Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (18)

18
Пламъче на свещичка, угасено с писък

Всичките тези серафими с ръце върху дръжките на мечовете и химерите, готови за скок.

Тиаго беше на колене в ничията земя между двете армии — той щеше да е първият убит. Кару също посегна към своите сърповидни остриета, но вътре в нея все още кънтеше безмълвният писък Не! Ако имаше време да размисли през тази единствена секунда — секунда, наситена с толкова намерения, каквито са повечето секунди; изпълнена с толкова обещания за кръвопролитие — тя едва ли щеше да повярва, че има сила, която да я предотврати. Надеждата й умря още с първото залитане на ангелите назад.

Нейната надежда умря. Така си помисли. Не вярваше, че може да има по-дълбоко отчаяние. Но после другото я порази.

Внезапно и опустошително. И я повлече надолу.

Непоклатимата увереност, че това е краят. Виждайки как остриетата на ангелите са готови да изскочат на свобода и да секат; чувайки ръмженето на химерите, готови да разкъсат със зъби бъдещето на парчета, бе все едно да види как и последните остатъци от мисъл и чувство, ако изобщо ги е имало някога, са потъпкани и заменени от това… това… това горчиво безсмислие.

Необратимо, крещеше то, и то за какво?!

Отчаянието я завладя изцяло, но пък беше мимолетно. Скоро я освободи и отлетя, но остави у Кару празното, опустошаващо чувство, че целият свят е като…

… пламъче на свещичка, угасено с писък.

А като последица от това чудовищно зверство от нея може би щеше да остане само струйка дим, понесена от вятъра и пръсната в края на всичкото — в преходността на света.

Необратимо, и то за какво?

Необратимо, необратимо.

Ръцете й не успяха да довършат онова, което бяха започнали. Не измъкнаха остриетата. Не можеха. Те останаха да висят на колана върху хълбоците й, докато си поемаше дъх, почти изненадана от това усещане — че в нея все още е останала искрица живот и има въздух, който да поеме.

Една секунда.

Още едно вдишване, още една секунда.

Продължаваше да виси във въздуха, но се остави да падне, приземявайки се свита на кълбо; остана на колене, а в съзнанието й ехтеше онова Не!, докато лека-полека осъзна, че около нея… нищо не се случва.

Нищо. Не се случва.

Свитите на буца мускули на зверовете бяха омекнали. Почернелите от рабоши ръце бяха замръзнали върху ефесите; остриетата на серафимите улавяха светлината, полуизмъкнати от ножниците и останали неизвадени.

Двете жадни за кръв армии просто… бяха се овладели.

Но как?

Този миг сякаш се проточи много дълго. Кару, замаяна от съкрушителното отчаяние, дори не можеше да го осмисли. Тя ги беше оставила на ръба, малко преди да връхлети бедствието. Как беше станало така, че са спрели? Мигар е пропуснала прекрачването на ръба, последвалата катастрофа? Нима всичко е било само театър, празно дрънкане на оръжие? Възможно ли е да е толкова просто? Едва ли. Не, тя пропускаше нещо. Около нея цареше объркано мълчание, очите бавно примигваха, дишането беше дрезгаво, също като нейното. Опита да се освободи от пелената, паднала пред очите й.

И тогава видя, че върху ивицата ничия земя между двете армии Белия вълк се изправя на крака. Всички очи — приковани в него, нейните — също, а пелената взе да се вдига.

Възможно ли е… дали това не е негово дело?

Тя също се изправи. Трудно й беше да се движи. Отчаянието може и да беше отминало, но остави някаква тежест след себе си, плътна и мрачна. Забеляза, че коленете на Вълка са разкървавени от удара при падането; Утем лежеше мъртъв, а локвата кръв около тялото му ставаше все по-голяма. Тиаго успя да стане точно когато кръвта стигна до него и сега се събираше около вълчите му лапи, цапаше бялата им козина и пълзеше нататък, право към първите редици от ангели. Утем беше огромен и още много кръв имаше да изтече, а, застанал насред нея, Вълка представляваше драматична гледка — целият в бяло, само тук-там по тялото му, по коленете и челото, разцъфваше неговата собствена кръв. И по дланите.

Дланите му бяха окървавени и той ги държеше долепени една в друга. Имаше вид, сякаш се моли, но за всички беше ясно какво цели. Вместо да нападне, криеше хамсите си, ослепяваше татуираните очи. Контролираше своята мощ, както и самия себе си. Един от воините му лежеше мъртъв на земята, а зловещият Бял вълк още не си беше отмъстил? В този жест се съдържаше огромна сила, но Кару все още нищо не разбираше. Как е успял да удържи триста извънбрачни точно в мига, когато се готвеха да атакуват?

Тиаго заговори.

— Дадох обет върху пепелищата на Лораменди, че аз и всички с мен ще дойдем при вас за съюз, не за кръв. Започнахме зле, но не това беше планът ми. Ще открия кой от нашите е нарушил изричната ми заповед. Този войник, който и да е той, престъпи моята дума. — Ниският му глас излизаше някъде от дъното на гърлото, пропит с възмущение. По гърба на Кару полазиха тръпки.

Тиаго се извърна и измери струпаните зад гърба му химери с присвити очи.

— Този войник — продължи той, надничайки в сърцето на своята армия — днес се домогваше до смъртта на всички тук и ще бъде наказан.

Заканата беше сурова; всички знаеха какво означава тя. Погледът му се местеше бавно и пронизваше всеки, на когото се спре, като на няколко пъти се върна на едни и същи воини, а те отстъпиха пред неговата тежест.

После той отново се обърна към извънбрачните.

— Има различни причини да рискуваме нашия живот, но едни за други вече не сме такава причина. Лошото начало все пак може да бъде начало — говореше разпалено, със страст. После потърси с очи Акива; Кару усети, че той очаква ангела да му се притече на помощ и да слепи отново парченцата на крехкото примирие помежду им. Тя също го очакваше, уверена в това — нали Акива ги доведе тук; сега трябваше да открие подходящите думи, за да поправи стореното — но мълчанието се проточи в напрегната тишина.

Нещо не беше наред. Даже Лираз наблюдаваше Акива в очакване с присвити очи. Кару почувства как я пронизва тревога. Той изглеждаше несигурен, даже болен, а широките му рамене се бяха превили от някакво непоносимо усилие. Какво ставаше с него? И преди го беше виждала така; тогава причината беше в нея, но това сега едва ли беше последица от хамсите; възможно ли е наистина да е това? И защо е засегнат по-силно от останалите?

Най-накрая, с видимо усилие, той проговори.

— Да. Начало. — Но когато продължи да говори, гласът му кънтеше на кухо в сравнение с плътния тембър и въздействащите думи на Вълка. — Много лошо начало. Разкайвам се за тази смърт и… дълбоко съжалявам за готовността, с която я причинихме. Надявам се стореното да може да се поправи.

— Възможно е и ще бъде направено — отвърна Вълка. — Кару? Моля те.

Викаха я. Кару усети как се превръща в център на внимание; страхът се застрелка напосоки из вените й, но тя призова волята си и тръгна напред. Погледите на всички се събраха върху нея, докато си проправяше път към тялото на Утем през редиците на войнството. Накрая се изправи насред локвата кръв. Едно кимване на Тиаго и тя коленичи, откачи от гърба си пособията за събиране на души, после се приготви, разклащайки кадилницата. Въртенето на оста задейства кремъчен ударник, подобен на механизма при старите пищови; той запали тамяна в кадилницата със звук като от щракане на метални пръсти. Миг по-късно наоколо се разнесе острият мирис на сяра.

Тя почувства как душата на Утем откликва. Усещането беше като за сигнални огньове в сиво небе, като за порене на вълни. Образите просветваха и угасваха, докато душата му се вмъкваше в укритието на кадилницата, където беше вече в безопасност. Полуоборот, за да я заключи, леко помахване да изгаси фитила на тамяна и тя вече беше на крака, внимавайки да държи дланите си обърнати към тялото, за да не уцели магията им някой от ангелите.

Всички очи бяха вперени в нея. Тя бегло погледна Тиаго. Двамата не бяха говорили за това, но усети, че ще е редно да го каже.

— Никога не съм възкресявала серафим, но след като вече ще воюваме заедно, ще го направя. Стига да го искате, защото може и да откажете. Обмислете го добре, вие решавате. Това е моето предложение, моето обещание. И още нещо. — Погледна последователно в очите всеки от ангелите в предната редица. — Може и да не ми личи — продължи, — но аз съм кирин и това тук е моят дом. Затова ви моля да се отдръпнете и да ни направите път да влезем.

И те го направиха. Не че веднага се втурнаха да се подчинят, но постепенно се разстъпиха настрани, образувайки коридор пред нея. Тя се озърна назад и забеляза Исса сред множеството. Зузана и Мик, ококорили очи. Присъствието на Акива беше като някакво лумване в периферното й зрение, зовеше я, но тя не го погледна. А пристъпи напред. Войнството тръгна подир нея и извънбрачните го оставиха да мине. С оцапани в кръв крака Кару и Тиаго поведоха армията си навътре.

* * *

— Как успя да го направи? — произнесе само с дъх Лираз.

Въпросът разтресе Акива и най-накрая го извади от ступора, последвал сиритхар.

— Кой какво е направил?

— Вълка. — Тя изглеждаше смаяна. — Вече бях сигурна, че с нас е свършено. Усещах го. И тогава… — Тя тръсна глава, сякаш да избистри мислите си. — Как успя да ги спре?

Акива се втренчи в нея. Тя мислеше, че Тиаго ги е спрял!

Изсмя се сурово. Какво друго му оставаше? Знаеше, че искрата в него е угаснала — този път без финална експлозия — отнасяйки със себе си и кръвожадния порив на воините от двете армии. Той го беше направил. Той предотврати клането, а… никой дори не подозираше, даже Лираз, какво остава за Кару.

Докато той се е реел в своята магическа забрава, едва способен да върже и едно смислено изречение, Вълка се е възползвал от случая и привидно е овладял положението, успявайки да спечели дори благоговението на Лираз. Кой знае пък Кару какво изпитва към него в този момент! Акива я проследи с поглед, докато се изгуби из скалните коридори, повела армията си, рамо до рамо с Белия вълк — поразителна двойка бяха двамата — а на него не му оставаше нищо друго, освен да се изсмее. Този смях се посипа като счупено стъкло в гърдите му. Съвършено, помисли си той. Съвършеният шамар от… какво? От съдбата, от звездните богове? От слепия случай?

— Какво? — обади се Лираз. — Защо се смееш?

— Защото животът е същинско копеле — беше единственото, което успя да каже.

— Е, в такъв случай ние с него си пасваме напълно — гласеше глухият отговор на сестра му.