона на пълна тишина.

В холовете на американците из цялата страна, по баровете и офисите, в приютите и пожарните, в подземните лаборатории на Националния природонаучен музей, както и на всички други места при появата на първата снимка веждите се свъсиха.

Това беше момент на затишие — свъсени вежди, първоначално недоверие — но той не продължи дълго. През последните четиридесет и осем часа първоначалното недоверие отстъпи пред лековерието. Много хора едва сега разбраха какво е да вярваш. Ето защо съвсем скоро, подобно на огромна вълна, реакцията на зрителите премина от Какво е това, по дяволите?! към О, божичко!, а паниката по света достигна нови върхове.

Демон.

Това беше Зири, макар — естествено — никой да не знаеше името му, нито, като Елиза, искаше да го научи.

Малката обява, която Зузана и Мик биха съчинили за кирина по време на полета, би гласяла приблизително така: „Влюбен храбрец, понастоящем обитаващ секси тяло на откачен маниак с цел спасението на света, би пожертвал всичко в името на любовта, но се надява да не се стигне дотам. Заслужавам си щастливия край“.

Във вълшебните приказки, Зузана беше убедена в това, той със сигурност щеше да си получи щастливия край. Там чистите по сърце винаги печелеха. Между Зузана и Мик имаше споразумение като във вълшебните приказки: след като извърши три героични подвига, той ще поиска ръката й. Тя го каза уж на шега, но Мик го прие съвсем насериозно и до момента беше извършил само първия подвиг — макар Зузана тайничко да броеше за подвиг и това, че оправи климатика в хотелската стая, където бяха отседнали за последно.

Саможертвата на Зири да се раздели с рожденото си тяло категорично можеше да се смята за подвиг. Само дето животът не беше вълшебна приказка, нещо повече — понякога направо се увличаше и стигаше твърде далеч, само и само да докаже колко не-вълшебен може да бъде.

Като в този момент например.

Някъде далече отвъд в този момент се случваше нещо друго. Това беше паралел, който никой в двата свята нямаше как да направи. Онова, което ставаше в Ерец, си оставаше в Ерец, но иначе същото се случваше и на Земята. Никой не би могъл да провери времевите паралели на това съвпадение. Но то… почти навеждаше на мисълта за наличието на синхрон между двата свята.

В мига, в който образът на изоставеното киринско тяло на Зири се появи на телевизионните екрани в света на хората — точно в този момент — в Ерец острието на един от доминионците… прониза сърцето му.

Ако наистина съществуваха и други светове, освен тези двата, може би те също бяха свързани по някакъв начин и вероятно ехото от случилото се сега отекваше в тях като сянка на сянката на сянката на сянката. Или беше просто съвпадение. Брутално. Свръхестествено. Докато образът на мъртвото тяло на Зири прогаряше като дамга съзнанието на човечеството — демон! — той отново загина.

Този път болката беше несравнимо по-голяма и сега нямаше кой да го държи в прегръдките си, нямаше и звезди, в които да се взира, докато животът бавно изтича от него. Този път беше съвсем сам и много скоро след това умря и нямаше никой с кадилница наблизо. Обеща на Кару, че ще се погрижи за събирането на душите, но не го направи. Време не остана.

А сега времето му съвсем беше свършило.

Когато край ямата Кару докосна незащитената душа на Зири, когато духът му досегна нейните сетива, тя почувства в него рядко срещана чистота — високопланинските вихри над Аделфите; дом — и беше съвсем закономерно точно тук да захвърли омразното тяло на Белия вълк и да отлети свободен от трясъка на блъскащи се мечове и крясъците, които доскоро го заобикаляха. Сега нямаше никакъв звук. Само светлина.

И душата на Зири си беше у дома.

 

 

„Дами и господа — обяви водещият от студиото в Ню Йорк. Гласът му беше тържествен и много сериозен, без следа от каквото и да било нездраво ликуване. — Това тяло е било изровено едва вчера от масов гроб в покрайнините на пустинята Сахара. То е едно от многото и между тях няма две, които да си приличат, освен по това, че са мъртви. Не е ясно кой ги е избил, макар първоначалните изследвания да сочат приблизително времето на смъртта — отпреди три дни.“

После още трупове и още снимки — всичките дело на Елиза — подбрани сякаш с единствената цел да доведат ужаса до немислим предел: най-страховитите бяха на прерязани гърла; близки планове на чудовищни челюсти; кадри, показващи разложение; лица със съсирена по тях кръв, хлътнали в очните кухини ябълки. Подпухнали езици.

Всъщност Морган Тот беше подбрал най-ужасяващите и мрачни кадри на Елиза, за да ги прати в телевизията — директно от нейния имейл адрес, разбира се. На много от нейните снимки в смъртта на зверовете имаше достойнство, поезия, трогателност; достолепие. Тях обаче той пропусна да изпрати.

Сега, облегнат на рамката на вратата в едно от подземните нива на музея, следеше реакцията на своите колеги със самодоволна усмивчица. Аз съм в основата на всичко това, мислеше си, готов да се пръсне от задоволство. А най-хубавото, естествено, тепърва предстоеше. Тъй като не разчиташе идиотите от телевизията да съберат две и две, за да открият самоличността на източника, услужливо беше прибавил и съобщение. Това беше черешката на тортата, мислеше си: да направи публично достояние най-съкровените мъки на Елиза.

Уважаеми дами и господа, беше написал от нейно име.

О, Елиза. В момента изпитваше дори някаква особена нежност към нея. Жалост. Наистина, чак когато разбра коя е всъщност, всичко си дойде на място. Естествено, единственият род жалост, на която Морган Тот беше способен, бе жалостта на котка към мишката в нейните нокти. Ах, ти, бедно малко създание, нямаш никакъв шанс. Понякога котките се отегчават и позволяват на жертвата си да избяга, но го правят от досада, не от милост. Морган обаче скоро нямаше да се отегчи.

Уважаеми дами и господа, написа той. Сигурно си спомняте за мен. Седем години бях в неизвестност и макар на пръв поглед пътят, по който поех, да изглежда неочакван, уверявам ви, че всичко беше част от един по-висш план. Божествен план.

Само преди два дни му беше казала с трудно поносима снизходителност: „Няма много каузи, заради които хората биха убивали или измирали с радост, а това е най-великата от тях“.

Не, Елиза, мислеше си Морган в този момент. Ето това е нещо велико. Наслади му се.

Служейки на волята Му, беше написал той до телевизионния канал, аз с радост бих убила или умряла и със същата радост въставам срещу усилията на нашето правителство и останалите да скрият от хората истината за тази безбожна нечестивост.

Нечестивост беше хубава дума. Морган се притесняваше да не е представил Елиза като прекалено умна, но се утешаваше с мисълта, че това няма как да се избегне.

Не бих могъл да се покажа глупак, дори да искам.

Колегите му така се бяха залепили за телевизионните екрани, че нищо не можеше да види, но и така му беше добре. По този начин разполагаше с достатъчно време да ги проучи по-отблизо — благодаря ти, благодаря, Гейбриъл Единджър, и на теб благодаря, наивна Елиза, задето не си сложила парола на телефона си — и вече не се съмняваше, че от утре именно той ще продължи работата по това паметно проучване заедно с професор Чодри. В мига, в който името на Елиза цъфне, нейното време щеше да приключи.

Хайде, давайте вече по същество, най-накрая взе да губи търпение той. Стига с тия разложени чудовища. Даваше си сметка, че всичко останало са незначителни подробности, че именно „демоните“ са от значение и светът едва ли го е грижа кой точно е снесъл снимките на телевизията. Но Морган искаше всяко парченце от пъзела да си дойде на мястото, така че когато най-накрая чу прочутият водещ да казва с озадачен глас: „Колкото до източника на тези стъписващи кадри, то той дава отговор и на една друга мистерия, за която мнозина от нас вече бяха загубили надежда, че ще се разреши някога. Минали са седем години, но вие със сигурност помните този случай. Ще си спомните тази млада жена“.

Чак сега Морган Тот си проправи път с лакти сред тълпата научни работници. Това вече не искаше да изпусне. Снимката, която в момента заемаше телевизионния екран, навремето също беше попаднала за известно време в лъчите на прожекторите. Преди седем години този случай беше широко обсъждан, но остана неразрешен и накрая се изгуби в купчината студени досиета; сега Морган би могъл да се срита сам по задника, задето не събра две и две още като се запозна с Елиза Джоунс. Но и как би могъл да разпознае в нея момичето от тази снимка? Качеството на кадъра беше под всякаква критика. Тя гледаше надолу и изображението беше размазано, защото снимката беше направена в движение; освен това по онова време той, така или иначе, беше отписал момичето като мъртво. Всички мислеха така.

Заглавието обобщаваше всичко:

ИЗЧЕЗНАЛО ДЕТЕ ПРОРОК, ПРЕДПОЛАГА СЕ Е УБИТО ОТ СЕКТА.

Елиза Джоунс, пророчица. Първата мисъл на Морган Тот — е, поне първата адекватна мисъл, проправила си път, след като шокът от наученото беше последван от поредица пристъпи на смях — бе да поръча нейни визитки и да ги разпръсне по местата, където би могла лесно да ги открие. Елиза Джоунс, пророчица. Естествено, не би пропуснал най-пикантната част. Божичко! Точно това превърна случая в истинска забележителност в царството на лудите. Не, наистина. Заради тази подробност случаят приличаше на същински замък на върха на хълма, който гледа отвисоко царството на лудите. Все едно казваше: „Моята лудост направо ще издуха твоята“. Даже със затворени очи. И с една ръка вързана на гърба.

Или с едно крило.

Божке. Морган направо падна от стола от смях. Болката в лакътя още му го напомняше. Запознайте се с очарователната семейна секта на Елиза Джоунс! Това не бяха обичайния тип „избрани“, не, в никакъв случай! Каква беше драматичната разлика ли?

Защото претендираха, че родът им води началото си от ангел.

ПОТОМЦИ НА АНГЕЛ.

Това беше най-хубавото нещо, което Морган Тот някога беше чувал.

Елиза Джоунс, пророчица

1/512-та Ангел (ако щете, вярвайте)

Ето това щеше да бъде напечатано на визитките. После обаче видя какво е изпратила от Мароко на собствения си имейл адрес и му хрумна по-добра идея. В момента развитието й беше в ход.

„Преди седем години ние от сърце и душа се молехме за нея — казваше в този момент най-високоплатеният телевизионен водещ на света. — По онова време тя беше известна като Елизаел и според убеждението на нейната… църква… беше прероденият ангел със същото име, който паднал на Земята преди хиляда години. Страхотна история, която при това още не е приключила. При един неочакван поврат на събитията, дами и господа, се оказа, че младата дама не само е жива и се подвизава под измислено име, но и е научен работник в столицата, който работи върху своята докторантура…“

Морган не чу останалото, защото някой ахна: „Но това е Елиза!“, след което настана същинско безумие.

Точно така и трябваше да стане. Безумието е всичко, което искате, скъпи мои идиоти. Я аз да стоя по-далече от вашето безумие, мислеше си Морган Тот, докато крачеше обратно към лабораторията. Колко хубаво е да си цар.