Лейни Тейлър
Сънища за богове и чудовища (81)

Епилог

През повечето време Кару се събуждаше сутрин от ударите на ковашките чукове и разбираше, че е сама в палатката. Исса и Ясри обикновено се измъкваха тихичко още при изгрев-слънце, за да помогнат на Вови и Ауар да приготвят купища храна за закуска, с която започваше денят в лагера. Хаксая беше на лов и понякога отсъстваше с дни, преследвайки стада на скелти по течението на река Ерлинг, а само един бог знаеше къде прекарват нощите Тангрис и Башаис.

Още преди да се обади първият чук на Ейгър — напоследък ковачницата служеше за будилник на Кару — дружината на Амзалаг, отговаряща за разкопките, вече се беше нахранила и поела на работа, а след тях и другите работни отряди щяха да се изреждат един по един в шатрата, която им служеше за столова.

Освен ковачите — сега те изработваха кадилници, не оръжия — имаше рибари, водоносци, градинари. Построиха си лодки и ги насмолиха, изплетоха рибарски мрежи. Посяха и късна пшеница в тлъстия чернозем на няколко километра от лагера, макар да очакваха глад през зимата, след като цяла година хамбарите бяха разграбвани, а нивите — опожарявани. Вярно, имаше по-малко гърла за изхранване и това не беше гола утеха, а факт, който щеше да им помогне да преживеят трудните времена.

Всички останали бяха заети с разчистване на развалините в града. Първата им работа беше да погребат костите, останали в пепелищата на погребалните клади. Нищо друго не беше оцеляло сред пламъците. По-късно щяха да дойдат строителите, но сега руините трябваше да се разчистят, а извитите и огънати железни решетки на огромната клетка, защитавала града — извозени. Все още не бяха намерили достатъчно впрегатни животни, които да свършат това, пък и не знаеха какво ще правят с всичкото това желязо, щом веднъж го преместят. Според някои новият Лораменди също трябваше да е покрит с желязна клетка като предишния и Кару разбираше, че за химерите е още твърде рано да се почувстват в безопасност под открито небе, но въпреки това се надяваше, че докато дойде време да вземат окончателното решение, вече ще са готови да построят град, който повече да подхожда на едно светло бъдеще.

Един ден Лораменди можеше да стане много красив.

— Върнете се с някой архитект — каза само донякъде на шега Кару на Мик и Зузана, когато поеха обратно към Земята, възседнали буревестника — бяха го кръстили Самурай. Задачата им беше първо да осигурят зъби и второ — по настояване на Зузана — шоколад, пък и да разберат как върви техният роден свят след посещението на Яил. Сега двамата страшно липсваха на Кару. Зузана вече я нямаше да я разсейва и Кару постоянно беше на крачка от самосъжалението и горчивината. Не че беше сама тук, при това на светлинни години от непоносимата изолация през първите дни на бунта, когато Вълка ги поведе в кръвопролитна битка, а тя прекарваше по цели дни и нощи в създаване на воини, с които да се поддържа войната; сегашната й самота приличаше на ниско паднала мъгла: нито слънце, нито видим хоризонт, само постоянен, всепроникващ неизбежен мраз.

С изключение на сънищата.

Някои сутрини, щом се събудеше внезапно от първия звън на чуковете, имаше чувството, че е запратена обратно в реалния живот от една чудна златна сфера, където всичко беше някак замъглено — все едно гледката е размазана от сълзи в очите. Ясни оставаха единствено чувствата; това й напомняше първия досег с някоя душа, след като отвори кадилницата или още докато я търси над мъртвото тяло. И макар никога да не беше докосвала неговата душа — за щастие той не беше умирал — тя имаше чувството, че усещането ще е много нежно, като да стоиш на припек.

Топлина и светлина, а присъствието на Акива беше толкова силно, че почти чувстваше своята ръка върху сърцето му, а неговата — върху своето.

Тази сутрин това чувство беше особено завладяващо. Тя продължи да лежи неподвижно, а илюзорната топлина все още трептеше върху дланта и гърдите й. Не искаше да отваря очи, а да се върне обратно при него в златната сфера и да остане там завинаги.

С въздишка си спомни една глупава песничка от живота си на Земята, в която се казваше, че ако искаш да си спомниш сънищата, веднага след като се събудиш трябва да ги помамиш като малки котенца. В общи линии почти през цялото време се пееше: „Мац-мац, писи-писи, мац-мац, писи-писи, мац-мац, писи-писи…“ и това винаги я караше да се усмихва. Сега обаче усмивката й беше малко крива, защото колкото и да се надяваше песничката да свърши работа, не се получи.

В този момент иззад платнището при входа на палатката се разнесе тихо покашляне.

— Кару?

Гласът беше приглушен, та да не я разбуди, ако още спи, но щом видя очертания на входа силует и как утринното слънце рисува с лъчите си една здрава мускулеста ръка, сияйна като позлатата на олтар, тя подскочи като отпусната пружина.

Завивката беше изритана в краката и тя се надигна от леглото още преди да е осъзнала заблудата си.

Оказа се Карнасиал.

Не успя да скрие болката и разочарованието. Наложи се да покрие лицето си с ръце.

— Извинявай — каза след миг, потискайки мъката дълбоко в себе си, както правеше всяка сутрин, за да може да преживее поредния ден. После дръпна ръце от лицето си и се усмихна на стелианския маг. — Не мисли, че съм ужасена да те видя — посрещна го.

— Всичко е наред. — Той пристъпи вътре. Тя забеляза, че й носи чай и полагаемата се сутрешна порция хляб, така че можеха направо да тръгнат за работа. — Според мен е хубаво да знаеш как изглежда някой, който се радва да те види. Едва ли друг е посрещан точно по този начин. Поне на мен не ми се беше случвало, но ще го запомня за цял живот.

— Може такава да ти е орисията, кой знае — каза Кару, поемайки чая. Някак беше подразбрала, че Карнасиал е имал нещо общо с царицата, но вече всичко е приключило; подозираше, че заради това се присъедини към тях като доброволец в Лораменди, вместо да се върне на Далечните острови с останалите. — Или е нещо като скол — продължи. Това беше високопланинско растение, чиято вонлива смола използваха за факлите в пещерите. — Расте само в трудни условия. — Никога няма да намериш скол в някоя обляна от слънце ливада, а само по голите чукари, покрити със скреж. Може би любовта, която ти разбива сърцето, е от същата порода и вирее единствено във враждебна среда.

Карнасиал поклати глава. Всъщност той не приличаше чак толкова на Акива, но тук постоянно го бъркаха с него, защото беше единственият стелианин в този край на света.

— Знаеш ли, че и той направи така — каза Карнасиал. — Първия път, когато го видяхме. Дошли бяхме да го убием. И щяхме да приключим всичко още там, ако не се беше разбрало кой е всъщност. Скараб издаде някакъв звук, а той се обърна и се втренчи право в мястото, където тя стоеше невидима. Усмихваше се така, сякаш самата радост го е огряла в мрака. — Той помълча. — Защото мислеше, че си ти.

Ръката на Кару, с която държеше чая, взе да се тресе. Тя я подпря с другата, но и това не помогна особено.

— Кога се върнахте? — попита тя, за да смени темата. Той беше ходил до Астре като представител на стелианския двор. Лираз и Зири също пътуваха с него, за да се срещнат с Елион и Болейрос и да обсъдят плановете за настъпващата зима.

— Снощи — отвърна Карнасиал. — Някои от вашите също се върнаха с нас. Иксандер е бесен, защото според него изпуснал шанса да стане бог.

Бог. Звезден бог.

След мисленото послание на Елиза непрекъснато обсъждаха какво ли може да означава това и в повечето случаи бяха на едно мнение, че няма разумно обяснение как така ще станат „богове“. Въпреки това ги свързваше необикновено единство и чувство за тържествена отговорност, приемайки новата си съдба. Щяха да станат част от осъществяването на един мит. Доскоро това беше легенда само на серафимите, но сега стана обща за всички. Вече нямаше значение дали са смъртни, или безсмъртни. Назряваше война, чийто епичен размах караше коленете им да се вдървяват и замъгляваше умовете им, защото те бяха сияйните воини, на които е съдено да прогонят мрака.

— Имам намерение оттук нататък да смятам себе си за богиня — беше заявила Зузана. — А вие може да вярвате, в каквото си искате.

На Кару й се понрави идеята, че „може да вярва, в каквото си иска“, сякаш реалността е някакъв ресторант, където си избираш от менюто. Ех, де да беше.

Три парчета торта, моля.

Карнасиал продължаваше да разказва за Иксандер.

— Заинатил се е, че по право му се полага да бъде един от звездните богове, защото искал да се върне в Киринските пещери заедно с теб, но вместо това са го пратили в Астре. По едно време се уплаших, че ще ме извика на двубой за моето място. — Той се усмихна.

Кару усети, че и тя се усмихва, представяйки си как огромният воин мечок се опитва да се промъкне през задната вратичка на съдбата.

— Никой не може да го знае със сигурност — отвърна тя, — защото няма как да замразим образа в посланието на Елиза и да направим списък с имената на присъстващите. — Нямаше как да видят втори път и посланието, защото Елиза замина за Далечните острови заедно със стелианите и Акива. — Нищо чудно всеки от нас да е видял онова, което е искал да види.

— Може — съгласи се Карнасиал. — Но аз тебе те видях.

Кару не можеше да му отвърне със същото. Тя не го беше видяла. В сиянието на това послание различи себе си и Акива, застанал плътно до нея. И се вкопчи в този образ като удавник за сламка.

Вярваше, че ще дойде време, когато дългът и на двамата ще бъде изпълнен и те ще могат да се съберат заедно — или поне ще могат да усучат, преплетат и съберат своите задължения в едно цяло. Ако им е писано завинаги предано да робуват на своята орисия, то нека поне й робуват предано на един и същи континент, а защо не и под един покрив.

Някой ден.

И дано това стане преди Скараб да ги е призовала под своите знамена за битка с нетилъм.

Кога ли щеше да стане? Едва ли скоро. Тази война не беше нещо, за което копнееш да се случи час по-скоро. Самата идея за нея била посрещната на нож след завръщането на стелианите у дома, както разправяше Карнасиал — той редовно получаваше мислени послания от своя народ.

Но съпротивата не била всеобща. Явно мнозина бяха застанали на страната на своята царица с надеждата, че в по-далечно бъдеще това ще ги освободи от дълга им да поддържат воала невредим.

— Имаш ли новини от дома? — позволи си да попита Кару. Той понякога й носеше вести от Акива и тя се надяваше, че и днес може да има нещо.

Карнасиал кимна.

— Отпреди две нощи. Всички са добре.

— Всички са добре? — повтори тя и съжали, че не може да борави толкова умело само с едната вежда като Зузана, за да покаже точно какво мисли за изчерпателността на тази новина. — Ама наистина ли всички?

— Даже повече от добре — потвърди той. — Царицата е у дома, воалът заздравява и наближава сезонът на сънищата.

Кару можеше и сама да се досети, че воалът заздравява, защото Акива вече не черпеше от него, и че обичайното равновесие е отново възстановено, но не разбираше какво означава сезон на мечтите. Затова попита.

— Това е… едно хубаво годишно време — отвърна Карнасиал прегракнало и отклони поглед.

— О! — откликна тя, но все още не разбираше нищо. — Колко хубаво?

Гласът му беше все така дрезгав, когато й отговори.

— Това изцяло зависи с кого ще го споделиш.

Този път Кару беше тази, която отвърна очи.

О!

После нахлузи ботушите и събра косата си с парче плат, което откъсна от едната от общо двете си ризи. Чист каприз. Донеси ластичета, мислено се обърна тя към Зузана, съжалявайки, че не владее телестезията.

След това беше вече напълно готова да тръгне, защото спеше облечена — сега не беше време за пижама, дори да имаше такава. Разполагаше само с два чифта дрехи и спеше и работеше с тях, докато не започнат да намирисват. Макар че, честно казано, трябваше да започнат доста да понамирисват. Забавно й беше да си представя римския бутик, откъдето модният консултант на Естер беше купил дрехите и се пита какво ли представлява, да речем, един нормален ден за ризата, която е била следваща в купчината. Сигурно в момента я носеше някое италианско момиче на мотопед, а ръцете на момчето зад нея обхващаха свободно талията й. И нека момичето е с прическа, ала Одри Хепбърн. И защо не? Римските блянове бяха достойни за прическата на Одри Хепбърн. Едно обаче беше сигурно: ризата на това въображаемо момиче може в началото и да е била като две капки вода с тази на Кару, но едва ли сега приличаше на зацапаната с пепел, захабена от прането в реката, избеляла от слънцето, намирисваща на пот дреха на гърба на Кару.

— Ясно — каза тя, пресушавайки чая на един дъх и поемайки хляба от ръцете на Карнасиал, за да го изяде по пътя. — Разкажи сега какво става в Астре.

И той започна, а утринният въздух наоколо беше сладък, над пробуждащия се лагер се носеше смях — даже детски смях, защото някои бегълци ги бяха открили — и в този час на деня, когато земята се къпеше в утринна светлина с цвят на шербет, никой не би могъл да предположи, че далечните хълмове всъщност са безцветни и мъртви. Погледът на Кару стигаше чак до храма на Елай, сега превърнат в овъглени руини, макар самите развалини да не можеше да види.

Отиде отново там, за да вземе кадилницата на Ясри. Предпочете да бъде сама, защото очакваше спомените за някогашните сладки нощи да я наранят до кръв, но мястото вече по нищо не приличаше на онова, което помнеше. Макар реквиемната горичка да беше пораснала отново, след като Тиаго я предаде на огъня от факлите преди осемнайсет години, само преди година това място беше опожарено наново, заедно с всичко наоколо. Вече го нямаше балдахинът на древните дървета, нито евангелините — птиците змии, чието хиш-хиш се превърна в мелодията на техния любовен месец и чиито предсмъртни писъци сред пламъците бяха белязали края на всичко.

Е, не на всичко. След това бяха написани още нови глави и предстоеше и други да се напишат, а след последните събития Кару вече не смяташе, че те ще бъдат скучни, както си мечтаеше на глас с Акива онази нощ в лагера на Доминионците. Не и докато има нетилъм и дръзката млада царица, хванала съдбата за гушата.

Кару и Карнасиал превалиха билото, което скриваше от лагера руините на града и те се ширнаха пред погледа им, вече не така притихнали като преди няколко месеца, когато Кару за първи път дойде тук след завръщането си от Земята, за да завари лишен от живот пущинак, където нито една душа не докосваше сетивата й, нито пък имаше останала някаква надежда. Решетките на клетката лежаха така, както ги бяха заварили — подобно костите на някакъв огромен мъртъв звяр — но сред тях се движеха силуети. Групи от многокраки хитинови мирия-волове теглеха огромни блокове от черен камък, които доскоро бяха кули и бастиони на неугледната черна крепост. Дълбоко под нея, Кару знаеше това, имаше скрита красота. Катедралата на Бримстоун беше едно от чудесата на света — пещера с такова великолепие, че донякъде стана причина преди хиляда години двамата с Войнолюбеца да изберат тъкмо това място за своя град.

Сега тя представляваше масов гроб, но откакто разбра какво са направили жителите на Лораменди в края на обсадата, Кару вече не мислеше за нея по този начин. Виждаше я през очите на Бримстоун и Войнолюбеца: като кадилница и мечта.

Тя прекарваше по цял ден тук, помагаше при разкопките, но най-вече се скиташе из руините, впрегнала всичките си сетива за досега с някоя душа и очакваше нащрек момента, когато преместването на поредната отломка ще открие процеп към онова, което сега лежеше погребано под краката им. Никой друг не би успял да ги долови; единствено тя. Не че вече ги усещаше, но скоро и това щеше да стане; тогава щеше да ги събере до последната, нямаше да позволи на нито една да й се изплъзне между пръстите. Ами после?

Ами после.

Кару си пое дълбоко въздух и вдигна очи. Небето днес щеше да е синьо. А химери и серафими щяха да работят под него рамо до рамо. На юг беше тръгнала мълва, че Лораменди ще бъде построен наново и всеки ден при тях прииждаха нови и нови бежанци. Скоро и освободените роби щяха да се спуснат от север — повечето бяха родени и отраснали там в робство. В Астре химери и серафими също се трудеха заедно върху задача, която беше по-скоро задушаваща, отколкото непосилна. Преобразяването на империята. Ама че задание! А на другия край на света, където стотици зелени острови изпъстряха морето, комбинирани в странни образувания, които приличаха повече на гърбовете на морски змии, отколкото на обитавана земя, един огненоок народ се готвеше за най-сладкия сезон на годината.

Е, те сигурно го заслужават, помисли си Кару. Едва сега беше разбрала какво е призванието на техния живот и как те подхранват воала със самите себе си, за да защитят Ерец. Нямаше представа защо са го нарекли „сезонът на сънищата“, но затвори очи и си представи, че ако не другаде, то поне там може да срещне Акива — в онова златно място на нейния сън — за да го споделят заедно.

* * *

Акива така и не разбра дали неговите мислени послания стигат до Кару, но въпреки това продължаваше да опитва, докато седмиците прерастваха в месеци. Найтингейл го предупреди, че на такова голямо разстояние му трябва особена прецизност и майсторство, каквито не би могъл да постигне дори след години упорство. Тя изпрати няколко съобщения от негово име, но на него му беше трудно да подбере точните думи. Предпочиташе да изпрати своите чувства, макар да му беше казано, че за това се искат виртуозни умения в телестезията и че не трябва особено да се надява на успех — при това трябваше лично да изпрати посланието.

Далечните острови бяха пръснати отвъд екватора и там слънцето залязваше рано, в един и същи час през цялата година. Акива всеки ден, чак по здрач, успяваше да намери време да се усамоти и да опитва да се свърже с Кару. При нея, на другия край на света, по това време тъкмо се зазоряваше и на него му харесваше да си представя, че по този начин я буди, макар и да не можеше да го изпита лично.

Но някой ден…

— Така си и мислех — че тук ще те открия.

Акива се обърна. Намираше се в храма, построен в най-високата точка на острова, където идваше почти всяка вечер да търси усамотение. Това бяха точно сто тридесет и четири дни и нито веднъж досега не беше заварвал друг, освен някой от сбръчканите старци, които поддържаха вечния огън. Този огън гореше в прослава на звездните богове и старците отказваха да приемат, че техните божества не съществуват. Скараб реши да не настоява и така огънят продължаваше да гори.

Но това тук беше неговата сестра Мелиел, която завари в затвора, когато дойде на островите. Още същия ден тя и нейните другари бяха освободени, както и всички войници и пратеници на Йорам, държани дотогава в отделна тъмница. Вече можеха свободно да решат дали да останат, или да си тръгнат; извънбрачните, които никой не чакаше у дома, останаха до един. Поне засега.

Неколцина от тях, включително Яв — най-младият — бяха помамени от сезона на сънищата, който скоро щеше да приключи и със сигурност да допринесе за не малко синеоки наследници в родословието на стелианите. Колкото до Мелиел, тя твърдеше, че причината да остане, е нетилъм и защото искаше да участва в следващата война. Но според Акива с всеки изминал ден войната я мамеше все по-слабо; не му убягна и това, че вече отделя много повече време за песни, отколкото за бойни изкуства. Открай време притежаваше красив глас, а сега говорът й стана по-мек и почти се доближи до този на стелианите, докато разучаваше древни песни от Мелиз, в които се съдържаше магия.

Той я поздрави, но не попита защо й трябва. Двамата се бяха видели само преди час на вечеря, затова си помисли, че щом го търси, значи иска да говори с него насаме. Но дори да имаше да му казва нещо, тя не започна направо.

— Кой от тях е? — попита го тя, застанала до рамото му и вперила поглед заедно с него към далечината. В ясен ден от това място се виждаха близо двеста острова. Близо деветдесет процента от тях бяха необитаеми и почти непригодни за обитаване, но Акива си беше нарекъл един от тях. За себе си и за Кару, макар още да не го признаваше гласно. Сега протегна ръка и посочи една група острови на запад, зад които залязваше слънцето.

— Онзи малкият, който прилича на костенурка — каза и тя изхъмка, сякаш го разпозна, макар на него да не му се вярваше. Защото не беше някой от открояващите се острови, образувани от застинала в древността лава, нито пък беше от калдерите^[1] с техните скрити кратерни лагуни.

— Има ли на него прясна вода? — попита Мелиел.

— Всеки път, когато вали — отвърна той и тя се разсмя. По това време на годината валеше като из ведро — почти на всеки час, същински порой, какъвто не бяха виждали никога на север: краткотраен, но проливен. Водопадите, които тръгваха от този връх, набъбваха и променяха цвета си от син до кафяв само за минути, а после пак толкова бързо се връщаха към обичайния си вид. Въздухът беше душен, а облаците се носеха бавно съвсем ниско над главите им с натежали от дъжд търбуси. Една от най-зловещите гледки, които Акива беше виждал, бяха сенките на тези облаци, плъзгащи се по морската повърхност — приличаха му на силуети на морски чудовища, за каквито ги беше помислил отначало и които и досега не му даваха мира.

— Виж, кит! — надаваше вик Айдолен, сочейки към сянката на някой облак, по-голяма от половината остров, заливайки се от смях при мисълта, че изобщо може да съществува толкова огромен левиатан.

На Акива това напомняше за нетилъм. Те никога не напускаха мислите му.

— Ами къща? — продължи да разпитва Мелиел.

Той я стрелна с поглед.

— Още е рано да се нарече къща.

Но все пак и това не беше малко. Акива беше съхранил здравия си разум единствено заради тази надежда, а мисълта за Кару му помагаше ден след ден да усвоява фундаменталните уроци за своята анима, което беше правилното име за неговата „система от енергии“ и което бе не само в основата на магията, но и на съзнанието, душата и самия живот. Едва когато се превърнеше в същински господар на самия себе си и своята ужасяваща способност да черпи сиритхар, едва тогава щеше да бъде свободен да върви, където пожелае. Колкото до Кару, тя можеше винаги да дойде при него и да види с какво запълва свободното си време, но дългът й щеше да я държи още много време надалече от него. Поне имаше слаба утеха в това, че Зири, Лираз, Зузана и Мик са близо до нея и следят зорко дали се грижи за себе си. Както и Карнасиал, който обеща да я посвети в много по-фини начини за плащане на десятъка, отколкото беше болката.

Даже самата мисъл за Кару, докато попива познание от стелианските магове, му действаше почти като утеха.

— Ама все пак и това предстои, нали? — продължи да настоява Мелиел.

Той сви рамене. Не искаше да й казва, че къщата е вече готова; беше готова още в онова утро, когато се събуди в голямото спално помещение, което делеше със своите извънбрачни братя и сестри, и остана да лежи със затворени очи, представяйки си какво можеше да е това утро, а не какво беше в действителност.

— Имаш ли нужда от нещо за нея? Силфида ми даде красив чайник, който още не съм използвала. Може да го вземеш.

Това беше съвсем обикновено предложение, но то накара Акива да хвърли подозрителен поглед към Мелиел. Той нямаше чайник, нито каквато и да било посуда, но не разбираше тя откъде може да го знае.

— Ами, благодаря ти — отговори, силейки се това да прозвучи любезно. Колкото и мило да беше предложението, все пак му се виждаше като инвазия в неговите най-интимни мисли. През повечето време, откакто дойде на островите, животът на Акива беше отворена книга. Всекидневните му занимания, тренировките, неговият напредък, даже настроенията му бяха тема на непрестанно обсъждане. Някой от маговете — най-често Найтингейл — през цялото време поддържаше връзка с неговата анима. Това беше контрол, сравним с измерването на пулса с пръст върху китката. Баба му го увери, че никой не си позволява да чете мислите му и той се надяваше да е наистина така; надяваше се също, че поради своята неопитност не пръска като конфети над цялото население на островите своите мислени послания към Кару.

Защото това много би го засрамило.

Въпреки чувството, че е нещо като социален експеримент за стелианите, той искаше да запази това единствено за себе си. Никога не говореше за него — за острова, за къщата, за своите надежди — макар, изглежда, всички да бяха наясно. Естествено, не беше водил никого там. Кару щеше да е първата. Някой ден. Това беше нещо като мантра^[2]: някой ден.

— Хубаво — каза Мелиел и Акива изчака известно време, за да види дали няма да каже за какво всъщност е дошла, но тя мълчеше, а погледът, който му отправи, беше почти нежен. — Ще се видим на вечеря — каза най-накрая и докосна ръката му на раздяла. Това беше странна постъпка, но той побърза да освободи съзнанието си от нея, съсредоточен върху своето телесте до Кару за деня. Чак по-късно, когато се спусна от върха и се върна в общото помещение за вечеря, тази странна постъпка повлече след себе си и други, защото там го чакаха и още необикновени неща, подредени по цялата дължина на отворения сламен навес на къщата.

Най-напред видя чайника, така разбра, че и другото също са дарове. Изкачи се по стъпалата и взе да разглежда предметите, които само преди час още не бяха тук. Табуретка с бродирана тапицерия, два медни фенера, огромна полирана купа от дърво, пълна с плодове от островите. Имаше цели метри прозирно бяло платно, сгънато прилежно, глинена стомна, огледало. Оглеждаше озадачен всичко това, когато чу плясък на криле зад гърба си и се обърна тъкмо да види как баба му каца. Държеше някакъв загънат пакет.

— И ти ли? — попита я той с лек укор.

Тя се усмихна със същата нежност като Мелиел преди малко. Какво са намислили тия жени, зачуди се Акива, докато Найтингейл се качваше по стълбите и му подаваше подаръка си.

— Защо не ги отнесеш направо на острова? — попита тя.

За миг Акива продължи да я гледа безмълвно. Причината толкова бавно да проумее смисъла на казаното беше, че досега пазеше в тайна своята надежда също толкова зорко, колкото и необузданата си магическа дарба. Когато най-после реши, че е разбрал думите й, не пророни нито дума. Само й прати мислено послание, което изригна от съзнанието му като вик. Съдържаше само един въпрос, по-скоро есенцията на този въпрос, и той се блъсна в нея с такава сила, че тя примигна изненадано, после се разсмя.

— Е — каза, — мисля, че телестезията ти се получи.

— Найтингейл — произнесе напрегнато той, а гласът му беше малко по-силен от шепот, опънат до скъсване.

И тя кимна. Усмихна се. После мислено му изпрати мимолетния образ на силуети в небето. Буревестник. Кирин. Половин дузина серафими и още толкова химери. А сред тях фигура, която летеше без криле, носеше се по въздуха, а синята коса плющеше като син камшик на фона на здрачаващото се небе.

По-късно Акива щеше да съобрази, че не друг, а тъкмо Найтингейл беше дошла да му съобщи новината, защото са се опасявали в голямата си радост да не призове неволно сиритхар. Но той не го направи. Те го бяха обучили да познава границите на своята собствена анима и да не ги преминава и той го спазваше. Душата му заискри и засвятка като фойерверките, избухвали над Лораменди преди много години, когато Мадригал го беше хванала за ръка и го беше повела към един нов живот, виреещ само нощем и от любов.

Сега нощта отново приближаваше, а заедно с нея неочаквана, зовяща и много по-рано, отколкото той дръзваше да мечтае, идваше и любовта.

* * *

Карнасиал прати мислено съобщението, с което ги известяваше за тяхното пристигане, а жените подготвиха и уредиха всичко останало. Яв и Стиван от извънбрачните и даже Рийв и Рейв от стелианите се възпротивиха, че било жестоко да отпращат Акива, докато всичко стане готово, но жените изобщо не ги послушаха. Те просто се събраха на терасата на скромния скален палат на Скараб и зачакаха. Нощта вече се беше спуснала над тях и отгоре с рев се изсипваше поредният кратък и внезапен порои, затова новодошлите кацнаха преди още някои да е зърнал просветването на крилете на серафимите в бурята.

Посрещнаха ги без фанфари. Мъжете бяха отделени като плява от жито и останаха по местата си. Карнасиал и Рийв кръстосаха погледи, излъчващи продължително изстрадана солидарност, преди да поведат Мик и Зири заедно с Вирко, Рат, Иксандер и още неколцина ококорени извънбрачни право през пороя.

През това време Скараб, Елиза и Найтингейл на свой ред съпроводиха Кару, Зузана, Лираз, Исса и Оживелите сенки към личните покои на царицата и дворцовите бани, където ги обгърна благоуханна пара и всички гостенки единодушно се съгласиха, че това е най-прекрасното от всички възможни посрещания.

Е, само едно нещо не беше наред. Кару търсеше с поглед Акива в секундите между кацането и отвеждането им, но не го видя. Найтингейл стисна ръката й и се усмихна и това донякъде я утеши, защото нямаше как да изпита пълен покой, докато не го види и не усети, че връзката между двамата е непокътната.

Вярваше, че е точно така. Непокътната. Всяка утрин се будеше с тази увереност, все едно е била заедно с него, докато спи.

— Как така решихте да дойдете? — попита Скараб, когато вече всички бяха смъкнали дрехите и се бяха разположили в покритата с пяна вода с глинени бокали в ръце, пълни с някакъв странен ликьор, чиито охлаждащи свойства правеха поносима нетърпимата жега в баните. — Приключихте ли вече работата си?

Кару изпита благодарност към Исса, задето отговори вместо нея. Точно сега нямаше сили да се преструва и да води светски разговори.

Къде е той?

— Приключихме със събирането на душите — отвърна Исса. — Те са вече в безопасност. Но зимата се очертава да бъде тежка, а всеки ден пристигат нови и нови бегълци. Решихме да изчакаме по-благоприятно време на годината, за да се заемем с възкресяването.

Това беше елегантен начин да се премълчи, че не са върнали всички мъртви от Лораменди към живот, само за да гладуват през мрачната зима насред леда и превърнатите в кал пепелища. Нямаше нито достатъчно храна за толкова гърла, нито пък подслон. Едва ли Бримстоун и Войнолюбеца са си представяли това, когато са разрушили високата спираловидна стълба, водеща към недрата на земята, и са затрупали там останките от своя народ. И не за това бяха пожертвали живота си онези, които бяха останали на повърхността, а за да могат техните събратя някой ден да се радват на по-добър живот.

Този ден обаче още не беше настъпил. Времето все още не беше достатъчно добро.

Затова решението им беше правилно, Кару го знаеше, но тъй като то я освобождаваше временно от нейните задължения и й даваше свобода да прави каквото пожелае, тя не се намеси в обсъждането на въпроса и остави другите да преценят как да постъпят. Не можеше да преодолее усещането, че нейните собствени копнежи са твърде егоистични; нямаше право да замине на другия край на света, за да се посвети само на една душа, когато на нея възлагаха толкова надежди и толкова много други души се намираха в стаза.

— Това е смело решение и вярвам, че не ви е било лесно да го вземете — продължи Скараб, сякаш усетила вътрешната й борба. — Но всичко ще бъде наред. Градовете отново ще бъдат въздигнати. Въпрос е само на мишци, воля и време.

— Като стана дума за време — намеси се Найтингейл, — колко дълго ще останете?

Този път отговори Лираз.

— Повечето от нас ще бъдат тук само две седмици, но се реши — тя изгледа неумолимо Кару — Кару да остане с вас до пролетта.

Това предизвикваше най-дълбоката вътрешна борба у Кару. Колкото и силно да го желаеше — цяла зима тук, заедно с Акива — тя не можеше да не мисли за трудните условия на живот, които щяха да понасят другите. Когато ножът опре до кокал, мислеше си тя, никой не излиза във ваканция.

— Здравето на твоята анима е от съдбоносно значение за твоя народ — каза Скараб. — Никога не го забравяй. Затова имаш нужда от укрепване и почивка.

Найтингейл кимна утвърдително.

— Както болката е грубо и сурово средство за плащане на десятък, така и нещастието предизвиква сурови сили.

— Щастието е това — обади се Елиза, сякаш знаеше за какво говори, — от което анимата разцъфва.

Исса кимаше утвърдително на всичко казано от жените, а върху лицето й беше изписано категорично: нали ти казах. Естествено, че тя самата беше казала същото неотдавна, макар и не точно с тези думи.

— Твой дълг е, сладко момиче — изрече напевно тя сега, — да бъдеш здрава телом и духом.

Все някъде трябва да има щастие, припомни си Кару и с въздишка се потопи още по-дълбоко във водата. Имаше предопределения на съдбата, които трудно се приемаха, но това не беше едно от тях.

— Е, добре тогава — каза тя с шеговита неохота, — щом като се налага.

Изкъпаха се и Кару излезе от басейна с усещането, че банята е пречистила както тялото, така и духа й. Хубаво беше да я обгрижват жени, пък и каква компания бяха само! Най-смъртоносните сред химерите, редом с най-смъртоносните сред серафимите, заедно с една ная, една нийк-нийк, приела лъжовно очарователния вид на човешко момиче, две огненооки стелианки с необхватна мощ и Елиза, която беше отговорът. Ключът в ключалката. Но заедно с това и страхотна мацка.

Сресаха косите на Кару и още мокри ги усукаха като лозови филизи по голия й гръб. Донесоха леки копринени одеяния, каквито носеха стелианите, и увиха около тялото й метри нежна като паяжина тъкан.

— Бялото няма да ти подхожда — отсече Скараб и запрати дрехата настрани. Вместо това с шумолене извади среднощно синя коприна, обсипана със съзвездия от дребни кристали и Кару се разсмя. Пое дрехата и я остави да се стече като водни струйки между пръстите й, а заедно с нея и миналото.

— Какво? — попита Зузана.

— Нищо — отвърна Кару и се остави да я облекат. Дрехата приличаше на нещо като сари^[3], прихванато само на едното рамо, а ръцете оставаха голи; Кару почти си пожела да има купичка със захар и пухче, за да се поръси с нея. Като ехо от една друга първа нощ. Дрехата й толкова приличаше на онази, която беше носила на бала на Войнолюбеца, където Акива дойде да я открие.

— Искаш ли да запазиш тези дрехи? — попита Елиза, подритвайки изоставената купчина.

— Изгори ги — отвърна Кару. — Или не, почакай. — После бръкна в джоба на панталона за ядеца, който беше носила със себе си през всичките тези месеци. — Готово — каза. — Сега вече можеш да ги изгориш.

Чувстваше се като същинска младоженка, докато я извеждаха навън. Дъждът беше спрял, но нощта още живееше със спомена за него в шума от капките и ручейчетата, с трелите на различни създания и уханието на мед, а въздухът беше дъхав и наситен с влага.

И там чакаше Акива.

 

 

Прогизнал до кости и обвит в мъглата, образувана при досега на дъжда с жаркото му тяло.

Очите му пламтяха сърдито, беше бесен заради дългото чакане. Ръцете му, стиснати в юмруци, се тресяха, но мигом утихнаха, щом зърна Кару.

Времето изведнъж замря, или поне на него така му се стори. Вече нямаше никаква полза от тези обидни секунди, в които не се докосваха. И без това бяха насъбрали толкова, че можеха да прескочат последните.

Полетяха заедно. Времето отскочи от пътя им, а Кару и Акива се издигнаха нагоре в спирала, оставяйки сушата и морето далече долу. Островите се отдалечаваха. Небето ги притегли към себе си, както и двете луни, скрити зад облаците, за да не види никой сълзите им и тяхната скръб, които вече принадлежаха на една отминала епоха.

Устни и дъх, криле и танц. Благодарност, облекчение и жадност. И смях. Издишан и вкусен смях. Целуващи се лица, като нито едно кътче не остана пренебрегнато. Мигли, мокри от сълзи, солени целувки устни в устни. Най-сетне устни, меки и жарки — мекото и жарко ядро на вселената — и биещи сърца, но не в синхрон, а ту забавящи, ту ускоряващи своя ритъм според докосването на телата, подобно на разговор, който се състои само от една дума: да.

Това беше. Кару и Акива се бяха вкопчили един в друг и не се отделяха.

Това не беше щастлив край, а щастлива среда — най-сетне, след толкова много трудни начала. Тяхната история щеше да бъде дълга. По-голяма част щяха сами да напишат, някъде в стихове, някъде с песен, а останалото в проза — щяха да изпишат цели томове, които да се съхраняват в архивите на още непостроени градове. И независимо от желанието на Кару, нито ред от нея нямаше да бъде скучен.

За което тя щеше да благодари милиони пъти, започвайки от тази нощ.

Полет сред стелещи се мъгли, със сключени една в друга ръце. Един остров насред стотици други. Къща на малкия сърповиден бряг. Акива беше искрен, когато каза на Мелиел, че е още рано да се нарече къща. Навремето си представяше врата, която да захлопнат зад себе си и да оставят целия друг свят отвън, но тук нямаше врата, така че светът приличаше на продължение на самата къща: море и звезди навсякъде.

Тя приличаше по-скоро на павилион: сламен покрив върху пилони, сгушен сред скалите и защитен от тях, с под от мек пясък, а пълзящите по камъните лози служеха за живи зелени стени от двете страни. Толкова беше успял да направи Акива досега. Но имаше маса и столове. Е, бяха издялани от трупи, донесени от течението, но „масата“ беше застлана с покривка, много по-изящна, отколкото заслужаваше. Сега отгоре й стоеше дървена купа с плодове и красив чайник, заедно с кутия чай и две чаши. Фенерите висяха на две куки, а цялата дължина на прозрачното платно служеше за трета, леко вълнуваща се стена, прозирна като морска мъгла.

Подаръкът на Найтингейл, още неразопакован, заемаше почетно място и когато Акива въведе Кару в дома, който направи за нея — място като съградено от фантазия, толкова съвършено, че тя за миг забрави как се диша и трябваше бързешком да се научи отново — неговото желание вече беше изпълнено.

Върху леглото: завивка, за да се завиват, обща и за двамата. По някое време през нощта те се отпуснаха върху него, лице в лице един с друг в това смаляващо се пространство, със свити колене и ядец помежду си.

И всеки от тях стисна между пръстите по една от двете крехки костици и дръпна.